Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (26)

25

— Иска ми се да ми беше позволила да дойда с тебе, Нел.

Аурелия внимателно сгъна една от вечерните рокли на Корнелия, преди да я сложи в наполовина напълнения сандък.

— Не е необходимо, Ели. А Лив има нужда от придружителка, щом ще остане тук — изтъкна Корнелия за десети път, докато прибираше четките си за коса в несесера.

— И Лив би се върнала, знаеш го.

— Да, но не е необходимо. — Корнелия затвори кутията и завъртя ключето. — Сега всичко върви добре. Лив влезе в обществото, достатъчно мъже тичат подир нея, някой от тях скоро ще й се обясни, сигурна съм.

— Може би, но сигурна ли си, че Лив ще вземе някого? — Аурелия се обърна, за да сгъне още една рокля. — Не е обявявала никакви предпочитания.

— Дай й време. — Корнелия извади фустите от шкафа за бельо и започна да ги сгъва. — Преди края на сезона ще има повече от едно предложение, обзалагам се.

— Аз не бих се обзаложила — заяви Аурелия. — Разбира се, че ще има, но все пак казвам, че може да не вземе никого от тях.

— Какво да не взема? — запита Ливия от вратата. — Маркъм натовари кошница с храна в каретата, Нел. А близначките са направили курабийки за децата, да имат нещо сладко за пътуването. Какво да не взема?

— Съпруг — каза Корнелия. Опита да се засмее, но не й се получи. Напоследък сякаш беше забравила как да се смее. — Обсъждаме брачните ти перспективи.

Ливия направи муцунка.

— Не съм особено оптимистична в това отношение. — Приседна на ръба на леглото. — Наистина бих се радвала да се върна с тебе, Нел.

— Не — заяви решително Корнелия. — Целта на това упражнение беше да ти намерим съпруг и точно това ще стане.

Осъзна, че приятелките й я гледат втренчено, докато изрича това, и усети как бузите й пламват. Никоя от тях не би била толкова нетактична да изтъкне, че досега само тя, Корнелия, беше получила такова предложение.

— Ще видим — каза примирително Ливия. — Готова ли си? Да кажа ли на Маркъм да прати Джеми горе за сандъка?

— Да, благодаря, Лив. — Корнелия затвори капака на сандъка и се наведе да го заключи. — Линтън е уредила нещата в детското отделение. Сигурна ли си, че не възразяваш тя да дойде с мене, Ели?

— Не, разбира се — каза Аурелия, поклащайки глава, уж развълнувано. — Линтън е твоята бавачка, Нел. Тя е на служба при тебе, няма да ти я крада. Дейзи ще се справи с Франи. Макар че на Франи ще й липсват Стиви и Сюзън.

— Мога да взема и нея, ако искаш — предложи Корнелия, макар да знаеше, че предложението й няма да бъде прието.

И Аурелия не искаше да се отделя от детето си, не повече, отколкото Корнелия от своите.

Аурелия се усмихна и отново поклати глава.

— Ако започне много да капризничи, ще я доведа у дома за няколко дни.

— Господин Маркъм каза, че трябва да взема сандъка, милейди. — Джеми се появи на вратата. — А Хестър идва за останалото.

Кухненската прислужничка стоеше зад него.

— Значи така. — Корнелия огледа оголената си спалня с болезнено съзнание за загуба, която щеше да приеме отсега нататък като постоянна част от себе си.

Писана, свита както обикновено в долния край на леглото, като че ли не се смущаваше от бъркотията наоколо. Корнелия почеса котката между ушите и беше възнаградена с потрепване на мустачките й. Обърна се решително и заслиза по стълбите.

Наетата пощенска карета чакаше при завоя под светлината на ранното утро, кочияшът седеше на капрата, конните придружители бяха на местата си, пощальонът наглеждаше натоварването на сандъка на покрива, докато Тристан и Изолда джавкаха възбудено, опъвайки каишките, решително стискани от Ливия. Линтън и децата вече бяха в каретата, когато Корнелия се прости с домакинството, преди да целуне Аурелия и Ливия за довиждане.

— Пишете ми — настоя тя. — Искам да знам всичко, което се случва.

