Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (47)

8.

— И какво пишеше в писмото? — попита полковник Ричардсън.

Квартетът пътешественици се беше добрал до Арчър без особени нови проблеми. Никой повече не се беше опитал да ги безпокои — може би защото нямаше вече и кой. Влаковият обирджия Сид Бомонт отново се превърна в гробаря Стив Холидей, върна се в магазина си, взе си котарака Хотспер от мис Хармъни и се зае да лекува раните си с помощта на подбрано уиски. Естествено, Риджуей Стил и Били Малоун, на които мадам Дюпон беше толкова задължена, бяха поканени да гостуват в ранчото „Есмералда“, за колкото време пожелаят. Агентът на Пинкертон се сприятели с Робърт Ричардсън, който почти се беше възстановил от раната си. Що се отнася до Били, то той неочаквано се беше почувствал зле и не ставаше от леглото. Месец януари приближаваше края си и той все по-често си спомняше предсказанието на старата циганка как няма да дочака февруари.

— Младежът има туберкулоза — каза доктор Хейли, който полковникът беше поканил да прегледа болния (без, разбира се, да му казва името му). — Но най-лошото е тъпата му увереност, че смъртта му е близко. Повярвайте ми, отношението към болестта е велико нещо! Ако и занапред продължи да вярва, че е с единия крак в гроба, никой няма да може да му помогне.

Той предписа на болния топло мляко, най-добре козе, рибено масло, арсеник, който по онова време се е използвал за много неща, включително и за лечение на туберкулоза, и си тръгна. Амалия побърза да се върне при Били, който лежеше с лице към стената, чертаеше нещо с пръст по чаршафа и отговаряше на всичките й въпроси едносрично.

— Чикита — каза Амалия, като излезе от стаята му, — трябва да ме даваме топло козе мляко. Моля те, погрижи се да го пие.

— Млякото няма да му помогне — дълбоко въздъхна Чикита. — Трябва да яде таралежи.

— Какво? — слиса се Амалия.

— Братовчед ми — обясни момичето — беше болен от същото, послуша един наш знахар и започна да яде таралежи. Знахарят каза, че мазнината им помага да зарастват дупките в белите дробове. И братовчед ми оздравя. Знахарят не го излъга.

— А случайно да са му поникнали бодли по гърба? — недоверчиво попита Амалия.

Чикита сведе глава.

— Знаете ли, всички така го дразнеха, но после, щом спря да кашля, вече не смееха да му се подиграват. Честна дума!

— Добре — въздъхна Амалия, — нареждам ти да храниш нашия приятел Били с таралежи. Само че му казвай, моля ти се, че е телешко, да не стане някоя беля.

По време на вечерята Амалия разказа на Ричардсънови за своите приключения и показа късчето хартия, което двамата с Били бяха намерили.

— Мисля — рече тя с извинителен тон, — че това парче са го търсели не просто така. На обратната му страна има рисунка, нещо като карта.

— Дайте да видя — живо каза Риджуей и взе драгоценното листче.

Разбира се, и Робърт, и полковникът също пожелаха да видят плана по-отблизо. Уви, това беше доста примитивна рисунка, състояща се от някакви ченгелчета, стрелкички и дебел кръст по средата.

— Планът нищо ли не ви говори? — попита Риджуей, изпитателно поглеждайки стопаните.

Те се спогледаха и поклатиха глави.

— Като че ли не — каза полковникът. — Така е нарисувано, че нищо не се разбира.

— Така ли? — по тона на Риджуей можеше да се съди, че не им вярва особено. — Добре тогава. А името Стария Хю нищо ли не ви говори?

— Тук в окръга е пълно с разни Хю — обади се Робърт. — Има Хю Рийвс, собственик на ранчо. После Хю Мендел, старшия ми обяздвач.

— Мендел изобщо не е стар — отбеляза полковникът.

— Вярно — съгласи се Робърт. — Свещеникът, всъщност, също се казва Хю.

— Мислех, че се казва Тристрам — каза Амалия.

— Ами да, Тристрам Хюбърт Хайгрейв — отвърна полковникът. — Има още Хю Хармъни, дядото на Арабела, и Хю Хипстър, слуга в кръчмата на Грант.

— И ти — добави Робърт.

