Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (24)

2.

Разказва Били Малоун.

Напуснах славния град Остин, щата Тексас, по причини, които не зависеха от мен, и потеглих на юг. Имах спътници, които не пожелавам на никого, но накрая успях да се отърва от тях и да си тръгна. Не мина без престрелка, но ми провървя — не получих даже драскотина, а много от тях загинаха. Вестниците, разбира се, писаха за това, но всички знаят, че в тях има само лъжи. Не е вярно, че сам съм застрелял тридесет човека. То аз нямах толкова патрони даже. Мисля, че трябва да са били най-много петима, плюс пазача Оливър. Той беше голяма гад и винаги се гавреше с мен, като се възползваше от това, че бях окован. Не съм зъл човек, но за всичко трябва да се плаща. И накрая той си плати.

Не знаех колко време ще остана на свобода. Прочетох във вестника, че за мен е обявена награда, и реших да бъде предпазлив. Работата беше в това, че ми оставаше да свърша две неща, които нямаше на кого да оставя. Първо, исках да намеря пъстрия си кон, който ми бяха взели при ареста. Той беше единственият приятел, който ми беше останал, и в затвора ми се беше случвало да не спя от мислене как я кара моят Птица без мен. Струваше ми се, че го бият и обиждат, а аз седя между четири стени и нищо не мога да направя за него. Останалите ми приятели бяха мъртви — всички, които не бяха станали предатели. Тим Фланаган и Чък Бойд лежаха в старото гробище на Форт Съмнър, Джим Райс — някъде в Тексас, Хари Бони също беше застрелян и вече се беше превърнал в пръст. Пит Хамилтън за съжаление обаче не беше мъртъв и втората ми работа беше свързана именно с него. Когато ранил Тим в корема, неговите хората пренесли ранения в една къща, а после седнали с Пит да играят карти. Приятелят ми умирал, а те се смеели и спокойно си шляпали покер. Щом разбрах за това, реших, че на Пит няма да му се размине. Знаех, че е станал шериф някъде в Тексас, и смятах да го издиря. Но първо мислех да се заема с Птица.

Типът, който взе за себе си коня ми, се казваше Реджи Слендър. Когато застанах пред него, той ме изгледа, като че ли бях привидение.

— Дошъл съм за коня си — казах аз.

Той взе да мънка нещо, но в крайна сметка успях да разбера, че е продал моя Птица на някаква вдовица за много пари.

— Хубаво — рекох, — а къде е Пит Хамилтън?

Оказа се, че служел като шериф в някакво смотано градче на име Арчър. Реших, че това е добър знак, и че Пит няма да ми избяга^[1].

Когато вече си тръгвах, Реджи се опита да ме застреля в гърба. Беше неучтиво от негова страна — в края на краищата, не бях му направил нищо лошо. И нямаше и да му направя, ако не се беше опитал да ме убие. А така се наложи да го застрелям.

После реших да посетя вдовицата. Сигурно щяхме да намерим общ език с нея — Слендър разправяше, че била купила Птица само защото конят е принадлежал на известен бандит, даже го била кръстила Куршум в моя чест. Но не се наложи да се срещнем, защото един вакеро, когото срещнах, ми каза, че са й откраднали коня. Описа ми и как е изглеждал младежът, който го е направил — каубой с висока шапка, много мълчалив. Съобразих, че трябва да е отвел Птица в Ларедо, защото именно натам се отправяше по-голямата част от крадения добитък. Знам какво говоря — нали някога и аз съм бил конекрадец.

Накратко, замъкнах се в Ларедо, и едва не прегазих на улицата някакво конте от играчите. Никъде не забелязах момък с висока шапка, а момчето-просяк, когото разпитах дали не е виждал някого на пъстър кон, ми отвърна, че нищо такова не помни. Все пак открих типа, който беше откраднал коня ми, но разговор между нас не се получи. Щом само споменах за коня, той тутакси извади колта си и в следващия миг му се наложи да се срещне с всичките си предци, включително Адам и Ева.

Общо взето, разбрах, че Птица е изгубен за мен, и тръгнах да търся шерифа Хамилтън. Конят ми тичаше в тръс, а аз, от нямане какво да правя, разглеждах околността. Можете да си представите как се почувствах, когато пред мен на пътя изведнъж видях моя Птица! Той само се мерна и веднага изчезна от погледа ми, но аз успях да го забележа и веднага го последвах. Който и да беше, ездачът му беше майстор в заплитането на следи, затова доста се поскитах, докато не открих и него, и коня си, край някаква река.

Не исках новият собственик на Птица да стане жертва на собствената си непредпазливост (този израз го бях прочел в една книга и, според мен, беше съвсем подходящ за случая). Накратко, не желаех пак да започнат да стрелят по мен и да се налага и аз да стрелям. Да си безпогрешен стрелец си има своите неудобства, а именно: ако се сдърпаш с някого, няма как после да го възкресиш. Затова тихо заходих откъм храстите и веднага видях славното си конче. Беше съвсем близо и стопанинът му трябваше да ме е видял да идвам. Но на брега нямаше никой.

Извиках: „Птица!“. Пъстрият кон радостно изцвили и пристъпи към мен, но после спря. Реших, че не му харесва сивият ми кон, затова слязох от него и тръгнах към Птица.

— Птица! Хубавецът ми той! Колко се радвам, че те виждам!

Той изпръхтя и започна да пие вода. Приближих се още повече към него и в този момент някой изскочи от реката и се хвърли върху мен. Аз, глупакът, го бях търсил на брега, но той се оказа по-умен от мен: беше се скрил под водата.

