Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (3)

2

— Отказва? — Хари Бонъм погледна намръщено към джентълмена с вдървено изправен гръб, седнал зад масивното бюро в адвокатската кантора на Трейднийдъл Стрийт. — Защо, човече? Предложението не е ли изгодно?

— О, да, милорд. Сметнах, че е повече от изгодно предвид. — Адвокатът акуратно оправи документите на бюрото си, за да подравни ръбовете им. — Предвид състоянието на имота — завърши, вдигайки очи, за да срещне твърдия зелен поглед на посетителя си. — Обясних го на адвокатите ви, милорд.

Изкашля се в шепа.

— Трябва да кажа, че очаквах да работя по-скоро с тях, отколкото с вас, милорд. Обикновено подобни работи се уреждат чрез адвокатите на заинтересованите страни.

— Предпочитам сам да си уреждам работите — заяви Бонъм, нетърпеливо махвайки с ръка. — Във всеки случай, става по-бързо. Това посредничество е глупост. Колкото до състоянието на къщата, то не ме интересува. — Виконтът погледна намръщено към Мастърс. — Вече ви го казах. Повече пари ли искат?

Очите му се присвиха и той се облегна назад на стола си, прехвърляйки единия си обут във велур крак над другия, като се взря внимателно в адвоката.

Господин Мастърс продължи да подрежда документите.

— Не се споменава такова нещо, сър. Никакво контрапредложение по тази точка.

— Ммм. — Хари, все още мръщейки се, потупа ботуша с камшика си за езда. — И така, кой е собственикът на къщата сега, след като старата дама е починала?

Адвокатът се поколеба, питайки се какво би било етично в случая, но виконт Бонъм не му се струваше човек, на когото да е разумно да се противоречи, а в писмото на дамата нямаше никакви поверителни сведения. Той взе един лист от документите пред него и го бутна през бюрото.

— Казва се лейди Ливия Лейси, милорд.

Хари взе листа и зачете. Почеркът беше изящен, хартията гладка и без никакъв мирис, посланието — еднозначно. Изглежда, лейди Ливия Лейси искаше да инспектира лично наследството си, преди да вземе решение какво ще прави с него.

— И коя точно е дамата? — запита той, връщайки писмото на бюрото с решителен вид.

— Мисля, че е далечна роднина на покойната лейди София Лейси, макар че не знам каква точно.

Мастърс взе писмото и го върна на мястото му в купчината листове, грижливо подравнявайки ръбовете за пореден път.

— Лейди София не даде точни указания, но настоя имотът да остане на жена роднина, която да носи нейната фамилия. Лейди Ливия беше единствената, която отговаряше на тези условия.

— Някоя стара мома, предполагам — каза Хари, без да влага никаква злоба в описанието.

— Е, колкото до това, милорд, не съм сигурен — отвърна адвокатът. — Почеркът не е като на възрастта дама.

— Така е, но тя може би има по-млада компаньонка, роднина, прибрана по милост, която да й разхожда кученцата и да се грижи за кореспонденцията й. — Хари протегна ръка. — Покажете ми пак писмото, Мастърс.

С едва скрита въздишка адвокатът размърда спретнатата купчинка документи, извади листа от плътна хартия и му го подаде.

— Рингууд, Хемпшир — измърмори Хари. — Хубаво заспало селце в Ню Форест. И защо някоя неомъжена дама, живееща в спокойната провинция, ще иска да си създава грижи с пътуване до Лондон, за да инспектира разпадаща се къща, за която вече е получила доста прилично предложение? — Поклати глава. — Чудно ми е.

Мастърс се прокашля.

— Винаги е възможно, сър, дамата да не е такава, каквато мислим, че е.

Хари спусна крак на земята с рязко движение, което накара адвоката да трепне несъзнателно.

— Възможно е. Направете каквото можете, за да откриете каква е всъщност дамата, Мастърс. И предложете три хиляди отгоре.

Надигна се от стола и се изправи със същата енергичност.

Адвокатът го изгледа смаяно, после избъбри:

— Наистина, милорд, честно казано, трябва да ви кажа, че ако бях ваш адвокат, най-искрено бих ви посъветвал да не предприемате подобен ход. Имотът не струва и колкото първоначалната ви оферта. Три хиляди отгоре ще бъдат безразсъден разход… честно казано, сър.

Изречението увисна недовършено.

