Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (46)

7.

Както се очакваше, чу се само сухо изщракване.

— Убих ли го? — плахо попита просякът.

Санчес ядосано се намръщи. Хорхе не знаеше къде да се дене от неудобство.

— Да, уби го — Санчес взе револвера си от ръцете на слепия. — Можеш да си ходиш, compadre^[1]. Дайте му тоягата.

Слепият бавно кимна, хвана по-здраво тоягата си и протегна ръка, опипвайки земята с края й. Лявата си ръка вдигна към очите и направи с нея движение, все едно иска да извади от тях влязла прашинка.

В следващия миг фалшивите пердета на слепец се оказаха в ръката му, а изпод черните мигли погледнаха дръзки, безпокойни очи. Били Малоун (защото това беше именно той) удари с тоягата през краката един стоящ наблизо кабалеро. Докато той виеше от болка и подскачаше на място, Били взе револвера му и откри огън. С всеки негов изстрел падаше по един от хората на Санчес. В добавка, от фургона, който се беше появил на площада, докато лъжеслепецът разсейваше хората около себе си, също започнаха да стрелят, прикривайки Били и гробаря. Риджуей Стил, облечен като кочияш, скочи на земята, преряза въжетата на Стив и го помъкна към фургона. Гробарят се препъваше на всяка крачка и една не падаше — здравата беше пострадал.

— Тръгваме! — викна Били, отстъпвайки към фургона.

Преди това обаче Риджуей успя с точен изстрел да свали Игнасио Санчес и, когато главатарят рухна на земята, измъкна от джоба му своя диамант.

— Старият Нат — обясни лаконично агентът — ще ми откъсне главата, ако не го върна.

Той ловко скочи на капрата и хвана поводите.

— Дий, кранти проклети!

В чест на крантите трябва да се каже, че те препуснаха напред като стрела. Били и Амалия се прислониха отзад във фургона и стреляха по всеки, който се мъчеше да им попречи да избягат.

— Е, как мина, Били? — попита Амалия, когато излязоха от града и фургонът запрепуска надолу по някакъв склон.

Били подсмръкна.

— Как ли? Ами, нормално, Амалия. Само дето едно разбрах: тежко е, ох, тежко, да си инвалид на този свят!

Той се закашля и презареди револвера си.

— По дяволите, Мигел! — викна той, показвайки облачето, което се кълбеше далеч напред.

Стив лежеше на дъното на фургона и само простенваше слабо при всяко тръскане.

— Карай към моста, Ридж! — викна Амалия.

— Тъй вярно, милейди, към моста — отвърна той и пронизително изсвири.

Свърнаха от пътя и запрепускаха по равнина, обрасла с висока трева. Някъде след около половин миля отново излязоха на пътя. Отпред като сложно извита синя лента заблестя река, широка и бурна. Един-единствен дървен мост водеше до другия й бряг. Фургонът бодро изгромоля по него и Риджуей дръпна поводите.

— Всичко ли си подготвил? — разтревожено го попита Амалия, докато скачаше на земята.

— Бъдете спокойна — отвърна Риджуей и извади от джоба си кибрит.

— Пали!

На перилата на моста бяха закрепени шашки динамит, от които се спускаше бикфордов шнур. Виейки се по камъните, той стигаше до самите крака на Риджуей.

— По-бързо!

Хората на Мигел вече се бяха показали на другия бряг и с диви викове се понесоха към моста. На три мили надолу и нагоре по течението нямаше нито брод, нито друг начин реката да бъде прекосена.

— Ридж, защо се мотаеш?! — викна Амалия, започвайки да губи търпение.

Най-сетне клечката драсна и по шнура плъзна весело жълто огънче.

— И за какво е всичкият този шум? — измърмори Ридж и скри кибрита в джоба си.

Съскайки, пламъкът инч след инч изгаряше бикфордовия шнур. Огънчето танцуваше вече край самия мост.

— Ей сега — промърмори Ридж, — сега…

Иззад един голям плосък камък изскочи животинче с остра муцунка, подобно на язовец, и с любопитство се вгледа във веселото огънче. След което вдигна лапа и с непостижима зловредност… се изпика върху него.

— Къш! — запищя Амалия и замаха с ръце. — Къш, гадино!

Но язовецът вече беше избягал. Огънчето беше угаснало и всички присъстващи усетиха как по гърбовете им се стичат едри капки хладна пот. Беше твърде късно тичат към моста и отново да запалят бикфордовия шнур.

— Били — завика Амалия, — Били, миличък, ти всичко можеш! Стреляй в динамита, по-бързо!

Били се почеса зад ухото, каза: „Ами, добре“, извади колта със седефената дръжка, внимателно се прицели (разстоянието до моста хич не беше малко) и стреля.

Куршумът отскочи в рикошет от един камък, не стигайки до моста, и уби на място една голяма врана, която мирно се грееше на един клон.

— По дяволите — разстроено рече Били. — Хубав изстрел беше, но не попадна, където трябваше.

Първите конници вече бяха на моста, който трещеше и се клатеше под копитата на конете им.

— Стреляй! — запищя Амалия.

Риджуей, който вече беше решил, че на приятеля му няма да му се получи, отиде до фургона и взе уинчестъра. Били присви очи, прехапа устна и дръпна спусъка.

Див грохот разтресе околността. Мостът пред очите им се обгърна във воал от гъст дим, избухна като огнено цвете и, разпаднал се на части, полетя надолу към реката заедно с всички, които се бяха оказали върху него. Диво крещяха хора, като луди цвилеха коне, но след по-малко от минута всичко беше свършило.

Нахлупил шапка ниско на челото си, Риджуей мълчаливо оглеждаше разрушенията.

— Да — промърмори той, — това си беше нещо!

Стив се изтърколи с цяло тяло през каната на фургона и рухна на земята. Дошлият на себе си Риджуей се спусна към него.

— Какво беше това? — попита Стив със странен глас.

— Динамит — честно отвърна Ридж. — Решихме да разделим хората на Санчес, защото бяха твърде много, и да те вземем, а за в случай че тръгнат да ни гонят, минирахме моста.

Стив въздъхна.

— Идиоти, — горчиво рече той — сложили сте твърде много динамит!

— Извинявай, Стив — отвърна смирено Ридж. — Сам разбираш, не сме такива професионалисти като теб.

— Как си, Стив? — осведоми се веселият като врабче Били, като се приближи до тях.

Стив подозрително го загледа.

— Какво ти е на косата, момко? Нали беше светла?

— Намазах я с мръсотия — обясни Били. — Представях се за сляп мексиканец, ти какво, не разбра ли?

Стив подсмръкна с разбития си нос, помисли малко и, за ужас и изненада на всички присъстващи, се опита да фрасне Били Куршума по физиономията.

— Амалия — извика Били, — какво става! Та аз, между другото му спасих живота! Защо се бие?

— Ти стреля по мен — изхриптя Стив.

— Кога? — изуми се Били.

— Когато Санчес ти даде револвера.

— Защото револверът беше празен — обясни Били. — Аз по теглото знам има ли патрони в оръжието или не.

— Така ли? — със слаб глас промълви Стив.

— Да.

Стив помисли още малко и отпусна глава на каната на фургона.

— Добре — каза простичко той. — Тогава ме карайте вкъщи, уморих се от тези приключения.