Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (12)

11

Найджъл Дагнъм вдигна глава от ръцете си и за стотен път се вгледа в купчината листове на масичката пред него. Колоната цифри на най-горния лист си оставаше една и съща. Взе едно перо и дръпна свещника по-близо, събра още веднъж сумите, но този път нямаше никаква надежда. Както си знаеше, сборът не помръдна с нито един фартинг.

Десет хиляди гвинеи. Как, по дяволите, беше успял да загуби такава сума? Такава чудовищна сума. Колкото годишните доходи от имението на баща му.

Хвърли перото и посегна към бутилката с бренди, сипвайки си щедра доза в тумбестата чаша до лакътя си, после започна да рови сред листовете, отделяйки сметките от кредиторите. Купчината полици остана пред него. С цялото злощастно отчаяние на пословичния удавник, посягащ към сламка, се опита още веднъж да събере сметките от кредиторите по такъв начин, че да се получи поне половината от ужасната сума. Но колкото и да се опитваше, не можа да помръдне цифрата от хиляда и петстотин гвинеи.

Осем хилят и петстотин гвинеи бяха дългове на честта.

И трябваше да се платят. Изцяло и незабавно.

Изстена и отново отпусна глава в ръцете си. Пренебрегнеше ли подобни дългове, това щеше да му навлече непоносим позор, не само на него, но и на цялото му семейство. Щеше да бъде принуден да се откаже от клубовете си и да се завлече обратно в Рингууд. Оксфорд никога нямаше да го приеме отново. Щяха да отбягват баща му при редките му отивания в Лондон, дори репутацията на граф Маркби щеше да бъде опетнена от разорението на племенника му.

Настоятелно почукване на вратата накара главата му да се вдигне рязко.

— Найджъл, тук ли си?

Найджъл изруга под нос и смете полиците в чекмеджето на масичката. Гласът на сина на домакина му звучеше по-скоро уморено, но той все пак имаше остро око и дяволски бърз ум.

— Влизай, Мак — викна Найджъл, ставайки, докато вратата се отваряше.

Обърна се с гръб към масичката и кимна на посетителя.

Макензи граф Гарстън, най-големият син на маркиз Колтрейн, стоеше, олюлявайки се, на прага с бутилка кларет в ръка.

— Господи, Дагнъм, къде се криеш? — запита той пресипнало. — Търсих те из целия град, никой не те е виждал дни наред. — Влезе, затваряйки вратата с ритник. — Кларет?

Вдигна подканващо бутилката.

— Не, благодаря, Мак. — Найджъл махна към бутилката с бренди, мъчейки се да изглежда също толкова безгрижен като госта си. — Малко съм се разкиснал, страхувам се. Мислех, че като постоя тук, ще ми мине.

Макензи го изгледа с присвити очи под мътната светлина на свещта.

— Не изглеждаш добре — каза, тръшвайки се на един стол до масата. Опитното му око улови и идентифицира купчинката листа. — Какво е това? Проклетите кредитори, нали? Не им обръщай внимание, и аз така правя.

— Искаш ли утре да идем до Нюмаркет? Една кобила ще се пусне в четири часа. Уедърбел, така се казва. Наистина страшен кон, тича за сто срещу едно. Каза ми го един приятел, който го знае от свой приятел, който пък познава жокея. Абсолютно сигурно. Залагам петстотин гвинеи.

Вдигна бутилката към устата си и отметна глава, а гърлото му заработи, докато рубинената течност се стичаше в него.

Опитът на Найджъл да се разсмее непринудено прозвуча кухо дори в неговите уши.

— Не съм се подготвил, Мак — каза той. — Трябва да моля управителя за аванса за следващото тримесечие.

Графът се вгледа в него.

— Наистина не изглеждаш много добре — забеляза той. — На мъртвец ми приличаш приятелю, ако не възразяваш.

— Няма нищо — каза Найджъл, мислейки за петстотин гвинеи при сто срещу едно. Петдесет хиляди гвинеи. Петдесет хиляди гвинеи.

— Срамота е да изпуснем сигурен съвет — каза Макензи, като отпи още веднъж от бутилката. — Бих ти услужил за залога, но се боя, че и аз това тримесечие нямам много пари. Имаш ли какво да заложиш?

Огледа добре подредената спалня, сякаш очаквайки да види куп златни кутийки за емфие и диамантени пръстени някъде в сенките.

Найджъл поклати отрицателно глава. Нищо от притежанията му нямаше да му донесе петстотин гвинеи от заложната къща, още по-малко пък осем хиляди и петстотин.

