Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (35) (Два гроба)

31.

Кори стоеше в далечния край на паркинга на автокъща „Джо Рико Шевролет-Кадилак“. Редиците нови коли и пикапи проблясваха на студените слънчеви лъчи. Времената бяха трудни, особено в района на Алънтаун, и току-що я бяха изритали навън веднага щом стана ясно, че си търси работа, а не идва да купува.

Беше адски раздразнена. По-рано бе отишла да си оправи косата в един фризьорски салон наблизо. Оказа се направо невъзможно да разкара пурпурното и накрая се наложи да й боядисат косата черна и да я подстрижат до раменете, с леко накъдряне. Получи се ретроприческа в стил 50-те, която донякъде й хареса, но бе твърде консервативна за вкуса й. Добре ушитият сив костюм и малко грим завършиха трансформацията на готическата Кори в Кори юпито. Всичко това отряза голямо парче от трите хиляди на Пендъргаст.

И страхотно й помогна, няма що.

Със закъснение си даде сметка, че е било нереалистично да си мисли, че ще получи работа като продавач на коли, щом няма друг опит освен двете години колеж. Трябваше да кандидатства за секретарка, чистачка или нещо такова. Но вече бе твърде късно. Налагаше се да измисли някакъв друг начин да проникне в автокъщата и да разбере какво става там.

Както стоеше и се чудеше какво да прави, някакъв глас зад нея каза:

— Извинете?

Кори се обърна и се озова пред възрастна двойка — добре облечени, дружелюбни.

— Да?

— Свободна ли сте да ни помогнете?

Кори се огледа и понечи да обясни, че не работи тук, но нещо я спря.

— Разбира се — рече тя. Дари ги с ослепителна усмивка и протегна ръка. — Аз съм Кори.

— Сю и Чък Хесе — каза мъжът, стискайки ръката й.

Кори не беше съвсем сигурна накъде ще се развие всичко това, но какво пък толкова?

— Добре дошли в „Джо Рико Шевролет-Кадилак“ — каза тя.

— Наскоро се пенсионирах от университета и си търсим нещо удобно и елегантно — каза мъжът.

Кори веднага разбра, че професорът ще вземе думата, но май окончателното решение щеше да е на съпругата му, ако се съдеше по спокойното й и будно изражение. Изглеждаха приятна двойка. Мъжът дори беше с папийонка — нещо, което Кори винаги бе смятала за знак за добронамереност. Идеята започна да се оформя смътно в главата й.

Единственият проблем бе, че изобщо не разбираше от коли.

— Оглеждаме се за седани — каза мъжът. — Опитваме се да решим между CTS-S и CTS-V. Можете ли да ни помогнете в сравняването?

„Втасахме я“. Кори се усмихна отново и се наведе към тях.

— Ъ-ъ-ъ, трябва да ви призная нещо.

Мъжът повдигна гъстите си вежди.

— Вие сте първите ми клиенти. И… ами, не мисля, че аз самата съм много наясно относно разликите.

— Ох, Господи… — промълви мъжът и се огледа. — Има ли друг консултант, към когото да се обърнем?

— Чък — театрално прошепна жена му, — не я ли чу какво каза? Ние сме първите й клиенти. Не можеш да постъпиш така!

„Бог да те благослови“ — помисли Кори.

— О, вярно. Изобщо не се сетих. Не исках да ви обидя. — Професорът се смути по очарователен начин.

— Ще направя всичко по силите си — рече Кори. — Наистина трябва да понатрупам опит. Пък и продажбата няма да ми се отрази зле. Тук съм пробно от три дни и… — Гласът й замря. — Не зная колко още ще ме държат.

— Разбирам — каза мъжът. — Разбира се, днес няма да купуваме нищо.

— Можете ли да ми покажете къде са въпросните седани? — попита Кори. — Може да ги огледаме… и да се учим… заедно.

— Натам. — Пенсионираният професор незабавно взе нещата в свои ръце и ги поведе през просторния паркинг към няколко редици блестящи красиви коли с четири врати и в различни цветове. Явно познаваше мястото доста добре. Спря при една червена кола и постави ръка върху нея.

— Тази ли ви харесва? — попита Кори. Чувстваше се като пълен идиот и не знаеше какво друго да каже.

— Не е лоша.

— Ако не възразявате да попитам… какво точно ви харесва в нея? Трябва да науча повече за тези неща, ако искам да ги продавам.