Виконтът го изгледа с леко съчувствие. Горкият човек несъмнено имаше проблем. От една страна, бе длъжен да пази интересите на клиентите си, в този случай дамите Лейси, покойната и наследничката й, но съвестта му го задължаваше да бъде честен.

— Ценя съвета ви, Мастърс, не се съмнявайте — каза, надявайки ръкавиците си. — И напълно разбирам затруднението ви, но ще си позволя свободата да действам по друг начин. Моля, предайте новото ми предложение на тази лейди Ливия Лейси и направете каквото можете, за да откриете нещо повече за нея. — Кимна на мъжа, отправяйки се към вратата, и дръпна пелерината си от стенната закачалка, докато минаваше край нея. — Приятен ден, Мастърс.

Адвокатът побърза да придружи високопоставения си гост по тясното стълбище до предната врата. Валеше силно. Хари уви наметката плътно около раменете си, докато оглеждаше улицата в двете посоки. Другият трепереше в черното си палто и бричове.

— Приберете се вътре, човече — нареди Хари. — Конярят ми разхожда конете, ще дойде всеки момент, няма нужда да си докарате простуда.

Мастърс с благодарност стисна ръката на клиента си и се прибра.

Хари потропваше с крака и потупваше с ръце по тялото си, проклинайки коняря, но без злоба. Беше му казал да разхожда конете, за да се движи кръвта им, и за тази цел нямаше нужда да отива по-далече от края на улицата и обратно. Доста скоро двата коня се появиха иззад ъгъла на Корнхил. Конярят, възседнал як нисък кон, веднага видя господаря си и подтикна своето животно и буйния дорест кон, който водеше, да ускорят крачка.

— Дявол да го вземе, Ерик, помислих, че си се запътил към най-близката кръчма — каза Хари, поемайки юздите от коняря, и се метна на седлото. — Достатъчно студено е, че да замръзнат топките и на бронзова маймуна.

— Да, милорд. Съжалявам, че ви накарах да чакате — отвърна флегматично мъжът. — Прибираме ли се?

— Да, но внимавай, пътят е хлъзгав.

— Да, милорд — измърмори конярят. — И аз забелязах.

Хари го стрелна с бърз поглед и се засмя.

— От високия си кон, Ерик. Знам, че си видял.

Цъкна с език, притисна хълбоците на коня с пети и дорестият препусна, извил шия, с трептящи ноздри.

Хари остави коня да наложи собствен ход по хлъзгавия калдъръм и се съсредоточи върху дразнещите известия, които току-що беше получил. Ако не можеше да влезе в къщата на Кавендиш Скуеър по законен начин, щеше да се наложи да прибегне до незаконни действия. Нямаше време за губене, трябваше бързо да вземе пакета.

Който и да беше отговорен за първоначалната кражба — дали французите или руснаците, или те си сътрудничеха в този случай, — знаеше, че ключът за кода е скрит някъде в тази запусната къща на Кавендиш Скуеър. Беше минала една седмица от кражбата и инцидента, който бе довел до раняването на Лестър, и той знаеше, че те също така трескаво се опитват да се доберат до пакета, както и той. Но имаха предимството да знаят точно къде да търсят, макар че нямаше да избегнат наблюдателите на министерството, които следяха Кавендиш Скуеър още от деня на инцидента.

Изглежда, нямаше да могат да минат по законен път покрай ексцентричните пазители на портите. Въпреки безпокойството си той не можа да не се усмихне, припомняйки си как го посрещнаха тримата пазители на имота на София Лейси. След смъртта на дамата той беше почукал на вратата със съвършен, както смяташе, претекст да влезе и да търси. Трябваше да оцени стойността на имота.

Посрещнаха го, меко казано, странно. Възрастен мъж с петносани кожени панталони и палто, превит почти на две, със свирепи, макар и сълзящи очи и две жени със строги рокли и зеленикав тен, сякаш земята на някой гроб току-що се е отворила, за да ги изригне, го гледаха застрашително, докато той обясняваше по каква работа е дошъл.

Мъжът, когото той взе за някакъв иконом, се обърна към жените и заяви:

— Пак един от тях, Ейда. Този обаче не е нахален.

И хлопна вратата под носа на посетителя, заключи я и я зарези със сила, необичайна за възрастта му.

Хари трябваше да влезе по някакъв начин в къщата и първата му мисъл беше, че най-лесният път е, като я купи. Но благодарение на лейди Ливия Лейси къщата, изглежда, нямаше да стане негова в обозримо бъдеще.

