Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (7)

7.

— Значи е мъртва — казах аз.

Стив ми хвърли тежък, изпълнен с ненавист поглед, после сведе очи към парцала, смачка го и го пъхна в джоба си.

Очаквах да започне да проклина съдбата и да започне да се оплаква. Във всеки случай, девет от десет човека на негово място биха постъпили точно така. А той каза само: „Добре тогава…“, въпреки че тонът му не ми хареса.

След това извади на бял свят колтовете си и провери дали са добре заредени. Между веждите му беше застинала дълбока бръчка, устата му се беше свила в тънка черта.

Той прибра джобните си картечници, приближи се до коня си и се метна на него така леко, сякаш цял живот беше обяздвал коне в каубойски лагер вместо да дяла ковчези за тези свои ближни, които вече не се явяват такива.

Удивявах се все повече и повече. Стив бутна шапката си на челото, дойде до мен и ми протегна дланта си.

— Прощавай, Ридж. Беше ми приятно да се запознаем. Пази се.

Стиснах ръката му. Беше студена като лед и аз се обезпокоих, така, съвсем мъничко.

— Къде отиваш?

— Искам да намеря този тип — каза простичко гробаря.

— А като го намериш, какво?

— Ще съжалява, че се е родил — кратко отговори Стив.

Бог знае защо, но му повярвах. Стив Холидей определено принадлежеше към хората, които винаги изпълняват обещанията си.

— Няма да те пусна сам — заявих аз.

Гробарят въздъхна и поклати глава.

— Не, Ридж. Това е лична работа.

— Не споря — съгласих се аз. — Просто ти казвам, че ще дойда с теб, това е всичко.

— Ти си играч. За какво ти е?

— Не обичам да обиждат жени.

— Добре — съгласи се той без особен ентусиазъм. — Но помни, че си свободен. Ако искаш да зарежеш всичко това, няма да те виня.

— Достатъчно, Стив. Ако реша да си тръгна, цялата американска армия няма да ме спре.

По намръщеното му лица премина сянка от усмивка. Той докосна поводите и ние се отправихме в търсене на щастливеца, заработил петстотин долара, които — бях абсолютно сигурен — не му беше писано да получи. Защото вече познавах спътника си достатъчно добре.

— Ако изобщо схващам нещо — разсъждаваше Стив, — той трябва да е тръгнал обратно към Ларедо, за да си поиска парите.

Но очакванията му не се оправдаха. Отпечатъците от подкови неоспоримо сочеха, че непознатият отива в посока Сан Антонио. Известно време яздехме по следата му, но скоро се оказа, че е свърнал от пътя и ние го изгубихме.

— Накъде сега? — попитах аз.

— Напред — отвърна Стив с непонятно ожесточение. — Човек обикновено се движи напред, а не назад, това знаеш ли го?

— Стив, а може би… — започнах аз.

— Никакво може би! — отсече той. — Все ще срещнем някого и ще го попитаме дали не е виждал ездач на пъстър кон, който води със себе си още един.

Този някой се оказа девойка. При това много хубавичка. Аз повдигнах шапка и зададох въпроса. Красавицата помисли малко.

— На пъстър кон? Ах, да! На него яздеше американски кабалеро, но той беше сам, не забелязах никакъв друг кон. А защо го търсите?

— Той е конекрадец — казах аз, — открадна най-добрия ни бегач. Ще ни кажете ли как изглежда?

— Имаше шапка — съобщи красавицата.

Докато съм жив, няма да спра да се удивлявам на жените!

— Каква шапка? — попитах.

— Много прашно сомбреро, да ви кажа — белите й зъби блеснаха. — Честно казано, не ми приличаше на конекрадец. Такъв млад и красив кабалеро. И косите му едни светли, светли… — произнесе с въздишка последните думи и осъдително ме погледна.

Между другото, аз съм прошарен брюнет — това, дето му викат „пипер със сол“. Усмихнах се колкото се може по-любезно, за да й покажа, че и брюнетите могат да бъдат прилични хора.

