Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (20)

10.

Изглеждаше, че Ричардсън е готов да избухне, но след секунда раменете му се отпуснаха и Амалия разбра, че беше твърде уморен, за да се разправя с неочаквания и явно неприятен посетител.

— Какво правиш тук? — попита рязко Робърт.

— Дойдох да видя роднините си — с готовност отвърна Пърси.

Полковникът намръщено погледна наполовина празната бутилка на масата. Амалия забеляза, че Пърси беше зачервен, очите му трескаво блестяха, а ръцете му леко трепереха. Като се изключи това, изглеждаше съвсем обикновен човек на около тридесет и пет години с кестенява коса, пищни бакенбарди, обграждащи издълженото му като на Робърт лице, чип нос и цепната брадичка с трапчинка. Но усмивката му беше на мошеник, сигурен, че може да измами всички и накрая така и ще направи. Амалия почувства инстинктивно недоверие към него.

— Това е Пърси Бел, мой братовчед — каза й Ричардсън. — Щом е дошъл, чакат ни неприятности.

Пърси плесна с ръце в знак на протест.

— Братовчеде, братовчеде! Нали няма да… Мислех, че всички наши кавги са вече в миналото… — заговори несвързано той, като едновременно с това се усмихваше на Амалия с най-очарователната от всичките си усмивки, без да спира да я оглежда от глава до пети. Когато завърши огледа, на лицето му се изписа явно удоволствие. — Чух, че се каниш да се жениш. Одобрявам избора ти.

Ричардсън отвори уста, за да му каже нещо рязко, но полковникът го изпревари.

— Боб! — тежката ръка на чичо Чарли легна на рамото на собственика на ранчото. — Мисля, че трябва да се преоблечеш. Изпрати Емили до стаята й.

Амалия безропотно се остави да бъде отведена. Стаята й беше точно над гостната, в която се намираше Пърси Бел. Прозорците не бяха плътно затворени и тя можеше да чуе всяка дума.

— Знаеш ли, Пърси — говореше полковникът, — ти си направо невероятен! Ако има на света думи, които да не бива да се изричат на дадено място в даден момент, ти обезателно ще ги кажеш.

— Не ви разбирам, чичо.

— За теб съм мистър Ричардсън. Е, какви си ги надробил този път, Пърси? Обикновено не ни удостояваш с компанията си.

— Чичо, знаете, че съм зает човек.

— Какво, да не би пак да си подправял чекове?

„Виж ти!“ — помисли си Амалия.

— Или шантаж? — продължаваше полковникът спокойно. — Хайде, разказвай. Знаеш, че мен трудно можеш да ме изненадаш.

— Уверявам Ви, чичо, нищо такова няма. Просто имам нужда от почивка.

— Надявам се — понижи глас полковникът, а Амалия наостри уши, — че не си направил нещо, заради което да те хванат хората на шерифа?

— Господи, колко пъти да ви повтарям? — нетърпеливо възкликна Пърси. — Нищо такова няма. Кълна се!

— Ще ми се да ти вярвам… — каза полковникът след кратко мълчание.

— Смятам да остана за малко при вас, ако нямате нищо против — продължаваше племенникът. — Само ден-два. После ще отида при Джими.

— Кой Джими?

— Роулинс. Има ранчо, но е доста далеч, а конят ми окуця близо до Арчър.

— Как се добра до тук?

— Пеш, не ми е за пръв път.

— Досещам се, че ти трябват пари — изсумтя полковникът.

— Покажете ми човек, на когото не му трябват — с обезоръжаваща простота парира Пърси.

— Мога да ти дам четиридесет долара.

— Трябват ми поне сто. И повече няма да ви обременявам с присъствието си.

— Наистина? — недоверчиво попита полковникът.

— Още утре ще си тръгна, честна дума!

— Робърт ще ме убие — въздъхна старият джентълмен и до слуха на Амалия достигна шумолене на банкноти.

— Много сте добър с мен — каза мошеникът, докато, по всяка вероятност, прибираше плячката в джоба си. — Със сигурност ще ви спомена в завещанието си.

— Не прави труда — иронично отвърна полковникът.

И те заговориха за добитъка, за кравите, за сушата, за синдиката на Грант, който едва не фалирал, и за това колко е добре, че Робърт не е членувал в него, за търговете в Сан Антонио, за младите кончета… Всичко това не беше интересно. Амалия затвори прозореца и легна да спи.