— Какво? А-а! — заусмихва се полковникът. — Ами да, нали пълното ми име е Чарлз Хюбърт Ричардсън. Как ви се струва, приличам ли на главатар на шайка?

— Според мен, не — честно призна Амалия.

Полковникът се засмя. Риджуей се намръщи и отново се втренчи в плана, който държеше в ръка.

— Не страдайте, Ридж — каза меко Амалия. — Може оня тип да ни е излъгал, кой знае? И може главатарят на бандата изобщо да не се казва Стария Хю.

— Какво пък, всичко е възможно — неопределено отвърна Риджуей. — Всъщност, вие споменахте, че сред вещите на Пърси Бел е имало някакъв камък. Мога ли да го видя?

Амалия извика Чикита, която донесе чантата на Бел и чинно излезе.

— Не — констатира Ридж, като огледа камъка от всички страни, — това е най-обикновена скала.

— А вие разчитахте да намерите диамант ли? — укорително промълви Амалия. — Оставете това, Ридж, ако видя диамант, няма да го сбъркам с нищо друго.

Ридж шеговито вдигна ръце.

— Предавам се!

На вратата се показа Чикита.

— Пристигнаха братята Донован — доложи тя и двамата здравеняци тутакси връхлетяха в столовата. Дрънчейки с шпорите си, те церемониално приветстваха Амалия и се здрависаха с „безопашатия енот“ Робърт.

— Как си, старче? Така като гледам, напълно си се оправил? А кой е този?

— Аз съм Риджуей Стил — представи се детективът, а после се обърна към Амалия и й подаде заветното листче. — Скрийте го, може още да ни потрябва.

— И с какво се занимавате, мистър Стил? — попита по-големият брат, като го оглеждаше неприязнено. — Не приличате на каубой.

— Застрахователен агент съм — невъзмутимо рече Риджуей, отпивайки от чая си. — Мистър Робърт Ричардсън иска да застрахова живота си след извършеното над него покушение.

— Да, по нашия край е най-добре да се застраховаш — отбеляза по-младия Донован.

И потече вечният разговор на земеделците — за времето, за това кое и кога е най-добре да се сее, за конете и за неуловимия бандит Били Малоун, когото търсят и все не могат да намерят, а тоя Малоун бил изпозастрелял шерифите в поне четири окръга, и извършил още такива безчинства, че е най-добре щяло да е жив да го опекат.

— Да, разбира се — кимаше полковник Ричардсън и се усмихваше под мустак.

Накрая братята Донован си тръгнаха и Амалия отиде да си легне.

На сутринта първата й работа беше да навести Били. Знаменитият бандит лежеше неподвижно и, за разлика от преди, дори не се опитваше да посвири на устната си хармоника, с която никога не се разделяше.

— Как си, Били? — попита Амалия.

Били обърна към нея измъченото си лице.

— Питаш ме как съм, Емилио? Ами никак. Левият ми дроб хрипти, десният клокочи. Свършено е с мен.

Чикита донесе някакво блюдо, направи реверанс и чинно затвори вратата зад себе си.

— Какво е това? — с отвращение попита каубоят, гледайки чинията, украсена с рисунки от преплетени листа.

— Закуска, Били — каза Амалия. — Яж.

— Не искам — изсумтя бандитът. — Нямам апетит.

— Били — сурово попита Амалия, — ти приятел ли си ми?

Изнервен, Били се изчерви като ученик и сведе очи.

— Разбира се, че съм ти приятел!

— Тогава яж. Заради мен. И заради Пит Бандита.

— Какво? — Били едва не падна от кревата.

— Ами нали се канеше да го гръмнеш — невинно отбеляза Амалия. — Или си размислил?

— Но аз… — промърмори Били, но преди да успее да завърши изречението, Амалия решително взе вилицата.

— Аз да не съм малък, че да ме хранят? — възмути се Били след минута-две.

Амалия, красиво облечена, напарфюмирана, с живи цветя в косите, впери кехлибарения си поглед в него.

— Не разбирам, Били — с меден глас промълви тя. — Недоволен ли си от нещо?

Били помисли малко.

— Ами, общо взето, доволен съм — каза срамежливо той. Погледът му се плъзна по равнината зад прозореца. — Интересно, кой там препуска така? Не го ли е страх, че ще си счупи врата!

Амалия се привдигна от мястото си.

— Това е Стив! — възкликна тя. — Станало е нещо!