Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (11)

10

Корнелия заобиколи подвижната стълба в средата на преддверието. Мъжът, стъпил на нея, се крепеше внимателно, докато прокарваше насапунисано парче плат по кристалните фасетки на полилея.

— Стъпвайте внимателно, милейди — извика към нея. — Това тука е дяволска работа, с извинение. Схвана ми се вратът.

Движейки се странично, Корнелия присви очи и погледна към него.

— Мога да си представя.

Беше дребен, подвижен на вид, напомняше й на жокей и й се струваше, че не го е виждала досега в къщата.

— Наистина има разлика — каза тя.

Диамантените висулки блестяха под слънчевата светлина, която сега нахлуваше от прясно измитите високи прозорци от двете страни на предната врата.

— Май не знам името ви — каза тя. — Били ли сте тук и преди?

— Вчера почнах, милейди — отговори той. — Казвам се Лестър, госпожо.

— А, добре, чудесна работа вършиш, Лестър.

Тя се усмихна и се отдалечи от стълбата.

Миризмата на прясна боя и пчелен восък изпълваше въздуха, докато малка армия работници мажеха декоративните гипсови украси на преддверието, а две миячки, коленичили, търкаха паркета с восък.

Корнелия спря пред отворената врата на салона, където намери подобна суетня, но надзиравана от строгия Маркъм, който след първоначалното неодобрение на това обновяване все пак беше решил да управлява процеса. Едната близначка, наша Ейда, предположи Корнелия, мина бързо покрай нея с ръце, пълни с тежки кадифени завеси, докато зад нея Мейвис демонстрираше изкуството на тупане на килими пред едно бледо дете, което според Корнелия не беше на повече от дванадесет години. Къде беше намерил всички тези работници затвореният Маркъм — това си оставаше мистерия, но такава. Колкото повече хора работят, толкова по-скоро ще свършат работата и те ще могат да отворят врати за гости. Още една седмица би трябвало да бъде достатъчна, пресметна тя.

Ливия изплува от приемната с двете розови кучета, които задраскаха по навосъчения паркет, подскачайки пред нея.

— Трябва да направя нещо с тях, Нел — каза тя, вдигайки отчаяно ръце. — Пъхат се навсякъде, завират се под краката на всички. Не мога да се съсредоточа върху сметките си.

Корнелия погледна създанията, величествено кръстени Тристан и Изолда, със смесица от раздразнение и веселост. Доста изненадващо, но ги намираше по-скоро разведряващи, макар че безспорно бяха беля, най-вече заради размерите си, които им позволяваха да се пъхат във всяка пролука или ъгъл. Можеха да изчезнат някъде из сенчестите потайности на огромната къща и никой да не разбере. Приличните кучета си знаеха мястото, но тези абсурдни животинки нямаха абсолютно никаква представа, че си имат място. Светът беше все още нов за тях.

— Ще ги изведа на разходка — предложи тя. — И на мен ми трябва свеж въздух — от миризмата на боя ме заболя главата.

— Признавам, ще се радвам да им видя гърбовете за известно време — въздъхна Ливия. — Не ме плашат, но са си кучета и се врат навсякъде.

Копнелия се засмя.

— Ще си донеса наметката.

Побърза нагоре по стълбището, заобикаляйки четки и кофи. Кучетата още не се бяха доказали като охрана след пристигането си преди една седмица. Поради някаква причина нощните шумотевици бяха секнали. Както и посещенията на виконт Бонъм.

Тя спря пред огледалото на тоалетката си, за да върже панделките на циганското си боне. Очевидно уверенията му, че ще задълбочат познанството си, бяха просто празни приказки. За което тя ни най-малко не съжаляваше. Достатъчно й беше да се оправя с къщата и децата, без да се тревожи за следващия ход на нахалния виконт Бонъм.

Върна се в преддверието, където Ливия чакаше с кучетата, които дърпаха каишките си, джафкайки нетърпеливо срещу предната врата.

