Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (22)

21

— Предполагам, че Казанова се е върнал — изрече хитро Ливия, докато мажеше една препечена филия с масло няколко дни по-късно.

Корнелия наливаше кафе.

— Може би — отвърна тя.

— Глупости — изсмя се Аурелия. — „Може би“, как ли пък не. Поглеждала ли си се в последните няколко дни, Нел?

— Изглеждам както обикновено — каза зълва й с леко извиване на устни.

— Не както изглеждаше, когато Хари изчезна — отбеляза Аурелия, посягайки към мармалада. — Къде е бил?

Корнелия вдигна рамене.

— Не съм много сигурна. Някакви семейни работи в провинцията, предполагам. Сега пък какво?

Приятелките й я гледаха с нескриван скептицизъм.

— Странно, че най-близките му приятели като че ли не знаят нищо за задълженията му към децата на покойната му сестра — забеляза Аурелия.

— Така ли казаха? — запита невинно Корнелия, отхапвайки от намазаната с масло препечена филия.

— Да, да. — Аурелия размаха нетърпеливо лъжицата за мармалада. — Приемам, че не е наша работа, но не обиждай интелигентността ни, Нел.

Облиза капка мармалад от пръста си.

— Не бих направила такова нещо — изрече Корнелия с унила усмивка. — Но можем ли сега да не говорим повече за това?

— Разбира се — каза Ливия. — А като говорим за виконт Бонъм, трябва да обсъдим какво ще облечем за онова излизане, на което ни е поканил довечера в парка Воксхол? Мисля, че ако облека твоята зелена туника от креп над сметанената ми тафта, Ели, никой няма да познае и двете дрехи.

— Би трябвало да стане — съгласи се Аурелия. — А аз ще заема синия шал на Нел, за да го наметна върху раирания муселин.

— Ще ти бъде студено — изтъкна Корнелия. — Все пак още е март. Не можеш да се разхождаш безгрижно из градините само по един тънък шал и муселин. Вземи кожената ми наметка. Онази, която Клеър направи от старото наметало за опера.

— Ами ти?

— Мислех за твоята тафтена наметка върху моята лавандулова коприна.

Тя отпи от кафето си.

— Значи е уредено — каза Ливия. — Наистина смайващо е какво направи Клеър със старите ни дрехи, какво остава за новите, които ни уши.

— И постоянните промени, които им прави — вметна Аурелия, отмествайки назад стола си, докато ставаше от масата.

— Тя е наистина много умела шивачка.

— Това ми напомни нещо. Ако излизаш, Ели, ще ми купиш ли малко червена кадифена панделка? Мислех да поръбя онова сламено боне и да му добавя някаква китка череши или нещо подобно — помоли Корнелия, докато също ставаше от масата.

— Разбира се — съгласи се любезно снаха й. — Какви са плановете ти за тази сутрин?

— Трябва да работя със Стиви по латинските спрежения — изрече с гримаса Корнелия. — Последното писмо на графа изисква доклад за напредъка в образованието на наследника му.

— Защо не го помолиш да отпусне пари за гувернантка? — запита Ливия.

— Няма да го направи, не и щом помощникът на преподобния Лейси е готов, склонен и повече от способен срещу нищожно заплащане да подготвя Стиви за Хароу — изрече мрачно Корнелия.

— Във всеки случай, предпочитам да слушам проповедите на татко — каза Ливия. — Макар че от тях ми се доспива. Баркър проповядва за огън и жулел всяка неделя. Дори на Коледа.

— Да, и можете да си представите как се отразява това на преподавателските му методи — каза Корнелия мрачно, както преди. — Няма да оставя сина си на нежните му грижи, каквото и да казва графът.

— Не те обвинявам — въздъхна Аурелия. — Той поне няма да се бърка в образованието на Франи и Сюзън.

