Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (36) (Два гроба)

32.

Момчето седеше на масата и ядеше препечена филийка с масло и конфитюр. Никога през живота си не беше вкусвало нещо толкова прекрасно. И наденичките, които му даде жената с ориенталски черти. Много пъти бе гледало как брат му яде наденички, но самият той никога не ги бе опитвал, само му бяха текли лигите от аромата им и си беше представял какви са на вкус. Докато дъвчеше бавно, наслаждавайки се на невероятната сладост на конфитюра, се замисли за новото си име — Тристрам. Звучеше му странно и го повтаряше наум, опитваше се да свикне с него. Тристрам. Тристрам. Беше едва ли не чудо — да си има свое собствено име. Никога не си беше помислял, че е възможно. А ето че сега си имаше, просто така.

Отхапа още един залък и погледна баща си. Страхуваше се от него — той изглеждаше толкова хладен, така отчужден… в известен смисъл почти като тях. Но Тристрам усещаше също, че баща му е важен човек, добър човек. И се чувстваше в безопасност с него. За първи път през живота си се чувстваше в безопасност.

В стаята влезе някакъв друг мъж. Беше силен, мускулест, мълчалив. Подобно на онези, които така често го наказваха. Тристрам го следеше предпазливо с крайчеца на окото си. Беше свикнал да следи, да наблюдава, да слуша — тайно, без да го забележат. Подлагаха го на „поправка“, ако го хванеха да гледа или да подслушва. Отдавна се беше научил да крие подобни навици, както и всичко друго за себе си. Колкото по-малко го забелязваха, толкова по-добре. Целта винаги бе да не ти обръщат внимание. Другите не бяха така предпазливи като него. Някои от тях бяха умрели. Предпазливостта бе ключът към оцеляването.

— А, Проктър, сядай — каза баща му на мъжа. — Кафе?

Онзи остана прав. Движенията му бяха сковани.

— Не, благодаря, сър.

— Проктър, това е синът ми Тристрам. Тристрам, това е Проктър.

Сепнат, Тристрам вдигна глава. Не беше свикнал да го посочват, да го наричат по име, да го представят на непознати. Подобни неща обикновено се случваха преди побой — или по-лошо.

Мъжът му кимна едва-едва. Изглеждаше незаинтересуван. Това идеално уреждаше Тристрам.

— Проследиха ли те? — попита баща му.

— Очаквах го, сър. И го забелязах.

— Трябва да отведем Тристрам в къщата на Ривърсайд Драйв. Там е най-безопасно. Разбира се, ще използвате задния изход от апартамента. Уредил съм кола за отвличане на вниманието. Сигурен съм, че знаеш какво да правиш.

— Естествено, сър.

— Да не губим нито минута. — Баща му се обърна към него и каза дружелюбно: — Дояж си закуската, Тристрам.

Тристрам напъха остатъка от филийката в устата си и изгълта кафето. Никога не бе ял толкова чудесна храна и се надяваше, че мястото, където отиват, ще бъде също толкова добро.

Последва баща си и другия мъж по множество завиващи коридори. Най-сетне стигнаха до невзрачна дървена врата. Пръстът на крака започна да го боли, но той направи всичко по силите си да скрие накуцването си. Можеха да го изоставят, ако преценят, че е прекалено повреден. Беше го виждал и преди. Неведнъж.

Влязоха в помещение, в което нямаше нищо освен навито въже и капак в пода. Пендъргаст отключи катинара, отвори капака и насочи лъча на фенерчето надолу. Тристрам и преди беше виждал такива тъмни дупки — беше попадал в много от тях — и страхът внезапно се надигна в него. Но пък на светлината на фенерчето успя да различи долу малка стаичка, със скрин, канапе и някакви странни машини покрай една маса, от които се виеха кабели.

Баща му спусна единия край на въжената стълба в стаичката и подаде фенера на Проктър.

— Дръж момчето близо до себе си, докато минавате през прохода. Щом излезете на Западна Седемдесет и седма, се огледай внимателно. Ако можете да излезете незабелязано, направете го. Ще намериш взета под наем „Хонда Сивик“ модел осемдесет и четвърта. Ще се видим в имението след няколко часа.