— Хайде, кресливци такива — каза Корнелия, поемайки каишките. — Нещо трябва ли ти, Лив?

— Не, освен ако не минаваш край Хатчардс. Бих искала „Баладата на последния менестрел“. Оставих моята книга у дома, а не съм я довършила.

— Сигурна съм, че краката ми могат да ме отведат до Пикадили — каза бодро Корнелия. — Макар че не знам дали е позволено да се влиза при Хатчардс с кучета.

Тръгна, махвайки за довиждане, и пое дълбока, живителна глътка от студения свеж въздух на Кавендиш Скуеър, докато болката в слепоочията й отминаваше.

Последва подскачащите кучета, които като че ли имаха предвид някаква определена посока, но в края на площада ги дръпна към Хановер Скуеър и Пикадили. Бързо десетминутно ходене я доведе до Пикадили и тя спря за момент, за да се наслади на суетнята, усещайки как духът й се ободрява от чувството, че е част от това трескаво движение. На този отрязък от улицата кипеше повече дейност, отколкото беше видяла за десет години в сънливия Рингууд. Карети и улични продавачи се блъскаха за място, лакеи с кутии за шапки в ръце следваха дами, облечени така елегантно, че Корнелия се почувства невъзможно старомодна.

Шумът и тълпата повлияха благотворно върху Тристан и Изолда, които се свиха до полите й при вида на явно безкрайния парад на обути крака на равнището на очите им. Тя ги дръпна насърчително, отправяйки се към витрините на Хатчардс, където бяха изложени изкусително много книги.

В Рингууд няма книжарници, помисли тя, докато отваряше вратата. Всъщност дори в оживения Саутхамптън нямаше прилична книжарница или заемна библиотека. Докато това тук бе истинско съкровище. Кучетата обаче не й позволяваха да остане повече време, тя бързо купи каквото й трябваше и се върна на многолюдната улица, решена да дойде възможно най-скоро за дълго, но без кучетата.

Слабо слънце грееше от ясното синьо небе и макар че въздухът беше студен, това я ободряваше. Градските миризми на коне, кожа и димящи купчинки тор се губеха под напора на парфюмите, лъхащи от стилните хора, които бързаха наоколо, и Нел не искаше да се връща толкова скоро в задръстената с мирис на боя атмосфера на Кавендиш Скуеър. Тръгна безцелно, оставяйки кучетата да определят скоростта, и скоро се намери на Грозвенър Скуеър. Тръгна по Саут Одли Стрийт и спря на ъгъла на Маунт Стрийт.

Как беше дошла дотук? Неволно? Или подсъзнателните й мисли бяха насочили стъпките й към този ъгъл? Виконт Бонъм живееше на Маунт Стрийт. Беше хвърлила бегъл поглед на визитната му картичка и не помнеше номера на къщата. Поколеба се, последното, което искаше, беше виконтът да я открие, докато върви по неговата улица, но любопитството, подпомогнато от дърпащите я кучета, надделя и тя тръгна по тротоара, оглеждайки високите, изящни сгради с излъсканите им до блясък стъпала и сложни декоративни железни перила, водещи към двукрили предни врати.

Една открита двуколка изтрополи откъм далечния ъгъл, конят препускаше бързо и кучетата се хвърлиха към него с възбуден лай. Корнелия се спъна на едно издадено паве и се хвана за някаква ограда, за да не падне на колене, без да изпуска каишките на кучетата. Дръпна ги към себе си с полугласна ругатня, а после, когато направи една крачка, разбра, че токът на едната й високо закопчана обувка се е счупил.

Пак се хвана за оградата, за да не падне. Как, за бога, ще стигне до Кавендиш Скуеър със счупен ток?

Облегна се на оградата, вдигна крак и огледа подметката. Токът висеше на тънка ивица кожа, налагаше се да върви като човек с дървен крак.

— Дяволите да го вземат!

Изруга малко по-ядосано този път и откъсна безполезния ток от подметката на обувката.

— А, лейди Дагнъм, не мога да повярвам на добрия си късмет. Да не би да идвате да ме посетите?

