Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (2)

2.

Домът на Санчес действително беше на три етажа. Всъщност, това не беше къща, а цял палат — бял, хармоничен и строен. Този стил, струва ми се, се нарича колониален, но все едно — странно беше да видиш такова здание след паянтовите коптори и простите постройки, запълващи улиците на Ларедо. Пред къщата, сякаш като часовои (или девици от кордебалет — зависи кое сравнение е повече по вкуса Ви), се бяха подредили палми и още някакви дървета, хвърлящи върху фасадата дантелена сянка. Всичко това изглеждаше доста впечатляващо, но, да си призная, в облика на палата се усещаше някакъв скъп курвенски привкус. От него лъхаше на пари, при това на големи пари. Реших, че сеньор Санчес си разбира от работата. И то много добре.

Смуглите слуги бяха с тъжни лица, съответстващи на изискванията на момента. Разни хора влизаха и излизаха от къщата и реших, че няма причина и аз да не се отбия. Вътре миришеше на пот, прах и скръб. Мебелите, доколкото забелязах, се мъчеха да заслепят с разкош а-ла Second Empire^[1], но обстановката общо взето неизбежно навеждаше на мисълта за бардак, само че скъп. Ще ме наречете циник и ще бъдете прави. Затова пък циникът вижда нещата, а не техните маски, и за него спасителните воали на лицемерието нищо не значат. Колкото повече Санчес се мъчеше чрез богатството си да се разграничи от занаята си, толкова повече той напомняше за себе си: крещящата дамаска на столовете, креслата и диваните беше безвкусна, а изобилието от огледала навяваше тъга.

Мъжът, който се качваше на стълбата преди мен, свали шапка, а аз, опомняйки се, последвах примера му. Накрая влязохме в стая, където в ковчег лежеше покойникът. Никога преди не ми се беше случвало да видя толкова ридаещи курви накуп и направо се втрещих. Имаше не по-малко от дузина и те многогласно нареждаха, спомняйки си добродетелите на Франсиско, щедростта на Франсиско, колко бил страстен Франсиско и Бог знае още какво. Двама монаси неистово се молеха на колене като мърдаха с устни, трети влезе след мен и се присъедини към тях. Погледнах Франсиско: прословутият красавец, когото така хвалеше Еухения, беше тлъст, космат и кривокрак младеж със сплескан нос и издадени устни. Всъщност, известно е, че ако имаш пари, може да имаш две гърбици и три очи и със сигурност много хора ще те намират за неотразим. На лицето на покойника беше застинало страдание, но и това не то правеше по-приемлив за мен. Не ми харесваше мъртъв и, уверен съм, нямаше да ми хареса и жив. Можех да си представя целия му живот: жени, пиене, солени шегички, които със сигурност много са му харесвали, и пак жени. Мога да се хвана на бас, че винаги отчетливо е играл с малки залози, но ако му се е случило да загуби, е избухвал и със замах е хвърлял картите на масата. Най-вероятно е бил донякъде суеверен, говорел е надменно, като истински господар на живота, а като се е напиел, първата му работа е била да извади нож и да заплашва да заколи всеки, който, както му се е струвало, се е опитвал да го закача. Над главата му се виеха две тлъсти мухи.

Малко по-настрани от ковчега стоеше малък човечец с побеляла вълниста грива до раменете, с умно, живо лице и осанка на крал. Имаше далечна прилика с Франсиско и разбрах, че това е баща му — Игнасио Санчес. Приближих се към него, промърморих няколко утешителни думи като всички останалите посетители и побързах да се върна под сянката на дантелените палми. Когато си тръгвах, една от присъстващите девици хвана ръката на убития и започна да я покрива с целувки, а друга започна да си бие главата в ковчега, като при това се опитваше да не си нарани лицето и да си запази грима. Ясна работа: мъката си е мъка, но утре щеше да й се наложи да работи, така че по-добре беше да не се увлича.

