Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (40)

1.

Разказва Риджуей Стил.

И така, денят се правеше, че клони към вечер, а ние пък се правехме, че ни е все едно. Хари Малоун, целият във вериги, седеше на едно куцо паянтово столче, пред което бяхме начертали тебеширена линия, и не се опитваше да я пресече. Нещо повече — честно казано, повече ме безпокоеше шерифът Родригес. Постоянно водеше някакви външни хора в къщата, в която се намираше пленникът, и с очите си видях как тези хора му даваха пари. Като се сетих накрая каква е работата, отидох право при Стив. Той седеше в засада на тавана на отсрещната къща с пушка в ръка и си тананикаше под носа песничката „Ах, каква хубавица беше моята Джини“.

— Стив — започнах аз, — трябва да те предупредя, че Родригес взема пари да показва Хари, и води гостите направо в стаята, където е той. Не ми харесва тази работа.

— Ето какво било, значи! Добре, да идем да поговорим с шерифа.

— Веднага разбрах, че той неслучайно предложи да използваме къщата му вместо затвор — разправях аз, докато вървяхме по пясъчната пътечка към дома на Родригес. — Всеки нормален човек хубавичко щеше да си помисли, дори да го помолят за такова нещо, а той сам…

— Добре, Ридж — прекъсна ме Стив. — По принцип си прав, но не забравяй, че сребролюбието на сеньор Родригес ни разкрива нови възможности, за които даже не се бяхме сещали.

— Какви възможности? — учудих се аз, но Стив вече беше изкачил стъпалата до вратата. Двама дебелаци с бакенбарди тъкмо брояха на Родригес по два долара за посещението.

— Такааа… — сурово рече Стив. — Не е хубаво така, Антонио. Сам знаеш, даже Бог е казал да споделяме.

Шерифът силно се изчерви под керемидения си загар.

— Извинете, мистър Холидей. Но тези джентълмени много настояваха и си помислих, че няма да е учтиво да ги изгоня… Специално са изминали двадесет мили, за да видят брата на Били Малоун.

— Антонио — тихо каза другарят ми, като хвана шерифа за едно от копчетата му, — да си ме чул да възразявам? Само дето ми е неприятно, че аз хванах това копеле и го докарах в твоя град, а дори не участвам в бизнеса.

Шерифът бързо погледна дебелаците и мушна в джоба на Стив шепа долари, от което можеше да се съди, че при Хари вече са се извървели доста посетители.

— Така е по-добре — каза удовлетворено Стив и пусна Родригес.

Шерифът поведе онези двамата нагоре по стъпалата, за да им покаже Хари Малоун, а ние със Стив излязохме навън.

— Стив — започнах аз, неспособен да сдържам раздразнението си, — аз…

— А между другото това много опростява нещата — замислено каза другарят ми, докато разпалваше цигарата си. — Родригес, разбира се, е глупак, но в същото време е истински умник. Сега Били Малоун може без страх да влезе в къщата. Познай как ще го направи?

— Като се направи на посетител? — поразих се аз.

— Именно — отвърна Стив и си дръпна от цигарата. — Ако преди това вродената му страхливост го е държала в бърлогата му, сега вече, щом разбере за тази възможност, няма да устои. Оглеждай посетителите, Ридж. Обзалагам се сто срещу едно, че Били ще се окаже един от тях.

— Добре, Стив — казах аз. — Бъди сигурен, че няма да го пропусна.

Дяволът ме дръпна за езика да кажа това! Накратко, дадох необмислено обещание, което не можах да изпълня. Казвам ви да знаете: да се кълнеш означава да изкушаваш съдбата, затова никога не се заклевайте, ако ви предстои важна работа. Съдбата е жена и за нея няма по-голямо удоволствие от това да прави напук на хората.

Накратко, устроих се в стаята на мистър Хари и, без да свалям ръка от верния си колт, оглеждах всички посетители, които водеше шерифът Родригес. Преди това даже и не бях подозирал, че на света има толкова много идиоти, готови да плащат неизвестно за какво, а тъй като идиотите, както е известно, не са научени да си държат езика зад зъбите, то през този ден се наслушах на такива неща, че ушите ми писнаха. Щом видеха хилавия ни пленник, свит на столчето, мъжете изведнъж придобиваха лъвска смелост и започваха да говорят в лицето му всякакви гадости. Наричаха го страхливец и сополанко, питаха го къде е пропадналият му брат Били и обещаваха, че непременно ще дойдат да гледат как го бесят. За разлика от мъжете, жените се деляха на две категории. Първата бяха матрони, които се опитваха да се нахвърлят върху Хари с чадърите си и кръвожадно изразява радостта си от това, че са го хванали. Втората бяха умилени идиотки, които заявяваха, че не приличал на бандит и после започваха да го питат не се ли срамува от това, което е направил. Честна дума, вече започвах да мисля да прекратя този цирк, защото по всичко личеше, че Били Малоун няма да се появи днес, а вече просто не издържах да слушам глупости. Но в този момент на вратата се появи въздушно видение и всички мисли мигом излетяха от главата ми.

Тя се появи в компанията на дебел търговски пътник с бомбе и на Родригес, който се влачеше след тях като тъжна сянка. Ако се съдеше по изражението на шерифа, той нямаше нищо против още тази минута да овдовее и отново да сключи брак — все едно законен или не — с това пиленце. Тя изглеждаше на не повече от двадесет години и имаше най-светлите коси, които можете да си представите. Изпод сложно завързаната панделка на тила й се спускаха прекрасни къдрици, в кафявите й очи горяха палави огънчета. Зелената й рокля й стоеше като на кралица и, щом само я зърнах, разбрах, че денят ми не е минал напразно.

— Ъ… хм — промърморих аз. — Добре дошли в нашия град, мис. Дошла сте да разгледате местните забележителности?

Хари Малоун ми метна неописуемо злобен поглед и се извърна.

— Общо взето, да — отвърна крехкото създание в зелена рокля. — Кажете, мистър…

— Стил — казах аз и се поизпъчих. — Риджуей Стил, на вашите услуги по всяко време.

— Много ми е приятно, мистър Стил! — изгука тя. — Казвам се мис Дантес.

Хари я изгледа още по-мрачно. Изглежда, че най-после разбра колко е красива посетителката му, защото за малко не падна от стола. За щастие, успях да го хвана за яката и да го върна на мястото му.

— Това ли е бандитът? — попита мис Дантес, сочейки го с малкото си пръстче.

— Самият той — отрапортувах аз, докато гледах внимателно безмълвния дебелак и преценявах дали би могъл да се окаже Били Малоун. — Закоравял злодей. Тоест, не съвсем закоравял, но в процес на закоравяване. Разбирате ли какво имам предвид?

Дебелият избухна в хриплив смях.

— Да бе, бандит! Че той е кротък като овчица. Пробутали ми за два долара някакво сукалче, което още има жълто край човката!

От дебелака миришеше на бира и пот. Трудно се сдържах да не го фрасна по физиономията.

— И кой го е заловил? Да не би случайно вие? — осведоми се моята красавица, докато ме гледаше право в лицето с бездънните си като буренце хубав коняк очи, обрамчени от прави черни ресници.

— Представете си — аз — отвърнах с присъщата ми по рождение скромност.

— Дявол знае що! — продължаваше да ръмжи дебелия. — Ей, красавице, я по-добре ела с мен, знам тук едно местенце…

Той се подсмихна и я дръпна за лакътя. Мис Дантес се освободи с рязко движение и от него разкошната й прическа с все панделката падна на земята.