Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (16)

15

Хари слезе от седлото и подаде юздите на Ерик.

— Върни го у дома, аз ще се върна пеша — нареди той, преди да се изкачи по стъпалата към предната врата на къщата до Кавендиш Скуеър.

Вдигна чукчето и го остави да падне, после отстъпи и се ослуша. Винаги му беше интересно кой ще дойде да му отвори. Някоя от жените или мълчаливият, подозрителен Маркъм.

Остана да чака доста дълго, за да разбере, че сигурно ще дойде прислужникът. Нел и приятелките и реагираха доста по-бързо. Вратата се отвори със скърцане и както очакваше, Маркъм надникна към него през тесния отвор.

— Да? — запита той.

— Лейди Дагнъм тук ли е, Маркъм? — запита Хари, докато отваряше по-широко вратата, за да влезе вътре покрай прислужника.

Свали шапката си и я хвърли на скамейката.

— Може да е — каза Маркъм. — Не съм я видял да излиза.

— Тогава може би ще известиш за мене. — Хари се усмихна сърдечно, докато сваляше палтото си. — Виконт Бонъм, Маркъм — напомни любезно, когато мъжът не помръдна, видимо нерешителен, втренчил отсъстващ поглед в него.

— О, да — кимна Маркъм. — Дамите са в кухнята.

Затътри крака към вътрешните области на къщата, оставяйки Хари да стои в преддверието.

Хари примирено поклати глава и се огледа, забелязвайки полировката, восъка и блясъка на полилея. Обстановката на Кавендиш Скуеър се беше подобрила значително. Хвърли бегъл поглед към салона и кимна одобрително. Тъкмо щеше да отиде да изследва трапезарията на оттатъшната страна на преддверието, когато чу очакваните стъпки.

Корнелия изникна от полумрака на коридора зад стълбите, които водеха към кухнята. Спря за миг, преди да излезе на светло в преддверието, за да се успокои. После пристъпи напред и протегна ръка.

— Лорд Бонъм, липсвахте ни в последните няколко дни.

Гласът й беше протоколно вежлив, както и усмивката, но очите говореха друго.

— Госпожо. — Той пое ръката й и я целуна, задържайки погледа й за момент. — Ако беше възможно, нямаше да отсъствам толкова дълго.

— А? — Тя наклони глава на една страна и го погледна с шеговита усмивка. Както винаги, той представляваше видение на скромна елегантност в панталони за езда от еленова кожа и тъмнозелено палто. — По работа ли, сър?

— За съжаление — отвърна той, все още държейки ръката й. Усещаше как пръстите и потрепват и ги стисна по-здраво.

— Неприятност, но неизбежна.

— Разбирам. Колко необикновено, милорд. Повечето господа в града успяват да отклонят неизбежните работи.

На устните му се мярна усмивка.

— И какво ви кара да мислите, милейди, че спадам към тази категория безделници?

— Глупава грешка, простете ми — отвърна тя и лека розовина се появи на високите й скули. — Опитът трябваше да ме научи, че не е така.

— И аз бих помислил същото — изрече той тържествено.

— Получихте ли списъка с имена, който ви пратих?

— Да, много сме ви благодарни — каза тя, най-накрая оттегляйки ръката си. — Елате в приемната. Мога ли да ви предложа чаша шери?

— Благодаря.

Той я последва в оръфаната неофициалност на приемната. Напрежението във въздуха беше осезаемо, някаква зла енергия, която протичаше между тях и правеше тази игра на неосведоменост още по-възбуждаща.

— Къде са лейди Фарнъм и лейди Ливия?

— Лив разхожда кучетата, а Ели прави подсладена извара за Франи — изрече Корнелия, наливайки две чаши шери.

Баналната забележка върна и двамата на земята, но все пак не можа да разсее напрежението. Тя му подаде чашата и вдигна своята към устните си.

— Как върви шиенето на роклите? — запита Хари.

