Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (4)

3

Железните колела на каретата тракаха по калдъръма и градският шум се усилваше във все по-нарастваща какофония зад мрачното, задушно пространство на превозното средство. Корнелия се наведе напред, за да отмести кожената завеса, която закриваше мръсните прозорци. Бавачката на децата беше настояла завесите да стоят затворени през цялото пътуване, за да пази поверениците й от светлината, която можеше да увреди очите им, и от каквито и да било гледки на разврат, които можеха да увредят душите им. Не че имаше много от второто, за да оживи скучното им пътуване, помисли уморено Корнелия.

Сега погледна навън с подновен интерес. Беше ранен следобед, когато каретата свърна към един тих площад, изоставяйки суетнята на улиците. Градинката в средата на площада беше оголена от зимата и с леко отчаян вид, но щеше да даде известна свобода на децата. Каретата спря със скърцане и тя почувства как раменете й се стягат в предчувствие.

— Стигнахме ли, мамо? Това ли е къщата? Можем ли да излезем?

— Искам пръв, мамо. Дръпни се, Франи.

Корнелия затвори очи за миг, докато детските гласове ехтяха около нея, подсилени след малко от гласа на Сюзън, когато момиченцето се събуди и разбра, че стават неща, които може да пропусне.

Корнелия отвори очи и двете с Аурелия се спогледаха. Край на пътуването. Каквото и да намереха тук, щеше да бъде някаква промяна след дългото друсащо пътуване в компанията на три изнервени деца.

— Смелост — каза Аурелия. — Пристигнахме.

— Така е. — Корнелия сграбчи Стиви тъкмо когато се канеше да изскочи от току-що отворената врата, и го притисна към седалката. — Чакайте с Линтън, всичките.

Без да обръща внимание на надигащите се протести, тя слезе на паважа и се огледа. Аурелия и Ливия също слязоха и трите заоглеждаха високата, солидна къща пред тях и високите прозорци от двете страни на двойната врата в средата на фасадата. Лющеща се боя, изподрани перила, занемарени стъпала, мръсни прозорци — всичко това я отличаваше от околните сгради.

— Мислех, че ни очакват — измърмори Аурелия, взирайки се в здраво затворената входна врата.

— Очакват ни — каза Ливия. — Писах преди два дни. Това е моята къща, ако някой случайно е забравил.

Тя се изкачи по стълбите, хвана изтърканото чукче и почука няколко пъти.

— Линтън, ще отидете ли с Дейзи и децата в градинката на площада, докато ние се оправим тук? — обърна се Корнелия към бавачката, която събираше поверениците си и в същото време хвърляше леко презрителни погледи към порутената къща. — Оставете ги да потичат, да изразходват малко от енергията си, стояли са затворени цял ден.

— Да, милейди.

Това беше изречено малко сковано, но Корнелия реши, че няма време да се тревожи за неособено благоприятните впечатления на Линтън точно в този момент. Щеше да има достатъчно време, след като се настанят. Изкачи стъпалата заедно с Аурелия, за да застане точно зад Ливия, която се канеше за трети път да вдигне тежкото чукче.

Изскърцаха резета и вратата се открехна; първоначално в отвора се видяха само едни леко сълзящи очи.

— Да?

Корнелия скри една усмивка, когато усети как Ливия замръзва. Глупак щеше да бъде всеки, който вземеше тази излиятелна, красива млада жена за плаха празноглавка.

— Аз съм лейди Ливия Лейси, а вие, предполагам, сте мой служител — обяви Ливия. — Ако обичате, пратете някого да помогне на кочияша да разтовари каретата и да внесе багажа ни.

След като изрече това, тя отвори широко вратата, мина покрай мъжа и влезе в неподвижния полумрак на фоайето.

Корнелия и Аурелия я последваха и трите се огледаха наоколо със зле прикрито смущение. Беше студено и влажно, паркетът под краката им беше мръсен и леко хлъзгав, високите прозорци от двете страни на предната врата бяха така зацапани, че през тях минаваше много малко дневна светлина. Подковоооразно стълбище, може би красиво, се издигаше от центъра на фоайето и горният му край чезнеше в непрогледен мрак. Един полилей, навярно също толкова красив в чисто състояние, висеше от високия таван в средата на фоайето. На рамената му имаше няколко угарки от свещи.

— Е, не сме очаквали съвършенство — каза храбро Корнелия. — Предполагахме, че ще има нужда от работа.

— Но толкова много? — измърмори Аурелия. — Ако това са общите части, как ли изглежда останалото?