— Значи няма — констатира графът и се изправи. — Хейвънт и Грийн утре сутрин ще ти заемат с готовност, а щом получиш парите, ще им върнеш заема веднага. Дори няма да ти пишат лихва. — Потупа носа си отстрани и се опита да намигне. — Говори с умен човек, приятелю. Няма как да сбъркаш. — Отправи се на криволици към вратата. — Ще тръгнем утре около обяд.

Найджъл се сви отново на масата и се втренчи в затворената врата. Посегна към чашата с бренди и я пресуши. Петстотин гвинеи беше нищожна сума. Хейвънт и Грийн бяха почтени лихвари. Той познаваше стотици хора, които бяха прибягвали до тях в крайни ситуации. И когато заемът е краткосрочен, само за няколко дни, Мак беше прав, лихвата щеше да бъде нищожна. Той беше пълнолетен, имаше законно право да взема пари назаем. А с петдесет хиляди гвинеи в джоба щеше да се присмива на затрудненията си.

Нямаше друг начин. За миг се запита дали Корнелия или някоя от другите две жени биха му дали назаем петстотин гвинеи, но отпъди тази мисъл. Те нямаха възможност да отделят никакви пари, а дори да имаха, беше сигурен, че нито Нел, нито Ели биха поощрили залагането на конни състезания. Лив може би, но не можеше да се принуди да иска от нея. А тя така и така щеше да каже на другите и те щяха да я спрат.

Но можеше да ги заеме законно, като сделка, а по това време утре всичките му проблеми щяха да бъдат разрешени, досадните полици щяха да бъдат платени и той щеше да бъде свободен като птица. И в бъдеще ужасно много щеше да внимава как играе, реши той във внезапен прилив на самоувереност. Беше си научил урока. Само глупаците повтарят грешките си.

Ободрен, Найджъл тръгна да търси вечеря и развлечение. Намери и двете в „Черния петел“ на Джърмин Стрийт и се върна в къщата на Колтрейн на Парк Стрийт точно преди разсъмване, замаян и осъзнаващ леко, неудобно смущение под оптимизма си. Стовари се на леглото и беше събуден малко преди десет часа от семейния слуга, който беше натоварен да го обслужва.

— Негово благородие каза, че ще излизате с него на обяд, сър — каза мъжът, оставяйки поднос с кафе на тоалетната масичка. — Ще облечете костюм за езда, така разбрах от негово благородие.

Защо ще излиза? Найджъл притисна ръце към слепоочията си, където гръмотевичният бог Тор явно беше намерил убежище заедно с два чука. О, Нюмаркет. Сега си спомни, а с припомнянето дойде и унизителното напомняне защо ще ходи на надбягванията и какво ще прави преди това.

Защо Мак беше определил, че трябва да се облича за езда? Дали хората отиват при лихвар с такива всекидневни дрехи? Няма ли да изглежда много по-възрастен и по-скоро градски жител с жилетката на изумрудени и сребристи райета и нарцисовожълтия жакет? Дрехи, които му струваха, припомни си с потръпване, почти двеста гвинеи у Стълц. Сметката лежеше на купчинката на масата.

От тези скръбни размисли го спаси вихреното нахлуване на Макензи, завидно свеж след собствената си разгулна нощ.

— А, вече си станал, приятелю. Хубаво, имаш да ходиш на едно място, нали помниш.

Той се ухили.

— Господи, Мак, как го правиш? — измърмори Найджъл. — Беше пиян като талпа последния път, като те видях, и щеше да ходиш в публичния дом при онова момиче. Божичко, какъв задник има — добави замислено. — Великолепен.

— И не е само обещание — каза приятелят му с похотлива усмивка. — Движи се като.

— О, стига — изстена Найджъл. — Още не съм пил кафе.

— Добре, ставай и да тръгваме. Имаш да се отбиеш в Холбърн, преди да отидем в града. Днес ще ти осигуря богатството, приятелю. — Макензи наля кафе. — Да, Брайън, приготви костюма за езда на господин Дагнъм. — Кимна одобрително към лакея, който четкаше яката на жакета за езда на Найджъл. — Точно каквото трябва за тези малки срещи.

— Мислех жилетката в изумрудено и сребристо — възрази Найджъл. — Повече градски шик.

— В никакъв случай, старче. — Макензи енергично тръсна глава. — Костюмът за езда е много по-делови, освен това нямаш време да се преобличаш, когато се върнеш. Не забравяй, тръгваме на обяд, ако искаме да стигнем за състезанието.

Изхвръкна, оставяйки Найджъл да се измъкне от леглото.

Найджъл успя да изпие чаша кафе, но се отказа от закуската; стомахът му не беше готов за бъркани яйца и филе.

