Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (9)

8

На следващата сутрин виконт Бонъм тъкмо закусваше, когато Лестър дойде при него.

— Нещо е станало на Кавендиш Скуеър снощи, сър — каза той без никакви предисловия. — Получих отчета на нощната стража.

— Седни, Лестър. — Хари махна към отсрещния стол. — Това филе е отлично. Вземи си. Бирата е в каната.

— С ваше позволение, сър. — Лестър си отряза солидно парче от филето и си наля една халба бира. — Изглежда, някои пак е влязъл снощи — каза, дъвчейки. — Нашите момчета го видели да влиза, видели го и да излиза много бързо.

— Камериерът с пушката, предполагам — каза Хари. — Хванали ли са го на излизане?

Лестър поклати отрицателно глава.

— Не, сър. Страхувам се, че им се е изплъзнал. Подгонили го, но той все пак е избягал.

— По дяволите. — Хари забарабани по масата. — И така, не знаем дали е взел това, за което е влязъл.

— Е, нашите хора надникнали през прозореца, след като врявата утихнала. — Лестър намаза щедро горчица върху филето си. — Явно е било огромна бъркотия. Навсякъде имало изпочупени съдове и обърнати тенекиени кутии. Нашите хора смятат, че който и да е бил, не е знаел къде да търси, ако се съди по разтуреното. Разпердушинил всичко наоколо си. И още търсел, когато го погнали. Трябвало е да си свърши работата бързо, обаче. — Красноречиво вдигна рамене.

— Но той трябва да е знаел къде да гледа — намръщи се Хари. — Сигурно не е било там, където е очаквал да бъде.

Отпи от бирата си.

— Значи някой го е преместил?

— Може би. Но никой не е влизал в къщата, без нашите хора да го видят. — Хари тропна халбата си на масата. — Ако е било преместено, значи трябва да е някой от самата къща.

— Те няма да разберат какво означава, нали, сър?

— Няма. — Хари потупа устната си с пръст. — Ако някой от къщата го е намерил случайно, значи то още е там. Това, Лестър, би могло да направи работата ни много по-лесна.

— Какво имате предвид, сър?

Той бутна назад стола си и кръстоса обутите си в ботуши крака.

— Е, някоя от онези жени или някой от прислугата трябва да го е намерил. Това стеснява търсенето, не мислиш ли?

Лестър като че ли се съмняваше.

— Щом казвате, милорд.

— Е, знаем, че в къщата живеят три жени с деца. Имах съмнителната чест да се запозная с лейди Дагнъм и лейди Ливия.

Изви уста, припомняйки си срещата с дамите.

— Най-вероятно — продължи той — третата жена е бавачка. Сигурно има още една-две прислужнички плюс тримата слуги на лейди София. Можем да оставим настрана децата и вероятно гледачките им. Те трябва да стоят в детското отделение, а се съмнявам, че нашият крадец ще се е осмелил да отиде чак толкова навътре в къщата. Трябва да намерим начин да влезем вътре — законен начин, ако е възможно, да зададем няколко въпроса и да видим дали няма да изровим нещо. Ако успеем да открием кой от тях го е намерил, стига да не сгрешим, значи ще знаем къде да търсим.

— И как ще стане това законно влизане, сър?

— Ти поемаш прислужниците. Сигурен съм, че има някое хубаво момиче, което ще убедиш да те пусне да влезеш. — Хари се засмя. — Точно по твоята част, а, Лестър?

— Щом казвате, милорд — изрече сковано Лестър, но в очите му се появи блясък. — А вие ще поемете дамите, предполагам?

— Е, една от тях — каза малко мрачно Хари. — Трябва да бъде лейди Ливия. Не си представям някакъв шанс с виконтеса Дагнъм.

— Наистина ли, сър? — Лестър изглеждаше заинтересуван. — Защо така?

— Изглежда ми опака. И ако трябва да прибягвам до легендарния си чар, по-добре е да го изливам върху благодатна почва. — Леко сардонична усмивка докосна ъглите на устата му. — Макар че, струва ми се, трябва да оправя отношенията си с виконтесата. — Изправи се. — Ще се видим по-късно, Лестър. Не губи време.

