Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (8)

7

— Какво мислиш за този сламеножълт сатен за столовете в трапезарията, Нел? — Ливия пипаше един топ плат в галантерийния магазин на Гуудж Стрийт. — Не е безбожно скъпо.

Корнелия се отдели от дамаската на тъмночервени ивици, която оглеждаше, и се приближи към Ливия.

— На мене ми харесва — заяви тя. — Чудесно ще подчертава кремавите тапети. — Огледа се. — Къде е Ели?

Ливия вдигна поглед и се намръщи, оглеждайки магазина, подобен на пещера, с дългите му маси, топове плат и суетящи се насам-натам помощници, които размахваха ножици.

— Ето я там. — Посочи. — Говори с някого. Трябва да е срещнала някой познат.

— Не мога да се сетя кой ли ще е — каза с лека изненада Корнелия, после възкликна: — Това е Летиша Оугълторп. Бих познала този нос навсякъде.

Ливия се вгледа и се поусмихна.

— О, разбирам какво имаш предвид. Сирано би се гордял с него. Коя е?

— Бяхме заедно дебютантки — осведоми я Корнелия. — Летиша се сгоди за Оугълторп по средата на сезона. — Поклати глава с унил смях. — Майка ми казваше, че се е справила доста добре, като се има предвид големината на носа й. Много ясно беше, че сравнява нищожните изгледи на Летиша на брачния пазар с моя тъжен неуспех да си намеря съпруг. Майката на Ели сигурно й е казвала почти същото.

— Да идем ли при тях?

— Мисля, че трябва.

Гласът на Корнелия не издаваше особен ентусиазъм, но не можеше да остави Аурелия сама да отбранява крепостта. Летиша винаги се беше държала невъобразимо дразнещо и ненужно снизходително. Сега вероятно щеше да бъде още по-зле, защото имаше известно основание. Беше облечена по последна мода, и то завидно топло, с кадифена наметка, обточена с кожа, и циганско боне, кацнало върху събраната й на темето коса. Под сурдинка казано, Корнелия смяташе, че бонето е грешка. Плоските му очертания по-скоро подчертаваха носа, вместо да го смаляват. Беглата мисъл обаче с нищо не накърни усещането на Корнелия за демодирания вид на собствените им дрехи, които изглеждаха по-скоро сиромашки, сравнени с облеклото на Летиша.

Тя въздъхна.

— Надявах се да се понагласим, преди да установим връзка с външния свят. Но щом така трябва, значи се налага.

И тръгна между масите.

— Корнелия… о, божичко, никога нямаше да те позная — изчурулика Летиша, когато я наближиха. — Скъпа, изглеждаш толкова… толкова зряла — Изкиска се. — Всички сме се променили, сигурна съм. Тъкмо казвах на Аурелия, че нямаше да позная и нея.

Пое протегнатата ръка на Корнелия, стисна я едва-едва и обърна въпросителен поглед към Ливия.

— Летиша, мога ли да ти представя лейди Ливия Лейси — изрече Корнелия. — Тя наскоро наследи къща на Кавендиш Скуеър и сме се заели с обновяване. — Обгърна с жест магазина. — Лив, това е лейди Оугълторп. Наша стара позната.

Бледият поглед на Летиша се изостри, когато тя пое ръката на Ливия.

— Кавендиш Скуеър… ах, скъпа, такъв хубав адрес. Не подозирах, че там има някакъв имот за продан. Толкова рядко нещо хубаво излиза на пазара.

Погледът й се стрелна към простата наметка на Ливия и обикновените й кафяви обувки.

— Предполагам, това е първото ви посещение в града? — Не изчака отговор, а продължи. — Аурелия тъкмо ми казваше как сте живели затворено години наред в провинцията. Личи си, скъпа. Нямаш нищо против да ти го кажа, сигурна съм. Стари приятелки сме, нали. Сигурно сте много доволни от възможността да направите малко покупки. Толкова ще ми бъде приятно да ви помогна да влезете в крак с модата, мога да ви кажа как да подхождате, с кого да се срещате. Напоследък е много различно, а вие сте толкова далече от модите и всичко това.

Махна с ръка във всеобхващащ жест.