— О, ще ти разказваме всички клюки — каза Аурелия с подозрително бляскащи очи. — А Лив ще ти описва подробно всеки ухажор.

Корнелия се качи в каретата и се настани срещу сънените си деца и изправената като бастун Линтън. Подаде се от прозореца, за да махне, когато каретата потегли, и остана да маха чак докато возилото зави зад ъгъла на площада и тя вече не можеше да чува джавкането на глупавите розови кучета.

Наблюдателят от далечната страна на площада изчака само каретата да изчезне, преди да смушка коня си в бърз тръс към Маунт Стрийт.

 

 

Пресичаха Уимбълдънския път около осем часа. Беше мрачна априлска утрин, тежки дъждовни облаци се събираха ниско на хоризонта. Времето беше в тон с настроението на Корнелия, но тя се стараеше да поддържа весела физиономия пред децата, забавляваше ги с приказки и игра на „шпиони“, докато Линтън, не можейки да скрие задоволството си от перспективата да се върне към редовното разписание на живота у дома, позволяваше на възпитаниците си да ядат от курабийките и ябълковите пити, направени от близначките, които изглеждаха искрено смутени от заминаването им.

Когато каретата спря внезапно, Сюзън едва не падна от мястото си и завика протестиращо. Корнелия се подаде от прозореца, за да разбере какво е станало, после ужасена се вгледа в сцената, която се разиграваше пред очите й.

Фаланга ездачи бяха строили конете си напряко на пътя, пречейки им да продължат. Конните придружители на каретата със закъснение взеха да се бъркат за оръжията си, докато кочияшът силеше безполезни ругатни.

Разбойниците едва ли бяха рядкост по пътищата и пустите местности около Лондон, но Корнелия никога не беше чувала да излизат посред бял ден на такъв оживен път. Освен това тези ездачи, изглежда, нямаха намерение да ограбват пътниците, а по-скоро да попречат на каретата да продължи.

Тя се подаде още малко от прозореца, питайки се защо не усеща никаква заплаха. Но разбра почти веднага.

Разпозна със сигурност жокейския силует на Лестър, а идентичността на гъвкавата слаба фигура, възседнала познатия дорест кон, не изискваше никакво гадаене.

Тя отвори вратичката на каретата и скочи долу без помощта на стъпалата. Беше учудена колко спокойна се чувства, сякаш някак си беше очаквала подобно нещо. Което, разбира се, беше нелепо. Само побъркан би очаквал нещо такова. Само луд би направил такова нещо.

— Господа? — Вдигна вежди въпросително, поглеждайки право към Хари Бонъм. — Предполагам, не ви е хрумвало, че може да увиснете на някое крайпътно бесило заради това?

Той се засмя.

— Не, милейди, не ни е хрумвало. Нямам за цел да ви ограбвам. Макар да признавам, че ви отвличам.

Слезе от коня си и подаде юздите на Лестър.

Приближи се бързо към нея, хвана брадичката й и я целуна. Тя вдигна ръка й му зашлеви звънка плесница, а той се засмя меко, взе ръката й и я целуна по дланта.

— Заслужих си го, признавам. И ще го направиш отново, толкова силно и толкова пъти, колкото искаш, когато отидем там, където отиваме.

Все още, без да пуска ръката й, той надникна в каретата, където децата седяха и гледаха с широко отворени очи от двете страни на неподвижната Линтън.

— Добро утро, Стиви. Сюзън — поздрави ги той с усмивка. — Добро утро, Линтън.

Линтън му кимна сковано, с което не успя да прикрие объркването си. Но децата грейнаха, като го видяха.

— Играем на „шпиони“ с мама — каза Стиви. — Сюзън не е много добра, още не знае как да казва думите буква по буква.

— Мога. Казвам — викна възмутено сестричката му.

— Сигурен съм, че можеш — успокои я Хари. — Сега ще взема мама с мене, а вие ще ни последвате с каретата. Имам голяма изненада за вас двамата.

Стиви се сви на седалката с подозрение.

— Не обичам изненадите — измърмори той.

