Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (21) (Два гроба)

17.

Библиотеката в имението на Ривърсайд Драйв беше студена и тъмна, камината беше пълна с изстинала пепел от неотворена поща. Дългата маса, която обикновено стоеше в ъгъла, беше преместена в средата на помещението и бе затрупана с разпечатки и снимки, някои бяха паднали на пода и бяха стъпкани. Дъбовият панел в единия край беше отворен и се виждаше голям плоскоекранен монитор, на който непрекъснато се въртеше запис на мъж, стоящ във фоайето на хотел.

Пендъргаст крачеше трескаво напред-назад като затворено в клетка животно, като спираше от време на време, за да се загледа в монитора или да се наведе над разхвърляните листа на масата, да ги прерови, да прегледа един или друг материал и да го хвърли нетърпеливо обратно върху купчината. Беше събрал странна колекция документи, предимно флуоресцентни фотографии на гел електрофореза, покрити с едва забележими линии и лъкатушещи нишки на ДНК молекули, подобни на размазани фотографии на духове на мъртъвци. Взе една, после друга, задържа ги една до друга с треперещи ръце и ги пусна да паднат върху купчината.

Изправи се и прекоси библиотеката до малката масичка на колела, отрупана с бутилки, наля си чаша амонтилядо, изпи я на един дъх, напълни чашата отново до самия ръб и я изпи пак на един дъх.

После отново закрачи напред-назад. Не носеше сако — беше го наметнал на облегалката на един стол. Вратовръзката му беше разхлабена, ризата — измачкана. Светлорусата му коса бе влажна, а лицето му лъщеше от нездрава пот.

Часовникът на камината отброи полунощ.

Пендъргаст отново спря пред бутилката амонтилядо. Напълни чашата, вдигна я да пие, но след кратко колебание я стовари обратно на масата с такава сила, че счупи столчето и разля кехлибарената течност.

Без да обръща внимание на пораженията, закрачи отново, като за момент спря пред камината и разръчка пепелта с машата, смесвайки наскоро хвърлените писма с угасналите въглени.

След това спря пред монитора и направи продължителен опит да гледа. Взе дистанционното и започна да натиска копчетата — прехвърляше записа кадър по кадър и се взираше напрегнато в мъжа с черния костюм, който влизаше, стоеше и излизаше от фоайето. Пристъпи по-близо до екрана, като задържа поглед най-вече върху лицето на непознатия, стойката и походката му; опитваше се да прецени височината и теглото му. Ново нетърпеливо натискане на копчето и се появи нов запис със същия човек (дали наистина бе същият?), вървящ уверено по коридора на друг хотел. Пендъргаст гледаше отново и отново двата записа — бързо, бавно и кадър по кадър, като ту увеличаваше, ту намаляваше картината. Накрая метна дистанционното на един стол и се върна при масичката.

С трепереща ръка взе друга крехка чаша, разля напитката, докато си наливаше, и изпи и нея, за да притъпи с алкохол абстиненцията, макар да знаеше, че така само удължава агонията си.

Направи още една обиколка на помещението и спря. На вратата се беше появила едра мускулеста фигура със сребърен поднос. Лицето тънеше в сянка и бе абсолютно неразгадаемо.

— Какво има, Проктър? — остро попита Пендъргаст.

— Пощата.

Пендъргаст отиде при него, грабна писмата и ги прегледа набързо — няколко поздравителни картички за рождения му ден, писмо от Виола, незначителна делова кореспонденция. Проктър изчака за инструкции, но когато Пендъргаст не каза нищо, изчезна малко обидено в мрака. Веднага след като шофьорът се махна, Пендъргаст отиде до камината, хвърли писмата, без да ги отваря, и продължи да крачи. Гледаше видеозаписите като обсебен и проверяваше отново документите на масата.

Внезапно спря и каза, без да повишава глас:

— Проктър?

Шофьорът се материализира на прага.

— Да?

— Бъди така добър да изкараш колата.

— Мога ли да попитам къде отиваме?

— На Полис Плаза едно.

 

 

Винсънт Д’Агоста беше открил, че когато се захване с някой особено заплетен случай, часовете между полунощ и два са идеалното време да си събере мислите, да оправи папките и, което бе най-важното, да подготви корковата дъска, на която редеше уликите в пространството и времето, за да подреди идеите си и да свърже отделните точки. Дъската заемаше половината стена и през годините беше придобила малко опърпан вид, но все още вършеше работа. Сега бе един след полунощ и Д’Агоста стоеше пред нея, закрепваше с кабарчета картички и снимки, лепеше лепящи се бележки и ги свързваше с конци.

— А, лейтенант. И посред нощ работите здравата, както се вижда.

Д’Агоста се обърна. Специален агент Конрад Гибс се беше облегнал на рамката на вратата с усмивка на лице. Д’Агоста се опита да потисне надигналото се раздразнение от прекъсването.

— Добър вечер, агент Гибс.

Двамата бяха установили официални, стриктно професионални отношения, което идеално уреждаше Д’Агоста.

— Може ли? — попита Гибс, който явно очакваше покана да влезе.

Д’Агоста не успя да се сети за причина да му откаже.

— Разбира се, влизайте.

Гибс влезе с ръце зад гърба и кимна към корковата дъска.

— Ето на това му казвам спомен от миналото. Използвахме тези неща преди години, когато бях в Куонтико. Но после преминахме на компютри. Всъщност… — Гибс се усмихна — напоследък започнах да редя случаите върху верния си айпад. — И потупа коженото си куфарче.