— Няма, милорд.

Лестър стана и изчака виконта да излезе от сутрешната трапезария, преди да продължи със закуската си.

Хари излезе в коридора.

— А, ето те, Ектър. Излизам, но очаквам гости за вечеря, така че кажи на Арман, нали. Ще вечеряме в осем часа.

Ектър му подаде шапка и ръкавици.

— За колко гости да кажа на Арман, милорд?

Хари се намръщи, слагайки ръкавиците си.

— Не съм сигурен. Четирима, мисля, но може би петима. Това не би трябвало да има никакво значение за Арман.

— Никакво, милорд — измърмори Ектър, добре съзнавайки колко голямо значение ще има за раздразнителния и гневлив кухненски гений.

Побърза да отвори вратата пред господаря си.

— Ще се разхождате ли, сър?

— Да, така смятам.

Виконтът застана на най-горното стъпало и огледа зимната улица. Бледото слънце грееше от яркосиньо небе, остатъците от нощния скреж още лепнеха по железните перила на стълбището. Но студът ободряваше и той се отправи с дълги крачки към Кавендиш Скуеър. Не беше решил как ще подходи към лейди Ливия, но може би увертюрата сама щеше да дойде.

Бързо двадесетминутно ходене го отведе до Кавендиш Скуеър. Детски гласове се чуваха от градинката и той, заинтригуван, свърна и влезе там през въртящата се врата. Една топка, хвърлена по-скоро с ентусиазъм, отколкото с цел, падна пред краката му. Той се наведе да я вземе и се огледа за собственика й.

Едно момченце дотича при него. Бялата риза с къдрички беше изцапана на маншетите, а едното копче, което свързваше късото му жакетче с панталонките, беше откопчано. То спря изведнъж пред Хари, ровейки пясъка с черните си обувки.

— Удари ли ви?

Хари подхвърли топката от ръка на ръка и се усмихна на детето.

— Не, а трябваше ли?

— Не — каза момчето, като го изгледа спокойно, потърквайки калната подметка на едната обувка о белия чорап на другия си крак, без да се интересува, че остава черна следа.

Хари разбра без никакво съмнение, че това дете е на лейди Дагнъм. Имаше нещо несъмнено в начина, по който държеше главата си, в прямия поглед.

— Виконт Дагнъм, предполагам — каза той, вдигайки въпросително вежда.

— Да, сър. — Детето, вече изгубило търпение от този разговор, повелително протегна ръка. — Моля, може ли да си получа топката?

— Можете ли да я хванете? Ще ви я хвърля, ако застанете малко по-далече.

Стиви погледна непознатия с внезапно подозрение.

— Няма ли да я задържите?

Хари се засмя.

— Не, момче, защо да го правя? Помислих, че може би ще поискаш да я хванеш.

Стиви знаеше, че големите мъже не играят на топка. Дейзи играеше, а понякога той успяваше да убеди Нелсън да му хвърли една-две топки, но многото му по-възрастни чичовци и братовчеди почти не го забелязваха и още по-малко играеха с него. Братовчедът Найджъл от време на време разрошваше косата му и веднъж се беше опитал да го научи да играе крикет, но Стиви не бе успял да улучи дори една топка и братовчедът Найджъл изведнъж загуби ентусиазъм.

— Добре — каза той след миг размишление. — Ако обещаете, че няма да ми я вземете.

Хари имаше достатъчно племенници и племеннички, за да не намери нищо странно в тревогата му.

— Обещавам.

Стиви изтича няколко крачки назад и застана в очакване, свил ръце пред себе си.

— Готов съм — изчурулика той.

Хари подхвърли леко топката, целейки се в ръцете, които обаче не показваха никакво намерение да следват траекторията й, а чакаха търпеливо да я получат; тя мина между тях, тупна на земята и детето се наведе да я вземе.

— Стиви, къде си?