Хари веднага разбра и каза сериозно:

— Няма защо да се страхуваш от тази изненада, Стиви. Не е като предишната. Обещавам ти, че тази ще ти хареса. Мама ще ти каже.

Отстъпи, за да освободи място за Корнелия.

Тя нямаше избор, освен да окуражи сина си, въпреки че й се струваше, че се съгласява с всяка лудост, която си позволяваше Хари.

— Всичко е наред, Стиви. Ще продължим след няколко минути.

Излезе и се отдалечи от каретата.

— Сега, за бога — изрече остро. — Престани да играеш игри, Хари. И ме остави да се върна вътре и да си продължим пътя.

Той хвана здраво ръцете й.

— Моля те, Нел, отпусни ми половин час. И после, давам ти думата си, ако настояваш да продължите пътуването си, няма да ти попреча.

Очите му я молеха, в гласа му се долавяше нещо, което й казваше колко отчаяна е тази негова игра.

Тя беше сметнала, че никога повече няма да го види, беше се примирила с перспективата за дълго бъдеще само със спомени от онези ненадминати моменти на чисто блаженство. Щеше да помни гласа му, блестящите му зелени очи, силните му, сръчни ръце. И щеше да бъде силна заради децата си, да живее само заради тях, да се храни със спомените си.

А сега, докато стоеше на студения път и четеше отчаяната жажда в очите му, разбра, че това няма да бъде достатъчно. Никога нямаше да бъде достатъчно. Поне можеше да го изслуша.

Не каза нищо, но той прочете неохотното й съгласие и радост нахлу в изражението му.

— Тогава ела.

Вдигна я на коня си и се метна сръчно зад нея. Обхвана талията й, прилепяйки я към тялото си, докато се пресягаше за юздите.

— Води ги, Лестър — извика, смушквайки хълбоците на Пърсиъс, и конят се понесе в лек галоп.

Корнелия не каза нищо. Нямаше какво да каже. Още веднъж като че ли беше хваната волю-неволю в странния и мистериозен свят на виконт Бонъм, но този път участваше с желание, напълно съзнавайки на какво се е съгласила. И можеше да се оттегли. Можеше ли?

Свиха по страничен път, обозначен с два каменни стълба, и Пърсиъс леко препусна по дълга виеща се алея под надвисналите клони на все още безлистни букове. Алеята извеждаше към двор, покрит с едър чакъл, и фасадата на внушително имение.

— Какво е това място? — запита Корнелия, нарушавайки мълчанието, което беше станало странно дружелюбно.

— Грейсчърч Хол — отговори Хари, спирайки коня пред широко стълбище от плитки каменни стъпала, отвеждащи към две двойни врати.

Слезе от коня.

— А — кимна Корнелия. — А нейна светлост тук ли е?

— Разбира се — отвърна той и очите му блеснаха в предчувствие, прогонило дотогавашната му тревожност. Посегна да я свали на земята. — Едва ли бих те довел тук, ако не присъства придружителка.

Корнелия почти се засмя, но после усети вътрешната сериозност на коментара и го изгледа остро.

— Какво става, Хари?

— Почакай и ще видиш — каза той, пускайки я да стъпи долу, и задържа за миг ръце на талията й, сякаш не му се искаше да я пусне. — Моля само за половин час от времето ти. Каретата с децата ще пристигне всеки момент.

Предложи й ръката си, тя сви леко рамене, пое я и му позволи да я съпроводи нагоре по стъпалата, отминаха двама лакей с ливреи, които стояха пред вече отворената входна врата, и влязоха в елегантно преддверие с висок таван.

Тя свали ръкавиците си и подаде наметката си на единия лакей. После погледна въпросително към Хари, който махна към една врата в далечния край на преддверието.

— Ще благоволите ли да влезете в библиотеката, госпожо?

Корнелия просто последва посоката, указвана от ръката му, и се намери в облицована с ламперия, облизана с книги стая, удобно мебелирана с тежки кожени кресла и огромни бюра за четене.

Седна в едно кресло в средата на стаята.

— И така?

— И така — каза Хари, отправяйки се към бюфета, където стояха гарафи и кана за кафе. — Кафе, или нещо малко по-силно?