— Така е — съгласи се Корнелия със сардонична усмивка. — Момичетата са годни единствено за брак, подчинение и работа. Единствените учители, които им трябват за тези изисквания, са бащите, братята и разбира се, съпрузите. — Отправи се към вратата. — Ще се видим на обяд.

Въпреки привидното си равнодушие обаче Корнелия беше загрижена за напредъка в образованието на своя син. Това беше една област, в която дядо му би могъл да я обвини в нехайство. Ако пратеше помощника на енорийския свещеник в Лондон, за да изпита детето, Стиви вероятно нямаше да покаже добри резултати при по-трудните предмети като латински и гръцки.

Корнелия би могла да се справи с латинския на равнището на петгодишно дете, но гръцкият й беше плачевен. Справяше се с азбуката, но почти с нищо друго и макар да беше убедена, че не е задължително за дете на тази възраст да си служи компетентно с гръцките думи, тя знаеше, че ако Маркби се обърне към равните на себе си, тя ще загуби битката и ще бъде принудена да се върне заедно със сина си под надзора на неговия дядо.

Тя нямаше желание да се откаже от живота, който се откриваше пред нея, но ако подобен ход беше в интерес на децата й, щеше да си отиде и да погребе съжаленията дълбоко в себе си. Но не вярваше, че подобно действие сега ще бъде в интерес на когото и да било. Децата й, разбира се, не страдаха. Всичко в новото им обкръжение ги омайваше, обгръщаше ги сигурният пашкул на здравата близост с майка им и с Линтън.

Не, тя се беше посъветвала със съвестта си и беше стигнала до заключението, че влечението й не е във вреда на децата й на този етап. Те просто я осъждаха на цяла сутрин спрягане на латински глаголи е едно непокорно петгодишно дете.

— Не разбирам как можахте така да го изгубите. — Хари се опитваше да скрие гнева си, макар че чувството му за безсилие всеки момент можеше да избухне. — Казахте, че сте го намерили в Билингсгейт.

Двамата агенти изглеждаха съкрушени, но и непреклонни.

— Проследихме го до първата квартира, сър. Можехме да го приберем още там, но имахме заповед да го оставим на вас.

Хари въздъхна.

— Да, знам. Извинете ме за нетърпението. А второто място?

— В Билингсгейт, сър — каза Коулс. — Пак го намерихме, но заповедта си беше същата. Когато предадохме информацията, той пак беше изчезнал.

— И този път нямаше указания — добави лаконично другият агент с известно удовлетворение. — Преровихме околностите, милорд, разпитахме всеки Том, Дик и Хари^[1], с извинение, милорд, обаче напразно. И опашката му не можахме да хванем.

Хари забарабани с пръсти по масата. Разбираше, че е трябвало да остави тези двамата да хванат Найджъл Дагнъм веднага щом го бяха намерили. Когато човекът, следящ Найджъл, беше еднозначно разпознат като французин и беше станало ясно, че враговете са набелязали младежа, Хари не биваше да има нищо общо с цялата тази работа, с изключение на първия сигнал към Саймън. А трябваше да устои на подтика да задържи тази бъркотия, така да се каже, в рамките на семейството.

Сега обаче Дагнъм беше изчезнал и Хари беше принуден да признае, че за първи път в професионалния си живот е допуснал лични съображения да замъглят преценката му. Същественият въпрос сега беше дали Найджъл още бяга, или вече е в ръцете на врага.

— Продължавайте да търсите — каза той. — Вината е моя.

— Да, сър. — Двамата агенти кимнаха уважително. — Ако пак го намерим, да действаме ли?

— Непременно — отговори Хари. — Не отлагайте и една секунда. Само ми съобщете, когато го отведете на безопасно място.

— Ясно, сър. — Обърнаха се, за да си тръгнат, но тогава Коулс погледна през рамо, посягайки към вратата. — Ако стане нещо, сър…?

— Правете каквото трябва — каза Хари.

