Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (17)

7.

— Боб, момчето ми, откъде намери тази курва?

С този въпрос полковник Чарлз Ричардсън се обърна към племенника си Робърт, когато с церемонията по представянето беше приключено и гостенката на ранчо „Есмералда“ се оттегли в отредената й стая.

Полковникът — сега вече възрастен, натежал мъж с бели мустаци и отпуснато лице — беше раняван три пъти в Гражданската война. Не можеше да сгъва дясното си коляно и при вървене замяташе крак настрани. Тъй като не беше получил никакво наследство, освен спомените си, той навремето се беше наел при брат си като управител на ранчото и остана на тази длъжност и при неговия син. По характер и привички полковникът беше стар ерген, при това убеден, и не се свенеше да демонстрира убежденията си пред другите.

— Чичо Чарли — избухна Робърт, — ама моля ви се!

— Преди всичко — сухо каза полковникът, — коя е тя?

— Мадам Дюпон.

— Познаваш ли мъжа й?

— Не.

— Родителите й?

— Също не.

— Тогава какво знаеш за нея?

Робърт обясни, че са плавали на един кораб. Чичото тутакси му обърна внимание, че на този кораб е имало сума ти народ и нямало как да не си зададе въпроса защо племенникът му е поканил на гости именно тази особа, а не, например, някой огняр или стюард.

— Няма да се изненадам — завърши той, — ако разбера, че името й съвсем не е мадам Дюпон и че е обикновена уличница, която търси да си хване някой богат глупак.

— Тя е много приятна млада лейди — защитаваше се Робърт. — И, като стана дума, никого не търси — тя вече е омъжена.

— Тогава какво прави тук? Нима прилична жена ще тръгне да приема покана от неизвестен спътник, за да се мъкне с него зад девет земи в десета? Ха!

Доводите на чичо му разколебаха увереността на Ричардсън.

— Но — промърмори той, — тя никога не ми е давала повод да мисля, че…

— Тук няма нищо за мислене — прекъсна го чичо Чарли. — Тя е блондинка, а сред блондинките няма прилични жени, запомни, Боб! И такава личност ти си довел под родителския си покрив? Засрами се!

Гръмкият глас на полковника се разнасяше из цялата къща. Амалия в стаята си на горния етаж, естествено, не пропусна нищо от неговите речи. Само една дума не й беше ясна и тя я потърси в английско-френския речник, който беше взела със себе си всеки случай, но не я откри. Думите, които не влизаха в речниците, никога не бяха будили доверие у Амалия и тя — напълно справедливо — подозираше, че могат да означават какво ли не.

Вечерята беше на долния етаж, в голяма стая с бели завеси на прозорците. Прислужницата Чикита сервира ястията и застана до вратата, умирайки от любопитство. Полковникът беше мрачен като облак, Ричардсън правеше жалки опити да поддържа подобие на разговор. Амалия го озадачаваше и смущаваше: до тази вечер тя говореше английски без акцент, а сега речта й беше станала спъната и неравна, като на истинска чужденка. На всичко отгоре се обръщаше към чичо Чарли с мосю Шарл, което явно не му се нравеше.

— Мосю Шарл — изгука тя, — вие трябва да ми помогнете. Аз неотдавна чула една дума, но аз него не разбира. Аз много се извинява, но нали аз чужденка, не може всичко знае.

Полковникът неразбрано промърмори нещо и настървено впи зъби в агнешкото.

— И каква беше думата, която ви озадачи? — поинтересува се Ричардсън, докато си режеше хляб.

— Whore^[1] — отвърна Амалия, без да й трепне окото.

Полковникът се задави. Чикита изсумтя и закри уста с престилката си. Дългата физиономия на Робърт се удължи още повече.

— Ъъъ… — замуча той с нещастен вид.

— И къде чухте тази дума? — намръщено попита полковникът, след като прочисти гърлото си.

— О! — Амалия с умен вид постави пръст на края на носа си. — Да, джентълмен говори за някаква дама.

С поглед Робърт повика полковника на помощ.

— Ами, означава жена! — отвърна вместо него чичо Чарли. — Ами да! Достойна жена!

— Това значи whore?