— Едва осем часът сутринта е — протестира тя. — Но кафе, ако обичаш.

Той наля кафе и й подаде чашата.

— Пралеля ми стои в стаята си сутрин, но ще слезе към обяд. Илайза, разбира се, е на крака. Погрижи се за Линтън и децата. Закуска, такива неща.

— Много мило. Но не можем ли да престанем с тези загадки? Какво става?

Тя остави чашата си с кафе на една масичка.

Той бръкна в джоба си и извади един документ. Потупа с него по дланта си.

— Това е специален лиценз. Бих искал да се оженим днес следобед тук в параклиса. Всичко е уредено, Не, моля те, любов моя, нека довърша.

Той заговори бързо, сякаш отчаяно искаше да изрече думите, преди тя да успее да го прекъсне.

— Разбирам затрудненията със свекър ти, но ако могат да бъдат преодолени, ще се омъжиш ли за мене, Нел? Обичаш ли ме?

Той пристъпи към нея, протегна ръце, лицето му някак се оголи, очите му издаваха уязвимост.

— Знам, че нямаше да го кажеш преди, но сега, моля те, кажи ми истината. Обичаш ли ме?

Тя го погледна и изрече простата истина.

— Да.

Нямаше никакъв смисъл да отрича.

Изражението му се проясни, тревожността отлетя от очите му и той сграбчи ръцете й.

— Знаех го, но не смеех да се надявам.

— Това не променя нищо, Хари — каза тя, чувайки отчаянието в гласа си. — Не мога да изгубя децата си просто заради любовта.

— Няма да ги изгубиш — зарече се той, привличайки я към един диван. — Сега ме изслушай, както аз изслушах пралеля си. Тя е убедена, че всичко може да се уреди. — Усмихна се по-скоро унило. — Убеди и мене.

Отново взе ръцете й и се наведе, за да целуне клепачите й.

— Тя ме убеди, че никога дотогава не съм искал да бъда убеждаван. Ето какво ще направим. Ще представим на света като fait accompli, свършен факт известията за нашия брак в „Газет“ и „Морнинг Поуст“. Вече са готови. — Посегна към един лист на страничната масичка и й го подаде. — Това е само чернова.

На 15 април хиляда осемстотин и седма година беше сключен бракът между виконт Бонъм и виконтеса Дагнъм в частния параклис на Грейсчърч Хол в присъствието на дукеса Грейсчърч.

Корнелия прочете официалната обява и смутено поклати глава.

— Това как ще помогне?

— После заминаваме на дълъг меден месец в Шотландия. Имам ловни полета за яребици, имение, потоци с пъстърва.

Махна широко с ръка, гласът му звучеше убедително, сякаш искаше да я отнесе на вълните на своята логика.

— Никой няма да ни намери там, почти недостъпно е. Маркби няма да прати частни детективи след тебе само защото си сключила безупречен брак, а повярвай ми, Нел, без прекалена скромност, съюз със семейство Бонъм е безупречен съюз. И каквито и клюки да произведе старият скандал, когато се върнем в Лондон през есента, навреме за зимния сезон, ще бъдат стари новини, които лесно можем да отминем. Свекър ти не може да оспори брака, а ако децата през цялото време бъдат при тебе, няма да може да оспори попечителството в съда.

— Откъде си толкова сигурен в това?

Тя не искаше да храни надежди, това звучеше прекалено красиво, прекалено лесно.

— Адвокатите на пралеля ми — каза той. — Не стоях със скръстени ръце в последните няколко ужасни дни, любов моя.

— И те казват, че той не може да ми ги вземе?

— Не може, ако ги вземеш със себе си. Докато са с тебе и с втория си баща, никой съд в страната няма да го подкрепи.

Корнелия затвори очи. За първи път наистина си позволи да помисли, че може би това зърнато бъдеще би могло да се превърне в действителност.

— Трябва да ти кажа и че подадох оставка от службата — каза Хари с малко неестествен глас. — Ако това има значение за отговора ти. Знам, че може би не можеш да простиш.

