Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (7)

6

В коридора настъпи тишина, след като вратата се затръшна. Наруши я шепотът на Мастърс:

— О, господи. Виконт Бонъм не ме осведоми, че иска да ви посети, милейди. — Погледна тревожно към Ливия, извивайки ръкавиците си с пухкавите си ръце. — Разбира се, щях да настоявам лично да ви представя всяко обновено предложение. Би било уместно, тъй като се занимавам с делата ви по този въпрос, моля, извинете ме, госпожо.

— Няма за какво да се извинявате, господин Мастърс — побърза да каже Ливия.

— Наистина лорд Бонъм трябваше да ви съобщи намеренията си. Той трябва да се извинява, не вие — каза тихо Корнелия.

— О, божичко, не… не, не, не — възкликна адвокатът с широк жест, от който листовете се разхвърчаха в краката му. Наведе се непохватно да ги събере, мърморейки разстроено. — Лорд Бонъм е напълно свободен да прави каквото сметне за най-добре. Джентълмен с такова положение, нали разбирате… семейство Бонъм, толкова влиятелно.

— Наистина — изрече Ливия с успокояващ тон, докато се навеждаше, за да му помогне да събере листовете.

— Много мило, лейди Ливия, много мило — заекна той, докато се изправяше, притиснал събраните листове към гърдите си. Придвижи се гърбом към вратата, като се кланяше постоянно.

— Извинете ме, ваш най-покорен слуга, дами. Трябва да вървя. Ще ви пратя документите, лейди Ливия.

Пребори се с вратата за няколко мъчителни секунди, после изчезна в притъмнялата от дъжда улица, без да престава да мърмори извинително.

Аурелия дотича по стълбите, плъзгайки ръка по перилата.

— Това беше притеснително — забеляза тя. — Чух от площадката. Горкият господин Мастърс, изобщо не беше виновен, а като че ли пое цялата вина. Е, Нел?

Погледна очаквателно зълва си.

Корнелия въздъхна леко.

— Не смятах да продължавам с играта, но той ме накара още с влизането си в приемната. — Сви рамене, питайки се как да обясни странния прилив, който я беше отнесъл отвъд точката, до която беше смятала да стигне. — Просто имаше нещо толкова. — Намръщи се. — Не знам каква дума… предизвикателно, предполагам… у него. Амбицирах се, сякаш не можех да му позволя да вземе връх.

Поклати глава.

— Наистина нелепо. Той просто е някакъв доста арогантен, самодоволен представител на мъжкия вид. Дайте му двадесет години и ще стане втори Маркби… или дори по-зле.

— Още една причина да си получи това, което заслужава — заяви Ливия. — Изобщо не ми хареса. Такива студени очи и такава тънка уста. Няма да го приема, ако дойде отново. — След като се разпореди относно безсрамния виконт, тя сниши гласа си до заговорнически шепот. — Имам такива вълнуващи новини. Няма да познаете.

Приятелките й веднага се обърнаха към нея.

— Какво? — запитаха в един глас.

— Да влезем в приемната. — Тръгна пред тях и затвори вратата, след като влязоха в стаята. Облегна се на нея и черните й очи блеснаха. — Изглежда, леля София не е била чак такава ексцентрична отшелничка, за каквато сме я мислили. Имала е истински план, когато ми е оставила къщата.

Замълча, очаквайки въпроси, но когато приятелките й не реагираха, а просто я гледаха в очаквателно мълчание, тя продължи:

— Оставила е пари, за да се приведе къщата в ред, ако реша да не я продавам. Но Мастърс не бивало да ми съобщи тази клауза, преди да съм решила лично какво да правя с къщата. Ако бях я продала, щях да получа само това, парите от продажбата, и никога нямаше да узная за другата част от наследството. Но ако реша да я задържа, е уредила финансова клауза. Не е ли чудесно?

Погледна ги въпросително.

