Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (27)

II

Докато вървеше рамо до рамо с Андромаха, Кигон не бе в настроение за разговори. Следваха ги двадесет войника, двама, от които носеха сандъците с дрехите на принцесата. Докато вървеше, царят не пускаше дръжката на бронзовия меч, подарен му от Хеликаон. Надяваше се да не му се наложи да го използва.

Как, в името на Зевс, бе разбрал Златния, че го чакат убийци?

Дебелия цар съжаляваше, че изобщо е изслушал Коланос и е позволил на мислите за златото на Агамемнон да го изкушат. То струваше повече от две години търговия с корабите на Хеликаон, а смъртта на дарданеца нямаше да навреди много на печалбите му. Някой друг щеше да наследи галерите му и те пак щяха да използват Залива на сините сови. Изглеждаше толкова лесно. Трябваше само да държи войниците си настрана и да позволи на Коланос да убие Хеликаон на плажа. Ако това се провалеше, щеше да покани Златния в двореца. Убийците на пътеката щяха да се разправят с него. Но не. Това оставяше само един шанс — пътят обратно към плажа.

Кигон дори бе успял да лиши Хеликаон от меча му, но той пак бе избегнал убийството. Царят потрепери и се зачуди дали самите богове не пазят Златния.

Най-големият въпрос, който изпълваше ума му, докато слизаше към брега, обаче, беше дали той е разбрал.

А ги имаше и другите убийства. Смъртта на дворцовия беше безсмислена. Не беше нужен велик интелект, за да осъзнае, че Коланос или някой от хората му се е ядосал от изпуснатия шанс да убият Хеликаон и е излял гнева си върху бедния нещастник, сменил дрехите си с него.

Обезглавеният труп беше съвсем друга работа. Тялото бе покрито с порязвания и изгаряния, а преди да го обезглавят, го бяха и изкормили. Китките му бяха завързани, а кожата около въжето — насинена и издрана, доказателство за гърчовете на бедния човек, докато агонията го е разкъсвала.

Това беше варварство, каквото дори Кигон трудно можеше да приеме. Да убиеш — това да. Но да измъчваш и осакатяваш? Никой цивилизован човек не би се въвлякъл в подобна жестокост. Как ли щеше да подейства това на Хеликаон? Обърна се към войниците си. Те бяха предупредени да бдят и за най-дребния знак на враждебност.

Плажът все още бе претъпкан с хора, но нямаше много движение и настроението бе мрачно. Очевидно мълвата се беше разпространила. Кигон се опита да запази спокойствие, докато приближаваше „Ксантос“. Хеликаон стоеше наблизо и разговаряше с царя на Итака, Одисей. Зад него Кигон чуваше звуците на чукове и триони, които се разнасяха от огромния кораб. Погледна нагоре, но палубите бяха твърде нависоко, за да види какво предизвиква шума. Хеликаон и Одисей спряха да говорят, когато той се приближи.

Царят погледна в очите на дарданеца и вътрешно потрепери. Погледът бе студен и му се стори, че когато се вгледаха един в друг, температурата падна.

— Съжалявам за смъртта на твоя човек — каза Кигон. Хеликаон не отговори и тишината се проточи. Дебелия цар видя, че Златния се е взрял в невястата на Хектор. — Нека ти представя Андромаха, дъщерята на царя на Тива в полите на Плакос.

— Ти ще се омъжваш за Хектор? — попита Хеликаон.

— Това е нареждането на баща ми — отвърна тя.

Той отново замълча и Кигон продължи:

— Снощи ти се съгласи да я отведеш до Троя.

Хеликаон не погледна към царя. Вместо това очите му останаха насочени към лицето на Андромаха.

— Трябва да пътуваш с Одисей — каза той. — Три бойни кораба ни чакат извън залива. Ще се опитат да довършат онова, което започнаха през нощта.

Кигон отново заговори:

— Коланос е… дивак. Той вече не е част от флотата ми.

Но Златния отново не отговори. Вместо това се обърна и се загледа в морето. Последвалата минута бе толкова странна, че стомахът на царя се обърна. Принцът коленичи до един напоен с кръв чувал, оставен на пясъка. Отвори го и извади отрязана глава. Главата беше обезобразена, а очите — извадени. Съсирена кръв покриваше останките от врата и сега полепна по ръцете на Хеликаон.

— Сигурно си спомняш моя приятел Зидантас — каза той сговорчиво със спокоен тон.

После притисна главата до гърдите си. Движението накара една прерязана вена да се отвори. Кръвта покапа бавно по синята туника на дарданеца, но той сякаш не забеляза това. В последвалата тишина Кигон можеше да чуе туптенето на собственото си сърце.