Корнелия беше облечена в едва от обичайните си прости рокли, косата й беше свита на тежък кок на тила, нищо у нея не сочеше дори мъничък интерес към модата.

Внезапно тя осъзна колко старомодно изглежда.

— О, добре върви, би могло да се каже — изрече тя с лекота. — Няма да повярвате, ако ни гледате сега, но и трите имаме великолепни дрехи. Просто чакаме възможност да се появим в целия си блясък пред обществото.

Той се позасмя. Искаше да посегне към нея, да я привлече към себе си, да прокара ръце по тялото й, да си припомни всичките му извивки. Усещаше аромата й, лавандула и розова вода, и под тях лек намек за женска възбуда.

— Нел — каза той тихо с присвити очи. — Нел?

— Не. — Протегна ръце, сякаш за да го отблъсне. — Не говори с такъв тон, Хари. И без това ми е достатъчно трудно да се сдържам. Може да влезе някой.

Той наведе глава в знак на съгласие.

— Ще дойда днес при тебе.

— Не — каза тя, но без убеждение.

Преди да успее да запита защо му отказва, вратата се отвори. Влезе Аурелия, понесла форма за желе.

— Нел, можеш ли да повярваш. О, лорд Бонъм. Чудехме се къде сте се скрили.

— Никъде, лейди Фарнъм — каза той, вдигайки свободната и ръка към устните си.

Погледна въпросително към това, което тя държеше в другата си ръка.

— Това е форма за желе — обясни Аурелия. — Мислех, че е заек, но. — Разсмя се. — Прекалено абсурдно е, но какво, за бога, е правила леля София с това в кухнята си.

Вдигна формата.

Корнелия се вгледа, после я взе от ръцете й.

— Боже господи — измърмори тя. — Каквото си мисля ли е?

Аурелия само кимна, смехът я надвиваше.

Хари взе предмета от Корнелия и го вдигна.

— Дяволите да ме вземат — изрече с известно страхопочитание. — Това е било в къщата на една възрастна отшелничка?

— Очевидно — потвърди Аурелия през смях. — Маркъм стана много сериозен и мълчалив, когато го запитах за това, но мисля, че леля София по някое време е живяла по-скоро смело.

— Направи ли изварата? — запита Корнелия, обръщайки формата, за да я огледа по-внимателно.

Представляваше гола жена, много разкрепостено гола жена.

— Мислех, че е заек, докато не го извадих от формата — протестира Аурелия, после се отпусна на дивана в нов изблик на смях. — Трябваше да я хвърля в мивката, преди Франи да разбере какво е.

Корнелия се строполи смеешком на един стол и Хари остана да ги наблюдава един-два мига с приятно чувство. Можеше на пръв поглед да приличат на провинциални мишки, но тези жени имаха възхитително зряло и необикновено чувство за хумор. С изключение на факта, че той не познаваше жени от тяхната класа, които да прекарат цял следобед в кухнята, правейки подсладена извара за дете, със сигурност не познаваше жени, които да намират такава рискована форма толкова смешна, както тези двете.

Чувстваше се така, сякаш се къпе в освежаващ поток. Никакви преструвки, никакви подсмихвалия, никакви прояви на момински страх. Само искрени реакции.

Аурелия изтри очи с опакото на дланта си.

— И така, какво ви донесе пред прага ни, лорд Бонъм?

— Светско посещение — отговори той. — Но с една основна цел. Питах се дали вече сте готови да приемате посетители.

— Вече приемаме вас — изтъкна Корнелия, поднасяйки гарафата към чашата му.

— Странно, не гледам на себе си просто като на светски посетител, лейди Дагнъм — отвърна той сухо. — Много ми е мъчно, ако ме смятате за такъв.

— Не е така — протестира Аурелия. — Нел само се шегува.

Той погледна към Корнелия, вдигайки вежди в полуразвеселен въпрос. Тя леко вдигна ръка, накланяйки глава, сякаш признаваше, че е победена.