— До известна степен странно, бих казала — намръщи се Корнелия. — Ако по някаква случайност вземеш решението, което тя иска да вземеш, тогава ще получиш хубави неща. Ако не… — И изразително сви рамене.

— Но за щастие Лив взе правилното решение — изтъкна Аурелия.

— Да, точно така. — Ливия се въодушеви, очите й още светеха. — И единственото условие е Маркъм и близначките да останат тук, докато желаят. Има пари за това и малки пенсии, когато решат да се оттеглят, ако някога го направят. — Сключи ръце пред себе си. — Не е ли вълнуващо? Имам истинско наследство.

— Това е чудесно, Лив. — Корнелия я прегърна. — Не искам да бъда груба, но колко пари има за ремонт и други подобни?

— Около пет хиляди гвинеи. — Лив се обърна, за да приеме поздравителната прегръдка на Аурелия. — Достатъчно е, за да наемем момче за всичко и лакей да помагат на Маркъм с тежката работа по чистенето, а може би миячка, да помага в кухнята.

— Е, това е добре — прекъсна я Корнелия с леко сардонична усмивка. — Поне няма да се излагам по-нататък на неучтиво отношение. Голямо облекчение за лорд Бонъм, сигурна съм.

— Това не те ядоса наистина, нали? — запита Ливия.

— Не, разбира се, просто ми стана забавно — каза Корнелия. — Разказвай по-нататък какви са плановете ти, Лив.

— О, ами да. — Ливия с радост се върна към предишната тема. — Ще има достатъчно за нови завеси, нови мебели и малко боядисване и, о, не знам, достатъчно, за да стане обитаемо.

Тя се завъртя леко и набраните й муселинени поли полетяха около глезените й.

— И тогава, дами, щом получим достъп, можем да нападнем обществото в прекрасна форма.

— А ти, скъпа, можеш да си намериш съпруг — каза Корнелия, разменяйки усмивка с Аурелия.

И двете знаеха, че пет хиляди, колкото и величествено да звучи, не бяха чак толкова много, колкото си представяше Ливия, но нямаше да попарват ентусиазма й. Със сигурност щеше да има достатъчно пари, за да направят стаите приемливи, а няколко помощници можеха да направят чудеса, за да стане животът им по-удобен, дори да не успеят да подобрят съществено общото състояние на имота. И ако наследството на Ливия успееше да й намери подходящ съпруг, тогава основното предназначение на експедицията им щеше да бъде постигнато.

Ливия спря по средата на едно завъртане.

— Няма да мога да си намеря съпруг, ако вие двете не останете тук с мене — възрази тя. — За разлика от вас, достойни омъжени дами, аз трябва да имам придружителка.

— Имаме един месец — каза Аурелия.

— Да, но може да отнеме повече време да си намеря съпруг — изтъкна Ливия. — Колкото и енергично да го търся. Не забравяйте, сега имаме пари в касичката, достатъчни да поддържаме домакинство поне шест месеца. А вие имате издръжка. Попечителите няма да престанат да я отпускат; по закон не биха могли… нали?

— Не и без причина — каза замислено Корнелия. — И докато не им даваме причина, те ще бъдат с вързани ръце. Имаме ли достатъчно пари да се издържаме, макар и с известни ограничения, до следващата дата за плащане?

Погледна въпросително Аурелия, която кимна утвърдително.

— Тогава въпросът е уреден — обяви Ливия.

Корнелия се съгласи с усмивка, но умът й беше другаде. Приятелките й бяха забравили за виконт Бонъм и тя предположи, че той е станал някаква незначителна и вече забравена неприятност. Но беше казал, че ще дойде пак, и онова, което беше видяла от него до момента, я караше да бъде абсолютно сигурна, че той не говори празни приказки за намеренията си.

Изобщо не бе сигурна, че повече няма да види лорд Бонъм.