Може би подписваше смъртната присъда на Найджъл Дагнъм, но не виждаше друга възможност.

Личните работи не се смесваха с професионалните. Той винаги беше вярвал в това, но никога досега не се беше изправял пред такъв конфликт. След два часа щеше да придружава любовницата си, която беше братовчедка на Найджъл, и двете й най-добри приятелки — и те близки приятелки на Найджъл, на забава в парка Воксхол. Лодките щяха да чакат гостенките му при стъпалата до водата в девет часа, внимателно подбрана вечеря щеше да бъде поднесена в частен павилион в единадесет часа. Искаше да прекара известно време с Корнелия на публично място. Нелепо опасен импулс в сегашните обстоятелства, но такъв, на който не можеше да устои. Сред уединените горички и сенчести пътеки в парка Воксхол те можеха незабележимо да намерят малко интимност и той беше планирал разходката така грижливо, както би направил за извеждането на застрашен агент от сърцето на Санкт Петербург.

И това щеше да го тормози.

 

 

— Е, какво мислите? — Ливия се представи в салона точно когато часовникът удари осем. — Не е ли съвършена тази наметка? О, и вие изглеждате чудесно.

— Всички изглеждаме чудесно — каза Корнелия. — И чаената чаша чака.

Запъти се към входната врата, по изключение отворена от Маркъм.

— Къде е Лестър тази вечер, Маркъм? — запита тя, слагайки копринените си ръкавици.

— Каза, че имал някаква работа да върши — осведоми я икономът. — А вие чукайте силно, като се върнете. Спя като заклан.

— Оставете ключа под саксията — каза Ливия, посочвайки една от празните гръцки урни, които стояха на стража край входната врата. — Сами ще си отключим.

Маркъм поклати глава.

— Не мога да го направя, госпожо, не и с всичките тия вмъквания през нощта.

— От известно време никой не е влизал, Маркъм — изтъкна Корнелия. — Оставете кучетата свободни и ключа под саксията.

— Ами, имате право. Надявам се да знаете какво вършите.

Маркъм отстъпи в коридора, затваряйки вратата след дамите, които само свиха рамене и слязоха по стъпалата към очакващата ги берлина.

Новият кочияш, доста възрастен мъж, строг като Маркъм, който го беше представил без нито една дума, след като каретата беше приведена в годен за движение вид, седеше на капрата, навивайки дългия си файтонджийски камшик, докато Джеми, който се изявяваше като лакей, когато станеше нужда, настаняваше дамите в обширните пурпурни дълбини на старинното превозно средство.

— Иска ми се да знам къде Маркъм е намерил Харпър — каза Ливия, настанявайки се сред овехтелите възглавници.

— Не представи никакви препоръки.

— Подозирам, че е бил кочияш на леля София, преди тя да се откаже от каретата — каза Корнелия. — Изглежда добре запознат с големината й, а никак не е лесно да караш карета по тези улици.

— Да, сигурна съм, че не са били толкова оживени, когато всички карети са били големи колкото тази чаена чаша — съгласи се Аурелия. — Със сигурност е достатъчно стар, за да е бил на служба у леля София. Предполагам, че е на едни години с Маркъм.

— И на колко години мислиш, че е? — запита, усмихвайки се, Ливия. — Изглежда толкова вкостенял, че не е възможно да се определи.

Каретата ги достави пред стъпалата срещу водната порта на парка Воксхол, където цяла редица лодчици се полюшваха върху вълните, докато лодкарите викаха подканващо към евентуалните си клиенти. Джеми скочи от мястото си отзад на каретата и спусна стъпалата.

— Ще повикам лодка, милейди.

— Вече съм се погрижил — обади се бодро сър Никълъс Питършам. — С Дейвид се наехме да ви превозим безопасно през реката, дами, където ни чака домакинът ни.

— Това е успокояващо. — Корнелия пое ръката му, слизайки от каретата. — Не ми се иска да цопна с главата надолу в тъмната мазна вода на Темза в студена мартенска вечер.