Нападателят ми ме събори и ме потопи в реката. Опитвах се да се измъкна, но тази гад ме държеше за шалчето на врата ми и натискаше главата ми под водата. Задавих се. Водата нахлу в ушите ми, в носа ми, в устата ми. Усещането беше ужасно. Пресегнах се за верния си колт, но… моят враг вече ми го беше отнел.

Изскубнах се от ръцете му и измъкнах неговия собствен револвер, за когото той очевидно беше забравил, дръпнах петлето и натиснах спусъка. Чу се само сухо изщракване. Револверът му беше празен.

В този момент отнесох такъв удар в бъбреците, че с вой се свлякох по гръб, и тутакси получих удар с ботуш между краката. Честна дума, този момък умееше да удря, да го…!

Разпрострях се във водата като колода карти и не можех и с пръст да помръдна. Врагът ми, пръхтейки и сумтейки, стоеше наблизо с моя револвер в ръка. Усмивката му не ми хареса. Беше някакъв пич горе-долу на моите години, с дълга до раменете сплъстена коса, която падаше на лицето му. Жълтите му очи злобно пламтяха.

— Е, какво, Били Малоун, безстрашни стрелецо — рече той, — искаше да ме убиеш, нали? Признай си, копеле!

Той ме познаваше, но аз никога не го бях виждал. Всъщност, за момент нещо в лицето му ми се стори познато, само дето не можах да определя какво точно.

— Познавам ли те? — попитах аз, за да печеля време.

— Възможно е — подигравателно отвърна врагът ми.

Каза го с интонацията на Джеф Оливър и това ми напомни за най-лошия период от живота ми. Хвърлих се към младежа, но той успя да ме тресне с дръжката на револвера по главата. Паднах. Той дръпна петлето и се прицели. За пръв път попадах под прицел напълно невъоръжен. Да осъзнавам, че тоя жълтоок мерзавец може във всеки един момент да отнеме живота ми, беше по-лошо и от смърт.

— Този кон е мой — рекох аз, просто за да кажа нещо.

— Тоест?

Посочих с глава Птица, който ни наблюдаваше с пълно равнодушие.

— Този кон е мой. Търсих го.

Той сви рамене.

— Да, но на мен също ми е нужен. А ти не си.

Разбрах, че ще ме убие. Шапката ми се търкаляше на пясъка. Той най-спокойно я взе и си я сложи на главата. Струва ми се, че никога не бях изпитвал такова унижение, както в този миг. Той позавъртя шапката, за да я намести, и отново насочи револвера към мен.

— Шалчето.

— Какво? — шашнах се аз.

— Дай ми шалчето! И без резки движения, ясно? Не ми приличаш на човек, на когото му се умира, така че не ме ядосвай.

Свалих шалчето от шията си. Никак не ми се разделяше с него. Вярно, че го бях откраднал, но ужасно много ми харесваше.

— Сложи го на камъка и отиди назад. Още!

Направих, каквото искаше. Все едно, не ми оставаше друго.

— Да те обесят дано! — пожелах му горчиво аз.

За моя изненада, той се ухили.

— Не се надявай. Пари имаш ли?

У мен беше чувалчето със злато, което бях взел от експреса. За щастие, беше скрито в ботуша ми.

— Не — отвърнах аз.

Противникът ми сбърчи нос.

— Че какъв бандит си без пари?

Той помръдна пренебрежително рамене, пъхна колта под колана си, взе от камъка мокрото шалче и си го върза на врата. Направих крачка напред, но момъкът беше нащрек.

— Не мърдай! — излая той и отново хвана оръжието.

Помислих, че е решил да ме предаде на властите жив. Това ми даваше шанс и ми струваше глупаво да не се възползвам от него.

— Ще ме предадеш ли? — попитах.

— Теб? — изненада се той. — А, имаш предвид наградата… — усмихна се и замислено ме огледа от горе до долу, като поглаждаше възела на шалчето на шията си. — Петстотин долара? И за пет хиляди не бих се занимавал с теб.

Онемях. Никога през живота ми не ме бяха обиждали толкова.

Момъкът отиде до коня, с който бях дошъл, и извади от кобура на седлото резервния ми револвер. Отмести барабана, изсипа патроните на дланта си и ги захвърли надалеч в храстите. После пусна безполезния ми колт на пясъка.

— Виж, уинчестъра ще го взема — продължи той, докато разглеждаше вещите ми, — че иначе ще вземеш да направиш някоя глупост. — Хм, нито цент… И никаква храна… По дяволите! Устна хармоника! И манерка — той ме погледна и пак се ухили. — Пиенето е вредно за малките деца, Малоун!

С всяко изречение тоя момък все повече ми напомняше за Оливър.

— Знаеш ли какво — продължаваше врагът ми, като неочаквано се обърна към мен, — ти, разбира се, си мислиш, че си страшен бандит и т.н., но всъщност не си нищо особено. — После щракна с пръсти и добави. — И изобщо не ти трябва кон. Ей, Пегас!

Обърнах неволно глава, за да видя на кого говори, и с негодувание видях как моят Птица веднага заряза всичко и изтича при жълтоокия. Той ловко се метна на него, но по това как се мъчеше да държи лявата си ръка по-близо до тялото разбрах, че е ранен. Няма що! Не стига, че ме надви и обезоръжи, ами на всичкото отгоре беше и ранен! После той хвана сивия кон за юздата.

— Е, сбогом, Малоун — каза ухилено жълтоокият. — Не ме помнете с лошо, сър!

Докосна шапката си, все едно отдаде чест, и препусна сред облак прах. Аз останах на брега — без кон, без оръжие, пребит, а отгоре на всичко ме налегна и отчаян пристъп на кашлица.

Пооправих се накъде да е и се замислих какво да правя сега. Едно нещо обаче със сигурност знаех съвсем точно: ако някога срещнех жълтоокия, щях да го убия.