 

 

Хари яздеше в дъжда и почти не го забелязваше, макар че конете разтърсваха гриви на равни промеждутъци от време, пръскайки наоколо си ветрила от дъждовни капки. Събитията сутринта не преставаха да се въртят в главата му. Тази Дагнъм със сигурност го беше направила на глупак и честно казано, имаше известни основания да се обиди от поведението му предния ден. Но, от друга страна, как да знае, че една виконтеса обича да се прави на прислужница, както на Мария-Антоанета й е харесвало да се прави на доячка? Що за ексцентричност беше това?

Поклати нетърпеливо глава, ядосан колкото на себе си, толкова и на виконтесата. Беше си извадил прибързани заключения, точно както си беше създал мислен образ за Ливия Лейси, който беше толкова далече от истината, колкото въобще бе възможно да бъде. Беше се представил като глупак и пет пари не даваше за това. Сега трябваше да отстъпи крачка назад и да направи преоценка на ситуацията. Къщата не бе за продан на каквато и да било цена, както изглеждаше. Значи му трябваше друг подход.

И то такъв, който да го държи възможно най-далече от виконтеса Дагнъм. Веднъж се беше опарил и му стигаше. Онези сини очи бяха учудващи, смайващо сияйни. И присъствието й беше елегантно, спокойно и благородно. И какво, по дяволите, си мисли, че прави, като чисти комини или каквото е там, което я беше покрило цялата с мръсотия и сажди? Какво е станало със съпруга виконт? Млада беше, за да е вдовица… имаше ли деца?

Не. Възпря се рязко. Не се интересуваше от виконтесата. Тя нямаше да му помогне да разреши проблема си. Нужно бе да обърне вниманието си към лейди Ливия. Имаше нужда от свободен достъп до къщата, а кой да му го осигури, ако не нейната господарка. Лейди Ливия Лейси му се беше сторила доста по-различна от приятелката си… или лейди Дагнъм е още една роднина? Не че точната природа на връзката имаше каквото и да било значение.

Лейди Ливия Лейси му се беше сторила мека, топла млада жена, която не би искала да причини болка никому. В тона й личеше извинение за объркването. Всъщност, би се обзаложил, че не е имала представа за заблудата, в която го беше вкарала приятелката й.

Препускаше по „Сейнт Джеймс“, преди да се откъсне от мислите си, когато чу да го викат по име. Светлината от еркерния прозорец на „Брукс“ се разливаше по мокрия паваж и един мъж, който се качваше по стъпалата към предната врата, му махаше с ръка.

— Хари, къде беше, човече? Не съм те виждал дни наред. — Слезе на улицата и се приближи към колата. — Дяволски ден.

— Така е — съгласи се Хари, подаде юздите на коняря и скочи долу. — Отведи ги у дома, Ерик, ще се върна пеша.

— Да, милорд.

Конярят седна на мястото му, взе юздите, плесна умело с камшика и екипажът се отдалечи в тръс.

— Хубава двойка, Хари — каза приятелят му, подсвирвайки възхитено. — Не съм ги виждал. Винаги си имал добро око за животни.

Хари се засмя на комплимента и протегна ръка на сър Никълъс Питършам.

— Как си, Ник?

— Добре, добре. Къде се беше скрил?

— О, в провинцията… семейни работи… обичайното — каза неясно Хари, докато се изкачваха по стъпалата към „Брукс“.

Работата му за военното министерство беше тайна, добре пазена дори от най-близките му приятели, и много пъти, когато се затвореше в таванския си кабинет и за известно време изчезнеше от обществото, обикновено се извиняваше с някаква неопределена семейна криза. Никой не си и помисляше да го разпитва и тъй като беше най-възрастният от шестте деца на покойния виконт Бонъм, смятан поради това за патриарх на семейството, изглеждаше напълно разбираемо някакъв малък проблем с брат или сестра, или с възрастната му майка да го откъсне от града за няколко дни.

