Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (26)

4.

Петимата конници напуснаха градчето и се продължиха срещу слънцето по равнина, обрасла със закърнели храсти и редки дървета. Шерифът победоносно се подсмихваше в мустаците си и усмивката му все по-малко се харесваше на Амалия.

— Кога ще пристигнем? — попита тя.

— Какво, Малоун, бързаш ли? — осведоми се един от помощниците на Фосет.

— Не съм Малоун — раздразнено каза Амалия. — Покажете ме на някой, който го познава, и лесно ще се убедите, че не лъжа.

— Притрябвало ми е, бандите — отвърна шерифът. — Все едно, вече те осъдиха в Сан Антонио, така че…

— Какво? — рязко попита Амалия.

— Нищо — каза насмешливо Фосет. — Само че, ако си мислиш, че ще се церемоним с теб, грешиш.

— Чакайте — промълви Амалия, почувствала неприятен хлад в гърба, — какво означава това?

Шерифът не успя да отговори, защото иззад завоя на пътя внезапно изскочи конник. Беше млад момък без шапка, с разчорлена, изгоряла от слънцето коса. Конят му дишаше тежко и от него падаше пяна на парцали. „Дявол да го вземе — помисли си Амалия, — как така ни е изпреварил?“

— Пази се от пътя, момко! — каза Фосет. — Водим арестуван.

— Били Малоун? — полюбопитства конникът.

— Именно. Освободи пътя, че ще кажа на баща ти и той ще те пребие.

— Объркал сте се, шерифе — отвърна конникът. — Нямам баща. И освен това, аз съм Били Малоун.

Шерифът дръпна поводите. Очевидно беше, че се кани да изругае, макар че трябваше да направи нещо съвсем друго. Един от помощниците му съобрази какво става и се хвана за уинчестъра, но беше късно. Били Малоун беше извадил колта си.

Под измамно ясното небе гръмнаха четири изстрела. Някакъв кон се задърпа и зацвили, а след това настъпи тягостна като началото на роман на ужасите тишина.

Когато димът от изстрелите се разсея, се видя, че всички пазачи на Амалия лежат на земята и не показват признаци на живот. Самата тя, вцепенена след случилото се, с всички сили се държеше отпред за седлото.

— Привет — каза срамежливо Били Малоун. — Струва ми се, че дойдох точно навреме.

Амалия отвори уста да каже нещо, но не й идваше нищо на ум. Тя мислеше, че сега вече със сигурност ще умре, но изглеждаше, че Били засега не смята да я убива. Той погледна колта си и го пъхна в кобура.

— Защо го направи? — попита накрая Амалия.

— Че как иначе — удиви се Били, — нали те караха да те бесят. Ти не разбра ли?

— Но нали първо трябваше да установят кой съм? — опитваше се да проумее Амалия, на която се виеше свят.

Били сви рамене.

— По тези места никой няма да седне да се занимава с такива дреболии — каза той. — У кого са ключовете от белезниците?

— Струва ми се, у шерифа.

Били слезе от коня, отиде до трупа на шерифа и извади ключовете от джоба му.

— И все пак — попита Амалия, — защо го направи?

— Нали ти сам ме повика на помощ — отвърна Били, сваляйки белезниците й.

Амалия с наслада разтри китките си — и замря на място.

— Аз съм те повикал?

— Разбира се. Помниш ли как ми смигна на вратата?

При мисълта, че заради кратката й закачка четири човека се бяха отправили към небесата, на Амалия й прилоша. Справедливият довод, че тези хора за малко не я бяха убили, по никакъв начин не намали терзанията й. Полячка по майка, по баща Амалия беше рускиня и, очевидно, поне отчасти беше наследила националното чувство за вина, което тегне над руския човек през целия му живот и което доминира над всичките му постъпки. Каквото и да направи, той задължително се измъчва от угризения на съвестта, при това най-често тогава, когато вече е напълно невъзможно да се промени нещо.

— Така че, това е! — каза Били.

На Амалия не й хареса, че в този момент той стоеше с лице пред нея, презареждайки колта си с патрони, които взе от шерифа.

— Извинявай, че постъпих така с теб — промълви тя. Гласът й предателски трепна. — Мислех, че искаш да ме убиеш. В последно време ме преследва сума ти народ и това не ми харесва.

Били зареди револвера и завъртя барабана.

— Няма проблеми — каза той. — Те ли те раниха?

— Ти си забелязал? Да, едва не умрях.

— Да не си обирджия? — попита Били изведнъж. — Да ти кажа, хич не обичам обирджиите.

— Не — отвърна Амалия, — аз съм сам за себе си.

— Убил си някого?

— Има такова нещо.

Били въздъхна и наведе глава.

— Там, в салууна, бях сигурен, че ще ме издадеш на шерифа — промълви той. — Но не ме издаде. Макар че можеше.

— Аз никога не предавам никого — възрази Амалия. — Не влиза в навиците ми. Кажи, петнистият кон наистина ли е твой?

— Мой е.

Амалия въздъхна и слезе от Пегас.

— Добре. Вземай го, а на мен ми дай сивия. Става ли?

— Става — съгласи се бандитът. — Не искаш ли да си вземеш оръжието?

— Искам — поколеба се Амалия. — Всъщност, револверът с твоя знак е у шерифа.

