Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (45) (Два гроба)

41.

Проктър вървеше тихо през библиотеката и преглеждаше книгите.

Самият той не си падаше много по четенето и повечето заглавия му бяха непознати. Пък и много от книгите бяха написани на чужди езици. Нямаше представа как да „образова“ когото и да било, та какво остава за едно странно слабо момче като Тристрам. Но задачата си беше задача и Проктър знаеше дълга си. Трябваше да признае, че не му беше трудно да се грижи за момчето. Нуждите му бяха скромни и то бе благодарно за всяко добро отношение, всяка храна, колкото и проста да бе тя. Отначало, поради начина му на говорене и странното му поведение, Проктър си беше помислил, че му има нещо на главата, но вече беше съвсем ясно, че е сгрешил. Момчето наваксваше много бързо.

Погледът му се спря върху заглавие, което му беше познато — „Вълк единак“ на Джефри Хаусхолд. Добра книга. Много добра.

Проктър постави пръст на гръбчето й, извади я, спря и се ослуша. Икономът си беше отишъл. Къщата беше смълчана.

… Или не?

С плавно движение той пъхна книгата под мишница, обърна се и огледа полутъмната библиотека. Беше студено — Проктър не си правеше труда да пали камината, когато Пендъргаст го нямаше — и повечето лампи бяха угасени. Бе девет вечерта и навън се бе спуснала студена зимна нощ. Откъм Хъдсън духаше вятър.

Продължи да се вслушва. Ушите му долавяха звуците на къщата, дълбокия приглушен стон на вятъра, тихите поскърцвания на старата сграда. Миризмата бе обичайната — восъчна вакса за мебели, кожа и дърво. И въпреки това му се струваше, че чува нещо друго. Нещо съвсем тихо, почти под прага на слуха. Нещо отгоре.

С все така небрежни движения Проктър отиде в другия край на библиотеката, отвори малък дъбов панел и погледна едно компютърно охранително табло. Всички лампи светеха в зелено, алармите бяха задействани, вратите и прозорците бяха заключени, детекторите за движение работеха.

Натисна един бутон и временно изключи детекторите за движение. Остави книгата, излезе от библиотеката в приемната, мина през мраморната арка и влезе в така наречения кабинет — няколко стаи, превърнати от Пендъргаст в малък музей, чиито витрини бяха заети от безкрайните колекции на един дядо на Пендъргаст, Енох Ленг. В центъра на първото помещение имаше малък, но зъл на вид динозавър, целия зъби и нокти, заобиколен от множество витрини със странни и сякаш неземни екземпляри, от черепи до диаманти и от метеорити до препарирани птици.

Проктър се движеше леко, плавно, но вътрешно изобщо не се чувстваше спокойно. Имаше вътрешен радар, усъвършенстван от годините в специалните части, и в този момент радарът биеше тревога. Проктър не знаеше защо — не можеше да посочи нищо конкретно. Всичко изглеждаше сигурно. Говореше му инстинктът.

А Проктър никога не загърбваше инстинктите си.

Изкачи стълбището към втория етаж. Мина покрай проядено от молци препарирано шимпанзе без устни и огледа вратите от двете страни на коридора. Всички бяха затворени. Погледът му се спря за момент върху картината на елен, разкъсван от вълци, след което продължи нататък.

Всичко беше наред.

Слезе на първия етаж, върна се в библиотеката, включи отново детекторите за движение, взе „Вълк единак“ и седна на един стол, стратегически обърнат към огледалото на отсрещната стена, което му позволяваше да вижда извън библиотеката и да държи под око цялата приемна.

Отвори книгата и се престори, че чете.

Междувременно остави сетивата си нащрек, особено обонянието. Проктър имаше неестествено остро обоняние, почти като на елен. Повечето хора не можеха и да мечтаят за подобно нещо и тази негова особеност неведнъж бе спасявала живота му.

Мина половин час, без нищо да събуди подозренията му. Проктър си даде сметка, че явно тревогата е била фалшива, но въпреки това предпочете да не рискува — затвори книгата, прозя се и тръгна към тайния вход и асансьора, който се спускаше в сутерена. Слезе долу и тръгна по коридора от гол камък със стени, покрити с нитратни соли, влага и вар.

Зави на ъгъла, вмъкна се безшумно в една ниша и зачака.

Нищо.

Вдиша бавно, подуши въздушните течения. Не долови никаква човешка миризма, никакви странни вихрушки или неочаквана топлина — нищо освен студена влага.

Започна да се чувства малко глупаво. Изолацията му и необичайната му роля на защитник и наставник го бяха изнервили. Никой не би могъл да го проследи. Тайният вход зад него се беше затворил и не беше отварян отново. Асансьорът си оставаше в сутерена — никой не го беше извикал обратно на първия етаж. Дори горе да имаше някой, нямаше как да го последва тук.

Постепенно тези мисли накараха тревогите му да утихнат. Беше безопасно да слезе в подземието.

Влезе в малката каменна стаичка и натисна герба на Пендъргаст. Скритата врата се отвори. Проктър мина през нея и я изчака да се затвори зад него. После се спусна по дългото спирално стълбище и продължи през множеството странни помещения на подземието, пълни със стъклени бутилки, гниещи гоблени, изсушени насекоми, муски и всякакви други шантави колекции на Енох Ленг. Не обичаше тези помещения, така че продължи забързано към тежката обкована с желязо врата, водеща към покоите на Тристрам.

Момчето го чакаше търпеливо. Търпението бе една от големите му добродетели. Можеше да стои неподвижно, без да прави абсолютно нищо, часове наред. Проктър се възхищаваше на това му качество.

— Донесох ти книга — каза Проктър.

— Благодаря! — Момчето стана и я взе с нетърпение, започна да я оглежда и да я върти в ръце. — За какво се разказва?

Проктър внезапно се поколеба. Наистина ли книгата бе подходяща за момче, чийто брат е сериен убиец? Не бе помислил за това. Прочисти гърлото си.

— Разказва се за човек, който дебне и се опитва да убие един диктатор. Залавят го, но успява да се измъкне. — Замълча за момент. Описанието не представяше книгата като особено интересна. — Ще ти прочета първата глава.

— Моля! — Тристрам седна на леглото си, изпълнен с очакване.

— Спри ме, ако не разбираш някоя дума. А след като приключим, ще поговорим за главата. Ако имаш въпроси, искам да ги зададеш.

Проктър се настани в един стол, отвори книгата, прочисти отново гърлото си и зачете:

„Не мога да ги виня. В края на краищата на човек не му трябва оптичен мерник, за да улучи глиган или мечка…“

Внезапно усети нещо зад себе си — някакво присъствие. Рязко се завъртя и скочи, посягайки към оръжието си, но фигурата изчезна в мрака на коридора преди ръката му да е докоснала пистолета. Лицето обаче остана запечатано в паметта му. Беше лицето на Тристрам — само че по-енергично, по-изострено, подобно на хладно оръжие.

Албан.