— Мислех, че ще ме отминеш — забеляза Ник. — Два пъти те викнах. Като че ли не знаеше къде се намираш.

— О, бях потънал в мисли, Ник, знаеш как е — отвърна Хари с небрежен жест.

Честно казано, последното в ума му беше да прекара сутринта с вино и карти в клуба си, но идеята изведнъж му се стори приемлива. Необходимо развлечение след срещата на Кавендиш Скуеър.

Вратата на клуба се отвори, когато двамата мъже стигнаха до най-горното стъпало. Кимнаха на строго облечения стюард, който им отвори вратата, и влязоха в затворения мъжки лукс на собствения си свят.

— Добро утро, милорд… сър Никълъс.

Двама лакеи помогнаха на господата да свалят мокрите си връхни дрехи, взеха шапките и ръкавиците им и почтително ги подадоха на помощниците си.

Мъжете влязоха в предния салон, където ги посрещнаха тихи разговори, прозвънване на чаши и пращене на огън.

— Това е Бонъм. Хари — обяви на всеослушание един бодър глас. — Ела тук, скъпи приятелю, имам проблем, който трябва да разрешим с твоя неоценим мозък. И ти, Ник.

— Съмнявам се, че ще мога да ви бъда полезен колкото Хари, Нюнъм, ако имате нужда от мозъчния ми капацитет — каза сър Никълъс с любезна усмивка, когато двамата прекосиха помещението и се отправиха към масата при еркерния прозорец.

— Тъпичък съм, трябва да си го призная.

— Приказливец, може би — поправи го Хари. — Ала тъпичък? Никога повече не го казвай. Е, и какъв е проблемът?

— Настани дългата си мършава фигура в едно кресло и се огледа за лакей. — Първо мадейра… а ти, Ник?

— О, без съмнение, скъпи приятелю. Нека бъде мадейра.

Сър Никълъс вдиша ръка и един сервитьор се появи с поднос с пълни чаши.

— И така, Хари, става дума за облог.

Хари се усмихнат с леко примирение, вдигайки чашата към устните си.

— Кога е било друго при тебе, Нюнъм? На твое място бих изчакал със залозите, докато не разбера нещо за задкулисните сметки.

— А, точно това правя — каза другия, сияейки триумфално.

— Вече втори ден седя тук, нали? — Обърна се за потвърждение към приятелите си и всички кимнаха тържествено. — Само тебе чакам, скъпи приятелю. Сега залагам петстотин на вероятността утре да вали, осигурявам се с още петстотин за дъжд в сряда и подплатявам с шиста, ако са само облаци.

— Не искам да знам — каза Хари, вдигайки ръце. — Мога да ти сметна вероятностите за кон, но не навлизам в територията на божественото.

Огледа си и срещна втренчения поглед на един възрастен мъж в креслото до огъня.

Мъж в старомоден кадифен жакет с цвят на слива, с перука, спретнато вързана на тила, имаше червендалесто лице. Едната му ръка държеше чаша, облегната на забележимо закръгления корем, другата здраво стискаше сребърната топка на бастуна.

— Не обръщай внимание на Графтън, Хари — измърмори Ник. — Всичко е минало.

Хари беше притихнал, но очите му не изпускаха погледа на стареца.

— Не и за него — отвърна дистанцирано.

Стана полека и пресече помещението, ясно осъзнавайки как го следят с очи. Старият скандал още привличаше зяпачи.

Спря пред стареца и се поклони.

— Ваша светлост.

Зачака с тънка усмивка на уста. Чакаше удара, който знаеше, че ще дойде. Херцог Графтън обърна глава и рамене към огъня. Вдигна чашата си, отпи, после я хвърли в огъня и звукът от чупещо се стъкло отекна в мъртвата тишина на салона.

Хари се поклони отново, обърна се и се върна към приятелите си при еркерния прозорец.

— Защо го направи, Хари? — запита тихо Ник. — Защо му позволи да ти причини това?

