Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (24) (Два гроба)

20.

Фелдър никога досега не бе стъпвал в Саутпорт, Кънектикът, и остана неочаквано очарован. Саутпорт се оказа привлекателно сънено пристанищно градче в иначе оживения окръг Феърфийлд. Докато завиваше от Пикуо авеню на Централната улица в посока към стария квартал, той си помисли, че на човек могат да му се случат и много по-лоши неща от това да живее на място като Саутпорт.

Градчето имаше присъщата на Нова Англия атмосфера. Къщите бяха предимно в колониален стил от началото на двайсети век, доколкото можеше да се съди по външния им вид, с обшити с бели дъски стени, ниски огради и грижливо поддържани градини с високи дървета. Градската библиотека също беше впечатляваща — разхвърляна романска сграда от дялан камък с причудливи детайли. Единственото петно върху лика на града като че ли беше едно старо имение недалеч от библиотеката, занемарена съборетина от времето на кралица Ан, взета сякаш направо от „Семейство Адамс“ с всичките й зейнали капаци на прозорците, липсващи керемиди и задушена от бурени поляна. Докато минаваше покрай сградата, Фелдър иронично си помисли, че й липсва само ухиленият чичо Фестър, надничащ от някой прозорец.

Настроението му се оправи отново, когато влезе в самото градче. Спря на паркинга срещу яхтклуба, прочете отново бележката и с пружинираща стъпка прекоси улицата до една весела едноетажна дървена постройка, гледаща към пристанището.

Отвътре Историческият музей на Саутпорт миришеше приятно на стари книги и полирани мебели. Беше пълен с най-различни добре запазени антики и бе пуст, ако не се брои една дама на определена възраст — също добре запазена, — която седеше в люлеещ се стол и плетеше дантела.

— Добър ден — поздрави тя. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Всъщност да — отвърна Фелдър. — Питам се дали не можете да ми отговорите на няколко въпроса.

— С удоволствие, стига да мога. Заповядайте, седнете. — Жената посочи друг люлеещ се стол, разположен срещу нейния.

Фелдър седна.

— Правя проучване на един художник и илюстратор, Александър Уинтур. Разбрах, че семейството му е от този район.

Жената кимна.

— Да, така е.

— Интересувам се от творчеството му. И по-точно от скицниците му. Питам се дали са запазени и дали не можете да ме упътите откъде да започна издирването им.

Жената внимателно остави дантелата в скута си.

— Е, млади човече, мога да ви кажа със сигурност, че са запазени. И зная къде можете да ги намерите.

— Много се радвам да го чуя — рече Фелдър и усети как по тялото му минава лека тръпка. Задачата се очертаваше по-лесна, отколкото беше очаквал.

— Знаем доста за семейство Уинтур — продължи жената. — Александър Уинтур никога не е стигал до върха, така да се каже. Бил е добър илюстратор с много точно око, но едва ли може да се нарече истински художник. Въпреки това творчеството му е интересно от историческа гледна точка. Но аз несъмнено ви казвам неща, които вече са ви известни.

И се усмихна лъчезарно.

— Не, не — побърза да я увери Фелдър. — Моля, продължете.

— Колкото до семейството, синът на сестра му, неговият племенник, си намерил идеалната половинка. Оженил се за дъщерята на местен корабен магнат. Александър, който никога не се е женил, се изнесъл от семейното бунгало на Олд Саут Роуд и останал да живее при племенника си в много по-величествената сграда недалеч.

Фелдър кимна енергично.

— Продължавайте.

— Въпросният корабен магнат бил страстен колекционер на литературни произведения — книги, ръкописи, по някоя и друга литография и най-вече на епистоларни материали. Говори се, че се сдобил с пълната кореспонденция на Алберт Бийрщат^[1] от пътуването му в Калифорния през хиляда осемстотин осемдесет и втора, в това число и десетки скици. Успял също да се сдобие със серия любовни писма на Гроувър Кливланд^[2] до Франсис Фолсъм, преди тя да му стане съпруга. Нали знаете, той е единственият президент, който се оженил в Белия дом.

