Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (11) (Два гроба)

7.

Като придържаше внимателно малкия поднос с питиета в едната си ръка, Винсънт Д’Агоста отвори плъзгащата се врата и излезе на микроскопичния балкон на апартамента. Имаше място само за два стола и масичка. Единият стол беше зает от капитан Лора Хейуърд. Поставила изящен крак върху изящен крак, тя четеше доклада на патолога, който Д’Агоста бе донесъл у дома. Шумът от трафика по Първо авеню долиташе до тях и макар да бе все още много топло, като се има предвид, че беше последният ден на ноември, въздухът определено хапеше. Май това беше последната им вечер на балкона до пролетта.

Той остави подноса на масичката и Хейуърд вдигна поглед от ужасните снимки. Не й личеше да е смутена.

— М-м-м, изглежда чудесно. Какво е?

Д’Агоста й подаде едната чаша.

— Опитай и ще видиш.

Хейуърд отпи глътка, намръщи се и отпи отново, този път по-малко.

— Вини, какво е това?

— Италиански шприц — каза той, докато сядаше. — Лед, просеко^[1], сода и аперол^[2]. Гарнирани с резен червен портокал, който купих от Гранд Сентръл на връщане.

Хейуърд отпи още една глътка, остави чашата и каза колебливо:

— Хм. Иска ми се да можех да кажа, че ми харесва.

— Не ти ли харесва?

— Има вкус на горчиви бадеми. — Хейуърд се разсмя. — Чувствам се като Сократ. Извинявай. Толкова труд си положил. — Тя хвана ръката му и леко я стисна.

— Това е много популярно питие.

Тя отново взе чашата и я задържа в изпънатата си ръка, като се взираше преценяващо в прозрачната оранжева течност.

— Прилича ми на кампари. Опитвал ли си?

— Майтапиш ли се? Родителите ми го пиеха навремето, когато живееха в Куинс и се надяваха да го пробутат като коктейл „Манхатън“.

— Все пак благодаря, любов моя, но предпочитам обичайното, ако нямаш нищо против.

— Разбира се. — Той отпи от собствената си чаша и реши, че също ще пие от обичайното. Върна се в кухнята, остави чашите в мивката и наля други питиета — леденостудена „Майклоб“ за себе си и чаша не много скъпо пюи-фюме^[3], което винаги държаха в хладилника. Занесе чашите на балкона и седна.

Няколко минути мълчаха, като се вслушваха в пулса на Ню Йорк и тихо се наслаждаваха на компанията на другия. Д’Агоста я погледна крадешком. От десетина дни планираше тази вечер до най-малката подробност — ястието, десерта, питиетата. И въпроса. Вече беше здрав, работата вървеше, разводът бе само неприятен спомен и той най-сетне бе готов да попита Лора дали ще се омъжи за него. И беше доста уверен, че тя ще отговори с да.

Но после нещата се пообъркаха. Шантавото убийство, което със сигурност щеше да погълне цялото му време. И още по-шантавата новина за Пендъргаст.

Въпреки това беше подготвил вечерята. Но сега не беше времето за предложения.

Хейуърд отново вдигна очи от доклада и прелисти страниците.

— Как мина голямата среща следобед?

— Добре. На Сингълтън като че ли му хареса.

— Излязоха ли ДНК резултатите?

— Още не. Това е най-бавната проклета лаборатория в града.

— Интересно е как убиецът изобщо не е направил опит да се маскира или да избегне охранителните камери. Сякаш ви предизвиква да го намерите, нали?

Д’Агоста отпи от бирата.

Хейуърд се вгледа в него.

— Какво има, Вини?

Д’Агоста въздъхна.

— Пендъргаст. Най-накрая успях да се свържа с него по телефона днес следобед. Каза ми, че жена му е мъртва.

Лора остави чашата си и го погледна потресена.

— Мъртва? Как е станало?

— Похитителите й. Застреляли са я в Мексико, явно за да отвлекат вниманието на Пендъргаст и да успеят да се измъкнат.

— Ох… — Лора въздъхна и поклати глава.

— Ужасна трагедия. Никога не съм го чувал такъв. Говореше като… — Д’Агоста замълча. — Не знам. Все едно не му пука. Все едно че е мъртъв. И после ми затвори.

Хейуърд кимна съчувствено.

— Тревожа се за психичното му състояние. Така де, да я изгуби по такъв начин… — Пое дълбоко дъх и погледна бирата. — Събирам сили за реакция.

— Каква реакция?

— Не знам. Ако мога да съдя по миналото, може би експлозия на насилие. Този тип е ужасно непредвидим. Всичко е възможно. Имам чувството, че гледам железопътна катастрофа на забавен кадър.

— Може би трябва да направиш нещо.

— Той ясно ми даде да разбера, че не иска никакви съчувствия и помощ. И знаеш ли какво? Като никога смятам да зачета желанието му и да не се намесвам.

Д’Агоста се умълча.

Известно време Хейуърд не каза нищо. После се покашля.

— Вини, него го боли. Никога не ми е минавало през ума, че ще се чуя да го казвам, но може би точно този път трябва да се намесиш.

Той я погледна.

— Ето как виждам аз нещата. Пендъргаст никога досега не е търпял поражение. Не и такова. Беше абсолютно твърдо решен да разбере истината за случилото се с жена му. И това търсене едва не ти струваше живота. А аз едва се спасих от групово изнасилване. А после, когато той започна да вярва, че тя в крайна сметка може да е все още жива… — Хейуърд замълча за момент. — Ето какво мисля аз. Дълбоко в себе си той изобщо не е вярвал, че ще се провали. Познаваш Пендъргаст, знаеш как му работи мисълта. Това е нещото, което желаеше най-силно от всичко друго, което беше по-важно от всичките му случаи. И ето че всичко е свършило. Край. Провалил се е. Не мога да си представя как се чувства. — Тя помълча. — Казваш, че ще има изблик на насилие. Но ако наистина е така, защо не е тръгнал по петите на убийците? Защо още не е разбил вратата на апартамента ти, за да поиска помощта ти?

Д’Агоста поклати глава.

— Добри въпроси.

— Мисля, че е напълно отчаян — рече Хейуърд. — Сигурна съм.

Умълчаха се. Д’Агоста отпиваше мрачно от бирата.

Накрая Хейуърд се размърда отново.

— Вини, казвам това въпреки опасенията си. Но мисля, че за да се откъсне от това, Пендъргаст се нуждае от един наистина добър случай. И знаеш ли какво? Има един такъв точно пред нас. — Тя почука с пръст доклада.

Д’Агоста въздъхна.

— Оценявам думите ти. Наистина. Но този път… този път не играя. Просто не бива.

Погледна я над масата, усмихна се малко тъжно и се загледа във фасадите от другата страна на Първо авеню, полирани в розово и златно от лъчите на залязващото слънце.