— Ще видим — заяви Ливия. Обърна се към мъжа, който ги беше посрещнал. — Не знам името ви.

— Маркъм, госпожо — каза мъжът.

Явно някога е бил висок, но широките рамене сега бяха превити, а краката — видимо изкривени. Поведението му обаче далеч не беше примиренческо.

— Работех за лейди София, бог да даде мир на душата й. Не знам нищо за тази лейди Ливия — обяви той, изравяйки кърпа на квадратчета от джоба на басмените си панталони до коленете, чийто първоначален цвят беше вече само смътен спомен.

Избърса сълзящите си очи с решителен жест.

— Адвокатите на лейди София не са ли говорили с вас, Маркъм? — запита невярващо Корнелия. — Сигурно, когато са прочели завещанието, е имало нещо предвидено за вашето бъдеще.

Той поклати отрицателно глава.

— Не и доколкото съм чувал, госпожо. Лейди София ни каза, на наша Ейда и на наша Мейвис, да се грижим за нейните неща и това направихме. Тя щяла да се погрижи за нас, така каза.

— А ваша Ейда… ваша Мейвис… тук ли са?…

— Да, къде другаде да са?

Очевидно тук нямаше да важат правилата за по-фин разговор между работодател и служител, реши Корнелия.

— Сигурна съм, че лейди Ливия би искала да се запознае с тях.

— О, да, разбира се — каза той с небрежно кимване. Тръгна към задната част на фоайето. — Ей, Ейда. Мейвис, излезте… новата господарка е тук.

Двете жени, които излязоха иззад вехтата сукнена завеса, несъмнено бяха близначки. Коси, дръпнати назад в стегнат кок, дълги черни рокли, ъгловати лица със странен зеленикав оттенък, наслагващ се върху бледнината им, изпомачкани престилки и еднакво свирепи и подозрителни кафяви очи.

Огледаха равнодушно младите жени и едва-едва направиха реверанс.

— Извинявайте, милейди, ама трябва да разтоварваме каретата. Конете имат нужда от овес. — Прекъсна ги кочияшът, който стоеше с шапка в ръка на вратата.

— О, да, съжалявам. — Корнелия изостави сцената в преддверието и побърза към него. — Помолете другите пътници да ви помогнат в разтоварването. Аз ще…

Зарови се в чантичката си.

— Ами то не е точно наша работа, госпожо. — Той заизвива шапката си.

Корнелия намери един шилинг и го извади, опитвайки се да не мисли какви припаси може да се купят за домакинството с него. Но несъмнено тукашните служители нямаше да разтоварят пощенската карета, а тя и другите две жени не можеха да го направят.

Кочияшът нахлупи шапката на главата си и излезе, крещейки заповеди. След петнадесет минути холът вече представляваше море от кутии за шапки, сандъци и куфари. Тримата служители на София Лейси стояха и наблюдаваха с леко безразличие.

Корнелия плати на кочияша и пресече площада, за да отиде в градинката, където децата играеха на някаква криеница с Дейзи, докато Линтън наблюдаваше от една пейка.

— Да ги заведем ли вече вътре, Линтън? — запита тя, забелязвайки колко несигурно звучи.

Но знаеше, че Линтън ще настръхне, ако детските стаи се окажат не на висотата на изискванията й, а тя беше почти сигурна, че ще излезе точно така. Линтън беше навремето нейна бавачка и още имаше властта от време на време да стопява увереността й до тази на немирно дете.

— Вече е крайно време, лейди Нел — заяви бавачката, като стана и приглади черните си поли. — Лейди Сюзън ще се простуди в този влажен въздух. Лондон — измърмори тя. — Такова нездравословно място за деца.

Слава на Бога, че графът не се беше съветвал с Линтън, помисли Корнелия. Щеше да му даде достатъчно оръжия, за да ги задържи у дома. Всички щяха да стоят затворени завинаги сред дъбовете на Ню Форест.

Смелостта й понамаля, когато мина заедно с Аурелия, бавачките и децата, последвани от едната близначка, наша Ейда, както й се стори, по елегантните извивки на главното стълбище, по един коридор, където духаше силно течение, и нагоре по тясната задна стълба към детското отделение. Децата по изключение не вдигаха шум, смутени от мрачните сенки, които свещта на Ейда едва разпръсваше. Детското отделение изглеждаше така, сякаш никой не е живял там поне няколко поколения. Линтън си пое въздух и като че ли не го изпусна, докато се разхождаше из четирите стаи, изследвайки спалното бельо, надничайки в комина, прокарвайки облечен в ръкавица пръст по масите и скриновете и накрая по напластената мръсотия на прозоречните стъкла.