На сутринта тя, Робърт и полковникът се срещнаха на закуска. Освен тях на масата нямаше никой.

— А къде е Пърси? — попита Ричардсън.

— Надявам се вече да си е тръгнал — каза полковникът. — Дадох му сто долара.

Ричард се намръщи.

— Не трябваше, чичо Чарли.

— Знам — спокойно отвърна полковникът. — Извинете ни, Емили. Този Пърси Бел е голям пройдоха, с него трябва много да се внимава.

— Трябваше веднага да го изгоня — решително каза Робърт и в този момент до тях достигна сърцераздирателен вопъл.

Викаше Чикита. Тя се втурна в столовата с побеляло от ужас лице.

— О, боже! О, майко божия! Сеньор Ричардсън! Мъртъв е, мъртъв!

— Какво? — изръмжа полковникът — Какво става?

Чикита свали ръце, погледна го и заговори малко по-тихо:

— Мъртъв е! Чуках, но той не отговаряше… Реших, че не иска да го безпокоят, но все не излизаше. Затова влязох и…

Очите на Амалия бяха приковани в пода. Полковникът и Робърт също погледнаха натам и видяха, че при влизането си Чикита беше оставила алени следи по дъските. Прислужницата отново зарида.

— Стига си ревала — прекъсна я полковникът и стана. — Боб, да идем да видим, макар че имам лошо предчувствие.

— И аз ще дойда — каза Амалия и скочи от стола.

Тримата минаха през гостната и през още една стая. Приближиха се до вратата, полковникът я бутна и тя се отвори.

Пърси Бел лежеше в леглото си и едната му ръка висеше отстрани, докосвайки пода. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. Изтеклата кръв се беше просмукала през възглавницата и се беше стекла в голяма локва на пода. Именно в нея беше стъпила Чикита, когато беше влязла в спалнята на госта тази сутрин. Прозорецът беше открехнат и лекият вятър поклащаше белите перденца.

— Трябва да съобщим на шерифа — каза полковникът.

Амалия даде от успокоителните си капки на хлипащата Чикита и я отпрати, а Джон се отправи за представителя на властите.

— Който и да е бил — избоботи полковникът, — влязъл е през прозореца.

— И тъй като прозорецът е на първия етаж, не му е било трудно да проникне в къщата — подхвана Амалия. — Липсва ли нещо?

Робърт се огледа.

— Нищо. Странно…

— Кое е странно?

— На кого му е притрябвало да убива Пърси? Той е мошеник, разбира се, но чак пък толкова…

— А къде са му нещата? — неочаквано попита Амалия.

Разпитаха слугите и стана ясно, че Пърси се е появил в ранчото пеш и е носел платнена торба на рамото си.

— Никъде я няма — каза Амалия, след като претърсиха стаята. Мадам Дюпон погледна даже под кревата.

Полковникът свирепо изръмжа, приближи се до леглото, като заобиколи кървавата локва, и повдигна възглавницата, на която лежеше главата на убития. Изпод възглавницата измъкна чанта, която повече приличаше на безформен чувал.

— Ето чантата му — каза удовлетворено той. — Пърси никога не би се разделил с нея.

Върху чантата бяха засъхнали петна от кръв. Амалия потръпна, но я взе в ръце и разхлаби връвчицата, която я стягаше отгоре.

— Ех — въздъхна полковникът, протегна ръка и затвори клепачите на покойника. — Лоша работа.

В чантата имаше омазнена колода карти, излиняла мъжка носна кърпа, която явно често бяха употребявали, и снимка на непозната жена. Лицето на жената трудно можеше да се разгледа, защото върху него имаше кърваво петно, но Амалия все пак успя да забележи, че е добре сложена, има светлоруса коса и закачливи очи. В чантата намериха още брошура „Как да станеш богат и да се избавиш от грижите“, друга брошура с обяснени двадесет и няколко начина да завържеш вратовръзка, парче тебешир, пакетче сол, тъп нож, шепа патрони за револвер 45-и калибър, макара с черен конец и забодена в нея игла, кутия кибрит, изсъхнал цвят от магнолия, конска подкова, голям плосък камък, покрит със засъхнала мръсотия, скъсан чорап, програма на някакъв театър в Монтерей и странно, подозрително изглеждащо желязно нещо.