— О, не се страхувайте, госпожо, такова нещо не може да се случи — окуражи ги лорд Форстър. — Не съм чувал за подобна случка, но дамите си имат своите страхове, това ми е известно.

Корнелия се засмя.

— Наистина, лорд Форстър, но това беше само шега. Нямам такива страхове, уверявам ви.

Стори й се донякъде облекчен.

— Наехме много стабилна лодка, госпожо. Достатъчно голяма за всички ни.

— Много сте любезен, милорд — каза Ливия, усмихвайки се изпод шапката си, подобно на пяна творение от дантела и шифон, която красиво обрамчваше лицето й.

Двама мускулести гребци ги превозиха бързо през реката до водната порта на парка, където Хари стоеше и ги очакваше. Той бързо се приближи към стъпалата.

— Добър вечер, дами.

Зелените му очи блеснаха, когато срещнаха погледа на Корнелия, и той протегна ръка, за да я изведе на брега, но пръстите му силно стиснаха нейните и за секунда палецът му игриво подразни дланта й през тънката копринена ръкавица. Той успя да вложи в това малко движение дълбоко еротичен смисъл и тялото на Корнелия реагира както винаги с трепване в слабините, което я накара рязко да стисне бедра.

— Леля ми реши да се присъедини към нас — каза Хари с леко извинителен тон. — Слуша концерта в Ротондата.

— Не бих допуснал, че Воксхол е по вкуса на нейна светлост — забеляза Дейвид.

— Нито пък аз — съгласи се Хари. — Но когато заговорих за нашата малка компания, тя обяви, че ще се присъедини към нас. Тя самата и компаньонката й — добави той. — Илайза Кокс е компаньонка на пралеля ми в последните двадесет години — обясни той на жените. — Тя е безобидна душа и страхувам се, донякъде обект на тормоз от страна на леля ми.

Предложи ръка на Корнелия.

Градината беше обляна в толкова много светлини, окачени по дърветата, колонадите и павилионите за вечеря, че почти би могло да бъде пладне, помисли Корнелия. Досега само веднъж беше идвала в парка Воксхол по време на първия си и единствен лондонски сезон и тогава й се бе сторил вулгарен. Струваше й се, че положението не се е подобрило много.

— Признавам, изненадана съм, че си избрал това място за забава, Хари — измърмори тя, докато вървяха нагоре по пътеката към Ротондата сред образци на нещо, което би могло да се вземе за великолепни фонтани.

— Не ви ли харесва, госпожо?

Той вдигна вежди.

— Не смяташ ли, че е малко крещящо?

Тя му хвърли кос поглед с лека усмивка.

— Повече от малко — охотно се съгласи той. — Наистина, никога не съм разбирал с какво е толкова привлекателно.

— Тогава защо го избра?

— Не можеш ли да предположиш, Нел? — Гласът му беше нисък и чувствен, очите му блестяха с чиста страст, когато я погледна. — Това е едно от малкото публични места, където човек може да се оттегли незабелязано в сенките, за да се отдаде на.

Разтвори ръце в широк жест.

Тя си пое остро дъх и докосна устната си с език.

— Малко е студено за съблазни на открито, сър.

Гласът й потрепна странно.

Той изпусна изкусна съжалителна въздишка.

— Уви, страхувам се, че си права, скъпа. Дотук с добре измислените планове.

Корнелия се разсмя звънко, привличайки погледите на околните по пътеката. Побърза да дръпне ръката си от неговата и поизостана, за да се изравни с Ливия, която вървеше заедно с Дейвид.

— Не е ли великолепно, Лив? — извика тя весело.

Ливия я изгледа озадачено.

— Така ли? — после си спомни за домакина си и за евентуалната неучтивост, която той би могъл да види във възраженията срещу избора му на място. — О, да, разбира се. Светлините са великолепни и оркестърът е много, много силен — завърши тромаво.