Разходих се из града, намерих игралните къщи, запомних къде се намират, върнах се в хотела и заспах като заклан. На сутринта Франсиско беше погребан с голяма помпозност, но аз не присъствах. Не обичам погребенията и ще отида само на това, което не мога да пропусна, т.е., на собственото си. Макар че и него бих го отстъпил на някой друг, при това напълно безплатно.

Еухения, като разбра, че не съм удостоил с присъствието си едно толкова вълнуващо събитие, се развълнува и започна с писклив глас да ми разказва всички подробности: какво казал падрето, колко сълзи е отронил безутешният баща, как е ридаела Мини (момичето с червените коси, което вчера целуваше ръката на покойника), и т.н. Тя разказваше надълго и широко, а аз само кимах и благожелателно се усмихвах. Девойката вероятно смяташе, че Франсиско е нещо като престолонаследник и ако бях започнал да я убеждавам, че на света има хора (и градове) доста по-прилични от тукашните, сигурно щеше са ми се нахвърли с негодувание.

През този ден отначало спечелих в игралната къща седемстотин долара и настроението ми доста се подобри. Но после загубих хиляда и петдесет и станах от стола доста поолекнал. Реших, че стига за днес. Но още не беше много късно и не исках да се прибирам с празни джобове. Впрочем, у мене имаше още една вещ, на която до този момент не придавах особено значение, и ми се искаше да я покажа на Санчес. Затова попитах може ли да го видя.

— Може — последва отговорът, — само си оставете револвера тук.

Дадох си колта на охранителя, след което той бързо ме претърси, за да се убеди, че нямам друго оръжие. Санчес седеше в малък кабинет и пушеше лула, голям бледен молец пърхаше около лампата. Човекът, загубил сина си, вдигна очи към мен.

— А, сеньор Стил! Какво желаете?

Ето, вече знаеше името ми…

— Гледах как играете — продължаваше Санчес. — Оставихте при мен доста голяма сума, като при това се държахте безупречно. Някои джентълмени, да ви кажа, никак не обичат да се разделят с парите си.

— Струва ми се, аз даже познавам някои от тях — отбелязах аз.

— Ето, виждате ли! — той се засмя и тръсна глава. — И така, какво мога да направя за Вас, сеньор?

— Бих искал да знам — попитах аз — колко може да струва това нещо?

Той взе това, което му подадох, и го разгледа с любопитство.

— Искате пари, като оставите това в залог?

— Да. Разбирате ли, загубих повече, отколкото трябва, но ми се иска да продължа да играя.

— Откъде го имате?

— Спечелих го на карти от един човек в Париж^[2].

— Един човек? — той поцъка с език и се настани по-удобно в креслото. — И какъв беше залогът?

— Петдесет долара, струва ми се.

Санчес сви рамене и ми протегна обратно предмета — камъче с грапави ръбове, приличащо на мътен кварц.

— Много съжалявам, сеньор — лъчезарно се усмихна той, — но не струва и пет долара. Това е кристал.

Собственикът на къщата ме гледаше със своите непроницаеми черни очи, пускайки кълба дим, и аз, чувствайки се като последен глупак, се ядосах на себе си.

— Значи, камъкът…

— Да. Не струва нищо, сеньор. Съжалявам, но не мога да ви дам пари.

— Какво пък — казах аз, изправяйки се, — може да е за добро.

И все пак бях ядосан. Момъкът, който загуби камъка, ми се кълнеше едва ли не в гроба си, че това е диамант. Взех си тъпия кристал, поклоних се на Санчес и си излязох.

Беше още светло и лесно стигнах до „Мулето и бурето“. Пиеше ми се и стопанинът ми наля уиски, което беше топло и противно на вкус. В ъгъла компания измамници обираше на карти някакъв дръвник, докарал в Ларедо черда говеда за продан, които на свой ред сигурно беше откраднал отнякъде. Всичко си вървеше по реда: едни крадци мамеха други. Измамниците методично обираха дръвника, а той даже не се съпротивляваше. Има моменти, когато човешката глупост предизвиква отвращение, и аз се обърнах с гръб към играещите.