— Може би не ви смятам за такъв — каза тя. — Но за да отговоря на въпроса ви, вярвам, че сме готови. Какво мислиш, Ели?

— Със сигурност — потвърди снаха й. — Смятаме да започнем с посещенията веднага щом намерим карета. Надявахме се да привлечем Найджъл за тази задача, но не сме го виждали вече няколко дни. Щяхме да му пратим бележка в дома на маркиз Колтрейн, където е отседнал.

— Или беше отседнал — подметна Корнелия. — Може би си е намерил собствено жилище. — Сви рамене. — Ще се появи, винаги се появява.

— Е, в негово отсъствие може би мога да ви бъда от помощ — предложи Хари. — Случайно се сдобих с втори кочияш преди няколко седмици, но нямам достатъчно работа за него.

С удоволствие ще ви го заемам всеки път, когато имате нужда. Колкото до карета, имам една, която почти не ползвам. Държа я за сестрите си, когато идват на гости. С радост ще я предоставя на ваше разположение.

— Не бихме могли да приемем подобна щедрост, милорд — изрече веднага Корнелия енергично и почти неучтиво. — Много любезно от ваша страна, но наистина ще се справим сами.

Предложението му би било безупречно, ако идваше от роднина или дори от много стар и близък семеен приятел, но от обикновен познат беше със сигурност неуместно. Това я навеждаше на мисли за любовници, а тя нямаше да бъде единствената личност, която да долови неуместност в предложението, колкото и невинно да беше. Графът би могъл да съзре в него възможност да сложи край на лондонския им престой, ако това стигнеше до ушите му.

Хари леко се намръщи на нейния жар, но неохотно кимна в знак на съгласие. .

— Щом настоявате, госпожо. Предложението остава в сила, ако промените намерението си.

— Няма да го променим — каза тя твърдо.

— Но сме много благодарни за предложението, сър — изрече Аурелия, опитвайки се с топла усмивка да заглади впечатлението от резкия отказ на Корнелия.

— Добре, вярвам, че няма да откажете следващото ми предложение. — Той се облегна на стола си, кръстосвайки обутите си в ботуши глезени с облекчен вид. — Ако не възразявате, бих искал да доведа пралеля си, дукеса Грейсчърч, да ви посети. Тя е в града за няколко дни и познава всички. — Поспря, подбирайки думите си внимателно, не искаше да звучат ни най-малко покровителствено пред тези свирепо независими жени. — Нейното одобрение ще гарантира всеки социален дебют, който бихте могли да си пожелаете.

— Тогава това е предложение, което ще приемем с крайно удоволствие — побърза да каже Корнелия. — Кога ще я доведете?

— Утре, ако не е много рано.

Аурелия поклати отрицателно глава.

— Ни най-малко. Приемната е готова, следобедните ни рокли са готови.

— Тогава ще ви посетя утре вечер. — Той стана, за да се сбогува. — Ако попадна на братовчед ви, лейди Дагнъм, ще му кажа да ви посети. — Протегна ръка първо към Аурелия.

— Приятен ден, лейди Фарнъм.

— Лорд Бонъм. — Тя стисна топло ръката му. — Бяхте много любезен.

Той се усмихна и докосна с устни пръстите й.

— Удоволствието беше изцяло мое, госпожо. — Пусна ръката й и се обърна към Корнелия. — Изпратете ме, лейди Дагнъм.

Корнелия долови несъмнено собственически тон в молбата. Беше придружена от усмивка, която, макар да отнемаше от нейната безапелационност, някак си подсказваше дори още по-голяма интимност.

Тя се вцепени, питайки се дали Аурелия беше доловила това. Тонът със сигурност беше по-особен, не какъвто се използваше между обикновени познати. Тя тръгна пред него към вратата, достатъчно хладнокръвно, забелязвайки с лек смях:

— Вече опознахте нашето домакинство, виконте. Както правилно предположихте, Маркъм трябва да е ангажиран някъде другаде.