Тихият, зрял глас изпревари появата на виконтеса Дагнъм иззад плета. Едно мъничко момиченце държеше здраво ръката й.

Корнелия обгърна сцената в един бърз поглед и устните й се стегнаха.

— Стиви, знаеш, че трябва да те виждам — укори го тя нежно и се приближи заедно със Сюзън.

Наведе се, за да закопчае копчето на палтото му.

— Тук съм, мамо — протестира той. — Топката избяга. Трябваше да я взема и той ми я връща. — Посочи към неподвижната фигура на виконт Бонъм и настоя: — Кажете на мама.

— Топката като че ли имаше собствени намерения — изрече Хари с равен тон. — Простете за натрапването, госпожо.

Поклони се, наблюдавайки как тя се навежда над детето и приглажда косата над челото му, преди да вдигне мърлявите чорапи с ловки движения, които показваха, че е свикнала сама да се грижи за децата си. Напомни му за сестра му Анабел, която държеше юздите много здраво, когато ставаше дума за многобройното й потомство. Но суетящата се Анабел с внушителната фигура съвсем не приличаше на тази стройна, изящна жена. Докато се навеждаше над детето, грациозната извивка на позата й му напомни плачеща върба, превиваща се под вятъра.

Отпъди абсурдната фантазия и когато тя не отговори веднага на извинението му, което предполагаше отричане, той каза:

— Не бих ви обезпокоил за нищо на света, повярвайте ми. Сигурен съм, че и двамата имаме по-приятни начини за прекарване на времето.

Корнелия се изправи и срещна погледа му. Трудно беше да прецени дали влага сарказъм в думите си. Със сигурност звучеше така, но в зелените му очи имаше светлина, която потвърждаваше видимата цел на думите му.

— Много сте любезен, сър — каза тя.

Той вдигна ръка като фехтовач, признаващ, че е поразен.

— Значи трябва да се задоволя с това, милейди.

Отново се поклони и се обърна, за да си тръгне.

В това време още едно момиченце профуча през въртящата се врата с такъв устрем, че се удари в коленете му. Изгледа го втренчено, зашеметено за миг, после отвори уста в гръмогласен вопъл. Той инстинктивно вдигна детето и то веднага млъкна, взирайки се в лицето му с напрегнато любопитство.

— Франи, миличка! — Хари не познаваше жената, дотичала през вратата. Много красива жена, почти на същата възраст като виконтесата, но за предубедените очи на Хари много по-красива. Светлоруса коса, хваната под боне с широка периферия, и топли кафяви очи, които го гледаха нерешително.

— Какво стана?

— Вашата дъщеря?

Слаба въпросителна интонация, жената кимна бързо и протегна ръце за момиченцето.

Той й го подаде.

— Блъсна се в коленете ми. Достатъчно бързо, за да падне — добави със слаб смях.

— О, Франи — въздъхна жената. — Тя никога не прави нищо наполовина, толкова бързаше да си играе със Стиви и Сюзън. Съжалявам, господин…?

— Бонъм — изрече бързо Хари. — Виконт Бонъм. — Видя кратък проблясък в очите й. — Не са ни запознавали, госпожо.

— Лейди Фарнъм — каза леко сковано Аурелия, съзнавайки, че Корнелия стои неподвижна до нея и наблюдава сцената.

— Снахата на лейди Дагнъм — добави, питайки се защо си дава труда да му съобщава тази информация.

Този мъж беше персона нон грата на Кавендиш Скуеър.

— А, разбирам. — Той се поклони. — Ваш слуга, лейди Фарнъм. — Обърна се към Корнелия с нов ироничен поклон.

— Ваш слуга, лейди Дагнъм.

След което излезе от градинката.

Аурелия гледаше след него, притиснала Франи до гърдите си.

— Много е представителен, Нел.

— Глупости — заяви зълва й. — Лив добре забеляза какви студени очи има.

— Не и когато се усмихва — отбеляза Аурелия, като погледна проницателно зълва си.