— Колко любезно от твоя страна, Летиша — каза Корнелия, опитвайки се да не отговори на погледа на Аурелия. Снаха й стоеше точно зад Летиша и се мъчеше да не се засмее. — Ще ти бъдем много благодарни, сигурна съм, за всички съвети, които можеш да ни дадеш. Нали, Лив?

Намигна на Ливия, която изглеждаше доста озадачена.

— Е, няма по-добър момент от сегашния — заяви Летиша. — Трябва веднага да дойдете на Бъркли Скуеър. Оугълторп ми даде картбланш за пълно преобзавеждане на къщата и нямам търпение да ви покажа всичките подобрения, които направих. Това ще ви даде някои идеи за вашето обновяване, лейди Ливия. Всичко е в най-добрия вкус, разбира се. О, къде е камериерката ми. Окаяно момиче, все се запилява някъде… а, ето те. Вземи ми чантичката, момиче. Пречи ми. И не забравяй онези кутии за шапки. Елате, дами. Каретата ми е отвън, има достатъчно място за нас четирите.

Аурелия хвърли отчаян поглед към Корнелия. Как да предотвратят това отвличане? Корнелия леко сви рамене и поклати глава. Хрумна й, че за Ливия няма да бъде зле да научи нещичко за своята къща на Кавендиш Скуеър от потока клюки, а Летиша щеше да бъде идеалният източник.

Излязоха от магазина след лейди Оугълторп, последвани от помощници, които мъкнеха пакети и кутии. Една красива карета стоеше на завоя и кочияшът скочи от капрата, за да спусне стъпалата. Помогна на дамите да се качат и подреди покупките на господарката си във всяко налично местенце, преди да подаде на всяка от пътничките си завивка за коленете.

— Хети, трябва да се прибереш пеша — нареди Летиша на камериерката, приглаждайки завивката на коленете си. — Няма място за тебе с всичките тези пакети.

— Защо не поръчате да ви ги докарат от магазина? — запита направо Ливия.

Беше ужасно студена сутрин и пътят от Гуудж Стрийт до Бъркли Скуеър беше дълъг.

Летиша я изгледа изненадана.

— Защо да го правя, лейди Ливия? Ненужни разходи. Ще трябва да наемат файтон.

— Разбира се — измърмори Ливия, мислейки, че сега, благодарение на тази досадна дама собствената й покупка на сламеноцветния сатен ще трябва да се отложи за друг ден, което ще изисква още едно скъпо пътуване с файтон, което те, за разлика от графинята, трудно можеха да си позволят.

Летиша бърбореше весело, докато пътуваха към Бъркли Скуеър, а трите и спътнички, сгушени под покривките си, оставяха потока от думи да се излива върху им. Със сигурност това беше по-приятен начин на пътуване, отколкото в смрадлив файтон, където духа от всички страни.

Каретата спря пред разкошната къща на Оугълторп на Бъркли Скуеър. Двойните врати се отвориха още преди дамите да стъпят на земята, и докато изкачваха няколкото стъпала, във фоайето вече стояха, чакайки ги, един иконом и един лакей.

— Кутиите да се занесат в моята дневна, Уолтър — нареди графинята, измъквайки се от подплатената с кожи наметка, за да заплува към стълбите. Икономът опитно я подхвана, когато тя се плъзна от раменете й. — Искам да видя как ще стои платът на пейката под прозореца. И поднесете лека закуска в жълтата стая след половин час. За четирима души.

— Летиша, страхувам се, че не можем да останем за повече от един час — заяви твърдо Корнелия, докато вървяха след домакинята си. — Много любезно от твоя страна.

— Глупости — подметна през рамо дамата. — Толкова много имам да ви разказвам за Лондон от последно време. Толкова се е променил, а не бихте искали да направите някоя погрешна стъпка, нали. Това ще бъде обществено бедствие, скъпа. Само за начало трябва да ви кажа кого можете да приемате и кого не.

Когато стигнаха приемната на горния етаж, един лакей побърза да отвори вратите към един апартамент вдясно от площадката. Корнелия спря на място на прага.

— Господи — измърмори благоговейно.