Хари я последва в преддверието. Тя отвори вратата и следобедната слънчева светлина, бледа и хладна, прати деликатен лъч към паркета.

— Направили сте чудеса за толкова кратко време — каза той, поглеждайки нагоре към искрящия полилей.

— Благодаря.

Корнелия му отправи светска усмивка, замаскирала изблика на желание, които накара да се свият пръстите на краката й, обути в копринени чехли.

В отговора му нямаше нищо светско. Зелените му очи бяха присвити, зениците му бяха малки и черни като късчета ахат, когато я погледна, без да се усмихва.

— Остави прозореца отворен — нареди полугласно. — И за бога, гледай проклетата котка да я няма в стаята.

Прекрачи прага, спирайки на най-горното стъпало, за да каже през рамо:

— И онези смешни кучета.

Без да чака отговор, слезе на улицата и се отдалечи, без да погледне назад.

— Арогантно същество — измърмори Корнелия, осъзнавайки собствената си силна възбуда.

Падаше му се да се заключи, да залости прозореца и да спи с котката и кучетата в краката си.

Само дето, разбира се, нямаше да го направи. И този проклетник го знаеше.

— Защо стоиш на отворена врата, Нел?

Корнелия побърза да затвори вратата, когато чу зад себе си гласа на Аурелия.

— Просто стоях на слънце — каза тя небрежно.

— Много любезно предложение ни направи виконтът — каза Аурелия, поглеждайки замислено към зълва си, която още стоеше неподвижна на вратата. — Не можем ли да го приемем?

— Разбира се, че не можем, Ели. — Гласът на Корнелия прозвуча почти ядосано. — Този мъж е непознат, или поне е обикновен познат. Как ще изглежда да приемем такъв подарък?

Аурелия вдигна рамене.

— Напоследък го смятам по-скоро за приятел. — Обърна се отново към приемната. — Със сигурност не си придава важност пред нас.

Хвърли бърз поглед към зълва си, докато изричаше това, но Корнелия като че ли не я чу. Аурелия продължи:

— Но не виждам защо някой ще узнава, че се движим с резервната му карета.

Корнелия я последва в приемната.

— Можеш ли да си представиш на какво ще ни направи Маркби, ако това стигне до ушите му?

Аурелия я погледна учудено.

— На какво да ни направи, Нел? Това предложение щеше да бъде от полза за трите ни.

И Корнелия разбра, че собственото й знание за истината относно наистина скандалната връзка между нея и лорд Бонъм оцветяваше всичките й интерпретации. Без това знание нямаше нищо наистина укоримо в предложението. Ели гледаше трезво на подобни неща и ако тя не виждаше нищо лошо, значи наистина нямаше нищо лошо. Но, от друга страна, Ели не знаеше истината. Истината променяше всичко.

Тя каза с престорена небрежност:

— Може да съм прекалено предпазлива, но знаеш много добре, както и аз, колко малко ще е необходимо на графа, за да ни завлече обратно.

Аурелия се засмя.

— Мислиш, че ще реши, че сме харемът на виконт Бонъм? Наистина, Нел, това е абсурдно. — Разсмя се още по-силно. — Трите държанки на лорд Бонъм на Кавендиш Скуеър.

Корнелия се усмихна едва-едва.

— Наистина, Ели, абсурдно е, но все пак смятам, че трябва да се постараем сами да се справим с въпроса около каретата.

Аурелия вдигна ръце в знак, че е победена.

— Както искаш, Нел. Да пратим бележка на Найджъл. Странно, че не се е отбивал напоследък — каза тя, приближавайки се към бюрото. Отговори на собствения си въпрос. — Сигурно много се забавлява и не му се мисли за старомодните братовчедки.

 

 

Хари беше стигнал до ъгъла на Уимпоул Стрийт, когато чу зад себе си бързи стъпки.

Забави ход, разпознавайки стъпките, но спря едва след като зави зад ъгъла и нямаше как да ги виждат от къщата. Отправи къс поздрав:

— Лестър.