Улови се да се пита дали не прекалява с протестите. Но гняв или нещо друго беше оживило доста много лицето на Нел. И в очите й се долавяше войнствена искра, подчертаваща яркостта им. Аурелия знаеше за себе си, че е красива, но често се смяташе за безлична в сравнение със зълва си.

— Освен това — заяви Корнелия, прекъсвайки възраженията на Аурелия, — той отново се държа отвратително грубо.

— Тя тръсна глава ядосано. — Или поне така мисля. Трудно беше да се каже. Онова, което каза, звучеше неучтиво, но начинът, по който го каза, не беше неучтив.

— Според мене беше очарователен, а и Франи като че ли го хареса — изтъкна Аурелия.

— Мамо, мамо, ще ми хвърлиш ли топката, както онзи човек ми я хвърляше?

Стиви я дърпаше за ръката.

— Стиви също, както изглежда — измърмори дяволито Аурелия.

Корнелия вдигна вежда, после взе топката от сина си.

— Да играем на тревата, Стиви.

Отдалечи се, хванала децата за ръце, и Аурелия, изпълнявайки настояването на Франи, я последва.

Корнелия хвърляше топката на Стиви. Не беше трудно, защото предимно Стиви се хвърляше на земята или в храстите в енергични, но неособено ефикасни усилия да хване топката, а пищящата Франи търчеше след него. След малко тя каза:

— Значи намекваш, че е неучтив само към мене?

Аурелия, която се беше навела над цветната леха, за да търси кокичета заедно със Сюзън, вдигна очи с разбираща усмивка.

— Е, и ти не беше много учтива с него. Всеки свестен мъж ще отговори на провокацията с провокация.

— Джентълменът би обърнал другата буза — възрази Корнелия.

— О, Нел, знаеш, че не е така — засмя се Аурелия. — Той беше груб към тебе и ти настръхна. Можеш ли да го обвиняваш, че не е раболепен?

— Не искам раболепие — протестира Корнелия с лек смях.

— Искам любезност. Ако той беше проявил любезност тази сутрин, и аз щях.

Аурелия пропусна това покрай ушите си.

— По-важното е какво правеше той тук? — запита се тя.

— Нали вчера разбра, че къщата не е за продан.

— И аз така мисля — каза Корнелия. — Но каза, че утре пак ще посети Лив. Тя ще откаже да го приеме, разбира се, но той очевидно пак ще се опита да я убеди да продаде къщата.

 

 

Хари почука на вратата на къщата на покойната лейди София.

Отвори му старият прислужник с работна престилка. Мълчаливо вдигна очи към посетителя с безразлично изражение.

— Лейди Ливия Лейси приема ли тази сутрин? — запита Хари, като му подаде визитната си картичка.

— Бяхте тук вчера — установи мъжът, без да обръща внимание на картичката.

— Да. Виконт Бонъм. Моля, занесете визитката ми на лейди Ливия.

Хари се опита да скрие раздразнението си. Инстинктът му казваше, че това не е начинът да спечели благоразположението на този старец.

— Ами, не знам. — Маркъм взе картичката и я вдигна към очите си, за да я огледа отблизо. — Не съм получил никакви нареждания.

— Нямате нужда от нареждания, за да занесете на господарката си визитната картичка на някой гостенин — каза Хари нарочно търпеливо. Изглежда, единственият начин да се справи с враждебния дядка беше да действа като него, стъпка по стъпка. Повтори, пак така търпеливо. — Моля, представете това на лейди Ливия.

— Ами чакайте тука.

Мъжът изсумтя, отстъпи, затвори вратата и остави Хари да стои на прага.

Хари се обърна и погледна през улицата към градинката на площада. Не виждаше жените, нито децата през гъстия плет до оградата, но от време навреме чуваше радостен детски писък. Чувстваше се като злополучен батсман в игра на крикет; изправен пред зверски бърз подавач; при всяко подаване топката излиташе от игрището, преди той да успее да се доближи до нея. Предварителните му нагласи относно тази ситуация се изпаряваха също така безмилостно. Не една стара жена, а три млади и никоя от тях не приличаше на жените, с които беше свикнал — и по маниери, и по поведение. Имаше деца и една разпадаща се къща, управлявана точно толкова ефикасно, колкото и марокански пазар, от един възрастен прислужник, когото трябваше да убеждаваш да си върши работата, и дори в такъв случай — само ако той самият пожелае.