Корнелия и Аурелия стояха до вратата, децата се държаха за полите им. Ейда стоеше безчувствено в средата на дневната и чакаше. Накрая Линтън отупа ръце от праха и заяви:

— Никое поверено на мене дете няма да спи тук и това е последната ми дума, лейди Нел.

— Ако запалим огън, проветрим леглата и почистим, ще стане хубаво, Линтън — каза Корнелия. — Ейда… Ейда, нали? Бих искала двете с Мейвис да почистите тук, преди да направите каквото и да било друго. Маркъм трябва да донесе въглища, а ние ще запалим огъня във всичките камини и ще донесем гореща вода. Ще видите, Линтън, за час можем да направим чудеса.

Говореше увещаващо, докато сваляше ръкавиците си.

— С лейди Аурелия ще се занимаем със спалното бельо. Ще го проветрим пред огъня, след като бъде запален. Ела, Ели.

Отправи се енергично към спалното отделение и Аурелия я последва с леко вдигнати вежди.

— Мислиш ли, че ще я убедиш, Нел?

— Трябва да не й обръщаш внимание — обясни Корнелия, издърпвайки покривките от четирите легълца. — Тя ще сумти и ще пухти, но ако не й обръщаме внимание, в края на краищата ще се примири. — Разтърси одеялата сред облак прах. — Божичко, Ели, това е по-зле, отколкото изобщо сме можели да си представим.

— Меко казано — отвърна мрачно Аурелия, блъскайки възглавниците. — Страх ме е да си помисля какво представлява останалата част от къщата.

 

 

Хари се намръщи, поглеждайки към листа с йероглифи, които току-що беше преписал, после кимна леко. Добро подвеждане, каза си. Когато този код паднеше в ръцете на враговете, както беше определено да стане, щеше да ги накара много часове да се главоболят с него, докато накрая намерят указанието, което беше зашифровал в кода, за да им помогне да го разбият. После щяха да се въртят като мухи без глави по грешната следа, докато истинското действие щеше да се развива под носа им.

Посегна към пясъчницата, размишлявайки върху чистата радост от професията, каквато подхождаше на неговите дарби и на темперамента му. Дайте му хубавичък код за разбиване и щеше да забрави за ядене, пиене или сън — дни наред, до самия край. Това се отнасяше и за кодирането. Нищо не беше толкова сладко, колкото изработването на код, който да се опъне и на най-умните криптьори във френските, руските или австрийските тайни служби.

Поръси с пясък мастилото върху листа, после тръсна пясъка в кошчето за хартия и сгъна документа. Тъкмо нагряваше пръчката червен восък над пламъка на свещта, когато някой подраска на вратата.

Беше стоял заключен в собствения си свят на умствена гимнастика по-дълго, отколкото би могъл да пресметне, и отначало не разпозна звука. Никой не смущаваше виконт Бонъм, когато се затвори в таванското ателие на къщата си на Маунт Стрийт.

— Кой е? — запита той, плъзвайки листа в най-горното чекмедже на работното си бюро.

— Лестър, милорд.

— Господи, човече, влизай. — Хари бутна стола си назад и стана, осъзнавайки болката във врата. — Защо си станал, Лестър? Хирургът каза още четири дни да лежиш.

Лестър изхъмка отвратено.

— Той е една бабичка — заяви с изсумтяване. — И освен това не мога да понеса още нито миг госпожа Хендерсън да пърпори наоколо ми като квачка. Ако хапна още една хапка от онова нещо, дето го нарича тоник, ще умра.

Хари се засмя и сърдечно разтърси ръката на Лестър, преди да го бутне да седне на един стол.

— Хубаво е да те видя. Не отричам, че ми липсваше.

Другият кимна и махна към бюрото.

— Работехте ли, сър?

— Да. — Хари се протегна и разкърши рамене. — Колко е часът?

— Малко преди пладне, сър. Ектър каза, че стоите тук от вчера късно следобед.

— Значи е така — изрече с леко безразличие.

Приближи се към тесния тавански прозорец и надникна навън, към ясното синьо небе и панорамата, пунктирана от плюещите пушек комини на Лондон.

— Донесох известие за вас, сър. Един човек дойде от министерството.

Умореният зелен поглед на Хари се изостри.

— Не ми казвай, че не са измъкнали нищо от оня крадец, когото хванахме.

