Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (55)

16.

На 7-и февруари 1881 година Ричардсънови се сбогуваха с Амалия на гарата в Сан Антонио. До облечената по последна мода мадам Дюпон стоеше светлокос юноша, с когото си приличаха като две капки вода. Юношата беше облечен с идеално ушит чисто нов сюртук, панталони с модерен кафяв цвят и — кой знае защо — беше обут в ботуши с шпори вместо в полагащите се към костюма кожени обувки.

Амалия, както беше обещала, вземаше със себе си Били, за да се лекува в Европа. По този повод Били трябваше да бъде надлежно снабден с подходящи дрехи. Той не спря да мрънка на Амалия, че костюмът е твърде тесен и че в него няма къде да се скрият револверите така, че да не се забелязват. Впрочем, костюмът все пак го облече, но за обувките категорично отказа и Амалия се предаде.

Да я изпратят дойдоха: чичо Чарли, който изглеждаше много представително в керемидения си кариран костюм с бастунче, Робърт П. Ричардсън под ръка с Арабела Хармъни, която цялата сияеше, а също така и импозантният Риджуей Стил, който все пак успя да отдели минутка сред своите напълно неотложни агентски дела. Амалия го дари със сияещ поглед, от което пък Били се нацупи.

— О! Скъпи Ридж! А аз все се чудех дали ще успеете да дойдете.

Риджуей за малко щеше да закъснее за изпращането и взе да се извинява с това колко е зает. Полковникът го изгледа сурово. Ако в началото Амалия твърдо не му харесваше, то сега той вече не разбираше как изобщо може някой да й противоречи.

— Скъпа лейди — каза старият воин, — благодарение на вас сега Арчър може да спи спокойно. Безкрайно сме ви благодарни за всичко, което направихте за нас и, каквото и да става, никога няма да ви забравим. Ако някога ви остане свободно време, ще бъдем щастливи да ви посрещнем в нашето ранчо.

— Надявам се да запазите добри спомени от нашата страна — каза Арабела.

— О, най-добри! — увери я Амалия.

Кондукторът засвири и Амалия побърза да стигне до техния вагон. След нея вървеше Били, който неуверено поглеждаше към влака, с който щяха да пътуват. За целия си живот Били беше пътувал с влак три пъти: веднъж, когато го бяха превозвали от Сан Антонио до Остин преди съда, втори път — обратно, след съда, а третия път беше в празния вагон на товарния влак с Амалия, когато отиваха да намерят Мери Дезмънд. Като всеки истински каубой, Били нямаше доверие във влаковете.

— Да вървим, Били — рече Амалия. — Нали не искаме да закъснеем!

Те се качиха в спалния вагон и седнаха в комфортното купе. Били се огледа с въздишка. Обкръжаващият го разкош го притесняваше. Той не разбираше за какво са всички тези меки възглавници, красива тапицерия и печката под краката му.

Риджуей Стил дойде под прозореца им.

— Значи, вие заминавате… — рече той.

— Именно, Ридж.

— И никога няма да ви видя пак…

— Най-вероятно, да.

— Жалко — въздъхна Риджуей. — Ако някога решите да ме навестите, няма да имам нищо против, помнете това. Ако ви омръзне вашият Дюпон…

Амалия поклати глава. И наистина, как можеше да й омръзне човек, който просто не съществува?

Риджуей повдигна бомбето си и отстъпи крачка назад.

— Ридж! — извика го Амалия и извади от чантата си някакъв доста обемист пакет. — Това е за вас. За спомен от мен.

— Какво е това? — попита доста изненаданият агент, докато приемаше подаръка през отворения прозорец.

Били се намръщи и разкопча сюртука и жилетката си.

— Тайна — безгрижно рече Амалия. — Прощавайте, Ридж, и Бог да ви пази.

Били въздъхна и заразглежда часовника си, прикрепен с верижка към жилетката му. Това беше първият часовник в живота му и той се гордееше с него като дете с новата си играчка. Само като му купи часовник, Амалия успя да го уговори да облече новия костюм.

— И все пак не трябваше — отбеляза той с укор, когато Ридж се отдалечи с озадачен вид.

— Кое не трябваше?

— Застрахователните компании — заяви Били — са длъжни да плащат, щом са поели тази отговорност. А иначе се получава нечестно: всички пари за тях, а за другите — ядец.

— Били — тихо каза Амалия, — никога не бих могла да използвам тези диаманти. Щеше да ме е срам.

Били само подсмръкна.