— Храбър е може би le mot juste^[2] лейди Ливия — каза Хари, забавяйки ход, за да се изравни с тях. — Никой не го слуша, а хората продължават да свирят в нощта, изпълнени с надежда.

Ливия го погледна укорително.

— Колко безчувствено, виконте.

— Какъв си лош, Хари, така да разстройваш дамата — протестира Дейвид. — Искате ли да послушаме оркестъра, лейди Ливия? С радост ще ви придружа до техния павилион.

— Благодаря, за мене ще бъде удоволствие — каза Ливия.

Отдалечиха се към най-голямата от многото горички, от които беше съставен паркът и зад която се виждаха цветните светлини, украсяващи огромния павилион за оркестъра.

— Страхувам се, че я обидих — измърмори Хари.

Корнелия и Аурелия се засмяха.

— Лив има меко сърце, виконте, но не е сантиментална — каза му Аурелия. — Само се шегуваше с вас.

Приближиха се към Ротондата, където свиреше струнен квартет. Дукесата махна властно с лорнета си, когато ги видя.

— Насам, Бонъм. Трябва ми пунш.

Стана сред вихрушка от шалове, безчувствена към безпокойството, което причиняваше на съседите си, и изплува от реда, влачейки подир себе си една дребна женица, напъхала кестенявата си коса в боне от бяла дантела, която се извиняваше шепнешком на всички без изключение.

— Горката Илайза — промърмори Хари, приближавайки се към пралеля си, когато тя стигна края на реда.

— Скучна музика — заяви дукесата. — Не понасям Хендел.

— Не бяхте длъжна да идвате на концерта, госпожо — изрече меко Хари.

— А какво друго да правя, докато ти се шляеше на стъпалата? — запита дамата с раздразнителен тон.

— Не се шляех, госпожо, посрещах гостите си — отвърна Хари.

Имаше моменти, когато отказваше да се съобразява с настроенията на пралеля си. Той беше единственият в семейството й, който постъпваше така, и знаеше, че тя го харесва заради това, макар че по-скоро би умряла, отколкото да го признае.

— Нахално пале — каза тя, но раздразнението вече беше напуснало физиономията й.

— Добър вечер, ваша светлост — каза Корнелия, подавайки ръка. — Каква приятна изненада. Помните снаха ми, лейди Фарнъм, Лейди Ливия слуша оркестъра. Скоро ще дойде при нас.

— Да, да, разбира се — отвърна по-възрастната жена. — Илайза, това са момичетата, за които ти разказвах. Моята компаньонка, госпожица Кокс.

Махна с ветрилото си към жената, която се усмихна и наклони глава, като същевременно подхващаше влачещите се шалове на работодателката си.

— Ваша светлост — поклони се Ник.

— О, това сте вие — отбеляза тя, вдигайки лорнета си, за да го огледа. — Къде е другият. Форстър, нали така беше. Винаги сте заедно.

— Не съвсем винаги, госпожо — протестира Ник, покланяйки се отново.

Дамата обаче видимо загуби интерес към него.

— Бонъм, ако си готов с павилиона за вечерята, ще отида там сега. Искам чаша пунш. Лейди Дагнъм, елате с мене. — Махна на Корнелия, добавяйки: — Според мене, скъпа, единственото основание човек да дойде тук е пуншът.

Корнелия се усмихна учтиво, съгласявайки се с неохота, и предложи ръката си на дамата. Хари зае мястото си и предложи ръка на Илайза Кокс.

Аурелия побърза да каже с нисък глас:

— Бих искала да послушам концерта, сър Никълъс. Само няколко минути. Случайно много харесвам Хендел.

Той се отзова незабавно.

— Разбира се, госпожо. Хари, ще ни извините ли? Ще дойдем при вас за вечерята.