Тя веднага разпозна високия глас и усети как се изчервява от познатата подигравателна нотка, струяща от думите. Какъв ужасен късмет. Да не би да се беше облегната на оградата на виконта?

— Виконт Бонъм — изрече сковано, стъпвайки на земята, после осъзна колко нелепо изглежда с един крак, по-къс от другия. — Токът ми се счупи — обясни съвсем без нужда, вдигайки най-накрая очи, за да го погледне.

— Виждам — каза той. Усмивката му изглеждаше по-скоро приятелска, но Корнелия се улови, че го гледа подозрително заради сардоничния блясък в очите му. — Какъв лош късмет. — Озърна се внимателно. — Предполагам, придружителите ви са отишли за файтон.

— Сама съм — каза тя, долавяйки леко отбранителната нотка в гласа си. — Просто разхождах кучетата.

— А! — Устата му се изви в леко шеговита усмивка. Беше облечен като за езда, с наметало с качулка и ботуши, в едната ръка боброва шапка, а в другата — камшик. Тя забеляза за първи път как слънцето извлича кестенови отблясъци от тъмната му коса. Веждите му се вдигнаха невярващо, когато видя Тристан и Изолда. — Това ли са кучетата?

— Добър въпрос — отговори тя. — И ако не бяха те, нямаше сега да бъда в това положение.

— Лошо, признавам — каза той, продължавайки да се усмихна. Потупа ботуша си с върха на камшика. — Трябва да направим нещо. По-добре влезте, докато пратя за каретата си, и ще ви откарам у вас.

— Не е необходимо, благодаря — отвърна тя.

Нямаше желание да бъде длъжница на лорд Бонъм.

— Скъпо момиче, не е възможно да куцукате чак до Кавендиш Скуеър с една обувка — изтъкна той.

— Защо трябва да прибягвате до този покровителствен тон? — тросна се тя. — Разбирам, че съм в неизгодно положение, но от ваша страна не е никак кавалерско да се възползвате от това.

— Простете ми — изрече той с поклон и сега очите му бяха пълни със смях. — Исках само да бъда полезен. Ще ми окажете ли честта да влезете в дома ми, госпожо, и ако предпочитате, ще пратя лакей да повика файтон.

Той й предложи ръка.

Корнелия хвърли поглед към улицата, надявайки се да види някой случаен файтон да се задава от далечния ъгъл. Но като напук улицата беше пуста. Той имаше право, не можеше да стои тук на един крак и да чака избавление.

— Благодаря, лорд Бонъм.

Отмина протегнатата му ръка и повлече кучетата, куцукайки нагоре по стъпалата с осакатената си обувка.

Предната врата се отвори, когато тя стигна най-горното стъпало. Хари поздрави иконома си, докато помагаше на Корнелия да влезе в преддверието, подкрепяйки лакътя й.

— А, Ектър, лейди Дагнъм имаше лошия късмет да счупи тока на обувката си. Виж дали Ерик може да го поправи някак и отведи някъде тези създания.

Махна към кучетата.

Ектър ги зяпна за миг, после се съвзе.

— Веднага, милорд. — Щракна с пръсти към навъртащия се наблизо лакей. — Фред, вземи тези животни и ги заведи в миялната.

Корнелия с облекчение пусна каишките. Даде обувката и падналия ток на иконома, които ги взе с безстрастен поклон.

— И донеси кафе в салона — нареди виконтът през рамо, докато отново хващаше лакътя на гостенката си и насочваше куцукащите й стъпки към въпросното помещение.

Тя се огледа със скрит интерес. Осъзна, че търси признаци на женско присъствие. Беше инстинктивно убедена, че лорд Бонъм е ерген. Всичко в поведението му го подсказваше, но досега не беше имала възможност да потвърди това впечатление. В стаята обаче нямаше следи от жена. Беше приятен апартамент, с френски тапети по стените, с обюсонски^[1] килим, който грееше с богати оттенъци, мебелите бяха невероятно елегантни. Но никакви следи от кутия за ръкоделие, гергеф или дори ваза с цветя. В картините нямаше нищо лично, никакви портрети, никакви интимни сцени.