— Да, и освен това имаше шалче на врата. Много красиво шалче, никога през живота си не съм виждала плат с подобен цвят.

Нещо щракна в мозъка ми.

— Шалче?

— Да, сеньор.

— Случайно не беше ли с цвят на неузряла слива?

Красавицата ме загледа уплашено.

— Да не би да сте ясновидец, сеньор?

— Случва се понякога — казах аз и се сбогувах с нея.

— Какво става? — попита намръщено Стив, щом отново потеглихме.

Обърнах се към него.

— Струва ми се, че знам за кого става дума.

И му разказах подробно за момъка, който беше връхлетял върху мен в Ларедо.

— Сигурен ли си, че е той? — недоверчиво ме погледна Стив.

— Сега, когато момичето спомена за шалчето — да.

— Я ми го опиши подробно!

За да се съсредоточа както трябва, глътнах малко уиски от манерката, която предвидливо бях напълнил снощи в хотела.

— Така… Светла коса, слабовато телосложение. Изглежда на около шестнадесет години или някъде там. Правилни черти на лицето, не забелязах какъв цвят са очите му. Общо взето, симпатичен момък, сеньоритата не ни излъга. Особени белези или бенки не забелязах.

— Това са дреболии — махна с ръка Стив. — Колко беше висок?

— Откъде да знам? — отвърнах аз, прибирайки манерката. — Видях го за минута, не повече.

Стив ме погледна критично.

— Пет фута^[1] и девет инча^[2].

— Какво?

— Ръстът ти. Както виждаш, нищо сложно няма.

— Стив — отвърнах аз сериозно, — не трябва да ме измерваш, това е твърде преждевременно и освен това е лош знак.

— Висок е пет фута и половина^[3] — каза намусено Стив.

— Какво? Значи, ти също го познаваш?

— Никога не съм го виждал.

— Наистина не ми се стори много висок — отбелязах замислено аз. — Освен това си помислих, че много прилича на тийнейджър.

— По дяволите! — свирепо изсумтя Стив. — Тийнейджър, как ли пък не. Това е Били Малоун по прякор Куршума, мерзавец и копеле, каквито рядко се срещат. Родом е от Ню Мексико, но му се наложи да избяга оттам, когато уби местния шериф. Залови го едно негово бивше приятелче — за наградата, ясна работа — и го предаде на властите, но той отново избяга. — Стив сочно се изплю. — Не му остава да бяга още дълго.

— Дявол да го вземе! — казах втрещен. — Ама това наистина беше той! Четох обявата за него. „Изглежда по-млад от годините си“, пишеше там. И още, че бил безподобен стрелец, и т.н. Разбира се, че е той! Последния път избягал, когато го водели към мястото на екзекуцията.

Стив изригна дълга тирада, смисълът на която се свеждаше до това, че Били Куршума хич не му допадал. Давам си сметка, че тези редове могат да попаднат пред очите на някоя ранима лейди в нежна възраст, и затова истинските му думи смятам да отнеса с мен в гроба си, тъй като те у всеки, не само у дама, биха убили желанието да чете тези простички редове.

— Все пак, не разбирам някои неща — признах аз. — Къде се е дянал вторият кон? И защо първо е отишъл в Ларедо, а сега се движи обратно? Как смята да получи наградата си от Санчес?

— Никак — намусено рече Стив. — Мисля, че изобщо не му е нужна наградата. Убил е Амалия, защото му е трябвал бърз кон, това е всичко. Такива като него убиват за един ръждив никел^[4]. Как мислиш, случайно ли на двадесет години има репутацията на най-изпечения бандит в този край на света? Че нали за тази титла претендират толкова мерзавци, че и дузина затвори няма да ги поберат!

Предполагах, че другарят ми вече е изразходвал запаса си от ругатни, но от това, което чух в следващите минути, се наложи да заключа, че много съм сбъркал. Никога не бях мислил, че английският език съдържа в себе си такива възможности за изразяване на емоции.