После Хеликаон проговори отново:

— Зидантас дойде на това място с доверие, търсейки почивка за през нощта. Избра го, защото е добре известно, че цар Кигон го пази. Войниците му патрулират. Те са навсякъде и предотвратяват сбиванията. Но не и снощи. Снощи този добър човек бе примамен извън двореца ти. После са го измъчвали. А след това са го убили.

Гърлото на Кигон пресъхна. Той облиза устни.

— Обясних ти защо нямах войници. И споделям болката ти от загубата на верен човек от екипажа. Но помисли за Андромаха, приятелю. Тази грозна гледка сигурно я разстройва.

Хеликаон изглеждаше изненадан.

— Разстроена ли си, богиньо? — попита той. — Гледката на моя приятел Зидантас разстройва ли те?

— Не — отвърна Андромаха спокойно. — Не го познавах. Но сигурно е бил добър човек, щом загубата му те наранява така.

Кигон видя, че мекотата на думите й пробива защитите на Хеликаон. Едно мускулче по бузата на принца потрепери, докато се бореше да си върне контрола. Той вдигна главата към лицето си и я целуна по челото, а после я прибра в окървавения чувал.

— Да, той беше добър човек — каза Златния. — Баща на шест дъщери. Беше ми верен и беше смел, и заслужаваше нещо по-добро от това да умре по този начин, убит от микенски диваци.

— Да, бил е убит от диваци — каза нечий глас. — Но недей да виниш всички микенци за това чудовищно дело.

Кигон се завъртя и видя воина Аргуриос, който се приближаваше през тълпата.

— Ти не си добре дошъл тук — каза Хеликаон. — Виждам, че приятелят ти Глаукос е напуснал с Коланос и убийците му. Може би трябваше да се присъединиш към тях. Така бихме се срещнали в морето и щеше да имаш възможност да получиш отмъщението си.

— Истина е, че искам да отмъстя за смъртта на Алектруон — каза Аргуриос. — Но ще го направя лице в лице с теб, и меч срещу меч. Аз не нападам в гръб, Хеликаон. И не измъчвам хора.

— А! — възкликна принцът. — Значи си добър човек и герой. Може би тогава ще дойдеш с нас, за да заловим Коланос и го накажем. Съвсем наблизо е.

Кигон видя, как лицето на Аргуриос се изопна.

— Той заслужава да умре, но аз не мога да вдигна меч срещу друг последовател. Смятам обаче да съобщя на царя за това зверство. Само ще ти напомня, че Коланос не е първият, който реже глави и вади очи.

Хеликаон кимна.

— Има истина в думите ти, но тя е микенска истина и като такава — изкривена до неузнаваемост. Алектруон беше кръвожаден варварин, убит с един чист удар лице в лице, след като бе нападнал неутрален кораб непредизвикан. Зидантас от своя страна беше моряк, надвит от мнозина и измъчван. Ръцете му са били вързани. Кръвта по лицето му показва, че очите са били извадени, докато е бил още жив. — Хеликаон замълча за миг, но после продължи: — Снощи ти доказа честта си и спаси живота ми. Това ме прави твой длъжник. Затова ти си в безопасност сред нас, Аргуриос. Но, както казах и преди, това не те прави добре дошъл.

Кигон погледна към микенеца, който седеше като замръзнал, с ръка на меча си. После войнът се извъртя на пета и си тръгна.

Хеликаон се обърна към царя.

— Това пристанище вече не е безопасно за моряците. Капитаните на моите кораби ще бъдат инструктирани да избягват залива ти.

С тези думи той вдигна напоения с кръв чувал и тръгна към „Ксантос“.

На Кигон му призля. Загубата на приходи от петдесетте кораба на Хеликаон щеше да нанесе колосален удар на съкровищницата му. Само след година вече нямаше да може да плаща на наемниците си, а това щеше да означава бандитите от провинцията отново да започнат да нападат керваните, минаващи през териториите му. Още загуба на приходи.

Мъжете от „Ксантос“ и „Пенелопа“ започнаха да бутат огромния кораб към морето. Когато той се измъкна от плажа, екипажът се качи на борда и гребците заеха местата си. Мистериозните звуци от палубата продължаваха да се носят. Когато „Ксантос“ се отдръпна и се завъртя, Кигон видя, че към палубите са били добавени няколко странни дървени конструкции. На този етап обаче царят вече не се интересуваше какво строят. Чувстваше се пронизан в сърцето. Сякаш собствената му кръв течеше по пясъка.

После заговори Одисей, а гласът му беше студен:

— Корабите от Итака също няма да спират повече тук, Кигон. А когато мълвата се разпространи, предполагам, че и други ще стигнат до същото заключение.

Дебелия цар не отговори и Одисей си тръгна. По плажа се забелязваше странна липса на движение. Никой не изкарваше корабите си в морето. Всички знаеха какво ще се случи отвъд залива.

И искаха да изчакат, докато битката свърши.