Мъжът ентусиазирано започна да изброява различните характеристики на колата, като между другото спомена някакво „похвално“ ревю, на което попаднал в „Ню Йорк Таймс“ или може би „Ю Ес Ей Тудей“. Говореше за еволюцията на „Дженеръл Мотърс“ от динозавър в иновативна компания, способна да се конкурира с „Тойота“ и „Хонда“ на тяхна територия, което си беше истинска история за американския успех. Колите им вече нямали равни на себе си. Кори слушаше внимателно и се усмихваше окуражаващо, а професорът й даваше различни търговски съвети, като ги изброяваше на пръсти. Кори винаги беше смятала кадилаците за надути коли за дъртаци, но явно се бяха превърнали в нещо ново и модерно.

— Добре — каза тя, когато мъжът замълча за момент, защо V-серията струва почти два пъти колкото спортната? Честно казано, не виждам особена разлика.

— О, има огромна разлика! — отвърна мъжът и папийонката му запърха. И продължи да изброява различията с типична професорска яснота. Кори отново попиваше всяка дума. Беше изумена от подробното проучване, което беше направил този човек. „Но пък, от друга страна, нали е професор“ — помисли си.

 

 

След двайсет минути Кори въведе двойката в салона и се огледа за мениджъра, който я бе интервюирал — или по-скоро, който беше отказал да я интервюира. И го откри — с диетична кола в ръка, кафяв костюм и тъй нататък. Разговаряше с други двама дилъри и се смееше мръснишки на нещо. Групата се умълча, когато ги приближи. Мениджърът я изгледа с присвити очи, но прояви мъдрост и не каза нищо.

— Искам да ви кажа — гръмогласно заяви професорът, — че новата ви консултантка свърши страхотна работа и ни продаде онзи червен седан CTS-V. А сега да се спазарим за цената и да приключваме!

Кори стоеше и се чудеше какво ли ще последва сега, но мениджърът се оказа хладнокръвен търговец. Без да му мигне окото, даде знак на един от дилърите да започне с оформянето на документите, после се ръкува с двойката, поздрави ги за вкуса и стила им и похвали Кори за чудесната работа, сякаш тя наистина работеше тук.

Завърши, като я потупа по гърба и каза приятелски:

— Би ли ме изчакала в кабинета ми, искам да поговорим след малко.

Кори влезе в кабинета и зачака с трепет. След половин час мениджърът се върна, настани се зад бюрото си, въздъхна, плесна с ръце и се наведе напред.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

— Продадох кола, нали така?

Той я изгледа.

— Голям праз. Аз продавам по пет-шест коли на ден.

Кори се надигна от мястото си.

— Просто се опитах да ви покажа на какво съм способна. Щом не ви харесва, добре. Задръжте си комисионата, а аз ще изляза и никога повече няма да ви досаждам. — Изсумтя и се изправи.

— Сядай, сядай. — Мениджърът като че ли се поуспокои. — Добре, признавам, че съм впечатлен. Господин и госпожа Папийонкови идват тук за не знам кой път и бях абсолютно сигурен, че просто си падат да подритват гуми. А ти за половин час им продаде кола за седемдесет и една хиляди. Как го направи?

— Тайна.

Той я изгледа. Отговорът й явно никак не му хареса.

— Нали искаш да работиш тук? Трябва да се научиш на малко уважение.

Кори поклати глава.

— Имам си система и ако хората ви искат да я научат, нека вървят след мен, докато работя. — Усмихна се арогантно. Мениджърът явно беше първокласен задник, но интелигентен и предсказуем, човек, който знае коя е намазаната страна на филията. Кори реши, че може и да оцени по достойнство дързостта й.

— Виж ти, виж ти — рече той. — Добре. Ще те вземем пробно за седмица. И без това си нямаме момиче дилър. Без заплата, само комисиони, без бонуси, работиш като независим изпълнител, плащането е в брой под масата. Не декларираш данъци, защото и ние не го правим. И през цялото време работиш с партньор. Става ли?

— Става.

Той протегна ръка.

— Джо Рико-младши.

— Кори Суонсън.

Двамата се ръкуваха.

— Да не би случайно да си роднина на Джак Суонсън? — небрежно попита Рико.

— Не. Защо?

— Защото заемаш неговото място.

— Никога не съм го чувала. Суонсън е често срещано име. Като онези с готовите храни, нали се сещате?

— Да не би да си от онази фамилия?

Кори се изчерви.

— Не казвайте на никого. Харесва ми хората да си мислят, че ми се налага да работя, за да си изкарвам хляба.

Рико-младши изглеждаше впечатлен. Силно впечатлен.