— Разбира се, скъпи приятелю, разбира се. — Хари махна небрежно в знак на съгласие. Предполагаше се това да е неговата забава, но щом дукесата беше решила да поеме командването, той спокойно можеше да подаде оставка. — Мисля, че павилионът е номер шест покрай основната колонада. Ще ни намерите там.

Аурелия и Ник се върнаха обратно, а останалите четирима продължиха по осветената пътека. Корнелия поддържаше светски разговор, но скоро осъзна, че спътничката й не се интересува от думите й, затова замълча и развеселена осъзна, че тъй като и това не предизвика никаква забележка, е била права.

Хари ги насочи към павилиона за вечеря, който беше наел за тази вечер, и сам донесе чаша подсладено греяно вино с подправки за Илайза, която за нищо на света не би докоснала нещо толкова силно като пунш, докато един лакей поднасяше чаши с пунш на Корнелия и дукесата, която без да каже и дума, беше дала да се разбере, че Корнелия не бива да се отделя от нея.

След две чаши пунш нейна светлост обяви:

— Ще се поразходя. Дайте ми ръка, лейди Дагнъм.

Уви се плътно в шала си, докато даваше нареждания.

— Госпожо, — започна Хари.

— Не, не, няма нужда да ни придружавате, Бонъм. Останете тук и се грижете за Илайза. Елате, госпожо.

Потупа властно ръката на Корнелия.

Корнелия се подчини. Не можеше да си представи да направи нещо друго и всъщност намираше пралелята на Хари по-скоро забавна, макар да подозираше, че малките неща имат голямо значение. Хвърли поглед към Хари, който почти незабележимо сви рамене и леко й намигна, преди да обърне вниманието си към Илайза.

— Ще отидем нататък — обяви дукесата, когато стигнаха пътеката под главната колонада.

Махна с ветрилото си към една тясна пътечка, която се отделяше под прав ъгъл от по-широката пешеходна алея.

Тази много по-уединена пътека ги отведе към малка вътрешна горичка, от която тръгваха други пътеки. Съдейки по шепота и шумоленето наоколо, още щом навлязоха в горичката, Корнелия предположи, че това е някакво убежище за любовни срещи. Може би едно от местата, където Хари беше предвидил да се разходят само двамата. Вместо което тя беше дошла тук водейки под ръка една страховита възрастна дама, която имаше определена причина да иска разговор на четири очи. Това би я накарало да се разсмее, ако в същото време не се чувстваше неспокойна. Беше убедена, че дукесата не прави нищо без основателна причина. Ако не в други отношения, поне в това праплеменникът й приличаше на нея.

— Ще седна ето там — каза нейна светлост, посочвайки дървената пейка под един бук, на чиито голи зимни клони бяха окачени цветни фенери. — Ще оставим сенките на любовниците — добави тя. — Доста много навлизаме в тяхна територия.

За свое учудване Корнелия долови нотка сух хумор в гласа на старата дама.

Дукесата седна, подреждайки полите и шаловете около себе си.

— Сега, скъпа, да пристъпим към работата.

Тревогата на Корнелия се засили. Но с нея дойде и гневът. Тя не беше длъжна да се подчинява на тази страховита жена, тормозеща всички, макар че собственото семейство на дамата й се подчиняваше.

— Не ви разбирам, госпожо.

— Недейте да важничите, лейди Дагнъм. Седнете до мене.

Гласът на жената със сигурност беше любезен.

Корнелия седна до нея, но остави разстояние помежду им. Скръсти ръце в скута си и зачака.

— Вие имате интерес към Бонъм — обяви събеседничката й.

— Кое поражда у вас това впечатление, госпожо? — запита ледено Корнелия, преди нещата да стигнат по-далече.

— Е, би било бъде глупаво от ваша страна, ако не е така — отвърна дамата. После каза с доста по-спокоен тон: — Но не това имах предвид. Бонъм има интерес към вас.

