Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (39)

I

Домът на змиите се оказа по-голям, отколкото Ксандер си мислеше. Имаше четири огромни сгради, разположени в квадрат с открита градина помежду им, в която бе издигнат олтар на бог Асклепий.

Навсякъде имаше хора — жени в дълга червени рокли, мъже, облечени в бели туники, жреци с широки роби в синьо и златно. Имаше и тълпи от молители, които се редяха на опашка пред трите маси, разположени около олтара. Всеки носеше дарение — някой имаха клетки с бели гълъби, друга предлагаха парфюми или предмети от мед и сребро. Ксандер видя, че всеки молител получава малък папирус, който докосваше до устните си, преди да го пусне в голям меден съд на масата до жреца.

Момчето, което се разхождаше из градината, изобщо не разбираше защо правят това и накрая реши да се върне в стаята си.

Само дето нямаше представа къде е тя. Четирите сгради изглеждаха напълно еднакви. Влезе в една от тях, последва дългия коридор и се озова в голяма кръгла зала. В ниши в стените бяха разположени статуи на боговете. В основата на всяка от тях бе поставена дълбока сребърна чаша и малък мангал, пълен с нагорещени въглени. Той разпозна статуята на Деметра, богинята на плодородието, защото носеше кош с царевица на главата си и бебето Персефона пред гърдите си. Други му бяха непознати. Въздухът бе изпълнен с миризмата на тамян и той видя двама жреци, които обикаляха статуите. Първият наливаше вино в сребърните чаши, а вторият хвърляше малки папируси в огъня на мангалите.

Чак тогава Ксандер разбра. Листчетата на молителите бяха предавани на боговете. Чудеше се как ли Деметра ще разбере какво точно е искал богомолецът от нея по прахта.

Той излезе от храма и видя Макаон — лечителят, който се грижеше за него. Ксандер го повика и мъжът извърна глава. Беше висок и прегърбен, с къса тъмна коса, оредяваща по слепоочията. Очите му изглеждаха изморени.

— Виждам, че днес си по-добре, Ксандер — каза той.

— Да.

— Не се претоварвай. Все още оздравяваш.

— Няма. Можеш ли да ми кажеш къде е стаята ми?

Макаон се усмихна.

— Домът е като лабиринт. Нужно е време човек да се научи да се ориентира из него. Разчиташ ли символи?

— Съжалявам, не.

— Ти си в Огън седем. Всяка сграда е белязана с различен символ, а всяка стая — с номер. — Той посочи най-близката врата. — Първият символ на вратата показва елемента, на който е кръстена съответната част. — Ксандер се загледа в образа на дървото. — На какво ти прилича това?

— На лък — отвърна той.

— Предполагай, че може и да е така — съгласи се Макаон. — Всъщност полукръгът е чаша. Така че тази сграда е Вода. Знакът под него е номерът на стаята. На север е Земя, символът там е пълен кръг, защото всичко идва от земята и се връща в нея. Огън е точно от другата страна на градината и на всяка врата ще видиш друг полукръг, обърнат надолу върху права линия. Това представлява изгряващото слънце. Въздух е сградата отляво. На нейните стени има друг полукръг, издигнат нагоре като платно, опънато на вятъра.

— Благодаря ти. А как боговете разбират кой е целунал папируса?

Макаон се усмихна.

— Боговете виждат всичко, Ксандер. Те знаят какво има в сърцата и умовете ни.

— За какво изобщо са им тогава папирусите?

— Важен е ритуалът на почитта. Доказателство за уважение и възхищение. Ще поговорим за това утре, като те посетя. А сега трябва да се захващам с работата си. — Макаон стана. — Ако искаш, се разходи наоколо. Но се опитай да не пречиш на хората.

Ксандер прекоси празната в момента градина и намери стаята си. Чувстваше се ужасно изморен и слаб. Успя да стигне до леглото си с треперещи крака и легна. В очите му стаята се движеше като палубата на кораб. Докато лежеше, чу как врата се отваря и в полезрението му се появи фигура.

Хеликаон.

Ксандер се опита да стане.

— Стой си така, момче — каза Златния и седна на ръба на леглото.

— Благодаря, господарю.

— „Ксантос“ скоро ще отплава за Дардания. Макаон смята, че трябва да останеш тук през зимата. Казва, че ще ти е нужно време да възстановиш силите си.

Ксандер не отговори. Беше едновременно успокоен и разочарован. Приятно му беше да е част от екипажа, но се боеше от нова битка, освен това още виждаше горящите мъже нощем в кошмарите си.

Хеликаон сякаш прочете мислите му.

— Наистина съжалявам, че първото ти пътуване беше изпълнено с толкова трагедии. Одисей ми каза, че си видял Зидантас, докато си страдал от треската.

— Да, господарю. Всички бяха на плажа и той седеше встрани заедно с още неколцина. Един от тях беше Епей.

— Епей умря в битката — каза Хеликаон. — Зидантас каза ли ти нещо?

— Да. Заръча ми да мисля за живота и да се върна в Троя. Исках да отида с него, но той ми обясни, че го чака тъмен път. Помоли ме да предам на дъщеря му Тея, че е донесла огромна радост в живота му.

Хеликаон поседя смълчан няколко секунди.

— Мисля, че това не е било сън, Ксандер — каза той накрая. — Вероятно е било истинско видение. Ще оставя злато на храма, за да платя за престоя ти. Напролет още ще имаш място сред моя екипаж, но искам да свършиш нещо за мен в замяна.

— Всичко, господарю.

— Аргуриос е тук. Бил е ранен и ми казаха, че умира. Искам да го посетиш и да се грижиш за него. Наех и други хора да бдят над него и да попречат на убийците да довършат започнатото. Ще го направиш ли за мен?

— Да, господарю, но Аргуриос не ме харесва.

— Много ще съм изненадан, ако той харесва, когото и да е.

— Какво да сторя?

— Той отказва да яде и пие. Затова му носи храна и вода.

— Защо не иска да яде?

— Зли хора са му отнели всичко, което има. Мисля, че част от него не иска да живее.

— Не мога да го накарам да яде, господарю.

— Кажи му, че си говорил с мен и аз съм се изсмял на трагедията му. Кажи му, че според мен един микенски войн по-малко на света е повод за тържество.

— Но той ще те намрази, нали?

Хеликаон въздъхна.

— Да, мисля, че ще ме намрази. Когато си починеш, иди и го намери. Той е във Въздух, а стаята му е близо до входа.