— Да, сър — каза мъжът, изравнявайки се с господаря си.

— Мисля, че мога да разменя напръстниците, сър. Онази бавачка, Линтън, мърмореше, че дамите щели да отидат с децата да гледат лъвовете следобед в „Ексчейндж“. — Имитира гласа на бавачката: — И кой ще се занимава с тях, като се върнат уморени, горките мъничета. Сякаш нямам достатъчно работа, а и лейди Сюзън май е понастинала.

Хари се усмихна, но се поколеба, преди да се съгласи. Ако хванеха Лестър, щеше да бъде ужасно трудно да го измъкнат от ръцете на градските стражи. Но пък той беше опитен и ако жените излезеха от къщата.

Той бръкна в джоба си за напръстника.

— Щом мислиш, че ще успееш, ще бъда доволен ако приключим с това.

Лестър взе малкия предмет и го вдигна.

— Приличат си, сър — забеляза с нещо като благоговение.

— Не съвсем — каза малко мрачно Хари. Не обичаше да шлифова, а и гравираното на този напръстник не се доближаваше до стандартите му. — Бързах, гравюрите са груби. Но трябва да мине пред лейди Дагнъм. Ако нашите френски или руски приятели го пипнат, скоро ще разберат, че е фалшив.

Намръщи се ядосано. Оригиналният напръстник представляваше часове похабен труд, а когато си го възвърнеше, трябваше да го стопи, за да унищожи кодовете, гравирани по него. Въпреки че заместващата кутийка за емфие вече пътуваше с куриер, всичко в оригиналния напръстник крещеше за достоверност и не можеше да го остави непокътнат. Попаднеше ли не, у когото трябва, щеше да бъде мощно оръжие за разпространяване на дезинформация, още повече пък за идентифициране на английските агенти и двойни агенти по целия континент.

Колкото по-скоро се превърнеше в локва разтопено сребро, толкова по-добре, но врагът нямаше да знае това, а той трябваше да предположи, че те продължават да планират как да си го върнат. Една причина Лестър да остане на стража в къщата на Кавендиш Скуеър. Хари имаше повече вяра в кутрето на Лестър, отколкото в обединената сила на късоцевката на Маркъм и онези шумни розови паленца.

И това го върна към Найджъл Дагнъм. Привидно липсващият братовчед. Къде е?

Хари смяташе да алармира министерството за възможността Найджъл Дагнъм да е бил вербуван от френски агент, но пък тогава се наложи да се затвори в мрачното си кабинетче във военното министерство и цялата работа му беше изхвръкнала от главата. Не беше сметнал, че е особено належащо, щеше да отнеме време и внимателно планиране, за да се осъществи подобно вербуване, но ако онова кутре беше изчезнало, значи беше крайно време да гонят следите му до дупка.

Погледна джобния си часовник. Четири часът. Твърде рано за вечерни игри и твърде късно дори за лудите глави, които играеха цяла нощ и продължаваха до късно на следващия ден. Те щяха да спят дълбоко по това време, подготвяйки се за масите по-късно довечера. Повечето от собствените му приятели щяха да бъдат или на езда, или на разходка с каретите си из Хайд Парк, или в някой клуб по фехтовка или бокс. Някак си не му се вярваше, че Найджъл Дагнъм може да е сред тях. Беше прекалено разпуснат за потните коринтски удоволствия. Не, Дагнъм вероятно щеше да си отспива след тежка нощ.

Насочи стъпките си към Албимарл Стрийт. Малко усилени упражнения щяха да прочистят главата му и може би щеше да попадне на някой, който е виждал младия Дагнъм в последните няколко дни.

— Просто дръж под око кутията за ръкоделие, Лестър. Докато си в къщата, знам, че никой друг няма да се доближи до нея.

— Да, сър. — Лестър се извърна към посоката, от която беше дошъл, и продължи: — Искате ли да остана в къщата тази нощ?

