Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (15)

5.

Вечерта на 11 декември славният град Сан Антонио жужеше като пчелен рой. Местните клюкарки щяха да се пръснат от сплетни. Подробности за обира на остинския експрес, гибелта на бандата на Неуловимия Сам и бягството на знаменития престъпник Били Куршума летяха от уста на уста, обраствайки с все по-фантастични украшения.

В частност, говореше се, че:

— Били сам се справил с цялата банда;

— Били убил пазачите си, а след това и бандитите;

— Били свил съдържанието на сейфа от пощенския вагон;

— Били хладнокръвно убил две престарели дами-благотворителки, които не му били оказали нужното уважение;

— Били искал да отнеме на честта на мис Дафни Сороу^[1], чийто баща е известен на Уолстрийт с прякора „Борсовата скръб“. Мис Дафни пътувала с годеника си във въпросния експрес и май веднага след срещата с Били скъсала с него.

Вестниците се задъхваха от сензационни заглавия. „Сан Антонио дейли нюз“ излезе със заглавие „Самоотвержеността на машиниста“, но беше победен от „Сан Антонио месинджър“, който помести на първа страница статията „Бандит или герой?“, написана в твърде съчувстващ на избягалия обесник дух.

И наистина: от една страна, Били Куршумът си беше престъпник и убиец, а от друга страна, ако не беше той, бандата щеше да се измъкне с парите, както вече неведнъж се беше случвало, и после ходи я гони из цял Тексас, че и в суверенно Мексико.

Градският комитет на дамите-поборнички за трезвеност незабавно състави петиция до губернатора на щата, с която искаха да се смекчи наказанието на Уилям Х. Малоун предвид неоспоримите му заслуги в борбата за изкореняване на железопътните обири. В текста на прошението се правеха доста прозрачни намеци, че нито полицията, нито властите са успели да постигнат нещо, което се е удало на един обикновен бандит с два колта. Запознати разказваха, че щом получил петицията, губернаторът произнесъл думи, които е неудобно да бъдат повторени, камо ли записани.

Машинистът Франк Малоун се къпеше в лъчите на славата. Вестникарите го обсаждаха с молби за интервю и с присъщото си шотландско търпение той за стотен път разказваше как се е сетил да симулира пристъп, за да подаде сигнал.

— Не се ли страхувахте? — питаше го един млад рошав репортер, който седеше с шапка на коленете.

— Разбира се, че се страхувах малко — простодушно признаваше Франк. — Пушката му беше бая голяма.

В текста на статията този момент беше предаден като „Разбира се, храбрият машинист не знаел какво е страх!“

Но най-вече обществеността вълнуваше знаменитият бандит Били Куршума, избягнал правосъдието за пореден път. Тъй като нямаше как да го интервюират, вестникарите се обърнаха за помощ съм хората, които го бяха видели.

Помощник-шерифът Джо Бостън беше в болница и лекарите категорично отказваха да пуснат при него когото и да било. Старшият кондуктор също не ставаше за интервю, защото само при споменаването на името на Били започваше да се тресе като лист. Пощальонът и охранителят на пощенския вагон уверяваха публиката, че са видели младеж със значка на гърдите, но там било толкова задимено, че не могат да кажат даже какъв цвят са били очите му. Оставаше пак машинистът, но и от него малко можеше да се измъкне.

— Ами, първо чух силен взрив и не разбрах веднага какво става, а после видях, че последният вагон гори. Този, в който пътуваше охраната.

— А после? — очарован питаше репортерът.

— После? Ами после започна още по-силна стрелба — бум-бум-бум — и продължи около три минути. И после всичко стихна. Оня с рязаната пушка изскочи навън, като стреляше напразно, но и той замлъкна.

„Бил сразен на място от ръката на знаменития Били Куршума“ — записа в тефтера си репортера и попита:

— А по-нататък?

— Появи се младеж с шерифска значка. Даде ми я, нареди да отцепим последния вагон, да вземем ранените и да караме с пълна пара към Сан Антонио.

Ще добавим от себе си, че, за чест на Франк Маккарти, той успя да стигне до Сан Антонио само с петнадесет минути закъснение.

— И вие, разбира се, разбрахте, че пред вас е самият…

— Нищо не разбрах аз. Само се изненадах, когато ми даде значката. Но после реших, че щом човекът постъпва така, значи си има причина.

По-нататък следваха репортерски мъки:

— И какъв беше той?