Боя се, че Стив все пак прекали с богохулствата, тъй като разгневените небеса неочаквано се разтвориха и заваля леден дъжд. За наше щастие успяхме да намерим пристан в близкото градче след по-малко от час. За да се сгрея, с един замах опустоших половин бутилка уиски в салууна^[5], а другата половина прелях в манерката си. Дрехите ми лепнеха по тялото и усещането беше много неприятно. Приближих се към огнището и протегнах ръце към огъня.

— Кажете, минавал ли е оттук младеж на пъстър кон?

Съдържателката на салууна беше жена на петдесетина години, с широк кокал, неспретната и сурова, гръмогласна, с явно тежка ръка и необятен бюст. Тя злобно се втренчи в мен и с грохот затръшна чекмеджето. Посетителите, натикали се в помещението (бяха не по-малко от дузина), започнаха да шушукат.

— Имате предвид Били Малоун? — попита направо стопанката.

С гробаря се спогледахме.

— Да, него.

— И за какво ви е притрябвал? — неприязнено се осведоми тази кралица на красотата.

Стив отвори уста, но аз го изпреварих.

— Губернаторът на щата обещава петстотин долара за главата му — отвърнах с меден гласец.

— Ами, закъснели сте — заяви вещицата със зле скрито тържество. — Малоун го залови окръжният шериф Фосет. Направо тук, при мен — и, за да потвърди думите си, тя енергично махна с парцала.

Физиономията на Стив беше такава, все едно току-що е загубил близък човек. Не, всичките си близки.

— Кога се случи това?

— Преди два часа. Момъкът помоли за храна, седна ей там на оная маса. Не беше успял даже да опита бифтека си, когато го вързаха.

— Провървяло му е — вметна един от посетителите, як мъж с брада до кръста, — не му се е наложило да яде бифтека ти.

Под мръсния таван се извиси нестроен кудкудякащ смях. Вещицата сложи ръце на кръста си, завъртя се с цяло тяло и така се взря в шегаджията, че уискито му приседна и той се задави. Смехът стана още по-силен.

— Бързо са го хванали — безстрастно каза Стив. Раменете му се приведоха.

— Защо се учудваш? След като избяга, на всеки стълб бяха окачени обяви с описанието му. А го предаде не някой друг, а местното пиянде Зак Питърс. По цял ден стърчи при мен в салууна, а днес гледам, веднага щом младежът се появи, дим да го няма. Даже не си допи пиенето. Много се учудих! А после се появи с шерифа. Но Зак явно съвсем е изкукал, ако си мисли, че Фосет ще подели наградата с него. Всички знаят, че шерифът е боклук!

Тя яростно разтресе телеса, а очите й блеснаха, все едно искаше да прогори две дупки в мен. Почувствах, че и без това ми е горещо, и се отдръпнах от огъня.

— Значи, шерифът Фосет… — измърмори Стив. — А случайно да знаете къде го е отвел?

Метнах му остър поглед. Дали пък не се канеше да похити Малоун от представителите на закона?

Стопанката сви рамене.

— Може би в затвора, а може би не — уклончиво каза тя, извръщайки се, за да преброи парите. — Десет, петнайсет… Ел Симънс е начело на комитета за бдителност и е голям приятел с шерифа. А му викат още Ел Бесилката! Лично аз мисля, че вашият Били се люлее на някое дърво и храни лешоядите. Двайсет и седем, двайсет и осем… Шерифът и преди е правил такива работи с Ел, за да не се разправя с арестуваните. Трийсет и пет…

Вратите на салууна се разтвориха. Стив се долепи до стената и сложи ръка на колта си. Крилата на вратата придържаше някакъв човек, а от ръба на шапката му обилно течеше вода.

— Внасяй! — викна човекът на някого отвън. — По-живо!

Подчинявайки се на командата му, четирима души внесоха за ръцете и краката отпуснатото тяло на човек със сиви мустаци и сребърна шерифска значка на гърдите. Лицето му беше мокро и блестеше от дъжда.