— Нали е прекрасно — заяви Летиша, разтваряйки ръце. — Demier cri, последен писък, уверявам ви. Абсолютно най-модерното. Смея да се закълна, че никоя дама в Лондон няма приемна като моята.

Аурелия, която вървеше точно зад Корнелия и едва не се блъсна в нея, надникна над рамото на зълва си в почтително мълчание.

— И аз така мисля — каза накрая, премигвайки, сякаш за да противодейства на невероятното многообразие от цветове.

— Трябва да ви кажа, че сега индийският стил е последна мода — обяви Летиша, снишавайки доверително глас, сякаш споделяше някаква безценна тайна.

Свали ръкавиците си и небрежно ги хвърли на една масичка. Не улучи и те паднаха на тюркоазеното килимче.

— Повярвайте, лейди Ливия, няма да сбъркате, ако изберете индийски мотив за приемната си. Нали харесахте тапета?

Скръсти ръце на гърдите си, съзерцавайки в захлас ярките златисто-карминени мотиви, които украсяваха стените й. Златни листа допълваха гипсовата украса, изобилстваха по полицата над камината, корнизите на завесите и пищната махагонова дърворезба на диваните и масите.

— Моля, настанявайте се. — Тя се намести грациозно на една лежанка с избродирани по нея пауни и махна към отсрещния диван. — Уолтър ще донесе кафе.

Корнелия се приближи към едно издуто кресло в златисто кадифе, питайки се какво да прави с изкусно надиплената коприна, обсипана с искрящи мъниста, която беше метната върху седалката. Нямаше видимо предназначение. Мислено сви рамене и седна на нея. Погледът й веднага попадна върху два препарирани пауна, които я гледаха с мънистените си очи от двете страни на камината. Тук някъде трябва да има слон, помисли тя, докато очите й тайно се стрелкаха на всички страни. А, ето го. Не само един, а цяла редица бронзови слонове, маршируващи по една полица на шкафа за книги. Няколко лампи във формата на урни, които щяха да бъдат съвсем на място в „Хиляда и една нощ“, бяха пръснати в привидно безредие из стаята.

Старателно отбягваше погледите на Аурелия и Ливия.

— Имаш ли деца, Летиша?

— О, да, две. Мили малки създания — отвърна неопределено графинята. — В провинцията са. Оугълторп смята, че въздухът там е по-добър за тях, и съм сигурна, че е прав. Освен това, вдигат толкова шум в града. Ах, Благодаря, Уолтър.

Взе една чаша от камериера, който беше влязъл безшумно в стаята с подноса с кафето.

След като той поднесе кафето на всички, тя се наведе напред и каза:

— И така, научих, че сте загубили съпрузите си. Колко трагично за вас двете. Но не можах да проумея защо и двете с такава готовност се оттеглихте в провинцията. Как издържате да живеете без сезона?

Отпи от кафето си.

— Но сега, предполагам, сте свободни малко да разперите крила, а? — Леко пикантна усмивка се появи на устните й. — Може би ще мога да ви намеря добри партии. Има няколко подходящи необвързани господа в града. Не чак в първа младост, разбира се, но…

Остави усмивката да довърши мисълта й вместо нея.

Но достатъчно добри за две старомодни вдовици, направили далеч не звезден избор първия път; помисли Корнелия. Но каза:

— Мисля, че ние с Аурелия не сме на пазара, но все пак благодаря, че помисли за това, Летиша.

— О, само почакайте и ще видите — изрече графинята с успокояващ тон. — Щом започнете да излизате… след като посетите шивачка, разбира се. Трябва да ви дам името на моята, няма по-добра от нея. И синьор Салваторе, той е геният зад декорацията на тази стая. Лейди Ливия, знам, че ще ви хареса да обсъдите нуждите си с него.

— Много любезно от ваша страна — изрече тихо Ливия, вземайки една ореховка от сребърния поднос.

— И така, трябва да ми кажете. С кого се срещнахте, след като пристигнахте в града?

Летиша отново се наведе поверително към тях.

— Всъщност, с никого — каза Корнелия.

— О, не е точно така, Нел — поправи я Аурелия, възвърнала си най-накрая дар слово. Започваше да се уморява от образа на жалки покорни същества без никакви приятели, на старомодни провинциални вдовици, който Летиша изглеждаше решена да им натрапи. — Няколко пъти ни посети виконт Бонъм.

