Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (30)

8.

Беше строен кабалеро на около двадесет години с необикновено студени очи с оттенък на кехлибар. Светлите му коси се спускаха до раменете, а на кръста му страшно стърчаха ръкохватките на два револвера. На врата на непознатия беше завързано изключително кокетно люляково шалче.

Пръв се опомни Гарсия. Той ръгна Доминго с лакът в хълбока.

— Гледай, та това е самият Гилермо Куршума!

Щом чу тези думи, омотаният в одеялото пленник захриптя още по-силно. Стоящият на вратата младеж му хвърли един-единствен поглед, като при това лицето му не трепна нито за миг.

Прислужницата почувства как дланите й се изпотяват. Виж ти! Този човек е самият Гилермо Куршума, храбрец на храбреците, когото нито бог, нито дяволът смеят да обидят. А какъв е хубавец! Значи, не я беше излъгала дебелата Мариета, която го беше видяла с крайчеца на очите си в Сан Естебан, където преди две години той беше наминавал по бандитските си дела.

Красавецът плъзна поглед по лицата, вдигна крак и пристъпи през прага. В душата на Доминго се бореха противоречиви чувства. От една страна, сред хората с тяхната професия не беше прието да се натрапват. Та нали сеньор Куршума е outlaw, за главата му е обявена голяма награда и ако неправилно разбере чувствата Ви, лесно може да ви гръмне на място. Ето, съвсем неотдавна беше гръмнал глупавия шериф Фосет и неговите приятелчета виджилантите! Но, от друга страна, за целия бандитски юг, за главорезите от Тексас и Ню Мексико Били отдавна се беше превърнал в герой, може да се каже даже — в жива легенда. Той беше кумирът на самия Голям Доминго и — виж ти! — самият кумир от плът и кръв стоеше в този момент само на няколко крачки от него. Не, такъв случай не беше за изпускане!

— Привет на всички! — каза на английски Били Куршума, същият още и Амели Дюпон, същият още и Амалия Тамарина.

Следващото му изречение беше отправено към прислужницата, която беше застинала на място и се страхуваше даже да диша.

— Здрасти, хубавице, какво имаме за вечеря?

— Ъ, ние, а… — хубавицата трескаво си спомняше познатите й думи на английски. — Има месо и боб, и паеля, и…

— Донеси от всичко — разпореди се Били, докато й се усмихваше. — Дяволски гладен съм.

Доминго се престраши. Той облиза устни с крайчеца на езика си и направи крачка напред.

— Сеньор Гилермо, каква чест… — започна той нерешително на испански.

Юношата с кехлибарените очи го шибна с поглед, като с бич.

— Не, не, не, сеньор — каза той напевно. — Днес не говоря испански.

И едва забележимо смигна на Доминго.

„Ама, разбира се — ободри се Доминго. — Той е беглец, не бива да показва кой е наистина.“

Бандитите с благоговение наблюдаваха как главатарят им общува с легендата. Те не смееха да се включат в разговора — според местните разбирания това би било нечувана дързост.

— Но вие сте сред приятели! — горещо извика Доминго.

Вързопът на пода издаде протестиращ стон. Гарсия го ритна с всичка сила.

— Толкова пъти са ме предавали — замислено отвърна мнимият Били, — че вече и на сянката си не се доверявам.

Усмивката му даде на бандитите знак, че и те могат да се разсмеят. Което и направиха.

— Но ние не сме такива! — жарко възкликна Доминго.

Били сви рамене.

— Може би — спокойно каза той. — Как се казвате, сеньор?

Доминго се поизпъчи.

— Аз съм Големият Доминго от Ларедо, а това са хората ми.

Събеседникът му въздъхна.

— А аз, както сигурно ви е известно, съм… Джон Смит. — И той отново се усмихна.

Бандитите се разсмяха, оценявайки шегата по достойнство.

— Хуан Смит, ха-ха-ха! — смееше се Доминго и от прекомерни чувства се шляпаше по бедрата. Останалите не изоставаха от него.

Хуан Смит огледа помещението и задържа кехлибарения си поглед на празното място на Били.

— Свободно ли е мястото? — осведоми се той, като го посочи с брадичка.

— О, да, сеньор! — отвърна Доминго. После се покашля. — Но няма ли да ви е угодно да…

Хуан Смит леко наклони глава към рамото си, разглеждайки омотания вързоп на пода, от който стърчаха само глава и покрити с прах шпори.

— А този пък кой е? — презрително попита той, като кимна към вързопа.

— Ах, това… — развълнува се Доминго. — Това е мерзавката, която уби единствения син на благородния сеньор Санчес.

На лицето на Амалия се изписа неподправено изумление.

— Как! Убила е сеньор Франсиско?

— Да — почтително доложи Доминго. — А вие познавахте ли го?

Беше нужно колосално самообладание, за да не избухне човек в смях или да не се издаде по някакъв друг начин. Но Амалия успя да се сдържи. Макар че, както по-късно признаваше в мемоарите си, това й костваше наистина гигантски усилия.

— Даже не знаех, че са го убили — каза тя.

Доминго се оживи.

— О, аз мога да ви разкажа всичко за това, сеньор. Няма ли да ви е угодно да седнете на нашата маса?

Въпросът беше зададен с трепет. Амалия хвърли поглед на Доминго и, след като помълча точно колкото трябваше, отвърна:

— Бива.