— Питам ви пак, госпожо, кое поражда у вас това впечатление?

Корнелия усети как страхът свива стомаха й. Ако тази жена подозираше каквото и да било, само една думичка щеше да бъде достатъчна за Маркби.

— Скъпа, познавам Бонъм от бебе. И вероятно го познавам по-добре от собствените му сестри. Той има интерес към вас. Освен начина, по който ви гледа, когато мисли, че никой не го наблюдава, той никога няма да се разтича така, както го прави за вас. Бонъм е едно от най-видните семейства. Могат да проследят родословието си до Уилям Завоевателя. В сравнение с тях, лейди Дагнъм, вие и приятелките ви, макар да сте достатъчно достойни за уважение, не бихте могли сами да влезете в най-добрите среди. Не… не, не настръхвайте. Ако искате, вярвайте, но аз ви говоря добронамерено. Хари не е длъжен да се старае толкова много, за да помогне на три жени, които не притежават нито състояние, нито изтъкнато родословие, да напреднат в този свят.

Корнелия много добре знаеше, че това е самата истина. Сдържа езика си и зачака.

— Следователно той има друг интерес към една от вас, а аз не съм вчерашна, лейди Дагнъм. Интересът му е насочен към вас. И ако не получава отговор, защо ще приемате помощта му, освен ако не търсите лесно издигане в обществото.

Корнелия не удостои това с отговор. Остана да седи, кипейки от гняв, и едва сдържаше ръце в скута си.

Дукесата я обърка с изкискването си.

— Не, не ми издирайте очите, скъпа. Много добре знам, че случаят не е такъв. И трите сте чудесно възпитани. Благодарение на вашите майки. И в семействата ви няма нищо осъдително.

— Много сте любезна, госпожо.

Корнелия се взираше право напред към центъра на горичката, където стоеше някаква анонимна гръцка статуя.

— Има обаче нещо осъдително при Бонъм. Рано или късно ще чуете за него, но бих предпочела да го чуете от човек, който взема присърце интереса му.

Корнелия се обърна, за да погледне към жената за първи път; откакто беше започнал този неприятен разговор.

— Семейството на лорд Бонъм ли? — запита тя недоверчиво.

— Не, не семейството му. Самият той. — Сега в поведението на нейна светлост се долавяше леко неудобство. Облечената и в ръкавица ръка започна да усуква ресните на кашмирения и шал. — Казвал ли ви е нещо?

Корнелия се изсмя — къс, безрадостен смях, в който имаше нещо повече от намек за горчивина, и отново отмести поглед.

— Много малко, госпожо.

Събеседничката й въздъхна леко.

— Винаги е бил такъв. Дори аз не знам почти нищо за него… за това, което прави. Но вие трябва да се оправяте, скъпа. Или можете да живеете с това, или не можете. Смятам, че не е моя работа.

И това внася промяна, помисли хапливо Корнелия. Но каза само:

— Предполагам, споменавате този осъдителен факт, защото възнамерявате да ми разкажете за него.

Усети очите на събеседничката си да оглеждат профила й, почувства смущаващо проницателния им поглед.

— Знаете ли, че е бил женен? — запита дукесата.

— Да, каза ми — отвърна безизразно Корнелия. — И че виконтесата е починала при злополука.

Дукесата като че ли си пое дълбоко дъх, сякаш се приготвяше за нещо.

— Съпругата му беше лейди Ан Феърбанкс, дъщеря на дук Графтън. Умря при подозрителни обстоятелства.

След като изрече това, дукесата стисна устни в тънка черта.

Корнелия се почувства така, сякаш някой я беше залял с кофа студена вода.

— Бихте ли обяснили, госпожо?

— Бяха заедно в провинцията.

Сега нейна светлост заговори оживено, сякаш искаше да изброи колкото може по-бързо неприятните факти.