— Били ли? Обикновен момък, доста симпатичен. Стори ми се на не повече от седемнадесет години. Много е млад.

— Как се държеше?

— Нормално. Беше учтив. Поне с мен.

— Не ви ли заплашваше?

— За какво? — удиви се Франк.

— А какви бяха очите му? Зли, свирепи?

— Очите ли? — Франк Маккарти се мъчеше да си спомни. — Не. Очите му се смееха.

Репортерът се чешеше по главата с молива. Ох, ще си го получи от редактора, ако напише за смеещите се очи на закоравял убиец!

— Според вас, правилно ли е да го обесят?

— Аз не съм съдия, нито съдебен заседател — сумтеше Франк. — Откъде да знам?

Впрочем, не трябваше да си свръхинтелигентен, за да съобразиш, че обесването се отлага за неопределен срок предвид изчезването на лицето, подлежащо на него. Докато властите разпитваха свидетелите и малко по малко възстановяваха картината на събитията, Били Куршумът не си губеше времето и вероятно вече се намираше извън пределите на досегаемост. А като се отчетат и славата на беглеца, и предишните му подвизи, беше малко вероятно изобщо някога да се върне по тези места.

Едва ли някой разбираше това по-добре от Джейсън Карпентър, който заемаше поста началник на полицията в Сан Антонио. Губернаторът на щата му изпрати писмена заповед да залови престъпника, където и да се намира, и незабавно да го окачи на въжето. За съжаление, писмото беше съставено в твърде рязък стил, а Карпентър не понасяше да му заповядват. Той ненавиждаше губернатора и всички умници-политици от Остин, при това даже повече, отколкото престъпниците, били те заловени или избягали. Своите подчинени Карпентър презираше за глупостта и мудността им, а правосъдието — за неговия идиотизъм и абсурдност. Ако кретените от Остин бяха обесили Били Куршума на място, а не го бяха мъкнали обратно в Сан Антонио, където го бяха хванали, сега той, Карпентър, щеше да има един проблем по-малко.

Общо взето, Карпентър ненавиждаше всичко на света. Би ненавиждал и собствената си жена, ако тя не беше направила доброволно всичко, за да се отстрани максимално от живота му. Би ненавиждал и собствените си деца, но те, очевидно усещайки какъв прием ги очаква в този свят, така и не се бяха родили. В този момент Карпентър най-много ненавиждаше истеричната стара дама със сплъстена коса, която седеше от другата страна на бюрото в кабинета му. Дамата се казваше мисис Бишъп и, задъхвайки се от собствените си думи, му разказваше за някаква блондинка с шапка с воалетка, която й се струвала много подозрителна. Поклащайки се на задните крака на стола си, Карпентър гледаше набръчканата шия на дамата и си мислеше, първо, колко щеше да е хубаво да я удуши, и второ, колко трябва да се гордее с търпеливостта си, щом досега не го е направил.

— Добре, мем^[2] — прекъсна той изобличенията на старата кокошка. — Добре правите, че ни съобщавате. Непременно ще се заемем с това.

След като дамата освободи кабинета му, Карпентър почувства настоятелна потребност да глътне свеж въздух, пък и още нещо. Началникът на полицията отвори прозореца, извади бутилката уиски, която лежеше в едно чекмедже с белезниците, и основателно си пийна.

— Стенс! — като избърса устата си, извика той с гръмлив глас, който се чуваше по всички етажи на полицейското управление.

Роджър Стенс веднага откликна. Карпентър считаше този невзрачен млад човек за най-добър от сътрудниците си, а щом той считаше така, значи, така си и беше. При цялата си мизантропия Карпентър беше изключително проницателен човек.

— Стенс — изхриптя началникът на полицията, когото подчинените му помежду си наричаха Носорога, — намери жена на двадесет години, бяла, блондинка, пътувала е в спалния вагон на остинския експрес. Казва се Емили или Амалия, ръст пет фута и седем инча или някъде там, очи кафяви, добре облечена. Мисис Бишъп твърди, че била гледала съчувствено — апчих! — Били, а освен това, че той я бил ограбил, а тя даже не мигнала. Пътувала е в едно купе със собственик на ранчо на име Ричардсън — Карпентър отново кихна и отиде да затвори прозореца. — Намери я и ми я докарай под какъвто и да е предлог, освен ако не е дъщеря на президента Гарфийлд.