Дебеланата ахна и вдигна ръце към лицето си. Посетителите, както си разговаряха, взеха да се изправят от местата си. След човека със значката внесоха още три тела.

— Охо — зарадва се брадатият, — ами че това са шерифът Фосет и помощниците му! Няма що! Били какво, избяга ли?

Видях как Стив въздъхна с облекчение и прихлупи шапка над очите си.

— Доктор Линдъл! — викна човекът, който явно командваше цялото това шествие с телата. — Вижте, може би все още може да се направи нещо?

Докторът бавно се вдигна от мястото си, изтри си устата и отиде да погледне. Различаваше се от другите посетители само по това, че ръцете му бяха по-чисти.

— На място — констатира той, щом погледна шерифа. — Така… Този също е мъртъв. И този. Този…

Всички затаиха дъх, очаквайки присъдата му.

— На място. Извинявай, Ел, но нищо не мога да направя.

Стопанката на салууна най-сетне се опомни от удивлението си и веднага се намеси.

— Какво си позволявате, дявол да ви вземе? Тука да не ви е полева болница?

— Млъкни, Марта! — отвърна й човекът с шапката, към когото се обръщаха с Ел. Доколкото схванах, именно той беше въпросният шеф на комисия, за когото спомена стопанката.

— Джери, трябва да съобщим на жената на шерифа и на другите семейства. Господи! — той свали шапка и опря юмрук в челото си. — Как стана… А и този трижди проклет дъжд!

Но Марта не се канеше да отстъпва.

— Нещо много си позволяваш, Ел Симънс! Слушай какво ще ти кажа: ще нареждаш у вас на твоята уличница, а тази мърша веднага я махни оттук!

— Как нарече жена ми? — изрева Ел и тутакси забрави за убития шериф.

— Да ти повторя ли искаш? Курва! Уличница е жена ти!

Ел се хвърли към Марта, но между тях се вклини здравенякът с брадата и още двама души и ги разтърваха.

— Срамота, Марта! — каза брадатия. — И ти го давай по-спокойно, Ел!

— По-добре ни разкажи какво се случи — помоли един дребосък с криви, пожълтели от тютюна пръсти, в които въртеше цигара. Очите му бяха весели, но студени.

Ел тежко се отпусна на един стол.

— Били Малоун… — той се огледа за Марта. — Донеси ми нещо за пиене, не мога повече!

— Е? — подкани го брадатият посетител.

— Избяга! Какво сте ме зяпнали?

— Това вече го разбрахме. Но как успя?

— Ех, тоя Били, браво на него!

— Как го направи? — продължаваше да пита малкият човек със студените очи. — Нали видях, че шерифът му взе цялото оръжие!

— Самият дявол му помага — мрачно каза Ел. — Шерифът и момчетата ги гръмнаха толкова бързо, че даже не можаха да си извадят револверите.

— Добре го дава Били-бой!

— Юнак е, дума да не става!

— Не бих искал да му се изпречвам на пътя — разнасяха се викове в салууна.

— А какво правеше през това време Ел Симънс? Случайно се разхождаше наблизо със своите виджиланти^[6], а? — язвително рече дребосъкът.

— Не, бяха ми предали, че…

Шефът на комисията за бдителност прехапа език.

— Добре, добре! — излая той на тези, които му се подиграваха безмилостно. — Исках само… Нищо! Няма да стигне далече! Утре ще организираме потеря. Сега вече имам лични сметки за уреждане с мерзавеца!

Стив дойде при мен и ме бутна по рамото.

— Ридж, време е да спим. Вече чухме всичко, което ни трябва, а утре ще ставаме рано. Няма да е добре, ако този тип ни изпревари.

Съгласих се. Марта ни предостави две стаи и ние напуснахме салууна, без да дочакаме Ел да изчерпи заплахите си как щял да направи с Били нещо такова, от което да започне да се моли да го убият. Разбрах само, че това би трябвало да затъмни всички мъчения от времената на Древния Рим и Средновековието, но се съмнявам, че Ел изобщо знаеше за съществуването на тези епохи.