Хари вдигна рамене и пресуши чашата си.

— Мисли, че е прав… може би.

— Не те разбирам, Хари. Разследването…

— О, стига, Ник. — Хари вдигна ръка в протестен жест.

— Давам на стареца по малко удовлетворение от време на време. Би могло да се каже, че е най-малкото, което му дължа. Да поиграем на карти.

Стана и се отправи с бързи крачки към игралните помещения, а след минута Ник го последва.

Минаха през анфилада от стаи за игра на карти, осветени от свещи, където крупиетата тихо обявяваха резултатите, а единствените отчетливи звуци бяха пляскането на картите и тракането на заровете. Хари спря при масата за макао.

— Бонъм, къде беше миналата седмица? Заклевам се, от цяла вечност не сме те виждали. — Един джентълмен в безупречно изрязан черен жакет вдигна въпросително очи и изгледа новодошлия. — Ще изиграеш ли една ръка?

— Семейни работи — изрече Хари, придърпвайки един стол към масата. — И да, благодаря.

— Питършам?

Джентълменът в черно махна към друг стол.

Ник поклати глава със смях.

— О, не, не и аз. Да играя с Хари, о, не. Предпочитам да скубя пилета, не да ме скубят.

Махна и отмина.

— Клевета — отбеляза Хари, докато вземаше картите си. — Сякаш някога съм оскубал някого.

— Може би не си, но си дяволски играч — забеляза мъжът, който държеше банката. — Не обичам да играя с тебе, Бонъм, макар да ми е неприятно да го кажа.

Забележката предизвика смях. Хари просто се усмихна и изигра картите си. Обмисляше какво могат да направят пет карти с неговите петнадесет точки, когато някой на масата зад него каза:

— Дагнъм, ще играеш ли?

Хари продължи да обмисля и в същото време слушаше. Един младичък глас отговори утвърдително на въпроса. Хари изигра още две ръце, после се извини.

— Преждевременно за тебе, Бонъм — отбеляза банкерът. — Обикновено не ставаш от масата, докато не разориш банката.

— О, милостта е добродетел, Уедърби — каза Хари. — Не бива да злоупотребяваме с нея.

Тръгна в привидно произволна посока, но ясно съзнаваше, че младият глас беше дошъл именно от масата за комар точно зад него. Взе чаша мадейра от един сервитьор и се заразхожда из помещението, наблюдавайки играта. Спря при масата за комар, отпивайки от питието си.

— Ще дойдеш ли при нас, Бонъм?

Той поклати отрицателно глава.

— Не, благодаря. Достатъчно ми е за една сутрин.

Отмести се малко настрана, но очите му още бяха приковани към масата. Познаваше петима от седмината играчи. Другите двама бяха доста по-млади от собствената му дружинка. И у двамата личаха белезите на младежко прекаляване — зачервени очи, хлътнали бузи и сивкава бледност.

В първия си сезон младите състоятелни мъже обикновено прекаляваха с развлеченията и по принцип Хари едва ли би обърнал внимание на тези двамата или ако ги беше забелязал, само щеше да хвърли леко развеселен поглед към тях, припомняйки си мрачно собствените си младежки лудории. Тези двама щяха да си научат урока, както и той, и хиляди други. Но единият от тях го интересуваше особено много. Единият от тях имаше някаква връзка с виконтеса Дагнъм.

И двамата играеха отчайващо зле и той бързо идентифицира интересуващия го. Той изглеждаше още по-неопитен от приятеля си. Нямаше физическа прилика между този млад мъж, който Хари сметна, че е на малко повече от двадесет години, и виконтесата, но това не беше особено изненадващо, тъй като титлата й вероятно идваше от покойния й съпруг.

След малко се умори да го гледа как губи ръка след ръка и чиповете се трупат при банкера. Премести се при бюфета, за да напълни отново чашата си. Питършам се приближи към него.

— Умори ли се вече да играеш, Хари?