— Разбира се — увери я полковникът.

— Аха! — зарадва се Амалия и в очите заиграха златни искрици, като в добро шампанско. — Най-после знам как да кажа достойна жена. Полковник, вашата майка е била whore, нали?

Чичо Чарли почервеня. Не веднага, а преминавайки последователно през нежнорозов, ален, пурпурен и цвеклов оттенък. Той задиша тежко и се привдигна от мястото си.

— Аз…

— Чичо Чарли, недей! — разтревожен, Робърт положи длан на ръката му. Полковникът, някак си изведнъж омекна и се отпусна на стола. — Емили, моят чичо… ъ… не е съвсем добре със здравето. Аз…

— Всичко е от това — отбеляза Емили-Амалия, като заговори без най-малък акцент, — че не си е намерил достойна жена. Тоест, whore.

Робърт зяпна, опули очи и започна лудо да се смее. Полковникът се облегна на стола и се присъедини към него. Амалия звънко се засмя. Чикита до вратата се смееше, без да се сдържа повече. Четиримата вдигаха толкова шум, че конете зацвилиха в конюшнята. На очите на полковника избиха сълзи.

— Ах, вие… дяволица такава! — каза чичо Чарли на Амалия и й размаха пръст.

— Какъв е проблемът, полковник? Не вярвате ли в достойните жени?

Нов взрив от смях разтърси стените. Полковникът, бършейки сълзите си, обяви, че тази шега е по-добра от оная, дето преди войната Красавецът Джордж спретнал на измамника Пинк. Тъкмо се канеше да я разкаже, когато го прекъснаха. Вратата се отвори и на нея се показаха двама млади хора с напрашени каубойски дрехи и ботуши с шпори. Новодошлите си приличаха като братя, каквито наистина бяха. При вида на гостите Робърт скочи и се хвърли към тях с отворени обятия.

— Ръсел! Джак! Колко се радвам да ви видя!

— Ах, ти, стар, безопашат, крастав енот такъв! Значи се върна все пак?

И братята започнаха да тупат стопанина по гърба и да му стискат ръката в знак на дружеските си чувства. През това време Амалия внимателно осмисляше чутото и си представяше каква реакция би предизвикало подобно обръщение в, да речем, парижкия салон на херцогиня дьо Брасанс. Идва, примерно, граф Коломбие при издателя Мансар и му казва:

— Приемете моите почитания, уважаеми господине. Вие, стар, безопашат, крастав енот такъв!

Дуелът със секунданти в Булонската гора му бяха сигурни. Да не говорим за обществения скандал, който в някои случаи е по-лош от смъртта.

Впрочем, щом накрая забелязаха Амалия (а нямаше как тя да не бъде забелязана), братята малко се поумориха. Ръсел взе да хвърля тревожни погледи към кожените си панталони и потната си изтъркана риза, а Джек свали шапка. Полковникът й представи братята Донован — най-близки съседи и собственици на огромни стада рогати мучащи четириноги.

— Аха, така си и знаех, че Боб ненапразно замина, когато Арабела му отряза квитанцията! — заяви Джек.

— Сгодени ли сте или вече сте женени? — директно попита Ръсел.

Ричардсън внесе яснота по този въпрос, но с такова червене и запъване, че всеки би решил, че крие истината.

— Мис Хармъни ще умре от завист — многозначително, или поне така му се искаше, отрони Джак.

Поканиха братята на масата и Чикита донесе още два прибора. Започна разговор за стадата, за времето и скоро естествено стигнаха до обира на експреса и до Били Малоун. Ричардсън се оживи и заяви, че е бил очевидец.

— Сериозно? — в един глас възкликнаха братята — Разказвай!

И Ричардсън заразказва. Вагоните се взривяваха, куршумите свиреха, шерифите умираха на дузини, златото в наистина невероятни количества беше разсипано по насипите. Накратко, разказът му беше съвсем правдив.

Големият бронзов часовник, с който собственикът на ранчото се гордееше, удари девет, Амалия пожела на всички лека нощ и отиде да спи.

— Блондинка! — каза мис Арабела Хармъни с упрек в гласа.

— Блондинка! — неодобрително повтори майка й.