Пендъргаст се обърна към момчето.

— Тристрам, ще продължиш с Проктър.

Момчето усети нов прилив на страх.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Той ще те пази. Аз ще дойда по-късно.

Момчето се поколеба за момент, после се обърна и примирено последва Проктър по въжената стълба. Трябваше да изпълнява каквото му кажат, точно както му кажат. Може би това щеше да го запази жив — като преди.

 

 

След два часа Проктър седеше с момчето в голямата слабо осветена библиотека на Ривърсайд Драйв 891 и очакваше пристигането на Пендъргаст. Проктър винаги бе гледал на себе си като на войник на поста си и сега мислеше за ситуацията като за мисия — макар тя да се състоеше в това да играе ролята на шофьор на едно момче — и то не на кое да е, а на сина на Пендъргаст. Външно момчето направо бе одрало кожата на баща си, но по поведение беше негова пълна противоположност. На Проктър не му бяха обяснили нищо и той не искаше обяснения. И въпреки това от всички изненади, с които се бе сблъсквал, докато работеше за Пендъргаст — а те никак не бяха малко, — тази бе най-голямата.

Отначало момчето беше необщително, неспокойно и неуверено. Но след като се озоваха в къщата и след като стана ясно, че може да се довери на Проктър, Тристрам постепенно започна да се открива и след половин час проявяваше почти влудяващо любопитство. Питаше на своя тромав английски със силен акцент за всичко — за книгите, за картините, за килимите, за произведенията на изкуството. И докато го правеше, демонстрираше забележително, дори изумително невежество относно света. Никога не беше виждал телевизор. Не знаеше какво е компютър. Никога не бе слушал радио, не познаваше никаква музика освен някои германски маршове като „Песен на Хорст Весел“. Проктър установи, че момчето никога не се е хранило в ресторант, не е плувало, не е играло игри, не е било прегръщано, не е имало домашен любимец, не е опитвало сладолед, не е виждало майка си, не се е качвало на велосипед — и явно не беше яло топла храна до тази сутрин. Сякаш самоличността му тепърва започваше да се формира след дълги години сън, подобно на цвете, усетило за първи път лъчите на слънцето. Имаше няколко прояви на бунтарство, непокорство и дързост, които проблясваха и изчезваха, но през повечето време момчето беше изпълнено с трепетно безпокойство — уплашено да не бъде заловено, да не нанесе обида, да не изпъква по какъвто и да било начин. Изглеждаше пречупено, пасивно. Проктър се зачуди откъде ли е дошло и при какви ли шантави обстоятелства е израснало.

Двойната врата на библиотеката се отвори и Пендъргаст влезе безшумно.

Тристрам незабавно скочи.

— Татко!

Пендъргаст отстъпи, сякаш искаше да се защити.

— Всичко е наред, Тристрам, не е нужно да ставаш. — Обърна се към Проктър. — Нещо ново?

Момчето си седна тихо на мястото.

— Този път не мисля, че са ни проследили — отвърна Проктър. — Активирал съм всички охранителни системи.

Пендъргаст кимна. Обърна се към Тристрам и седна на стола до него.

— Искам да знам още. Още за мястото, където си израснал. Нова Годои.

Тристрам сбърчи чело.

— Ще опитам.

— Опиши ми го, ако обичаш.

Тристрам го погледна объркано.

— Опиши?

— Какво представлява? Сграда, селище, кръстопът? Как изглежда? Как се стига до него?

— Разбирам. Но не знам много. Нас, лошите близнаци, ни държат под стража. Не отиваме никъде.

На лицето му внезапно се изписа безпокойство, сякаш се боеше да не разочарова баща си с незнанието си.

— Просто ми кажи онова, което знаеш. Което си видял.

— Градче е. Дълбоко, много дълбоко в джунглата. Няма път. Стига се само по река или… — Тристрам имитира самолет с ръце. — Градче на брега на езеро.

— Езеро — повтори Пендъргаст.

— Да. В средата на езерото е… лошото място.