Понеже нямаше собствен кон в града, му се налагаше да наема от конюшня, когато излизаше на езда. Макензи му беше открил сметка в една конюшня в Хайд Парк, бодро нехаейки за разходите. Сега сметката на Найджъл беше сериозно натоварена и сърцето му се сви, когато собственикът на конюшнята изплува от канцеларията си, докато той стоеше и чакаше да оседлаят коня му.

— А, господин Дагнъм — каза господин Шелби, тръгвайки към него. — Излизаме на езда днес, а?

— Не мога да си представя защо иначе да бъда днес тук, Шелби — изрече високомерно Найджъл.

Смирението нямаше да го доведе доникъде, но арогантността можеше.

— Точно така, сър.

Шелби беше нисък, набит мъж, който едва стигаше до рамото на Найджъл, но имаше рамене и гръден кош на борец. И изглеждаше неподатлив на сплашване. Наистина, Найджъл знаеше, че Шелби се занимава всеки ден с обеднели буйни младоци и самонадеяното им чувство за правота и не му е трудно да ги праща да си гледат работата, подобаващо смъмрени.

— Има една малка работа с вашата сметка, господин Дагнъм — каза той, пуфтейки с нездравословната си лула от царевичен кочан, докато измамно мекият му поглед се спираше върху младия мъж. — Кога мислите да я уредите?

— За бога, човече, да не поставяте под въпрос кредита ми? — избухна Найджъл. — Ще се преместя другаде, предупреждавам ви.

— Е, това си е ваша работа — отвърна дружелюбно Шелби. — Но все пак бих искал да знам кога да очаквам плащането за последните две седмици.

— Утре — каза Найджъл. Един коняр извеждаше коня му от конюшнята. — Ще ви платя утре и проклето да е безсрамието ви, Шелби. — Метна се на коня. — И позволете да ви кажа, че ако не подобрите маниерите си, добри ми човече, ще ме загубите като клиент.

Обърна коня към портата, водеща към парка, и смушка животното, което се понесе в лек галоп.

— И кога ли преди съм чувал това, момченце? — измърмори си под нос Шелби, подръпвайки от лулата.

Поклати глава и се върна в канцеларията си.

Найджъл, търсейки облекчение в гнева, препускаше бързо през гъмжащите от хора улици, докато не стигна Холбърн. Широката оживена улица вървеше от Сейнт Пол към Чансъри Лейн и по принцип беше територия на всякакви банкери и финансисти, и уважавани, и недотам. Спря пред канцеларията на Хейвънт и Грийн. Нищо във вида на сградата не подсказваше, че тези хора отпускат на отчаяни индивиди заеми с гибелно високи лихви. Беше спретната, с добре почистени стъпала и добре измити прозорци. На табелката до вратата пишеше само „Господа Хейвънт и Грийн, брокери“.

Един изпоцапан хлапак дотича още щом Найджъл скочи от коня. Момчето пое юздите, без да чака подкана.

— Ще го разходя, милорд — каза, подръпвайки перчема си. — Студено е, не бива да стои на място.

Дълъг черен железен коневръз се точеше покрай паважа пред сградите. Найджъл прецени, че да плати на някакво хлапе, за да му държи коня, е излишен разход в сегашните обстоятелства и особено предвид целта на сегашното му посещение. Отпрати рязко момчето. Без да обръща внимание на смотолевените му възражения, сам върза коня си. После изправи рамене и се приближи към блестящата черна врата, която беше отворена почти веднага от облечен в черно джентълмен, който с поклон го покани вътре.

Найджъл излезе след половин час, безкрайно озадачен, но триумфиращ. Господата Хейвънт и Гриин или техните представители, не знаеше със сигурност, го бяха изслушали в съчувствено мълчание, прекъсвано само от разбиращи кимвания. Бяха му дали документи, които да подпише, доста много, както му се стори, за петстотин гвинеи, но гвинеите бяха наброени на бюрото пред него и сега бяха на сигурно място във вътрешния му джоб. Беше толкова лесно. Снощи беше отчаян, а тази сутрин беше пълен с оптимизъм. Имаше пари в джоба, слънцето грееше и му предстоеше забавен ден на надбягвания в приятелска компания.

Качи се на коня си и го обърна към Мейфеър.

 

 

Виконт Бонъм стоеше на вратата на малък магазин отсреща на улицата. Привидно това беше ателие на печатари и гравьори, но зад предното помещение имаше още една стаичка, работно помещение, където стояха онези инструменти, необходими на Хари, които му беше удобно да държи извън дома си — фенери и тигели, сложни приспособления, които използваше, за да топи и надписва злато и сребро в носещи кодове бойни оръжия.