Освен тях, в гостната на семейство Хармъни в Арчър беше и Чикита. Полковник Ричардсън я беше изпратил да види дали дилижансът не е донесъл поща за ранчо „Есмералда“ и дамите Хармъни, които бяха чули вече от шерифа за пристигането на някаква непозната, решиха да удовлетворят любопитството си, като поканят Чикита и й дадат цял сребърен долар. Не бяха успели да се сдобият от шерифа със смислено описание на дамичката, която беше седяла в кабриолета до Робърт, а братята Донован почти непрекъснато бяха в ранчото си и трудно можеха да ги хванат.

— Красива млада лейди — така беше оценил Амалия шерифът Хамилтън, по-известен в миналото като Пит Бандита.

А как е била облечена? Каква й е прическата? Пуши ли? Сгодена ли е за Робърт? А може би е някаква танцьорка, с която просто е решил да се поразвлече?

Интересът на мис Хармъни ще ви се стори по-понятен, ако ви съобщим, че неотдавна тя самата имаше определени намерения към Робърт. И ако не беше едно конте от Сан Антонио, което обърка работата, преди да се окаже, че е пълно нищожество… Беше просто смешно, че Робърт взе всичко това толкова навътре и даже по съвет на чичо си избяга в Европа, на края на света, за да лекува сърдечните си рани! Впрочем, Арабела сериозно подозираше, че беше избягал точно, за да може да се върне. А сега пък някаква непозната беше пристигнала с него…

Шерифът Хамилтън не понасяше да го разпитват — очевидно наследство от богатото му минало. Той неясно се позова на служебните си задължения и най-позорно се оттегли, звънтейки с шпори и скърцайки с токове.

И така, дамите Хармъни, които си приличаха като две сестри (с разлика от двадесет и четири години), се разположиха в две кресла, готови да изкопчат от Чикита цялата възможна информация. Мис Арабела Хармъни беше кестенява и много привлекателна, с трапчинки на бузите и на брадичката. А мисис Хармъни беше…, ах, уви, за нея можеше да се каже именно че тя вече беше…

— Блондинка… — повтори Арабела замислено. А след това заяви уверено: — Сигурно се боядисва.

— Съвсем не! — възмути се Чикита. — Днес аз я сресвах и ви казвам, че това е естественият й цвят.

— Не, сигурно корените й са черни — намеси се майката.

— Нищо подобно!

— Безцветна особа.

— Със сигурност — дъщерята тръсна кестеняви къдрици. — И какво, Робърт много ли е увлечен по нея?

Чикита беше ядосана, че се бяха усъмнили в думите й, а новият въпрос й подсказа сигурна възможност да удари дамите право в сърцето.

— След седмица — обяви тя без запъване — той иска да обяви годежа им.

— Е, не! — Арабела подскочи в креслото. — Лъжеш!

— Да не мръдна от мястото си! — тържествено се закле Чикита с кръстосани пръсти в джоба си.

Майка и дъщеря се спогледаха разстроени.

— Хубава работа!

— Вече пет пари не дава за нас!

Решението съзря незабавно.

— Трябва да дойде у нас…

— Да, но как?

— Ще устроим вечеринка.

— Скъпа, дали е разумно?

— Тъкмо ще видим и дамичката. Какво те притеснява? Отдих в семеен кръг. Ще поканим съдията Рафърти, Грант, братята Донован…

— Може и на дядо ти да изпратим покана. Толкова ще се зарадва да те види.

— Той ни писа, че е болен, така че не виждам смисъл. Не, ще поканим доктора, Стив Холидей…

— Моля ти се, скъпа, без него! Тръпки ме побиват от този човек.

— Какво толкова? Ковчезите също са стока, а и да не говорим, че на всеки от нас все някога ще му потрябват.

— Като говориш така — плачливо каза майката, — ми напомняш баща си.

Мисис Хармъни беше овдовяла преди повече от десет години.

— Пфу, мамо, това е нечестно. Нали ти си го избирала, не аз. Естествено, бих предпочела за баща Рокфелер или в краен случай Морган… Чикита! Ето ти бележка за господаря ти. И гледай да не забравиш да му предадеш, че го чакаме у нас утре вечер!