Отпи от кафето си.

— О, познавате лорд Бонъм? — Очите на Летиша се разшириха. — Доста чаровен, нали? И такова видно семейство. Откъде го познавате?

— Всъщност, не го познаваме — каза Ливия, която винаги имаше проблеми с украсяването на истината. — Запознахме се с него, защото искаше да купи къщата ми.

— О, разбирам. Значи по работа. — Летиша не можа да скрие разочарованието си. После се оживи. — Не мога да си представя защо ще иска да купува още една къща. Има съвършено задоволителна градска къща на Маунг Стрийт. Много мистериозен мъж. — Пак се наведе напред. — Но един съвет. Много е чаровен, но ще бъде добре да го държите на разстояние.

— О? — Корнелия скри интереса си. — И защо така, Летиша?

Очите на графинята блеснаха и тя облиза устни.

— Ами, имаше едни неприятности, един скандал.

Млъкна, когато вратата се отвори, за да пропусне иконома.

— Милейди, лорд Оугълторп се пита дали ще му окажете честта да се присъедините към него в библиотеката — произнесе тържествено икономът.

Корнелия сграбчи възможността, предложена от моментното колебание на Летиша. Скочи на крака.

— Човек не бива да кара съпруга си да чака, Летиша, и ние наистина трябва да тръгваме. Беше прекрасно. Много благодаря за гостоприемството ти. И разбира се, за добрия съвет. Можеш да бъдеш сигурна, че ще се придържаме към него.

— Да, наистина — измърмори Аурелия, докато се загръщаше в шала си и също се изправяше. — Синьор Салваторе, нали? Трябва да запомниш това име, Лив.

— О, нямам намерение да го забравя, вярвайте ми — каза приятелката й с уверен тон, докато се сбогуваше с домакинята.

Най-накрая избягаха и успяха да сподавят смеха си, докато не завиха зад ъгъла на площада. Изминаха пеша малкото разстояние до Кавендиш Скуеър в прилив на веселие.

— Почти ми стана жал за Летиша — каза Корнелия, когато влязоха в къщата. — Ако на всичкото отгоре не е така ужасно самодоволна.

— И невероятно любопитна — вметна Аурелия, сваляйки ръкавиците си. — Ще почука на вратата след ден-два, помнете ми думата. Винаги иска да е първа за всяка клюка.

— Стига да не доведе синьор Салваторе — каза Ливия, трепвайки неволно. — Онзи тапет.

 

 

Силният звук изтръгна Корнелия от бездна, тайнствено населена със странно държащи се слонове. Сърцето й бумтеше и за миг тя се пребори с гаденето, докато умът и тялото й се приспособяваха към рязкото събуждане.

Отметна завивката и посегна към пеньоара си. Въглените в камината още тлееха, но почти не топлеха. Но беше достатъчно светло, след кого очите й се приспособиха и тя забеляза кремъка и огнивото до свещите на тоалетката. Щом трепкащото пламъче на свещта освети стаята, тя видя циферблата на часовника. Три часът сутринта.

Напъха краката си в чехлите и се приближи към вратата. Когато я отвори, чу децата да плачат Аурелия, взела една свещ, излезе от стаята си на отсрещната страна на коридора.

— Какво беше това, за бога? — запита тя. — Все едно настъпва краят на света.

— По-скоро пушка с къса цев — отговори Корнелия. — Събудило е децата.

— Едва ли е изненадващо — каза Аурелия. — Линтън сигурно вече е готова за бой.

Насочиха се към стълбите, водещи към детското отделение.

— Какво беше това? — Ливия се материализира в мрака на коридора, бялата й нощница плуваше около нея, лицето й се очертаваше като блед овал под облак от черна коса. — Ау! — възкликна, когато удари пръста на крака си в изскочила дъска на пода.

— Нямаме представа — каза Аурелия. — Защо не си взела свещ?

— От бързане — обясни Ливия, влизайки в кръга от свещта на Аурелия. — Какво беше това?

— Нел казва, че е късоцевна пушка — съобщи Аурелия. — Изплашило е децата. Ти върви долу, Лив, и виж какво става. Ние ще слезем веднага щом успокоим положението горе.