Слаба усмивка блесна в хладните очи на господаря му.

— Не, Лестър, Аз ще се погрижа довечера.

Лестър не каза нищо, изражението му остана неразгадаемо. Дамите от Кавендиш Скуеър нямаха нищо общо с обичайните любовници на виконта и никаква прилика с покойната лейди Бонъм. Но, от друга страна, не би очаквал лорд Бонъм да се изкуши да завърже връзка с жена, дори далечно напомняща мъртвата му съпруга.

Хари зави по Албимарл Стрийт и изкачи стъпалата на номер седем. Дискретна табелка до вратата гласеше просто „Метр Албер“. Майсторът фехтовач вече беше малко бавен, но все още беше най-сръчният учител по фехтовка в града.

Вратата не беше заключена и се отвори след натискането на дръжката. Хари изтича с лекота нагоре по тясното крило на стълбите в края на тясното преддверие и отвори двойните врати най-горе на стълбището. Дългата salle, цялата в огледала, беше тиха, единствените звуци бяха докосването на стомана о стомана и мекият глух тропот на обути в чорапи крака по дъските на пода. Въздухът миришеше на прясна пот, а високите прозорци в далечния край бяха отворени, пропускайки ледения следобеден въздух. Небето започваше да притъмнява със спускането на ранния здрач, но дългата зала беше осветена от редицата свещи в свещници на двете странични стени.

Един мъж, който наблюдаваше няколкото двойки фехтовачи, тръгна към Хари веднага щом той влезе.

— Лорд Бонъм, отдавна не съм ви виждал. — Приветства виконта с поклон, който не беше нито сервилен, нито такъв между равни. — Ще опитате ли няколко удара?

— Ако обичате, метр.

Хари се измъкна от палтото си.

— Шпага или сабя? — Метр Албер отиде към далечната стена и спретнато подредените чифтове оръжия. Погледна към Хари и отговори на собствения си въпрос. — Шпага, мисля.

— Както кажете, метр.

Хари седна на дългата ниска скамейка, която вървеше покрай цялата стена, и събу обувките си. Издърпа шалчето, разтърсвайки гънките така небрежно, че камериерът му би се ужасил, и нави бухналите ръкави на ризата си.

— Имайте милост — нареди с усмивка, докато хващаше подадената му дръжка на шпагата. — Минаха най-малко две седмици.

Метр Алберт поклати глава.

— Вас, милорд, две седмици няма да ви направят по-бавен.

Заеха местата си, поздравиха се взаимно с оръжията си и започнаха. Хари, както винаги, забрави всичко, с изключение на това, с което се занимаваше в момента. Виждаше само проблясващите остриета, чувстваше само изтръпване в китката, когато оръжията се срещнеха. Нападаше, финтираше, ангажиран с прекрасното умствено занимание да надхитри майстора, докато тялото му се разтягаше и напрежението от часовете прегърбване над бюрото изтичаше от раменете и врата му, и той усещаше мускулите си да се удължават и да пружинират.

Плъзна се под защитата на учителя в секста, докосна гърдите му със затъпения връх на оръжието си и метр Албер отстъпи, признавайки попадението с обърната длан.

— Touche. Както казах, милорд, две седмици няма да ви направят по-бавен.

— Браво, Хари. — Сър Никълъс Питършам, който точно беше привършил със собствената си тренировка, подпря върха на сабята си на пода. Поклони се на опонента си, който отвърна на любезността. — Още не съм улучвал Албер с шпага. А ти, Форстър?

Лорд Форстър, висок, гъвкав джентълмен с много светли очи и доста невзрачно държание, което не издаваше състезателен дух, въздъхна и изтри чело с носната си кърпа.

— Уви, не съм, Ник. Но никой от нас не може да се сравнява с Хари.

Хари се засмя.

— А ти, Дейвид, си ме приковавал поне два пъти с шпага. Няма нужда от фалшива скромност.

Лорд Форстър грациозно сви слабите си рамене.