— Не това, което търсехме, сър, още не, но разбирам, че им е подхвърлил някакви трохички за други интересни неща. Но истинското известие е, че новата собственичка на къщата се е нанесла. Пристигнала е вчера следобед, както казват наблюдателите. Голяма компания, казаха. Поне няколко дами. И деца. От министерството искат да разберат какво искате да направят те по този въпрос.

— Просто да наблюдават, нищо друго — каза Хари. — Аз ще се заема оттук нататък. — Потърка брадичка и направи гримаса, като усети наболата брада. — Не мога да отида на официално посещение в такъв вид.

— Можете да се ободрите с една овнешка пържола за отскок — забеляза Лестър, добре осведомен за навиците на господаря си. — И бутилка хубаво бордо, бих добавил.

Хари поразмисли, обръщайки внимание на тялото си за първи път от ден и половина.

— Прав си, Лестър. Кажи на Ектър да ми сервира в приемната, ще сляза след половин час. — Извади пергамента от чекмеджето. — А, и нека някой веднага да отнесе това във военното министерство.

Капна восък върху сгънатия пергамент, притисна печата към восъка и подаде документа на Лестър, преди да излезе от кабинета си с енергична крачка, в която не се долавяше умората му.

Половин час по-късно унищожаваше една овнешка пържола с варени картофи и правеше набези към една гарафа с бордо. Простичка храна, но виконт Бонъм нямаше много време за деликатеси, когато обядваше сам в собствената си къща. Храната и питието просто служеха на определена цел, а точно сега беше прегладнял.

— Значи ще идете да посетите тази лейди Ливия Лейси, сър? — каза Лестър и това беше по-скоро изявление, отколкото въпрос. — Аз ще идвам ли с вас?

— Да, и не — отсече Хари. — Пак ми изглеждаш блед, човече. Когато имам нужда от тебе, ще трябва да бъдеш в идеална форма, така че си почини днес следобед. Не ми трябва телохранител, за да поднеса почитанията си на някаква стара мома. — Изтри устни и хвърли салфетката. — Е, аз тръгвам. — Отправи се към вратата, викайки иконома си. — Ектър, отивам в конюшнята.

— Да, милорд.

Икономът стоеше в готовност до масата във фоайето, държейки на сгънатия си лакът наметалото за езда на виконта и в ръката си — бобровата му шапка. Подаде ги на господаря си, а после му връчи и камшика за езда.

Хари кимна в знак на благодарност, излезе през предната врата, държана отворена от един лакей, и спря на най-горното стъпало, за да вдъхне дълбоко свежия, студен въздух. Беше чудно освежително след часовете седене над свещта и главата му се проясни веднага, а умората му отлетя.

Отиде в конюшнята и изчака търпеливо, докато оседлаят коня му, вдъхвайки свежия аромат на сеното, върху който се наслагваха миризмите на кожа, конски изпражнения и конска плът. Осъзна усещането на лека еуфория като стар приятел, естествен резултат от дългите часове работа и невероятно задоволяващия финал на тази работа. По-късно щеше да дойде умората и сънят без сънища. Но за момента той тръпнеше от нервна енергия.

Ерик доведе дорестия кон и го задържа, докато виконтът се качваше на седлото.

— Да докарам ли и другия кон, милорд?

— Да, ще искам да разхождаш Пърсиъс, докато говоря с дамата. Много е студено да го оставяме да стои.

Качи се на коня, говорейки му успокоително, докато животното нетърпеливо танцуваше по калдъръма, отмяташе глава, дърпайки се от юздата, и показваше, че иска да препусне. Веднага щом Ерик се появи, възседнал ниския си, набит кон, дорестият нямаше нужда от повече насърчение и се впусна напред към сводестия изход на конюшнята. Хари го смъмри остро, животното се подчини и запристъпва гордо по Саут Одли Стрийт.

Беше ранен следобед, когато Хари стигна пред къщата на Кавендиш Скуеър. Погледна към рушащата се фасада и се намръщи. Защо, за бога, новата собственичка, провинциалистка, която вероятно не се интересува от градския живот, не сграбчва с две ръце шанса да продаде наследството си на завишена цена?

Това нямаше абсолютно никакъв смисъл. Тогава той си спомни какво му беше казал Мастър, адвокатът. „Възможно е дамата да не е такава, каквато мислим, че е.“

Наистина той не знаеше нищо за нея и това нямаше почти никакво значение. Но откъде са се взели децата? Беше сигурен, че Лестър спомена за деца. Един съпруг би усложнил нещата, тъй като се предполагаше той да управлява имотите на съпругата си. Но дамата лично беше писала на адвоката си.