Но каквото такова, помисли Хари с унило примирение. Беше свикнал да пригажда нещата към собствените си нужди.

Вратата се отвори със скърцане и картичката му беше върната рязко.

— Лейди Ливия каза, че не приема.

Хари взе визитката. Безцеремонното й връщане означаваше, че не е добре дошъл в тази къща. Беше преднамерено оскърбление и той за нищо на света не можеше да си представи какво е направил, за да го заслужи. Доколкото знаеше, не беше оскърбил лейди Ливия. Беше я видял само веднъж, едва бяха разменили няколко думи.

Вратата едва не прищипна пръстите му, докато си вземаше картичката, и той остана неподвижен за секунда, потупвайки с нея по дланта си. Сега какво?

Обърна се, за да погледне отново към градинката на площада. Ако Ливия не искаше да го приеме, едва ли би могъл да упражни чара си пред нея, но лейди Фарнъм беше навън, на открито. Ако успееше да я намери сама, може би щеше да получи някаква помощ.

Сякаш по даден знак лейди Фарнъм изплува от градинката, сама с дъщеря си, която държеше здраво за ръка. Тръгнаха да пресичат улицата накъм къщата, но детето изведнъж коленичи, привлечено от дъгоцветния блясък на едно гълъбово перо.

— Виж, мамо.

Момиченцето се опита да го вземе, но един порив на вятъра го подхвана и то литна по улицата. Детето се изтръгна от ръката на майка си и подгони перото точно когато някаква товарна кола изтрополи откъм ъгъла на Уитмор Стрийт.

— Франи! — извика Аурелия, хуквайки след детето, което продължи да гони бягащото перо, а плитчиците му се развяваха зад него.

Хари реагира бързо. Грабна детето от уличното платно и го понесе, а то риташе и пищеше. Конете, които теглеха колата, отминаха и Аурелия, бледа и задъхана, стигна до тротоара.

— Благодаря ви. Франи, колко пъти трябва да ти казвам да не се пускаш от ръката ми, докато сме на улицата.

Взе момиченцето от Хари и Франи веднага избухна в хлипове и сълзи.

— Перото… перото ми. — Посочи към перото, което лежеше спокойно по средата на улицата. Гласът й се извиси в пронизителен писък. — Искам си перото!

Хари го взе и й го донесе. Детето го грабна и сълзите веднага пресъхнаха.

— Благодаря ви — повтори Аурелия.

— Не мисля, че имаше опасност за нея — каза Хари. — Освен ако внезапно не беше сменила посоката.

— Което като нищо можеше да стане — въздъхна Аурелия. — Много е импулсивно това дете. Но отново ви благодаря за бързата реакция.

Тя се обърна, за да тръгне към къщата.

— Лейди Фарнъм?

— Да?

Тя погледна към него.

— Много бих искал да обсъдя една работа с лейди Ливия, но изглежда, че не иска да ме приеме. — Отправи й въпросителна усмивка. — Не знам с какво съм я обидил.

— О! — Аурелия се поколеба. — Лейди Ливия няма желание да продава къщата, лорд Бонъм. Само това знам.

— Така разбрах и аз. Но бих искал да чуя тя да ми го каже лично.

Аурелия погледна над рамото му към градинката на площада.

— Трите сме близки приятелки, милорд — каза тя. — Желая ви приятна сутрин.

Отправи се към вратата. Тя се отвори при почукването й и Хари зърна Ливия Лейси да отваря вратата, за да пусне приятелката си и детето.

Трите сме близки приятелки. Нещо като non sequitur, не продължавайте, помисли той, но не беше точно това. Беше подсказване. Ако иска да получи достъп до къщата, първо трябва да се сдобри с виконтеса Дагнъм.