— Знаех си, че точно така ще постъпите — отбеляза той.

Влакът плавно потегли. Котелът засвистя, изпускайки пара, колелетата затракаха. Неочаквано Били подскочи от мястото си.

— Господи Боже, пак тя! Не, следващия път със сигурност ще я застрелям, толкова ми е омръзнала!

По перона, препъвайки се, тичаше мисис Бишъп, дамата-благотворителка, и пронизително викаше:

— Спрете влака! Закъснявам за съда в Остин! Незабавно…

Но влакът вече беше набрал скорост и скоро гарата на Сан Антонио се скри от очите им.

— Слава богу — въздъхна Амалия, — провървя ни. Страшно ми е даже да си помисля какво щеше да стане, ако те беше видяла.

— Нали ви казах: щях да я застрелям — изсумтя Били и извади от джоба си някакъв тежък камък. Амалия се вторачи в него.

— Господи, Били, това пък за какво ти е?

— Все пак е несправедливо пинкертоновското детективче и ония темерути от застрахователната компания да получат всичко — отвърна неподражаемият й приятел.

Амалия я сърбяха ръцете да цапардоса Били по врата, но успя да се сдържи с героично усилие.

— Господи, Били, какво е това? Откъде го взе?

Били завъртя безформения камък и сърцевината му заблестя във всички цветове на дъгата.

— Помните ли, Ридж разправяше, че сред диамантите имало един особено голям? Та ето, това е той. В средата диамант, а около него най-обикновен камък.

— Ти си откраднал… — започна ядосано Амалия.

— Нищо не съм откраднал — обиди се Били. — С това камъче ме халоса по главата оня момък край къщата на Роулинс. Не помните ли? Аз още тогава се зачудих — какъв е този камък, дето почти щеше да ми пробие черепа? Дай, викам си, да го взема с мен, току-виж ми потрябва. Завъртях го, а той заблестя. И тогава се сетих. Камъкът лежеше край кладенеца, огледах наоколо — по земята няма други. Тъкмо реших, че съм се объркал, но изведнъж си спомних как вие изскочихте от кладенеца и застреляхте хората на Доминго. Ами ако, викам си, и този кладенец не е кладенец, ами е само за прикритие? Общо взето, наведох се, а там, на третия ред отгоре — нещо като вдлъбнатина. И в нея — черна торба.

— Значи си ме лъгал! — възкликна Амалия извън себе си. — За това, че просто си се поставил на мястото на Пърси и си решил…

— Емилио — раздразнено рече младият бандит, — за какъв дявол ми е да се поставям на мястото на оня идиот? Работата е ясна — скрил е всичко в кладенеца, но е бил толкова глупав, че даже не е забелязал как е изпуснал най-големия камък.

— Пристигнал е при Роулинс през нощта — напомни му Амалия. — Но ти! Ти!

— Какво аз? Аз взех торбата, а това камъче си го сложих в джоба на гърдите. Да не го загубя, нали. Виждате ли тази драскотина тук? Това е белег от куршума на стария мерзавец. Добре стреляше, все пак трябва да му се признае.

— Значи, и за това си ме излъгал! — нахвърли му се Амалия. — Не той е пропуснал, а просто куршумът е отскочил от диаманта. Ти изобщо…

— Аз тогава и не съобразих веднага какво е станало — призна Били. — Чак после разбрах, че това камъче ме е спасило. Разбира, понякога е полезно да имаш такъв камък у себе си, но сега, когато престрелките като че ли свършиха…

Той протегна на Амалия блестящия диамант.

— Вземете. Това трябва да бъде ваше. Нали вие сама казахте, че не бихте се отказали от такъв камък.

— Изобщо нямах предвид това! — възмути се Амалия. — Аз просто…

— И въобще — заяви Били, без да я слуша, — скъпоценностите трябва да ги носят младите и красиви жени, защото на тях всичко им отива. Така че този камък е създаден точно за вас.

В този момент в купето влезе древна дама със стиснати устни, цялата окичена с брилянти като коледна елха. Кондукторът, който я настани на мястото й, почтително попита дали има нужда от нещо, на което дамата през зъби отвърна „не“ и поиска да затворят прозореца. По-нататъшният разговор на Амалия и Били стана напълно невъзможен.

— Добре — каза Амалия, като скри камъка в чантичката си, — ще запазя това… този предмет като сувенир от пътуването си.

Тя поклати глава.

— Просто не знам, Били, какво щях да правя без теб!

— Аз също, представи си! — искрено отвърна Били.