Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (77) (Два гроба)

73.

Сврян в една разбита бойница в полуразрушената стена на старата крепост, Пендъргаст бе гледал как съдовете на полковника приближават доковете. Отначало си беше помислил, че това е част от предварително замислената маневра за отвличане на вниманието, но в един ужасяващ момент осъзна, че полковникът се е отклонил от плана.

Беше се насочил право към пристанището.

Пендъргаст смяташе, че разбира начина му на мислене — скоростта бе от жизнена важност. В Алсдорф двамата бяха обсъдили подобна атака и я бяха отхвърлили поради опасността от засада, колкото и малка да бе тя. Винаги имаше вероятност след нападението над града хората от крепостта да успеят бързо да заложат капан — или да задействат вече подготвен капан. Полковникът беше изключил тази възможност, но Пендъргаст бе успял да наложи становището си.

Явно не го беше наложил достатъчно убедително.

С растящо вълнение Пендъргаст наблюдаваше приближаването на отряда. Можеше и да се получи. Пък и сега виждаше също, че полковникът е довел много по-малко хора, отколкото се бяха разбрали. При такъв малоброен отряд изненадата и скоростта ставаха решаващи.

Ако проработеше, още по-добре. Но имаше и риск. Огромен риск.

Но когато избухна първият взрив, когато доковете полетяха във въздуха, когато хората бяха изхвърлени във водата и двата съда се килнаха, Пендъргаст се вцепени от обзелия го шок. Всичко се беше променило за миг.

Чуваше далечното тракане на автоматичен огън и виждаше зад хребета под крепостта проблясъците от дулата. Не можеше да види самите противници от това място, но прецени, че не са малко — може би стотина, значителна част от състава на крепостта, добре обучени и организирани. Когато димът от експлозиите започна да се разсейва, пред очите му се разкриха пълните размери на поражението. Мнозина от нападателите бяха убити на място или бяха тежко ранени, а защитниците довършваха оцелелите във водата. Самият полковник обаче беше оцелял с шепа хора. Пендъргаст гледаше как се насочват към прикритието на едни канари на брега, как продължават на бегом по склона, губейки човек по пътя, и как преодоляват последната отсечка към отвора в стената, оставайки с още един човек по-малко. Четирима мъже и полковникът успяха да стигнат до отвора и изчезнаха от поглед.

Петима войници. И той. Шестима срещу цяла крепост добре въоръжени и обучени бойци, генетично създадени да бъдат безмилостни и интелигентни, намиращи се на своя територия, защитаващи своята земя, своя град, своята крепост, причината за собственото им съществуване.

Докато обмисляше проблема, Пендъргаст започна да осъзнава, че може да не са останали никакви изгледи за успех. Единствената му утеха бе, че войната е най-непредсказуемата от всички човешки дейности.

Измъкна се от укритието си и се втурна по тунела, като се скри в един страничен проход, когато чу тропота на приближаващи се войници. Те минаха покрай него и той продължи напред, като се спусна по порутено стълбище, водещо към основите на крепостта. Някъде отгоре вече се чуваше стрелба — войниците несъмнено се събираха да окажат отпор на последните хора на полковника при дупката в стената или непосредствено около нея.

Когато стигна големия тунел, минаващ покрай външната стена, гърмежите зазвучаха по-силно. Отново чу тропот зад себе си и в последния момент успя да се вмъкне в една лаборатория и да затвори вратата. Чуха се още изстрели и писъци. Поне бразилците оказваха забележителна съпротива.

Изскочи в тунела и продължи напред, докато не стигна една чупка, зад която се беше свила група немски войници, явно приковани на място от огъня на бразилците. Тесните тунели, тежките каменни стени и безбройните ниши и скривалища поне донякъде помагаха на хората на полковника срещу многобройния противник. Пендъргаст се заслуша и реши, че бразилските войници са заели добра отбранителна позиция в самата стена и оказват сериозна съпротива, но са притиснати от всички страни. Бяха обречени, ако не успееха някак да се измъкнат.

Промъкна се напред, изчака поредната силна експлозия и като я използва като прикритие, свали един от германците с изстрел в бедрената артерия, където нямаше да могат да определят откъде е долетял куршумът. Изчака отново удобен момент и свали втори германец. Стана точно така, както се беше надявал — без да осъзнават, че са атакувани в гръб, войниците се оттеглиха към него с известен смут, смятайки, че са изложени на огън някъде отпред. Пендъргаст бързо се скри в лабораторията, за да минат покрай него. След това излезе, вече пред отстъпващата група, претърси един от свалените войници и намери няколко гранати и два пълни пълнителя за автомат, като през цялото време му се налагаше да се прикрива от огъня на паникьосаните бразилци.

Вече въоръжен, Пендъргаст се върна в лабораторията, свърза гранатите една за друга и направи хлабави възли около предпазителите им. След кратко търсене намери тънка жица и издърпа халките. Много внимателно се върна в тунела, като се ослушваше за паузи в стрелбата и експлозиите, в подходящия момент спринтира и спря на мястото, където таванът бе нашарен с пукнатини. Измъкна една носилка на колела от съседната лаборатория, качи се на нея, закрепи грозда гранати за тавана и разви тънката жица, която закрепи за края на връвта с хлабавия възел. После избута носилката в лабораторията, приклекна до вратата и се заслуша.

След малко пусна няколко дълги автоматични откоса и извика:

— Sie sind hier! Schnell!

„Тук са! По-бързо!“

Викът беше последван от нов откос.

— Бързо!

Немските войници забързаха към него снишени, като стреляха.

Пендъргаст пусна още един откос и извика за помощ.

— Hilfe! Hilfe!

Щом войниците приближиха, Пендъргаст дръпна жицата, освобождавайки предпазителите на гранатите — и веднага се метна в лабораторията и затръшна металната врата. Миг по-късно мощната експлозия разтърси тунела. Малкият прозорец на вратата се пръсна; самата врата бе изкъртена от пантите и отлетя чак в другия край на помещението. Приклекналият до стената Пендъргаст стана и се хвърли навън сред задушаващия облак прах, като тичаше сред падащите каменни блокове на срутващия се тунел. Почти слепешком успя да стигне до позицията на полковника. Видимостта и тук беше нулева.

— Полковник, Пендъргаст съм! — извика той на английски и после на португалски. — Me ajude! След мен! Имаме само няколко секунди!

Обърна се и изтича обратно в облака прах, следван от полковника и четиримата му останали войници.