Загледа как Найджъл Дагнъм отвързва коня си пред канцеларията на господата Хейвънт и Грийн и се отдалечава. Значи младият глупак е потърсил помощта на лихварите. Нямаше да бъде първият и със сигурност нямаше да бъде и последният. Тази информация би могла да се окаже полезна по някое време. Хари още не знаеше как точно, но се движеше в света на мръсните тайни и познаваше стойността им.

Погледът му внезапно се изостри, когато забеляза една мъжка фигура от другата страна на улицата да излиза от сенчестото устие на една тясна алея и да се стопява сред тълпата. Последва го почти веднага още един мъж и двамата бързо тръгнаха след Найджъл Дагнъм, който се движеше само малко по-бързо от пешеходец и ускори хода си едва когато стигна пресечката с Чансъри Лейн. В мрачните околности на съда нямаше да има толкова оживено движение.

Очите на Хари последваха двамата мъже, докато се провираха през тълпата. Знаеше какви са. Беше прекарал много време в избягване на такива мъже. Наблюдатели, преследвачи, шпиони — разпознаваше ги по начина им на движение. На него му се струваше, че излъчват специфична, отличителна аура. И така, кои беше наредил да наблюдават Найджъл Дагнъм и защо?

Това беше смущаващ въпрос и отговорът никак не му хареса. Обърна се отново към работилничката си, към мангала на дървени въглища, към бургиите и наковалнята. Прибра в едно ъгълче на ума си проблема с Найджъл Дагнъм, за да стои там, докато не бъдеше готов да го изследва още веднъж. За момента имаше нужда от цялата си концентрация за работата върху кутийката за емфие с двойно дъно. Заместителят на изгубения напръстник. Трябваше до утре сутрин да бъде готова за куриера.

 

 

— И така, Жан, нашият млад приятел е паднал в ръцете на лихварите.

Суховатият мъж зад бюрото във високата къща на Грейс Ин Роуд полека обърна глава към посетителя си, светлината на свещта хвърляше сянката на острия му нос, огромна и издължена, върху стената зад него.

— Oui, милорд — кимна Жан, сключил ръце зад гърба си, с очи, потънали дълбоко в изсеченото лице и напрегнато вперени в началника му. — Вчера се опита да намали загубите си с конни надбягвания.

— Разбирам. И какъв беше късметът му, Жан?

Другият мъж вдигна рамене, разпервайки широко ръце.

Изрече само една дума:

— Уви.

Слаба усмивка трепна на аскетичните устни на милорда.

— Разбирам — повтори той. — Значи, зряла праскова, готова да капне?

— Почти, милорд. Още малко натиск може би.

Съскането на влажните въглища в камината беше единственият звук в мрачната стая, докато домакинът се взираше през зацапаните стъкла на многофасетния прозорец. Силен дъжд шибаше по стъклата.

— Значи най-добре е да го приложим, Жан — изрече той накрая. — Времето изтича. Трябва да блокираме или поне да разтревожим британската мрежа във франция, преди Наполеон и царят да се срещнат. Не бива нито дума от договора да стигне до враговете ни, докато не бъде подписан.

— Ясно, милорд. — Жан се поклони и се обърна, за да излезе, но се поколеба.

Беше рисковано да пита началника си за информация, която не се съобщаваше свободно, но понякога, ако господарят беше в добро настроение или каквото минаваше за добро при него, би отговорил на въпроса.

— Значи е сигурно, милорд, че императорът ще преговаря с Александър?

— След Ейлау е само въпрос на време.

Жан изчака една секунда, после разбра, че е получил всичките възможни сведения. В началото на февруари френската и руската армия се бяха сражавали при Ейлау до техническа победа на французите — на практика беше оттегляне с огромни загуби и при двете страни. В интерес на двете могъщи империи беше да прекратят враждебните действия и да обединят силите си срещу коалицията между Австрия, Англия и Прусия.

— Александър има нужда от един последен натиск. — Изненадващо милордът заговори отново точно когато Жан положи ръка върху дръжката на вратата. — Почти като при нашата узряла праскова. — Още една тънка усмивка проблесна на тънките устни. — Можеш да бъдеш сигурен, Жан, че Наполеон ще приложи натиска през пролетта. Още една победа над руснаците и договорът ще бъде подписан в началото на лятото.

— Да, милорд. Благодаря, милорд.

— И така, заеми се със задачата си, Жан. Искам този напръстник. Императорът иска този напръстник.

Жан наведе глава в нещо като поклон и побърза да излезе от стаята. Нямаше време за губене. Господарят не даваше втори шанс и Жан нямаше желание да срещне ножа на стълбището като нещастния Виктор.