Слезе и подаде юздите на Ерик.

— Разходи ги. Мисля, че ще ми трябват не повече от двадесет минути.

Това беше уместно като за първо посещение, макар то да беше по-скоро делово, а не официално.

Изтича леко по стъпалата към предната врата и вдигна лъвската глава на чукчето. Първото му дискретно почукване не получи отговор, затова опита отново. Този път ударите отекнаха в тихата улица. Той започна нетърпеливо да потупва ботуша си с камшика. Трябваше да има хора в къщата. Освен тримата прислужници, за които вече знаеше, лейди Ливия беше довела със себе си жени, може би камериерка и вероятно някаква компаньонка или бавачка за децата.

Най-после чу скърцането на несмазани резета. Вратата се отвори и една жена застана на прага с въпросително изражение в пронизителните си сини очи. Косата й не се виждаше под кърпата на главата, фигурата й беше омотана в неособено чиста престилка. Петънце мръсотия красеше правия й нос.

— Да? — каза тя.

Една черна котка се отърка о глезените й, преди да скочи с изправена опашка по стъпалата, право между ботушите на Хари.

За миг той се стресна от пухестата вихрушка и отстъпи едно стъпало назад и надолу. Така се принуди да вдигне поглед към жената на прага, а тази позиция по някаква причина не му хареса. Пристъпи отново нагоре и протегна визитната си картичка, изричайки високомерно:

— Виконт Бонъм изказва почитанията си на лейди Ливия.

Корнелия я взе и я прочете. Значи това беше тайнственият нетърпелив купувач. Изгледа го. Доста привлекателен, ако човек харесва слаби типове с гладен вид. Много широко куполообразно чело, каквото обикновено издава интелигентност. Впечатление, допълвано от раздалечени, дълбоко поставени зелени очи. В погледа му имаше хладна дистанцираност, която беше по-скоро изнервяща, сякаш той наблюдаваше света от някакъв олимпийски връх. „Арогантен“ май точно предаваше първото й впечатление.

Хари не искаше някой да го държи на прага посред зима, особено пък някаква си обикновена прислужница, която като че ли го подлагаше на подробен оглед, който — освен ако той не грешеше — го намираше несъвършен в много отношения.

— Добра жено, ще ви бъда много задължен, ако веднага занесете картичката ми на господарката си — изрече той. — Лейди Ливия ще разпознае името ми и тя знае по каква работа идвам. Моля, отидете незабавно при нея.

След като издаде заповедта, той обърна гръб на жената и се загледа в далечината към площада, без да престава да потупва ботуша с камшика си.

Господарка! Добра жено! Корнелия отвори уста да протестира, в очите й блесна негодувание, докато се взираше в безсрамно обърнатия му към нея гръб. После на устата й се появи усмивка. Виконт Бонъм щеше да получи няколко смразяващи изненади.

— Моля за извинение, милорд — изрече тя смирено, — но лейди Ливия в момента не приема.

— А — Той се обърна полека към нея, погледът му още беше студен, а тонът остър. — Смея да предположа, че си почива от пътуването? — Не изчака потвърждение, а продължи: — Представете й картичката ми заедно с моите почитания и я осведомете, че ще дойда отново утре, когато, вярвам, ще е възстановила силите си. — Извърна се и добави през рамо: — Работата ми с вашата господарка е спешна. Предайте й това, ако обичате.

Корнелия го загледа как се отдалечава с отнемаща дъха арогантност. Какво го караше да мисли, че Ливия е толкова немощна, че да не може да издържи двудневно пътуване, без да има нужда от почивка? Какво, по дяволите, му даваше право да прави тези унизителни предположения, които се бяха излели от устата му в последните три или четири минути? Тя погледна картичката в ръката си и за секунда се изкуши да я накъса на парченца и да ги метне подир собственика им.

Но не. Можеше да измисли далеч по-интересно отмъщение. Върна се във фоайето и затръшна вратата.

Хари тъкмо беше стигнал до паважа на улицата, когато вратата се затръшна зад гърба му и той трепна от звука, завъртайки се рязко, за да види какво става зад него. Люспи боя от вратата, отронени от насилственото й затваряне, се пръснаха по стъпалата. Новите слуги, изглежда, не се спогаждат със старите, помисли той, поклащайки глава с нещо като нерешителна развеселеност. Но поне не го изпрати късоцевката на стареца. Човек трябва да бъде благодарен за дребните добрини. Той пое юздите от Ерик и възседна коня си. Знаеше какво да очаква, когато дойде отново.