— Позволете да взема наметката ви.

И той посегна неоснователно интимно към раменете й, за да откопчае най-горното копче. Явно няма съпруга, реши Корнелия.

— Благодаря, но ще я задържа.

— Както желаете. Но поне свалете бонето си. — Хари посочи един диван, предлагайки загрижено: — Искате ли кафе или може би чаша шери след това тежко изпитание?

Корнелия седна и се настани грациозно, доколкото й беше възможно с една обувка. Развърза панделките на бонето си и го остави на седалката до себе си.

— Счупеният ток едва ли е тежко изпитание, лорд Бонъм. Едно кафе би било чудесно, благодаря ви.

Беше възстановила спокойствието си и с него — духа си. Домакинът й отново играеше обичайната си игра и тя беше повече от готова да се включи. Свали ръкавиците си пръст по пръст, остави ги до шапката и скръсти ръце в скута си, гледайки го в хладно мълчание.

Хари отвърна на погледа й също така безмълвно. Беше се държал далече от Кавендиш Скуеър в последните няколко дни, докато Лестър печелеше почва там и дискретно разузнаваше. Възможността Лестър да се включи към работниците, обновяващи къщата, беше сякаш пратена от небето. Сега винаги имаше начин, докато животът в къщата си тече, той да намери начин да вземе напръстника и никой да не разбере.

Но ако не станеше така, тогава лично Хари трябваше да влезе в ролята на търсач. За тази цел имаше нужда от интимна връзка с Корнелия Дагнъм. Беше сигурен, че вече е успял да събуди интереса на дамата, а стратегическото отсъствие само би го изострило. Внезапната й поява на прага му като че ли доказваше, че е прав, освен ако не беше чиста случайност, но това изглеждаше прекалено като за просто съвпадение.

Улови се да мисли, че каквато и да е причината за появата й, това му доставя голямо удоволствие, а удоволствието нямаше нищо общо с перспективата да си върне напръстника. Всичко у нея го омайваше. Тя беше предизвикателна, спокойна, сдържана въпреки сегашното й неудобно положение и излъчваше силна чувственост. Чувственост, още по-възбуждаща, защото той не беше убеден, че тя я съзнава.

Какъв е бил бракът й? Отключил вратата към тази чувственост или само завъртял наполовина ключа?

Тялото му се раздвижи в мечти, които ставаха неудобно чувствени, и той се зарадва от появата на лакея, носещ подноса с кафето. Мълчанието продължи, докато кафето не беше налято в севърските чаши. Прислужникът не напусна салона.

Хари, смръщил леко вежди, прехвърли разговора в посока, която можеше да прогони похотливите му мисли.

— Провинциалното поведение невинаги върви в града — каза той рязко.

— Моля?

Тя отпи от кафето си, по гръбнака й полазиха тръпки, когато усети критичната нотка.

Той сви устни.

— Нел, дамите не ходят по улиците без подходящ придружител.

Тя реши да не обръща внимание на интимното обръщение.

— Глупости. Аз съм вдовица, отдавна съм пълнолетна. Репутацията ми не е застрашена, уверявам ви.

— Е, тук грешите — каза той, оставяйки чашата си. — В този град репутацията е всичко, а ако се компрометира, става много неудобно.

Тя го изгледа остро, нещо в гласа му я накара да застане нащрек. Негодуванието й отслабна.

— Говорите така, сякаш знаете нещо по този въпрос.

Той се извърна, но не преди тя да долови тъмната сянка, която прекоси погледа му. Той стана, сложил ръце зад гърба си и се взря в един от високите прозорци, гледащи към улицата. Раменете му помръднаха в нещо като леко свиване и той изрече с небрежен тон:

— Може да е несправедливо, но е много сериозно по отношение на жените.