Е, предизвикателствата винаги му харесваха.

Пресече улицата и се върна в градинката.

Корнелия чу хрущене от стъпки по чакълестата пътека, която водеше през плета към средата на градинката. Тя седеше на една каменна пейка от едната страна на пътеката и не вдигна очи от лежащите в скута й жълъди и гладки кафяви кестени, които Стиви и Сюзън бяха събрали. Нямаше нужда да вдига очи. Знаеше съвсем точно кой стои на няколко крачки от нея.

Защо се е върнал? Със сигурност не за още един куп груби забележки? В действителност вече се беше уморила от тях.

— Лейди Дагнъм?

Гласът беше мек.

— Лорд Бонъм? — Тя лъскаше един кестен с носната си кърпа. — Заповядай, Сюзън.

Подаде кестена на детето и едва след това погледна към виконта.

За момент се проучваха безмълвно, почти сякаш се виждаха истински едва за първи път, и наистина Корнелия усети, че от нейна гледна точка е точно така. При предишните им срещи впечатлението й от него беше замъглено от противопоставяне. Беше й се сторил сух и студен. Сега забеляза почти шокирана, че Аурелия има право. Когато се усмихваше, устата му придобиваше доста привлекателни весели очертания. А зелените му очи, макар че сега бяха сериозни, не бяха тъй каменни, каквито ги беше запомнила.

Хари, от своя страна, също ревизираше мнението си за личния чар на лейди Дагнъм. Беше я сметнал за студена, арогантна и неженствена в сравнение с другите две жени. Но сега не беше толкова сигурен. Без сърдития блясък, на който беше свикнал, сините й очи бяха по-скоро проницателни, отколкото заядливи, а устата й, когато не беше стисната в безкомпромисна черта, беше едновременно плътна и добре оформена. Тя носеше косата си хваната в свободен и леко разбъркан възел, а изплъзващите се къдрици като че ли подчертаваха този маслено-меден цвят, който беше забелязал преди.

— Като че започнахме лошо — каза той.

— Не бих оспорила това, сър — отвърна тя, докато събираше кестените в кърпата си и се изправяше полека.

— Е, поне сме единодушни в нещо. — Очите му загубиха малко от сериозността си, а устата му все така се усмихваше. — Но признавам, че не мога да разбера как стана така.

Корнелия го погледна учудено.

— Какво? Уважаеми господине, не мога да повярвам, че можете да бъдете толкова неискрен.

Той вдигна ръце в протест.

— Чакайте малко. Да не започваме пак. Нека.

Прекъсна го глас зад гърба му.

— Лейди Нел, време е лейди Сюзън да спи. Децата бяха на студа достатъчно дълго.

Линтън вървеше по пътеката към тях, а след нея подтичваше Дейзи.

— Много добре, Линтън — каза Корнелия. — Елате, Стиви, Сюзън, време е да се прибираме. Дейзи, моля те, вземи съкровищата им.

Подаде сгънатата носна кърпа на бавачката.

— За бога, дете, виж си чорапите — възкликна Линтън. — И тези петна по ризата ти. Какво сте правили, лорд Стиви?

Говореше на детето, но обвиняващият й поглед беше насочен към майка, му.

Корнелия се усмихна извинително.

— Играехме с топката, Линтън. Но малко мръсотия не е страшна.

— Как ще махнем тези петна, не знам — изсумтя все така сърдито Линтън. — В тази къща няма перачки, почти няма и топла вода. Не знам какво трябва да се направи. — Хвана Стиви за ръка. — Идвайте двамата.

Децата не посмяха да възразят срещу нарежданията на Линтън — не повече, отколкото майка им — и тръгнаха, без да протестират.

— О, божичко — каза Корнелия, забравяйки за миг на кого говори. — Пак съм в черния й списък. Трябва да намеря начин да я умилостивя.

— Управлява детската стая с желязна ръка, така ли? — запита Хари, развеселен от смущението на виконтесата.