Стенс се справи блестящо с възложената му задача и още на следващата сутрин Амалия (по паспорт френската поданичка мадам Дюпон) влезе в леговището на Носорога и непринудено му се представи.

Карпентър хвърли вестника с ехидно заглавие „Вярно ли е, че един добър стрелец струва колкото полицейски отряд?“ и се втренчи в дамата, която доносничката мисис Бишъп беше описала като подозрителна особа и едва ли не съучастничка на омерзителния убиец. Стенс нарочно се забави край вратата. Беше му любопитно дали шефът му ще оправдае очакванията му — преди десет минути се беше хванал на бас със сержант Хотърн на един сребърен долар, че с такава дама Носорога няма да посмее да се държи, както обикновено.

И на сержант Хотърн му се наложи да се раздели с долара.

Карпентър не вярваше във феи. Но ако изобщо някога би могъл да се откаже от човеконенавистните си възгледи, това можеше да е само в това утро на 12 декември 1880 година. При вида на посетителката си началникът на полицията прибра пепелника с угарки в горното чекмедже, дълго тръска ръката на гостенката и собственоръчно й избра кресло — не онова с твърдите пружини под тапицерията, за да не се задържат посетителите твърде дълго в кабинета, а друго, предназначено само за най-близки приятели. Стенс тихо се засмя и излезе, поглаждайки джоба си в предвкусване на наградата.

Амалия се представи с измисленото, посочено в паспорта й име, и разказа накратко за това защо се е озовала в Сан Антонио. Тук Носорога я помоли да спре и извика помощника си обратно. Стенс извади чист лист и се приготви да записва показанията й.

Амалия подробно разказа как влакът е спрял при водоноската и какво се е случило след това. Някои неща пропусна, като, например, мисленото си пожелание към Били да си счупи врата, след като й взе шалчето. Пропусна ги не за друго, а защото не беше необходимо дори полицията да знае всичко за човек, само защото е станал свидетел на обир.

— Значи, той си е присвоил шалчето ви — обобщи Карпентър, — защото го е харесал. И заради това е влязъл във вагона първа класа, където, трябва да отбележа, не е имал никаква работа.

— Сигурно — каза Амалия.

— И вие дадохте шалчето на мисис Бишъп.

— Тя каза, че иначе той ще я убие.

— Не ми беше споменала за това — ехидно отбеляза Носорога. — А с Бил… с Малоун разговаряли ли сте?

— Не.

— Никога през живота си?

— Никога.

— А ако той беше пожелал да разговаря с вас? — попита жлъчно с присвити очи Носорога, у когото отново беше надвило лошото настроение.

Амалия вдигна очи към тавана.

— Едва ли щях да се съпротивлявам.

— Защо?

— Държеше уинчестър — след секунда размисъл отвърна Амалия.

Ако се съди по погледите, които си размениха началникът на полицията и помощникът му, това беше напълно достатъчен аргумент.

— Благодаря Ви, мем, и извинете за безпокойството. Стенс! Изпрати дамата.

— Колко спечели? — беше първият въпрос на Носорога, когато помощникът му се върна.

Стенс отвори уста, но веднага я затвори.

— Долар — призна той с нещастен вид.

— Ще ме черпиш — изскърца Носорога. — Дамичката наистина си я бива. А ти вече беше решил, че ще се размекна? Тази мисис Бишъп е завистлива стара крава. Ясно е като бял ден, че блондинката няма нищо общо. Но най-лошото, Стенс, в цялата тази история е, че Били — да го… — е избил цялата банда. А това означава, че диамантите, които откраднаха през ноември, няма да ги намерим никога. Лошо, много лошо!

— Струва ми се, че един от тях все пак е успял да се измъкне — напомни Стенс.

— Да… — Носорога потърка ъгълчетата на устата си. — Добре ще е да го намерим. Изпрати разпореждане до окръжните и градските шерифи.

— Флинт е долу. От агенцията — каза Стенс. — Идва и вчера, но вие отказахте да го приемете. Днес му казах, че сте зает, но не мърда от мястото си.

— От агенцията… А, по дяволите! — Носорога се смръщи като от зъбобол. — Добре, давай го тука.

— А с Малоун какво ще правим? — попита Стенс.

— Нищо. Отпечатайте обяви, може и да се намери някой глупак, който да се полакоми за наградата. Но, казвам ти, Стенс, нищо няма да излезе от това.