Доминго махна с ръка на прислужницата. Тя най-после излезе от ступор и взе да почиства масата, след което донесе най-новите чинии, които успя да намери, и най-хубавото месо. Докато чакаха храната, Доминго разказа на Амалия по какъв начин е бил умъртвен нещастния Франсиско.

Амалия слушаше и кимаше, като между временно изяде всичкия боб и всичкото месо, а после поиска втора порция. Прислужницата чак се изчерви от щастие. Втората порция беше сервирана незабавно и разяреният, обездвижен Били Малоун можеше да види как безчестният самозванец хвали местните туршии, като не спира да се тъпче с тях. Самият Били все така лежеше на пода и, за да не изчезне, Доминго го довлече по-близо до себе си и сложи крака върху него. Но все пак, въпреки всички взети предпазни мерки, Били едва не скочи на крака, когато на въпроса на Доминго: „Накъде отивате, сеньор?“, чу отговора на жълтоокия: „Ами, искам да пречукам Пит Бандита. Имам сметки за уреждане с него.“

— О — одобри Доминго, — отмъщението е дело благородно!

Останалите членове на бандата се скупчиха на другия край на масата и с благоговение се вслушваха в разговора на своя главатар със самия Били Малоун, страшилището за шерифите, чието безстрашие беше известно на всички. Благоговението им се превърна в най-искрено обожание, когато на плахия въпрос на Доминго: „Дали да не хвърлим едни карти?“ Били преспокойно отвърна: „Че защо не?“, а после добави, кимайки към тях: „Нека сеньорите също се присъединят, все едно, няма какво друго да правим.“

Сеньорите не посмяха да откажат предложението. Отново извадиха омазаното тесте и раздаването единодушно повериха на Били.

— Трябва да ви кажа, сеньори — промълви Били, а кехлибарените му очи все така блестяха на измамната светлина на свещите, — че не понасям някой да лъже на карти. Предупреждавам ви: ако, не дай си боже, забележа подобно нещо… — той направи ефектна пауза — лесно мога да ви прикова ръката към масата. За да не лъжете друг път.

Доминго бурно запротестира. Всички те са честни хора и сеньорът напразно си мисли за тях такива лоши неща.

— Аз за всеки случай — отвърна Били и играта започна.

Отначало на Били не му вървеше, после много му вървеше, после пак не му вървеше, после пък му вървеше както на никой на света, и накрая взе на играчите всичко, което можеше, включително дребните им и даже два мексикански долара от стария Фелипе.

— Като не върви, не върви… — въздъхна съчувствено хубавецът Били, след като успя напълно да разори партньорите си. — Но не мога да не ви дам възможност за реванш, благородни сеньори! Всички вие бяхте така добри с мен, а нали, в края на краищата, парите са си само пари.

Оклюмалите благородни сеньори горещо се съгласиха с това предложение на още по-благородния сеньор. Но имаха един проблем — нямаше какво повече да заложат. Няколкото игри на покер напълно бяха опустошили джобовете им.

— Конете! — сети се Гарсия. — Може би сеньор Гилермо… извинете, сеньор Хуан, ще се съгласи да приеме конете ни за залог?

Сеньор Хуан смръщи вежди. Големият Доминго метна на подчинения си сърдит поглед. Само това липсваше, да останат без коне на това забутано място! Но, за негово огромно облекчение, сеньор Гилермо не се съгласи на такава нечувана жертва.

— Не, не мога да ви оставя без коне, ако спечеля! — лицето му неочаквано светна. — Знаете ли какво? Дайте да заложим момичето!

— Какво момиче, сеньор? — любопитно попита Доминго.

— Това! — и сеньор Гилермо показа с върха на ботуша си лежащия на пода вързоп. — Нали разправяхте, че струвала седемстотин долара?

— Да, но… — измърмори Доминго.

— И споменахте, че всички вие трябва да получите награда за нея? Дайте тогава да я разделим на части и да я разиграем.

Предложението беше посрещнато с бурен смях. Ей, ама големи са образи тези гринго! Какво ли не измислят!

— Но нали нямаме пари! — опита се да разубеди веселяка-гринго Доминго. — Какво ще правите, ако спечелите не седемстотин, а, да речем, петстотин долара?

— Ще ми отрежете половината от вашата пленница — отвърна невъзмутимият Били. — А аз ще залагам истински пари.

Последното съображение реши всичко. Отново над масата запърхаха раздадените карти. И се посипаха шеги.

— Залагам единия пръст на хубавицата!

— А аз — носа й!

— По дяволите, загубих!

— Аз пък спечелих!

Какво мислеше за всичко това истинският Били Куршума, който лежеше край масата, навярно би било по-добре да не знаем.

След по-малко от час, когато на небето вече се бяха показали бледи звезди, плачевната равносметка беше готова. Сеньор Гилермо беше спечелил пленницата изцяло — с ръцете, краката и всичко останало.

— Развържете я — заповяда Амалия.

Вдигнаха истинския Били на крака и го развързаха. Той се мръщеше, потриваше хълбоците и китките си, но Амалия леко го докосна по ръката.

— Нито дума, разбра ли? — каза полугласно тя. — Върви пред мен към вратата.

Били се наведе, взе си револвера и, без да продума, излезе в нощта.

На сбогуване Амалия учтиво се поклони на всички.

— Благодаря на всички вас, сеньори, за прекрасната вечер. Лека нощ.

Тя сложи шапката си и, като хвърли с щедър жест на масата двадесет долара за грозната прислужница — за вечерята, последва своята собственост, без да бърза.

Вратата се затвори сред пълна тишина.