— Просто късмет, скъпи приятелю, просто късмет.

— Тогава нека пак да си опитаме късмета — предложи Хари, желанието му за състезание се беше пробудило. Вдигна шпагата си в поздрав. — Освен ако не си уморен след схватката с Ник.

Само това подтикване беше достатъчно. Дейвид смени сабята си с шпагата, подадена му от метр Албер, и отвърна на поздрава на Хари. Заеха позиция и метр Албер отстъпи с многозначителна усмивка. Застана до Ник, наблюдавайки двамата почти равни фехтовачи. Но Хари впрягаше в играта ума си и двамата го знаеха, физически той не беше по-добър дуелист от противника си, но имаше проницателния ум на шахматист и виждаше повече, отколкото обичайните няколко хода напред, за да планира стратегията си.

Остриетата нападаха, оттегляха се, напредваха в устойчив танц, двамата дуелист все повече се изпотяваха, докато темпото се забързваше. Дойде един миг, когато леко спъване остави лявата страна на Дейвид незащитена. Хари дръпна назад шпагата си, острието й мина под оръжието на противника му и опря в гърдите на другия.

Хари дръпна острието и се засмя, докато отстъпваше, готов да нападне в кварта. Но Дейвид насочи надолу върха на шпагата си с жест на примирение.

— Стига толкова — каза той, изтривайки чело с ръкава си. — Ще ти отстъпя този път, Хари, но искам реванш, за да видим кой е майсторът.

Хари се засмя и протегна ръка.

— Със сигурност, Дейвид. Със сигурност — съгласи се, докато на свой ред изтриваше чело.

Другият се засмя заедно с него и го прегърна през раменете.

— Този финт в секста си беше чист трик.

— Албер ме научи последния път, когато се фехтувахме — каза Хари, накланяйки глава към учителя. — Прегрях. Да намерим някоя кръчма. Ник, идваш ли?

— О, да, на всяка цена — съгласи се любезно Ник, вземайки палтото, което беше съблякъл.

Сбогуваха се с метр Албер и излязоха навън в сгъстяващия се здрач. Новите газови лампи бяха запалени и странната им жълта светлина разпръсваше мрака със свръхестествено сияние с цвят на сяра. Беше студено и потта бързо съхнеше, докато тримата мъже вървяха към Пикадили и светлините на една кръчма.

— Значи семейните задължения ти попречиха, а, Хари? — запита Ник, докато вдигаше запенената халба към устните си.

— Отгатна — отговори Хари, избърсвайки с пръст пяната от горната си устна.

— Мина ми през ума нещо подобно — кимна Ник, но изгледа проницателно приятеля си над изподрасканата и изпоцапана маса до витрината на „Червената лисица“. — Наистина те ангажират.

На Хари му се струваше, че Ник е отгатнал, че в отсъствието му има нещо повече от обичайните извинения със семейни работи, но не мислеше, че приятелят му ще настоява за обяснение — първо, би било много неучтиво да намекне, че не му вярва, и второ, Хари беше сигурен, че Ник има някаква представа, че става дума за държавни работи. И ако беше така, той знаеше да си държи езика зад зъбите.

Хари смени темата.

— Имам работа с младия Дагнъм — каза той. — Не мога да го намеря. Виждали ли сте го? Ник. Дейвид?

— Не го познавам — каза лорд Форстър, като вдигна ръка към прислужницата, която минаваше с пълна кана бира. — Чашите ни са празни.

— Веднага, сър.

Девойката направи реверанс и се наведе да напълни халбите им; ниско изрязаният и корсаж им даде цялата гледка, която можеха да желаят.

— Хубаво момиче — забеляза Дейвид, извръщайки се, за да я наблюдава как върви с полюляващи се бедра между масите.

— Винаги си имал вкус към простолюдието, Форстър — подчерта приятелски Ник. — И за да отговоря на въпроса ти, Хари, последния път, когато видях младия Дагнъм, играеше в „Пикъринг Плейс“. Проклет млад глупак — добави той, забивайки отново нос в халбата си.