— О, мога да простя — прекъсна го Корнелия, поставяйки пръст на устните му. — Вече го направих, още след онзи ужасен ден. Сега разбирам, че отначало не си можел да ми кажеш истината, виждам как нещата все повече са се заплитали. — Засмя се леко. — Цяло котило котенца в кошница с кълбета нямаше да успеят да вържат такъв възел, толкова невъзможен за развързване.

Той хвана здраво китката й, притискайки устни към дланта й.

— Толкова се страхувах, че няма да можеш да ми простиш.

Тя се наведе и целуна ъгълчето на устата му.

— Няма да ти простя, ако се откажеш от работата си. Или поне няма да мога да си простя. Отдай ни цялото си внимание това лято и ще започнем отначало през есента.

Хари изпусна трепереща въздишка, като че ли огромен товар беше паднал от раменете му.

— Ще оставим този проблем за момента. А, децата пристигнаха.

Детски гласчета се чуха в преддверието. Корнелия скочи и се спусна към вратата на библиотеката, последвана от Хари.

Илайза Кокс се появи отнякъде и се засуети около групичката.

— Госпожица Линтън, нали? Аз съм Илайза Кокс. Толкова се радвам да се запознаем. А, това са децата. Толкова милички. Позволете да ви заведа в детското отделение. Поръчах рохки яйца за децата, сигурна съм, че ще ви хареса една хубава чаша горещ чай, госпожице Линтън. Има хубав огън и чайник с гореща вода. Толкова досадно пътуване от Лондон. Така го ненавиждам.

— Да, много ви благодаря, госпожице Кокс — изрече Линтън, докато всички се отправяха към горния етаж. — Няма да откажа чаша чай, а на децата ще им се отрази добре, ако се измият.

— Сега — каза меко Хари — остава още една задача. Трябват ти свидетели на брака ти. Ако напишеш бележка, ще пратя карета на Кавендиш Скуеър да доведе Ливия и Аурелия.

— Мога да го направя — каза Корнелия и слаба усмивка блесна на устните й. — Но след това. Мисля, има още една задача за свършване.

— О? И каква е?

Искри проблеснаха в зелените дълбини на очите му, докато проследяваше извивката на устните й с показалеца си.

— Може да трябва да ми припомниш защо си даде труда да ме отвлечеш на Уимбълдънския път.

Езикът й докосна върха на пръста му.

— О, вярвам, че мога да го направя — обеща той, а на устните му заигра полуусмивка. — Всъщност, позволи ми да го направя сега, а после можеш да напишеш писмото си.

— Може би това би било най-доброто — измърмори тя.

— Трябва да бъда абсолютно сигурна, нали разбираш.

Очите му потъмняха.

— Няма да имаш никакви съмнения, когато приключим — обеща той.

Хвана я за ръката и я поведе нагоре по стълбището.

 

 

Много по-късно Корнелия се протегна лениво, лежейки притисната до тялото му, и целуна ямката на рамото му.

— Като че ли си припомних — измърмори тя.

Ръката му погали гърба й и се отпусна на кръста й.

— И си абсолютно сигурна?

— О, да — потвърди тя, извивайки се леко, така че хълбоците им отново да се срещнат. — Никога досега не съм била по-уверена в нещо.

Вдигна глава, за да, погледне в очите му.

— Обичам те, Хари Бонъм, какъвто и да си.

Той хвана косата й и я отмести от лицето й.

— Ще бъда добър баща на децата ти — обеща той.

Корнелия се усмихна отпуснато.

— Как си с гръцкия и латинския?

Той се засмя леко.

— Любов моя, аз се занимавам с кодове. Владея безупречно древните езици.

— Хубаво, това е добре — измърмори тя. — Можеш да се заемеш с подготовката на Стиви за Хароу и дядо му няма да има от какво да се оплаче.

— Знаех си, че мога да бъда полезен. — Пресегна се нагоре и прокара ръце през гъстата й коса. Гласът му беше нисък и напрегнат. — Никога няма да съжаляваш, че си поверила децата си на мене.

— Няма, знам. — Тя целуна клепачите му. — И ще бъдеш добър баща на всички останали, които може да дойдат. — Посегна към него и го въведе в себе си. — Мисля, че имам нужда от още едно последно малко напомняне, милорд.