Били намери револвера си, а Амалия си взе своя. По-точно, този, който беше принадлежал на Франсиско.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита Били.

— Да намеря един човек — отвърна Амалия. — Искам да му задам няколко въпроса.

— За какво?

— Така — изсумтя Амалия. — Интересно, шерифът не е ли взел със себе си нещо за ядене? Не ми дадоха даже да си изям бифтека, а от вчера сутринта не съм ял нищо.

— Да видим — каза Били.

След кратко търсене откриха парче пай и две манерки.

— Пай да бъде — въздъхна Амалия. — Ти искаш ли?

— Не.

— Тогава ще го изям целия.

Тя седна на земята и лакомо погълна пая. Били през това време си сложи на главата шапката на шерифа — сомбреро с лента.

— Няма ли да ми върнеш шалчето? — попита той след кратко колебание.

Амалия се намръщи. Ето на, пак се започваше.

— Откъде го имаш? — попита тя.

— Взех го от едно място — отговори мъгляво бандитът, като се почеса по слепоочието.

Амалия сви рамене и свали шалчето от шията си.

— Добре, ще ти го дам, ако ми кажеш какво пише тук на етикета.

— На етикета? — попита озадачено Били.

— Аха.

Били дълго се взира в етикета, но после отстъпи и въздъхна.

— Добре. Какво е написано там?

— Това е на френски — обясни Амалия. — А се превежда така: „Сестри Брюн, изделия от коприна“.

— Ти и френски ли знаеш? — недоверчиво попита Били. — Виж ти! Слушай, а откъде си, ако не е тайна?

— Не съм тукашен — отвърна Амалия.

— Това го разбрах. Не се изразяваш по нашенски.

— В какъв смисъл? — застана нащрек Амалия.

— Твърде правилно говориш — поясни Били. — Местните не говорят така.

— Дойдох отвъд океана — каза Амалия.

Били зяпна очарован.

— Отвъд океана? Кой океан?

— Атлантическия.

— Значи си от Европа?

— Ами да.

— Страхотно — каза Били. — Никога не съм бил там. Макар че сигурно е интересно.

— Едва ли ще ти хареса там — отбеляза Амалия, като огледа лежащите тела. — Там не можеш да убиваш както си искаш.

— А аз никого и не съм искал да убивам — въздъхна Били. — Просто хората са такива гадове, че е трудно да се сдържаш.

Макар че Амалия я биваше с думите, тя така и не намери какво да отговори на простодушното признание на младия бандит.

— А как се казваш? — попита Били, като я гледаше с любопитство.

Амалия помисли малко.

— Можеш да ми викаш Емилио.

— Емилио да бъде — съгласи се Били. — Слушай, така като те гледам, усещам, че съм те виждал някъде. Не сме ли се срещали преди?

— Веднъж — каза Амалия. — В Остин.

Били се намръщи.

— Значи си бил в съда? Това си беше подигравка, не съд. Приключиха делото за един ден и ме осъдиха на… — той направи изразителен жест около врата си, като изплези език.

— Не трябваше да го правят — отбеляза Амалия с тон на закоравял престъпник.

— Точно така — съгласи се Били. — Та накъде си сега, Емилио?

— Казвам ти, трябва да се оправя с една работа — повтори Амалия. А после поясни: — Заклаха един момък като свиня и трябва да разбера защо.

— Приятел ли ти беше? — попита Били.

— Не. Просто познат. Но после едва не убиха мой приятел, а скоро започнаха да стрелят и по мен. Не ми харесва всичко това. Слушай — изведнъж попита тя, — ти нали познаваш Пит Хамилтън?

През лицето на Били премина сянка.

— Пит е копеле — каза той. — Каква работа имаш с него?

— Никаква — бързо отговори Амалия. — Щом го познаваш, кажи ми, как се оправя с ножа?

— С ножа?

— Да. Може ли хладнокръвно да пререже гърлото на човек?

Били помисли малко.

— Знаеш ли, Пит е рядък мерзавец, но какъвто не е, не е. Добър стрелец е и никога не си е имал работа с ножа. Тоест, владее ножа, но не ми се вярва да убие човек с него. Виж, да стреля в гърба ти, в това го бива.

И внезапно попита:

— Да не би случайно той да те е ранил?

— Не — отвърна мрачно Амалия. — Друг беше.

Тя се изправи и се насочи към сивия кон на бели петна.

— Добре, Били — рече, докато сядаше на седлото. — Благодаря ти, че ме измъкна. И успех!

— Ти къде? — попита Били, който също се качи на седлото.

— Искам да намеря един човек на име Джими Роулинс — отговори Амалия. — Може да знае нещо, а може и до него да са се добрали вече.

— Роулинс?

— Да, има ранчо някъде в Тексас.

Били изсумтя.

— Тексас е голям — отбеляза той. — Ей, добре ли си? Тече ти кръв.

Амалия погледна ризата си и видя на нея червено петно.

— Много й здраве — изтърси тя и хвана поводите.

— Поне знаеш ли накъде отиваш? — попита Били.

Амалия се намръщи.

— Нямам понятие. Но при всички случаи трябва да съм на север.

— Аз също — каза Били.

— Ти пък защо? — поинтересува се Амалия.

— Трябва да убия Пит Бандита — отвърна Били с обезоръжаваща простота. — Нали нямаш нищо против да тръгна с теб?