Хари направи гримаса, съгласявайки се с преценката.

— Кога беше това?

Ник се намръщи.

— О, преди три дни, може би четири, не помня точно. Знаеш как е, едната вечер просто прелива в следващата.

— Грешник — нападна го Хари с усмивка.

Ник само се засмя.

— Защо е този интерес към Дагнъм, Хари? Обикновено не се сдружаваш с младоци.

— Така е — съгласи се Хари. — Но случайно се запознах с една негова братовчедка преди две седмици.

— Братовчедка? — намеси се Дейвид.

— Вдовица — обясни спокойно Хари. — Заедно със снаха си и с една тяхна приятелка са си устроили дом на Кавендиш Скуеър.

— Не съм ги виждал.

Дейвид премига в смътната светлина.

— Така е, досега си стояха у дома. Но те уверявам, че ще ги видиш, когато му дойде времето.

Хари остави халбата си на масата и бутна назад стола си.

— Една минута, Хари. — Ник го дръпна за ръкава. — Стига загадки. Те интересни ли са за нас?

— Да, имат ли пари? — побърза да се осведоми Дейвид, вечно във финансов недостиг.

Хари вдигна рамене.

— Изобщо не съм сигурен — отвърна с лекота, макар да знаеше много добре, че въпросните пари са малко. — Но една къща на Кавендиш Скуеър не е евтина.

— Наистина. — Дейвид кимна проницателно. — Най-добре да посетим… кого?

— Лейди Дагнъм, лейди Фарнъм и лейди Ливия Лейси — каза Хари, докато слагаше ръкавиците си. — Две вдовици и една стара мома.

— Значи всичките са на пазара? — произнесе замислено Ник, гледайки приятеля си с присвити очи. — Имаш ли някакъв интерес там, Хари? Най-добре си кажи, преди Дейвид да атакува.

Хари поклати отрицателно глава.

— Познаваш ме, Ник.

Вдигна ръка за довиждане и си запробива път през тълпата към изхода.

— Да, знаем те, Хари — каза тихо Ник. — Парен каша духа.

— Не го обвинявам — каза Дейвид. — Лоша работа беше това със съпругата му.

— Много лоша — съгласи се Ник. — Така и не разбрах защо изобщо се ожени за нея.

— Дъщеря на дук — напомни му Дейвид, давайки знак да им донесат още бира.

— Да, но на Хари не му пука за това. — Ник поклати глава. — Не, факт е, че я харесваше. Но винаги ми се е струвало, че у нея има нещо гнило.

— Не говори лошо за мъртвите — каза Дейвид, но без особено убеждение. — Ужасен начин да умреш.

Ник забарабани по масата.

— Само ако Хари не се бе случил в къщата по това време.

Дейвид го изгледа остро.

— Мислиш, че.

— Не нито за минута не съм си го помислял — побърза да отрече Ник. — Но изглеждаше зле, особено след като се разбра за тази работа с Вайбърт.

— Не разбирам обаче защо дукът раздуха нещата. Човек може да си помисли, че е искал да защити репутацията на дъщеря си. Но като настоя за разследване, разкри каква е била всъщност. Не по-добра от проститутка.

— Сега кой говори лошо за мъртвите? — каза Ник с безрадостно изсмиване. — Но Хари беше оправдан, а дукът просто изглеждаше като глупак, след като не оставя нещата да затихнат.

Дейвид мрачно поклати глава.

— Хари никога няма да го преживее. Винаги ще има петно, намек за съмнения. Ако се ожени отново, няма да бъде за благородничка, обзалагам се, на каквото искаш.

— Аз не бих се обзаложил — каза Ник. — Хари няма да се ожени повторно, даже да му дадеш златото на Мидас. — Бутна назад стола си. — Трябва да вървя. У вас ли се прибираш? Ще те изпратя до Портман Скуеър.