— Не, не знаех — каза Фелдър и се наведе още малко напред.

— Така! Да не забравяме също писмата на Хенри Джеймс до издателя му от „Хоутън Мифлин“, докато е писал „Портрет на една дама“. Колекцията е наистина впечатляваща. — Тя отпусна ръце върху плетката си. — Както и да е, Александър Уинтур умрял млад. Никога не се е женил и сестра му наследила по-голямата част от произведенията му с изключение на колекцията картини, дарени на Историческото дружество на Ню Йорк, ако не се лъжа. Албумите и бележниците би трябвало да са преминали у сина й. Синът и богатата му съпруга имали само едно дете — дъщеря. Тя е все още жива и живее тук, в Саутпорт. От музея не се съмняваме, че скицниците на Уинтур все още са в библиотеката й, наред с колекцията писма и ръкописи на дядо й. Естествено, бихме дали мило и драго, за да се сдобием с тях, но… — Жената се усмихна.

Фелдър направо плесна с ръце от вълнение.

— Това е чудесна новина. Моля ви, кажете ми къде живее, за да се отбия при нея.

Усмивката на жената изчезна.

— О. — Тя се поколеба за момент. — Това ще се окаже проблем. Нямах намерение да окрилявам надеждите ви.

— Какво искате да кажете?

Жената отново се поколеба.

— Казах ви, че знам къде бихте могли да откриете скицниците. Но не съм казвала, че ще можете да ги видите.

Фелдър впери поглед в нея.

— Защо да не мога?

— Госпожица Уинтур… не искам да ме разбирате погрешно, но тя е била доста странна още от малка. Никога не излиза, няма си компания, не се среща с никого. След смъртта на родителите й остана затворена в огромната си къща. И онзи неин ужасен прислужник… — Жената поклати глава. — Същинска трагедия, родителите й бяха такъв стълб на обществото.

— Но библиотеката й… — започна Фелдър.

— О, мнозина са се опитвали да се доберат до нея, всякакви учени и изследователи — нали разбирате, писмата на Хенри Джеймс и Гроувър Кливланд са от огромно историческо и литературно значение, — но тя отпраща всички. Всички до един. Веднъж дойде цяла делегация от Харвард, за да проучи писмата на Бийрщат. Предложили й солидна сума, или така се говори. Тя не ги допуснала дори до входната врата. — Жената се наведе напред и докосна с пръст слепоочието си. — Откачалка — добави доверително.

— Нима… нищо не може да се направи? Това е ужасно важно за мен.

— Ако трябва да съм честна, ще е същинско чудо, ако ви пусне. Никак не ми се иска да го казвам, но има доста учени и изследователи, които чакат… — тя сниши глас — времето, когато няма да я има, за да ги спира.

Фелдър стана.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна с повече.

Фелдър въздъхна.

— Бих път чак от Ню Йорк. Така и така съм тук, мога поне да опитам да се срещна с нея.

Жената го погледна със съжаление.

— Можете ли да ми кажете къде се намира къщата й? — попита той. — Нищо няма да ми се случи, ако почукам на вратата й, нали?

— Нищо няма да ви се случи, но на ваше място не бих хранила особени надежди.

— И аз няма да храня. Само ще ви помоля за адреса… — Фелдър извади бележката си и се приготви да си запише.

— О, няма нужда да си записвате. Няма как да го пропуснете. Голямото имение на Централната улица, непосредствено до библиотеката.

— Да не би… да нямате предвид онова нещо, което се разпада? — попита Фелдър и се умърлуши още повече.

— Същото. Направо е ужасно как е оставила семейното имение да се превръща в развалина. Истински позор за града. Както казах, доста хора чакат… — Гласът й замря и тя отново се зае с дантелата си.