Тя изглеждаше като виновно дете.

Корнелия леко се изчерви заради тази неочаквана интимност.

— Беше моя бавачка — обясни накратко. — Извинете ме, лорд Бонъм.

Понечи да тръгне след децата.

Хари побърза да заговори.

— Моля ви, почакайте. Бих искал да разбера дали не можем да изгладим отношенията помежду си.

Тя спря, скръствайки ръце, докато се увиваше по-плътно във вълнения си шал.

— Не виждам смисъл, милорд.

Изгледа я замислено. Беше толкова поразителна жена въпреки демодираната проста рокля от тъмносин вълнен плат и шал, който явно беше предназначен да топли и да дава удобство, а не да изглежда елегантно. Беше възстановила тихата си увереност и сега го гледаше с леко отметната глава, а извивката на шията й можеше да бъде описана само като лебедова.

— Така ли, госпожо? — отвърна той тихо. — А аз мисля обратното.

— А!

Корнелия не би могла да намери по-експанзивен отговор на това изявление. Започваше да се пита дали наистина не вижда някакъв смисъл. Този мъж започваше да я интригува по някакъв начин, който не би могла да опише.

Той й предложи ръка, облечена в тъмносиво райе.

— Желаете ли да се разходим из градината?

Тя пое ръката му със слабо накланяне на главата и с подновен интерес го зачака да продължи.

Той започна по-скоро не по същество.

— Нел — изрече със замислен тон.

— Корнелия — отговори тя донякъде остро. — И не мисля, че сме стигнали до обръщение на малко име, лорд Бонъм.

— Не, не сме — съгласи се той. — Но направих опит.

Корнелия реши да не обръща внимание на това.

— Ако се надявате да убедите Ливия да ви продаде къщата, лорд Бонъм, мога да ви спестя времето и труда. Предложението ви не я интересува.

— Така казвате вие.

Той кимна любезно, сякаш изказването не му създаваше някакво особено затруднение.

— И какъв точно е смисълът на тази разходка? — запита тя, когато й се стори, че той няма да проговори до края на обиколката.

— Не харесвам ситуации, които не разбирам. А не успявам да разбера с какво съм заслужил вашето сурово отношение, лейди Дагнъм — каза той.

— Добра жено — измърмори тихо Корнелия. — Несполучлив израз при всякакви обстоятелства, несъмнено сте съгласен.

Той спря на пътеката и се обърна, за да я погледне.

— Ако това е всичко, в такъв случай се извинявам безрезервно и обещавам никога повече да не допускам подобни несполучливи изрази да излизат от устата ми. — Усмихна се. — Това задоволява ли ви, госпожо?

— Би могло, ако вярвах, че е искрено — каза тя.

— О, хайде, Нел. — Той изведнъж я хвана за раменете и очите му блеснаха в смях. — Не бъдете толкова строга. Знаете, че и двамата сбъркахме. Подозирам, че и двамата лесно се ядосваме в някои обстоятелства. Сега нека се помирим.

— Пуснете ме.

Тя изви рамене, за да се освободи, но той само я стисна по-здраво.

— Не, не и преди да се помирим.

Той видя как раздразнението воюва с нерешителен смях в очите й, докато устата й полека се извиваше в усмивка и в същото време тя отново се опитваше да измъкне раменете си от ръцете му. Усмивката беше неустоима. Той я пусна и леко докосна извивката на устата й с върха на пръста си, толкова леко, че почти би могло да мине за случайно. Но по внезапния проблясък на очите й позна, че тя е разбрала, че не е така.

Тя отстъпи от него.

— Ако ме извините, имам работа в къщата.

Запъти се към изхода.

— Позволете да ви придружа.

Той тръгна редом с нея.

— Не ми е необходимо да ме придружавате, сър.

— Така е, но ми е приятно да го направя — каза той с мила усмивка. — Хубав ден, не мислите ли, госпожо? За този сезон, разбира се. Смея да кажа, че нарцисите в Хайд Парк ще цъфнат след няколко седмици. Винаги са прекрасна гледка. Мислите ли да останете още време в града, за да ги видите?