— Не ми се играе тази сутрин — отвърна Хари, облягайки се на бюфета, като наблюдаваше залата. — Кое е онова кутре, което играе на масата на Елиът?

Погледът на Ник последва неговия.

— Кой?

— Онзи е абсурдната светложълта жилетка.

Ник се намръщи.

— Дагнъм, мисля. Записа се в клуба преди около четири дни. Ако ме питаш, онзи, който го записа, не му е направил услуга. Колтрейн, мисля, мъжът с Дагнъм, е син на маркиз. Изглежда, никой от тези двама млади глупаци не знае какво прави, но Колтрейн е наследник и поне има добър семеен кредит. Само дано бащата на Дагнъм да има дълбоки джобове. Съмнявам се, че Маркби би го извадил от затруднение.

— Маркби ли?

— Ъхъ. Дагнъм е член на младшия клон на семейството. Може би не ги познаваш. Не идват често в града, фактически дори се учудвам, че някой от тях е тук. От това, което чувам, Маркби държи връвчиците на семейната кесия доста здраво… управлява целия клан с железен прът. Синът му, виконт Дагнъм, загина в морето… дори може да е бил при Трафалгар.

Тази мисъл накара Хари да се намръщи.

— Да, така беше. Трафалгар. — Грейна триумфално. — Както и да е, сегашният наследник не е много по-голям от пеленаче.

Детето на виконтеса Дагнъм, помисли Хари, разсеяно поглаждайки устата си с два пръста. Това обясняваше присъствието на деца на Кавендиш Скуеър.

Масата за комар приключваше и той загледа как банкерът напъхва чиповете в джоба на жакета си. Младият Дагнъм също го гледаше с неподвижно изражение, близко до отчаянието на заек, когато сянката на някои ястреб затъмни земята пред него. После се обърна и се запъти към салона.

Хари го последва. Младият мъж спря пред бюфета и си напълни една чаша. Изгълта съдържанието и на един дъх и я напълни отново. Хари се приближи към него.

— Давите загубата, а? — забеляза с лек смях. — Това е изпитан път към забравата. — Напълни отново чашата си. — Мисля, че не са ни запознали. — Протегна ръка. — Бонъм, на вашите услуги.

— Дагнъм. Найджъл Дагнъм — изрече младежът, поемайки протегнатата ръка. Усмивката му беше насилена и с нищо не облекчи напрежението около очите му. — Ваш слуга, сър.

— Не съм ви виждал тук преди — забеляза Хари, хвърляйки ленив поглед към залата.

— Така е, сър. Наскоро ме записаха — каза Найджъл, питайки се какво у този джентълмен го кара да се чувства много млад и неопитен.

Не можеше да има нещо нередно в жилетката му, цветът беше извънредно моден, както му бяха казали, а снежнобелите гънки на колосаната му вратовръзка, вързана достатъчно високо, за да крепи брадатата му, бяха безупречни. И все пак в зеления жакет, простата жилетка и панталоните от еленова кожа на Бонъм личеше сдържана елегантност, което караше Найджъл да се чувства почти като провинциален селяндур.

— Е, очаквам с нетърпение да задълбочим нашето познанство — каза Хари, кимна любезно и се отдалечи към една група свои приятели.

Като глупаво нещо намери да каже. Не се интересуваше от неопитни младежи, нагазили в дълбоки води. Никога не беше харесвал познанства с наивници от двата пола. Младите жени го отегчаваха до смърт — не че майките им някога биха им позволили среща насаме с виконт Бонъм… вече не… а колкото до младите момчета, най-голямата услуга, която можеше да направи на когото и да било от тях, беше да ги кастри достатъчно, за да бъде сигурен, че в крайна сметка ще придобият малко градско лустро.

Какво, по дяволите, правеше като търси запознанство с младия Дагнъм?

„Шантава работа“ беше единственият отговор, напиращ на езика му.