И все пак… все пак.

Бавна усмивка се плъзна по лицето му. Може би нямаше нужда да купува къщата, за да получи достъп; може би сближаването с новата собственичка щеше да свърши работа. Имаше съвършения повод да й се представи… все още беше перспективен и извънредно нетърпелив купувач за имота й, надяващ се да я убеди да го продаде.

Кимна доволно и подтикна коня да ускори ход. Министерството щеше да държи къщата под наблюдение, докато лейди Ливия Лейси дойде в града, после той щеше да й се представи и да види какво може да се направи.

Но въпреки този логичен план не му беше възможно да стои настрана в следващите няколко дни и също наблюдаваше къщата на Кавендиш Скуеър, макар да знаеше, че разузнавачите на министерството са повече от способни.

 

 

Няколко дни по-късно, в една безлунна нощ дългите часове сковано висене и мръзнене се отплатиха. Една фигура се приближи към стъпалата, водещи до мазето… малко по-тъмна сянка сред нощните сенки, плътно увита в черното си наметало и с черна шапка, нахлупена ниско над челото.

Възможността да действа сгорещи кръвта му. Хари се измъкна от наблюдателния си пост зад плета на градинката и тихо клекна зад перилата на тротоара, чакайки натрапника да се появи отново, този път с пакета, ако боговете бяха благосклонни. Ако той самият не успееше да го хване, още четирима мъже, стратегически разположени по улицата и около площада, щяха да го подгонят при нужда.

Но Хари беше твърдо решен сам да си върне онова, което бяха откраднали от него… плодовете на часове сложни математически изчисления и умствена гимнастика… лични неща, доста далече от огромната важност, която имаше тази кражба за кървавата битка, бушуваща из целия континент.

Силният гръм го накара да скочи на крака, месеците болезнени тренировки се изпариха от самата сила и неочакваност на трясъка в тази приветлива и тиха част от Мейфеър. Отвориха се прозорци, викове процепиха въздуха и от стъпалата на мазето излетя тъмна мъжка фигура с изпокъсано наметало, без шапка, с коса, щръкнала около главата като ореол.

Хари се хвърли към глезените на мъжа, когато той изскочи на паважа от най-горното стъпало, и двамата тупнаха на твърдата земя в оплетено кълбо от ръце и крака.

— Всичко е наред, сър, държим го.

Протегнати ръце го изтеглиха да стане, докато други изправяха останалия без дъх негов пленник.

Хари се освободи от държащите го ръце и запита:

— Какво, по дяволите, беше това?

— Не знам, сър. — Мъжът, който му помогна да се изправи, се огледа, сякаш от мрака можеше да изскочи някакво обяснение. — Никога не съм чувал нещо подобно.

Хари вдигна рамене.

— Е, това изплаши нашия приятел и се съмнявам, че ни е направило някаква услуга. — Намръщено огледа свитата фигура. — Може да не е имал достатъчно време да вземе онова, което е търсел.

— Май е така, сър, но все пак ще го отведем. Не се знае какво можем да изкопчим от него.

Говорещият пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително към площада. Една карета без отличителни знаци се появи почти веднага и заловеният от Хари крадец беше напъхан вътре, а преследвачите му го последваха, преди някой наистина да разбере какво е станало.

— Това ще му е за урок на копелето.

Хъхрещият йоркширски акцент, който Хари веднага разпозна като принадлежащ на ръждясалия иконом на София Лейси, долетя откъм стъпалата зад него. Той се обърна и се озова срещу късата широкоцевна пушка, размахвана от въпросния мъж, облечен сега в нощна дреха на пурпурни ивици и с кривната нощна шапка.

Хари погледна старинното оръжие и започна да се досеща. Пушката беше гръмнала в затворено пространство. Сега силната експлозия намираше обяснение.

— Как, по дяволите, успяхте да не го улучите? — запита той с леко страхопочитание.

Икономът се взря в него с късогледите си очи.

— Не се целех в него, сър. Ако се бях целил в него, щеше да го усети.

— Да — съгласи се Хари със смях. — Сигурен съм, че щеше да го усети. Лека нощ.

— Лека нощ и на вас — дойде отговорът и икономът заедно с пушката се върна там, откъдето беше дошъл, по стъпалата на мазето.

Можеше да се предположи, че тази нощ няма да бъде направен повторен опит за проникване в къщата, реши Хари. Ако крадецът имаше какво да даде, щеше да го даде доста преди нощта да свърши.