Казаното беше толкова абсурдно, че Корнелия не можа да не се засмее.

— Не мога да си представя съществувание толкова лекомислено, че наблюдението на цъфнали нарциси да бъде мотив за удължаване на престой, където и да било, лорд Бонъм — каза тя, опитвайки се да потисне смеха в гласа си.

— Значи нямате време за лекомислие, лейди Дагнъм — реагира той, вдигайки въпросително вежда. — В провинциалния живот няма ли развлечения?

Тя го изгледа стреснато.

— Какво ви кара да предполагате, че живея само в провинцията?

Той вдигна рамене.

— От общуването с Мастърс научих, че лейди Ливия живее в Ню Форест. Вие сте нейна приятелка. Направих си извод. Неправилен ли е?

— По една случайност не е — призна тя. — Това е първото ми посещение в града от десет години насам. — Продължи с лека тъжна въздишка. — Страхувам се, че живея като саможива вдовица, лорд Бонъм, съсредоточавам се само върху децата и ръкоделието си. Трите сме провинциални мишки. Надяваме се градските развлечения много да не ни вълнуват… да не ни замаят главите. Толкова ни е чуждо всичко извън забавленията край селските ни огнища.

Той я погледна и тя се усмихна леко, а това го накара да се разсмее.

— Глупости — каза той. — Абсолютни глупости. Вие и приятелките ви явно сте напълно способни да се справяте с всичко, което ви се изпречи, както научих на собствен гръб. И макар че сигурно сте се посветили на децата си, госпожо, бих се обзаложил, че имате много повече интереси от ръкоделието.

— Може би — отвърна тя уклончиво, решавайки, че закачката е продължила достатъчно дълго.

Той отвори портата и се отдръпна, за да я пропусне.

— Вие и приятелките ви възнамерявате ли да се появите в обществото, след като се установите?

— Не сме мислили много по това.

Тя мина покрай него и в същото време поради някаква причина се уви още по-плътно в шала.

— Тогава се надявам, че ще го направите. Надявам се и че ще можем да задълбочим познанството си.

Загрижено я хвана под ръка, за да я преведе през улицата.

— Вечният оптимист, милорд? — Тя вдигна вежди в слабо невярващ жест. — Страхувам се, че ще се разочаровате.

— О, така ли? Моля, не се тревожете за това, госпожо. Рядко се разочаровам — каза той, докато я оставяше на прага й.

— Не бъдете толкова сигурен — изрече тя меко.

Той й хвърли бърз кос поглед, в който се четеше развеселеност и още нещо. Нещо много по-обезпокояващо в дълбините му.

— Ще видим. — Похлопа с чукчето и повдигна шапка: — Няма повече да ви се натрапвам тази сутрин, лейди Дагнъм.

Поклони се и се обърна, за да тръгне надолу по стъпалата. Когато стигна най-долното, подхвърли през рамо:

— О, впрочем, Нел, приятелите ме наричат Хари.

Корнелия влезе в къщата, сваляйки ръкавиците си, и осъзна, че ръцете й треперят. Сигурно от студа, реши тя, като ги разтърка силно, свивайки към приемната. После промени намерението си и се запъти нагоре към спалнята си. Улови се, че мисли за Стивън, за онази сутрин, когато той беше тръгнал, за да отиде при адмирал Нелсън на борда на флагманския му кораб „Виктъри“. Беше я целунал, беше я прегърнал и тя си спомни как го беше стискала здраво. Дали не осъзнаваше, че той няма да се върне?

Наистина ли беше преди три години? Понякога й изглеждаше много повече, а понякога й се струваше, че е било вчера. Но Стивън никога не узна за Сюзън. Корнелия смяташе, че най-вероятно детето е било заченато в нощта, преди той да замине.

Влезе в спалнята си и затвори вратата. Унил огън мъждеше в камината и тя се наведе, за да стопли ръцете си. Виконт Бонъм има ли съпруга?