— Разкажи ми за лошото място.

— Не! — Тристрам отново скочи развълнувано на крака. — Не, не. Лошите близнаци като мен ги отвеждат на лошото място. И не се връщат.

Момчето беше толкова разстроено, че няколко минути Пендъргаст не каза нищо, за да му даде възможност да се успокои.

— Кой живее в градчето, Тристрам? — попита най-сетне.

— Работниците. Добрите близнаци.

— А ти къде живееше?

— В дупката — просто отвърна момчето. — С другите като мен. Онези с номерата.

— Какво правите през деня?

— Работим. На нивите. И понякога ни отвеждат. За… опити. — Тристрам заклати енергично глава. — Няма да говоря за опитите.

— Градчето — каза Пендъргаст. — Охраняват ли го?

Момчето кимна.

— Войници. Много войници.

— На кого са подчинени войниците? Как се управлява градчето? Има ли управа, някаква група хора, които са начело?

Тристрам поклати глава.

— Един човек.

— Как се казва?

— Ф… Фишер. — Тристрам прошепна думата съвсем тихо, сякаш самото й произнасяне беше опасно.

— Как изглежда той? — попита Пендъргаст.

— Висок. По-стар от теб. Stark, kraftig — силен, като него. — Тристрам посочи Проктър. — Косата му е бяла. Съвсем бяла.

Проктър остана изненадан от ефекта, който имаше описанието върху Пендъргаст. Агентът потръпна и се извърна.

— Градчето — със странен глас каза той, все още с гръб към тях. — Има ли още някакви уникални аспекти?

Тристрам се намръщи.

— Аспекти? Какво означава аспекти?

Пендъргаст се обърна.

— Различава ли се по някакъв начин от другите градове? Има ли нещо, по което може да се познае? Например от разстояние?

— Да. Има… — И момчето вдигна ръце, очерта с тях кръг и ги вдигна още, като ги приближаваше.

— Не разбирам — рече Пендъргаст.

Тристрам повтори жеста, след което въздъхна шумно, обезсърчен, че не може да обясни ясно.

Пендъргаст стана.

— Благодаря, Тристрам. Много ми помогна. А сега слушай: трябва да се опитам да попреча на брат ти да убие още хора.

Тристрам кимна.

— Докато го правя, не мога да остана тук с теб.

— Не! — Момчето отново се надигна.

— Трябва да останеш тук. Те те търсят.

— Не ме е страх от тях!

Проктър погледна момчето. Смели думи, несъмнено искрени — но най-вероятно Тристрам щеше да подвие опашка и да се скрие зад баща си при първото почукване на вратата.

— Знам, че имаш добри намерения — меко рече Пендъргаст. — Но точно сега трябва да изчезнеш вдън земя.

— Вдън… земя? — повтори синът.

— Да се скриеш. Тази къща има места за целта. Места, на които можеш да се скриеш и да останеш в безопасност от всякакви атаки и заплахи.

Пристъп на гняв изкриви фините черти на момчето.

— Да се крия? В дупка? Няма! Твърде дълго стоях в дупка!

— Тристрам. Ти си поел огромен риск с бягството си. И сам дойде при мен. Сега трябва да ми се довериш. — Пендъргаст хвана ръката на момчето. — Няма да те пъхаме в никаква дупка. Проктър ще е с теб. А аз ще идвам колкото се може по-често.

Лицето на младежа се бе зачервило. Той сведе глава. Личеше, че е ядосан, но не каза нищо.

Пендъргаст дръпна Проктър настрана и каза:

— Знаеш къде да го настаниш.

— Да, сър.

— И, Проктър? Питам се дали не мога да те натоваря да използваш това време… тази, така да се каже, принудителна изолация, да образоваш донякъде Тристрам.

Проктър го погледна.

— Да го образовам ли?

— Разговаряй с него. Дай му възможност да упражнява езика. Прави му компания — личи си, че отчаяно се нуждае от социализация. Не знае нищо за външния свят. Чети книги с него — романи, истории, всичко, което предизвиква интереса му. Слушайте музика, гледайте филми. Отговаряй на въпросите му. Покажи му как да работи с компютър.