— Шперц — отвърна горчиво полковника на безмълвния въпрос на Амалия.

В сюртука на убития откриха стоте долара, които снощи му беше дал чичо Чарли, зареден колт, златна петдоларова монета и дребни пари.

С две думи, задънена улица. Никаква улика, никакъв ключ към загадката на кого му беше притрябвало да убива Пърси и то по такъв зверски начин.

Зверски? Всъщност не… Изстрел би вдигнал шум и събудил останалите. Виж, нож в умели ръце би бил за предпочитане. Когато прережеш гърлото на човек, той няма как дори да извика за помощ… и смъртта настъпва за броени секунди. Това, да речем, е ясно. Не е ясно обаче защо убиецът е бързал толкова много — рискувал е, проникнал е в къщата…

— Дали някой е знаел, че Пърси ще идва у вас? — попита Амалия.

— Не мисля — отвърна полковникът. — Той и нас никога не ни предупреждаваше за посещенията си…

Може би го бяха следили? Или все пак някой беше разбрал къде отива? Амалия отвори широко прозореца и погледна навън. Аха! Убиецът също беше стъпил в кръвта. На тревата бяха останали тъмни петънца…

Амалия хвърли чантата и изскочи от къщата като попарена. Когато полковникът я настигна с пушка в ръце, тя изучаваше следите.

— Открихте ли нещо, мадам?

Амалия въздъхна и поклати глава.

— Не мисля… Тук е забелязал, че се е изцапал, спрял е и си е изтрил подметката в тревата. Според мен е бил мъж, ако се съди по разстоянието между тока и носа. Не съм сигурна, но мисля, че се е погрижил да не оставя следи. Виждате ли? Ето тук има пясък. А тук го е чакал кон. Можел е да мине направо по пясъка, но е предпочел да заобиколи по тревата. Конят му е бил завързан за дървото… Може някъде да се е закачила част от четината му?

Полковникът и Амалия огледаха тревата и храстите, но не намериха нищо.

— Кажете, сър, къде обикновено настанявате гостите си?

— Имаме две стаи: в едната сега сте вие, тя е на втория етаж; другата е на първия, където беше Пърси.

Амалия тръсна къдрици.

— Сигурна съм, че този човек е идвал във вашия дом и преди. Знаел е къде да отиде.

— А ето го и шерифа — каза мрачно полковникът и се отправи към къщата.

Пит Бандита стигна до верандата и слезе от коня си. С него бяха и двамата му помощници. Джон, прислужникът на Ричардсън, също се беше върнал.

— Пит — каза полковникът, — тук има следа… Изглежда още прясна.

— Ясно — каза шерифът и се обърна към помощника, на който му липсваха зъби в долната челюст. — Глен! Ти си ни вместо индиански следотърсач… Заеми се със следите. Трябва да намерим тоя кучи син!

Щом влезе в стаята на Пърси, шерифът се намръщи.

— Мръсна работа… Нищо ли не са взели?

— Нищо — отвърна Робърт.

Личеше си, че с всички сили се старае да не избухне.

— Изглежда — спокойно заключи Пит, — че е било разчистване на сметки. Не искам да бъда груб, но, доколкото знам, Вашият братовчед не се радваше на всеобща любов. До мен бяха стигали някакви слухове за номерата му…

— И все пак — намеси си полковникът, — кой може да го е направил?

Шерифът се почеса по брадичката.

— Обикновено мексиканците си служат добре с ножа… Може да е съблазнил някоя сеньорита, а баща й да му е светил маслото?

Полковникът и Робърт се спогледаха.

— Когато беше тук предишния път — неохотно призна Робърт, — се скарахме заради… заради дама.

— Ето, виждате ли — зарадва се шерифът. — Сега нищо такова ли не спомена?

— Основно аз разговарях с него — каза полковникът. — Останах с впечатлението, че си има неприятности.

— Какви по-точно? — шерифът присви очи и размърда жълтите си мустаци. — Това е много важно.

— Не каза. Канеше се да си тръгва тази сутрин.

— Да, със сигурност му предстои пътуване — съгласи се шерифът. — Трябва да кажем на Стив Холидей да му направи ковчег.