— Май си падам по старомодните неща — отвърна Д’Агоста.

Гибс огледа дъската.

— Добре изглежда. Само дето не мога да разчитам много добре почерка ви.

Д’Агоста си каза, че Гибс просто се опитва да се държи приятелски.

— За жалост добрите сестри от „Светия кръст“ така и не успяха да ме научат на краснопис.

— Жалко. — Гибс като че ли не намираше нищо забавно в това. После се оживи. — Радвам се, че ви откривам в този късен час. Просто минавах да оставя нещо.

Сложи куфарчето си върху разхвърляното бюро на Д’Агоста, вдигна закопчалките, отвори го и извади дебела папка. Без да каже нито дума, но с видима гордост я подаде на Д’Агоста.

Лейтенантът взе папката. На корицата се мъдреха емблемите на ФБР и Отдела за поведенчески науки, а отдолу пишеше:

Федерално бюро за разследване

Отдел за поведенчески науки

и

Национален център за анализ на престъпления с употреба на насилие

Анализ на поведението — Отдел 2

ХОТЕЛСКИЯТ УБИЕЦ: ПРЕДВАРИТЕЛНА ОЦЕНКА

Профил и модел на поведение

Преценка на опасността от бъдещи престъпления

— Доста бързо действате — каза Д’Агоста, докато претегляше доклада в ръце. — Значи сте го кръстили Хотелския убиец?

— Такива сме си във ФБР — отвърна Гибс и се разсмя. — Винаги лепваме име на всяко нещо. Вестниците го кръстиха с какви ли не имена, така че просто избрахме най-подходящото.

Д’Агоста се съмняваше, че хотелиерите и кметът ще харесат прозвището, но премълча. Смяташе да върви по свирката на ФБР, та дори да му е за последно.

— Привлякохме всичките си ресурси за случая — каза Гибс. — Защото, както ще видите от оценката, смятаме, че Хотелския убиец тепърва започва и убийствата най-вероятно ще станат по-чести. На всичкото отгоре си имаме работа с изключително добре подготвен и организиран извършител. Случаят вече е голям, но ще стане огромен, ако не го спрем.

— Това копие за мен ли е?

— Определено. Приятно четене.

Гибс се обърна да си тръгне и едва не се сблъска с мършава фигура в черно, която неизвестно как се бе материализирала на прага.

Беше Пендъргаст.

Изглеждаше като същинско зомби. Нямаше как иначе да се опише — дрехите висяха по него като погребален саван, очите му бяха станали почти бели, лицето бе изпито като на труп.

— Извинете — объркано каза Гибс, докато опитваше да се размине с него. Но вместо да му направи място, Пендъргаст му се изпречи на пътя, като в същото време му протегна ръка. На приличащото на смъртна маска лице заигра призрачна усмивка.

— Старши специален агент Гибс? Аз съм специален агент Пендъргаст.

Гибс се закова на място, но бързо се окопити и стисна ръката му.

— Радвам се да се срещнем, агент Пендъргаст. Ъ-ъ-ъ, познаваме ли се?

— Уви, не — рече Пендъргаст. Тонът му беше толкова нехарактерен за него, че Д’Агоста се изправи на нокти.

— Виж ти, виж ти — каза Гибс. — И какво ви води насам?

Пендъргаст влезе в кабинета и мълчаливо посочи дебелата папка в ръцете на Д’Агоста.

Гибс се смути.

— Да не би да сте… зачислен по случая с Хотелския убиец? Съжалявам, това наистина е изненада… Никой не ме е уведомил.

— Никой не ви е уведомил, агент Гибс, защото още не съм зачислен по случая. Но ще бъда. О, да. Със сигурност ще бъда.

Объркването на Гибс се засили и явно му беше трудно да запази добрия професионален тон след неприятната новина.

— Разбирам. И ако мога да попитам… от кой отдел сте и каква е специалността ви?

Вместо отговор Пендъргаст постави уж приятелски ръка на рамото му.

— Виждам, агент Гибс, че двамата с вас не само ще бъдем колеги по случая, но и добри приятели.

— Очаквам го с нетърпение — малко смутено рече Гибс.

Пендъргаст го потупа по рамото и, както му се стори на Д’Агоста, леко го побутна към вратата.

— Ще се видим утре, нали, агент Гибс?

— Да — каза Гибс. Беше успял да се овладее, но явно беше раздразнен и лицето му потъмняваше. — Да, ще се видим. И тогава ще се радвам да си разменим акредитивите, да науча за опита ви и да установя връзка между отделите ни.

— Ще поддържаме връзка, докато не ви втръсне — каза Пендъргаст и му обърна гръб, сякаш го отпращаше.

След кратко колебание Гибс си излезе.

— Какво става, мамка му? — тихо попита Д’Агоста. — Току-що си спечели смъртен враг… Какво те е прихванало?

— Точно така, мамка му — рече Пендъргаст. Ругатнята прозвуча неестествено от устата му. — Ти поиска да се замеся. И съм замесен.

Издърпа доклада от ръцете на Д’Агоста, прелисти го набързо и небрежно го пусна в кошчето до бюрото. После каза:

— Какъв беше онзи шармантен израз, който така обичаш да използваш? Лайна с говна. И без да го чета, мога да ти кажа, че този доклад е точно това, абсолютни лайна с говна, още топли и току-що излезли от нечий гъз.

— Ъ-ъ-ъ… защо?

— Защото знам кой е убиецът. Брат ми. Диоген.