„Добре де — помислих си, — в края на краищата, ставката беше само 10 долара. Няма за какво толкова да съжалявам.“

Барът беше претъпкан. Хората пиеха, караха се, смееха се и пак пиеха. За реда зорко следяха собственикът и един бияч без палец на лявата ръка.

Вратите са разтвориха и влезе нов човек. Беше красив млад кабалеро, но с твърдо и решително лице. На кръста му имаше револвер и той го намести, докато заставаше на вратата. Такова начало не ми хареса и незабележимо поставих чашата на тезгяха. Но опасенията ми не се оправдаха: юношата само плесна три пъти с ръце и се провикна:

— Внимавайте всички!

Посетителите се умълчаха, не толкова от почтителност, колкото от удивление, че някой е посмял да ги прекъсне. За миг си помислих, че на някого тази нощ спешно ще му се наложи да прекоси Рио Гранде, спасявайки се от потеря.

— Знаете — започна юношата — каква беда сполетя сеньор Санчес.

Всички издадоха нещо като утвърдително мучене.

— Също така знаете, че сеньор Санчес не е човек, който е склонен да преглътне такава обида просто така.

Викове:

— Да, да!

— Много от вас — продължи кабалерото, святкайки с очи, — са му по нещичко задължени…

— Вярно… — последва хор от гласове.

— А някои са му задължени даже за всичко, което имат!

Хилене, одобрителни викове… Собственикът с вид на планина тревожно се раздвижи зад тезгяха. Пепе, на когото му липсваше един пръст, гледаше пред себе си с безучастен поглед.

— Но сеньор Санчес няма намерение да напомня на никого за своите благодеяния. Каквото е направил, направил го е и точка! Все пак, той се надява, че няма да го изоставите в беда.

— А как можем да му помогнем? — попита един дребосък с мръсна превръзка на лявото око. Познах го — навремето участваше в една банда, която крадеше добитък.

— Ето защо — провикна се кабалерото, без да обръща внимание на въпроса, — сеньор Санчес ми поръча да обявя, че е определил награда от петстотин долара за този, който затрие момичето, което уби нашия Франсиско.

Под тавана, смесвайки се с кълбата вонящ цигарен дим, надвисна зашеметено мълчание. Болшинството от присъстващите беше готово да заколи родната си майка, а заедно с нея и баща си, сестра си, брат си, жена си, децата си и любимото си куче за къде по-скромна сума.

— Петстотин долара? — недоверчиво попита едноокият крадец на добитък.

— Петстотин! — потвърди кабалерото, като зазвънтя с шпори и склони глава. — Ще ги плати по всяко време, но… трябва да му представите доказателства. А тъй като сеньор Санчес мечтае да види момичето живо, за да може лично да се разправи с нея, то в безграничната си щедрост той дава седемстотин долара, ако е жива, и петстотин — ако е мъртва.

— Чудо голямо! — изсумтя някой. — Няма да е много трудно да я докарам жива.

— И двеста долара не се намират под път и над път — съгласи се с него съседът му.

— Надявам се, че няма да се откажеш от думите си, Голям Доминго! — откликна вестоносецът на вратата на думите на първия. — И така — седемстотин долара за живата убийца, петстотин — за главата й. Но това не е всичко!

Едрият собственик избърса потта си.

— Седемстотин долара… — промърмори той мечтателно. — С такива пари мога да отворя още един бар…

Той завъздиша, докато бършеше чашите със салфетка. Пепе неотклонно гледаше човека на вратата.