Подаде свещта си на Ливия и побърза след Корнелия, чиято свещ хвърляше ивица светлина, докато тя тичаше нагоре сред какофонията, идваща откъм детското отделение.

Корнелия първа стигна до децата. Коленичи, прегърна ги и започна тихо да им говори. Пребледнялата Дейзи държеше малката Франи, която не преставаше да хълца.

— О, горкичкото ми, всичко е наред.

Аурелия дотича и пое малката.

— За бога, какви са тези гърмежи в една почтена къща, бих искала да знам? — заяви Линтън за втори път след идването на Корнелия. Бавачката, навлякла дебел пеньоар, с пусната на гърба сива плитка, беше бясна. — Лейди Нел, тези деца трябва да се върнат у дома, в собствените си легла.

— Беше само инцидент, Линтън — каза Корнелия, галейки косата на Сюзън, докато детето криеше лице в рамото на майка си. Разбира се, в този момент тя нямаше представа дали е само инцидент, но това изглеждаше най-лесният начин да успокои разярената бавачка. — Сега е тихо. Всичко свърши.

— Какъв инцидент, мамо? — запита Стиви, измъквайки се от прегръдката на майка си. Тъмните му очи. Бащините му очи, бяха ококорени и вперени в лицето й. — Като дядовата пушка, като иде на лов.

— Маркъм ловеше мишки — каза Корнелия, пренебрегвайки недоверчивото изхъмкване на Линтън. — Беше по-силно, защото гърми вътре, а не вън, а и къщата беше много тиха. Прави ехо, нали разбираш.

— Мислех, че мишки се ловят с капани — изтъкна Стиви с логиката на петгодишно дете. — Така казва Нелсън.

Нелсън беше главният коняр в Дагнъм Манър и Стиви го боготвореше.

— Е, може и по двата начина — импровизира Корнелия, неподготвена да оборва оракула. — Чуйте сега, всичко е тихо.

Вдигна пръст и децата се заслушаха.

— Виж — каза Аурелия, изтривайки очичките на Сюзън, докато хълцанията на детето утихваха. — Леля Нел е права, вече всичко е тихо. — Изправи се заедно с детето. — Да си лягаме.

Отне им петнадесет минути да настанят децата по леглата им, докато Линтън мърмореше страшни закани какво ще каже негова светлост за тези събития, а Дейзи още трепереше, отърсвайки се от шока.

— Ще оставим лампата да свети — каза Корнелия, намалявайки фитила. Наведе се, за да целуне децата. — Сега спете.

Излезе на пръсти от детската, последвана от Аурелия.

— Сега всичко ще бъде наред, Линтън — каза тя. — Съжалявам за инцидента.

— Е, може би, лейди Нел, но не бива така — заяви Линтън, скръстила ръце, с неумолимо изражение. — Горките дечица си изкараха акъла. Този Маркъм можеше да помисли… да лови мишки, представете си.

И изсумтя.

— Наистина съжаляваме, Линтън, и ще му кажа да не го прави пак — намеси се Аурелия с помирителна усмивка. — Децата вече наистина са добре. Не чувам нито звук от тях.

Линтън не изглеждаше спокойна, но каза:

— Пожелавам ви лека нощ, дами.

И се оттегли в стаята си.

— О, божичко — каза Корнелия. — Все едно да пуснеш вълк в кошара. Най-добре да разберем какво става. Ще слезем по задната стълба към кухнята.

Побързаха надолу по тясното стълбище. Когато наближиха кухнята, дочуха далечни звуци от стържене на мебели по плочите на пода и несъмнения йоркширски диалект на Маркъм, леещ поток ругатни.

Влязоха в кухнята, намирайки мебелите преобърнати, а Маркъм още стискаше стара, но несъмнено действаща пушка, докато изправяше столовете с едва ръка, а близначките негодуващо мигаха със сълзящите си очи, наблюдавайки опустошението. Някой беше шетал из кухнята. И то не за да готви.

— Какво е станало, за бога? — запита Корнелия.

— Не знаем — отвърна безпомощно Ливия. — Виж каква бъркотия.

Корнелия трепна, когато я лъхна студен порив.