При мисълта, че ще бъде детегледачка, Проктър се вцепени.

— Да, сър.

Пендъргаст се обърна към Тристрам.

— Трябва да тръгвам. Оставям те в добрите ръце на Проктър. Утре ще дойда пак. Тристрам, искам да си спомниш всичко, което можеш, за детството си, за това как си израснал, как си живял на онова място, какво е разположението му, кой е бил с теб — всичко. И бъди готов да ми разкажеш, когато дойда утре. Предстои ни дълъг разговор.

За момент момчето продължи да стои с наведена глава. После въздъхна и кимна унило.

— Довиждане, Тристрам. — Пендъргаст го изгледа дълго и изпитателно. После кимна на Проктър, обърна се и излезе също така безшумно, както беше дошъл.

Проктър погледна момчето и каза:

— Ела да ти покажа новата ти стая.

И тръгна към книжните лавици. Тристрам го последва малко неохотно. Жадното му любопитство сякаш се бе изпарило.

Проктър погледна редиците книги, намери нужното заглавие, хвана тома и го дръпна. Чу се щракане, целият шкаф се завъртя и от другата страна се видя асансьор.

— Scheiβe — промълви Тристрам.

Влязоха в кабината и Проктър натисна бутона за сутерена. Щом слязоха, той поведе Тристрам през лабиринта от слабо осветени каменни коридори, целите в плесен и петна. Поддържаше бързо темпо, за да не дава възможност на младежа да спре и да надникне в някое от помещенията — съдържанието им можеше да го смути доста.

— Баща ми не ме харесва — нещастно каза Тристрам.

— Той просто прави най-доброто за теб — рязко отвърна Проктър.

Спряха в малко сводесто помещение, съвсем празно с изключение на гравирания в едната стена герб, изобразяващ око без клепач над лунен сърп и пълна луна, под които беше легнал лъв — фамилният герб на Пендъргаст. Проктър пристъпи към него и го натисна с две ръце. Каменната стена се завъртя и се видя спирално стълбище, което се спускаше стръмно в мрака. Тристрам се опули, но не каза нищо.

Проктър включи осветлението и се спусна по стълбите в мазето, следван от Тристрам. Щом стигнаха долу, продължиха по къс проход, водещ към сводест коридор, който сякаш нямаше край.

— Какво е това място? — попита Тристрам, като се оглеждаше в почуда.

— Сградата навремето е била манастир — обясни Проктър. — Мисля, че монасите са използвали мазето като некропол.

— Некропол ли?

— Гробище. Където са заравяли мъртвите.

— Нима са заравяли мъртвите?

Проктър предпочете да не пита какво правят с мъртвите там, откъдето е дошъл Тристрам.

Поведе го покрай стари лаборатории, помещения, пълни със стъклени бутилки, подредени в безкрайни редици по лавици, покрай стаи с гоблени и произведения на изкуството. Проктър никога не беше обичал тези плесенясали подземия и затова ускори крачка. Момчето го следваше, като се озърташе ококорено. Накрая Проктър го поведе по страничен коридор до малка, но добре обзаведена стая с баня към нея. Вътре имаше легло, маса и столове, рафт с книги и скрин с огледало. Помещението беше толкова чисто и приятно, колкото можеше да бъде в подземието — долавяше се лека миризма на амоняк и гниене. Затваряше се с яка дървена врата с добра ключалка.

— Това е стаята ти — каза той на Тристрам.

Момчето кимна и се огледа. Изглеждаше доволно.

— Можеш ли да… четеш? — попита Проктър, поглеждайки към книгите. Тази мисъл му бе хрумнала съвсем неочаквано.

— Само добрите близнаци би трябвало да могат. Аз обаче се научих сам. Съвсем малко. Но само на немски.

— Ясно. Е, ако нямаш нищо против, ще ида да ти взема някои неща. Ще се върна след половин час.

— Как казахте, че се казвате?

— Проктър.

Момчето го погледна и се усмихна стеснително.

— Благодаря, хер Проктър.