— Хората, които я докараха, със сигурност са й били съучастници. Те са трима: двама мъже и една жена. Когато убиха Франсиско, те избягаха — кабалерото направи пауза като опитен водещ на аукцион преди да обяви главния лот — нощно гърне на вдовстваща кралица с неопровержими доказателства за това, че тя го е ползвала. — Сеньор Санчес обещава двеста долара за всеки от тях, жив или мъртъв, без значение. Жената се казва Роза, на четиридесет години е, единият мъж се казва Педро. Съдружникът им е гринго с белег на шията. Всичко останало можете да разузнаете сами, ако искате да заработите тези пари.

— Стой, ами че аз ги видях! — провикна се някой. — Така препускаха, че си мислех, че жалката им каруца всеки момент ще се разпадне.

Тълпата се развълнува, обсипвайки щастливеца с въпроси, но той веднага се затвори в себе си и с хитър вид започна да отрича. Аз пъхнах ръце в джобовете си и те сами се свиха в юмруци.

— Това е всичко! — обяви вестоносецът. — И така — седемстотин долара за момичето живо! Облечена е с тъмен костюм за езда и червена куртка. Има бяла кожа и косите й са бели, така че бързо ще я откриете. По нашия край такива няма. Петстотин долара за главата й! По двеста за съучастниците й!

— Да живее сеньор Санчес! — прогърмя някакъв пияница.

Всички изведнъж се разшумяха. Картоиграчите хвърлиха картите, веселяците — пиенето. Лицата станаха тайнствени, разговорите — приглушени. Зад ниските чела се въртеше само една мисъл: за какво ще употребя тези седемстотин долара? А ако ми провърви, даже и почти два пъти по толкова…

Кабалерото си замина. Аз почувствах настоятелна потребност, както се изразяват в евтините романи, да глътна нещо и с помощта на собственика и един сребърен долар осъществих намерението си. Някой от посетителите на бара замислено правеше някакви сложни разчети на пръсти, друг извади стара омазана карта на Тексас и започна да плъзга по нея мръсен нокът, премисляйки къде може да се е скрила бегълката. Трима или четирима мъже бързо се разплатиха и напуснаха бара.

От изпитото уиски леко ми се маеше главата и излязох на чист въздух. Покрай мен се промъкна една котка, която ме стресна. Опипах си джоба и се убедих, че колтът ми все така си е у мен. Сутринта в покрайнините на града бяха намерили застрелян някакъв гринго и аз знаех, че улиците на Ларедо съвсем не са безопасни през нощта.

Около църквата се тъмнееше нисък силует, който тихо напяваше монотонна песен. Познах сакатото момче. Щом ме забеляза, то се изпъна и застана нащрек, но като разбра кой съм, се успокои.

— Нямаш ли семейство? — попитах аз. — По това време едва ли някой ще ти даде милостиня.

Той въздъхна.

— Брат ми трябва да дойде и да ме отнесе вкъщи. Но сигурно пак се е напил в „Мулето“.

Момчето говореше без никаква злоба, сякаш просто констатираше, че животът е такъв, и след малко попита:

— Човекът на Санчес обикаля кръчмите. Те какво, обявили са награда за онова момиче?

Не ми се искаше да го лъжа и му казах:

— Да.

— Много ли?

— Седемстотин долара.

— Никой няма да получи тези пари.

— Откъде знаеш?

Той въздъхна и се извърна.

— Надявам се, че така ще стане.

— Добро момче си, амиго — казах аз и го потупах по главата.

— Казвам се Диего.

— Лека нощ, Диего.

Към него се приближи куче, малък светъл къдрав помияр на кафяви петна. Той го погали, то го близна по ръката и легна до него.

Замаяната ми глава окончателно се избистри и се отправих към хотела. В бара, както и преди, дима можеше с нож да го режеш. Качих се в стаята си.

Вероятно се бях отпуснал, а не биваше да го правя. Изведнъж в сумрака някаква сянка се хвърли към мен. Сграбчих колта, но в този момент пред очите ми се спусна мрак и потънах в пълна мъгла.