— Защо е отворен прозорецът?

— Заради котката, госпожо — обяви Маркъм, най-накрая оставяйки късоцевката си.

— Котката няма нужда от толкова широко отворен прозорец. — Корнелия отиде да го затвори. Котката, с настръхнала опашка, извит на дъга гръб и щръкнали уши, стоеше на перваза отвън. — Нещо те е изплашило — каза Корнелия. — Но този шум ще стресне и мъртвите.

Посегна към котката и я внесе вътре, после решително затвори прозореца.

— Някой е влязъл през този прозорец.

Аурелия облече в думи очевидното заключение, махвайки към хаоса наоколо. Порцелановите и стъклените съдове бяха свалени от лавиците и струпани на пода, съдът с брашното беше преобърнат, прясното му съдържание се беше разпиляло по масата заедно с онова на повечето буркани от килера. Бобът, размесен със захар, беше образувал тесто заедно с разлятото олио и оцет. Металните кутии за кафе и чай бяха бутнати и лежаха на хълбок.

— Защо някой крадец ще се вмъква в тази къща? — запита Ливия учудено. — Това е единствената къща на площада, където няма много за крадене.

— Има сребро, госпожо — изтъкна Маркъм, като че ли донякъде обиден от коментара на Ливия.

— То още ли е в килера ви? — Аурелия се втурна да провери и се върна почти незабавно, за да докладва. — Всичко си е там, точно както сте го оставили, Маркъм.

— Ако питате мене, госпожо, някакви хулигани са това — обади се едната близначка. — Млади безделници, няма къде да си дянат ръцете. Просто си търсят белята, това е.

— Да, не е за първи път — отбеляза сестра й.

— Какво имате предвид? — запита Ливия.

— О, странни неща ставаха, госпожо — каза Маркъм с нещо като възторг. — Още откакто лейди София, мир на душата й, почина, се чуваше тропане по нощите. Та извадих ето това. — Размаха оръжието си. — За малко да хвана един, наистина, преди няколко нощи. Здравата го изплаших, казвам ви. И сега, като чух котката да мяука тая нощ, бях готов за тях.

— Колко странно — намръщи се Ливия. — Но може би имате право. Вероятно е банда крадци или някой, който мисли, че ще намери лесна плячка в къща, от която.

Не довърши изречението. Щеше да каже „от която никой не се интересува“, но й се стори, че Маркъм и близначките няма да се съгласят с това.

— Със сигурност изглежда работа на вандали.

Аурелия набръчка отвратено нос.

— Може би — изрече замислено Корнелия, оглеждайки отново бъркотията. — Видяхте ли ги, Маркъм, преди да стреляте?

Маркъм поклати отрицателно глава.

— Не мога да кажа, госпожо. Стрелях и той изчезна по-бързо от блуждаещо огънче.

— Само един ли беше?

— Доколкото знам, госпожо.

— Ъхъ. — Корнелия погледна към котката, която още държеше. — Питам се дали ти знаеш нещо, което ние не знаем, котенце.

— Е, който и да е бил или каквото и да е било, вече нищо не можем да направим тази нощ — каза енергично Аурелия. — Да оставим всичко това, ще се занимаем с него утре сутрин.

— Да, мисля, че няма да се върнат тази нощ — съгласи се Ливия и се отправи към стълбите за горния етаж. — Хайде, Корнелия.

Прозя се широко.

Корнелия я последва. Котката се загърчи в ръцете й и тя я пусна долу. Животното веднага скочи на перваза на прозореца с настойчиво измяукване.

— Казах ви, милейди, прозорецът трябва да стои отворен — настоя Маркъм с известно удовлетворение.

— Е, ще трябва да се научи — възрази Корнелия. — Може да стои вътре или вън, но този прозорец остава затворен. Сега нека да се върнем по стаите си.

Сънят обаче не идваше. Тя се мяташе и се обръщаше, умът й отказваше да се освободи от загадката. Защо, за бога, някой ще иска да влиза няколко пъти тук? Отвън къщата изглеждаше като развалина, а и отвътре не беше много по-добре. Единственото обяснение като че ли беше, че някакви пройдохи са търсели нещо лесно за крадене. Но някак си не беше убедена.