— Чули ги да се карат. Според свидетели на разследването Ан излязла от спалнята на съпруга си разярена. Чули Бонъм да крещи от най-горното стъпало, докато тя слизала. Ан някак се спънала. Паднала и се пребила. Никой не е видял точно какво е станало, но баща й е твърдо убеден, че съпругът й е причинил смъртта й.

Замълча за миг, веейки си с ветрилото, преди да каже:

— Стана ясно, че Ан е имала женен любовник… всъщност с Вайбърт са били любовници още преди тя да се омъжи за Бонъм, който нищо не е знаел за това. Този факт, изглежда, даваше някакъв мотив, достатъчен за разследването, за да проучва възможността смъртта й да не е била злополука. Глупости, разбира се.

Спря, сякаш за да си поеме дъх, и Корнелия се уплаши от бледнината й под грижливо наложения руж.

Тя изрече:

— Моля ви, госпожо, не се огорчавайте повече.

Дукесата изсумтя пренебрежително.

— Не съм огорчена. Ядосана съм. Дори след пет години още се ядосвам.

Отново си пое дълбоко дъх.

— Е, с две думи, лейди Дагнъм, макар и признат за невинен от разследването, Бонъм носи тази сянка и ще я носи, докато е жив. Дукът продължава да вярва във витата му, а има и други, които му подражават, фактите са мъгляви, свидетелските показания като цяло са объркани. Кръгът на Бонъм стоеше зад него и продължава да стои. Обществото като цяло се държи така, сякаш това никога не се е случило. Но ако той се ожени повторно, скандалът отново ще стане новината на деня.

Корнелия остана да асимилира това в дълго мълчание, после каза:

— Предупреждавате ме да стоя далече, така ли, госпожо?

Дукесата полека изви глава, за да я погледне.

— Не да стоите далече, скъпа. Само ви предупреждавам какво да очаквате. Много обичам Бонъм. Ако сте склонна да застанете до него, той ще ви бъде добър съпруг. Но това ще бъде изпитание за вас, ако не намерите начин да се справите със скандала. Не допускайте грешка в това отношение. — Тя се изправи рязко сред вълни от кашмир и коприна. — Ето, казах каквото имах да казвам и става студено.

Корнелия се изправи и й предложи ръката си. Не беше сигурна как да изтълкува току-що чутото. След минута изрече:

— Извинете ме, госпожо, но въпреки че оценявам доверието ви, това не изглежда необходимо. Хари никога не е дал и най-малкия намек, че ще ми предложи брак.

Дамата отново изсумтя пренебрежително.

— Разбира се, че не, момиче. Той не би подложил никоя жена на онова, което е убеден, че ще се случи. От негова гледна точка бракът никога няма да бъде възможност за него, защото не би искал да изложи никоя жена на скандала. Но греши. Достатъчно стара съм и достатъчно съм видяла, за да знам, че вестта за брака му ще бъде чудо за три дни. Не казвам, че ще бъде лесно, но ако и двамата покажете, че сте над тези неща, това ще заглъхне по-скоро рано, отколкото късно.

Корнелия не каза нищо и дукесата отново заговори в тишината.

— Мислите ме за самонадеяна, разбира се, нахална старица, но както казах, обичам Бонъм. И ви харесвам — добави почти сякаш й беше хрумнало впоследствие.

Поредният възел в кълбото на Хари Бонъм, помисли Корнелия, докато се връщаха към павилиона за вечеря. Искаше ли да го развърже? Можеше ли да си позволи да го развърже? Петното на убийството, Със сигурност щеше да нагорещи желязото, което граф Маркби с радост щеше да си изкове.

Предположи, че това обяснява защо Хари се прави на Казанова, като идва при нея през прозореца. Според него, ако аферата им останеше тайна, тя нямаше да бъде опетнена от скандала. И поради същата причина отношенията им никога нямаше да станат нещо повече от любовна афера. Осъзнаването предизвика тръпка на удовлетворение, но никакво удоволствие.