Корнелия се намръщи. Тонът му й подсказваше да се откаже от тази тема, но някакъв извратен инстинкт я накара да настоява. Тя остави чашата си и посегна да разкопчае здравата си обувка. Беше уморена от усещането, че е извън равновесие, а и това й даваше оправдание да не гледа към него, когато изрече:

— Може и така да е. Но ми се струва, че вие лично сте пострадали от тази несправедливост. Някой член на семейството ви, може би?

Тялото на Ан в подножието на стълбището, с разперени ръце и крака, вратът извит под странен ъгъл.

— Ни най-малко — отвърна той с внезапна рязкост. — Просто ви предупреждавам приятелски по този въпрос. — Обърна гръб на прозореца и се приближи към бюфета, за да си налее чаша шери. — Ако вие и вашите приятелки възнамерявате да влезете в обществото, в такъв случай броденето по улиците само с две имитации на кучета като придружители няма да ви бъде от полза.

Корнелия замислено протегна обутите си в чорапи крака, мърдайки пръста.

— Благодарна съм ви за съвета. — Усмивката й беше мила, но не го заблуди нито за миг. — Много мило от ваша страна да се грижите за репутацията ми, макар че подобна грижа губи малко от искреността си в сегашните обстоятелства. След като казахме всичко това, аз се намирам сама с неженен мъж в дома му по негова покана.

Тя зачака да види дали ще я поправи, но не стана така.

Той се улови, че се взира в стъпалата й. Бяха издължени, с много високи сводове, в тях имаше нещо несъмнено еротично. Очите му се преместиха нагоре. Изправената стойка, правият гръб, стройните рамене, дългата шия. Прямото предизвикателство в сините й очи. Тя си играеше с огъня и се наслаждаваше на всяка минута от тази игра.

— Вие сте опасна жена, лейди Дагнъм — рече той тихо.

Въздухът пращеше и това не беше просто внезапното изпращяване на цепеница в камината. Той пристъпи към нея, посягайки към ръцете й, и я накара да се изправи. Макар че беше без обувки, очите й бяха почти на равнището на неговите.

— Безпощадна сте, нали? — измърмори той, прокарвайки длан по бузата й.

Корнелия искаше да помръдне, но не можеше. Пулсът в основата на шията й биеше толкова ускорено, че тя едва можа да преглътне, а бузата й беше като жива под гладката длан. Тя никога не се беше смятала за опасна, още по-малко пък за безскрупулна, но докато той изричаше думите, тя осъзна, че са верни. Нещо вътре в нея оживяваше под блясъка на зелените очи, леката милувка на ръцете му, дълбоката чувственост на гласа му. Жената, която тя мислеше, че е, не беше всичко. Вдовицата, уважаваната майка на две деца можеше и да съблазнява.

И с това убеждение дойде следващото. Този мъж беше опасен, най-опасният, когото някога беше срещала, но можеше да му излезе насреща и да му бъде равна.

Заля я замайваща възбуда, разтърсвайки дъното на стомаха й, стягайки слабините й. Когато той я целуна, тя усети само ликуване, дълбоко и тайнствено чувство за победа. Устните му бяха твърди, езикът му — настоятелен, дланите му обгръщаха лицето й. Тя отвори уста за езика му и потрепери от притискането на слабините му към нейните, твърдата издутина на пениса му и собствената и влажна топлина.

И тогава действителността се вмъкна в плътния, тъмен свят на чистото усещане. Тя се освободи от ръцете му в мига, когато той отдели уста от нейната. Двамата отстъпиха една крачка. Корнелия извърна глава, пръстите й неволно докоснаха устните о й.

— Дотук беше репутацията — измърмори тя.

— Дотук бяха провинциалните мишки — отвърна той с усмивка. Докосна рамото й. — Нел?

Тя се обърна отново към него, погледът й беше едновременно прям и малко озадачен.

— Не знам какво става. Аз не съм чувствала нищо подобно, откакто Стивън…

Отново отвърна поглед, опитвайки се да усмири мислите си и да вкара думите си в съзвучие с тях.

— Съпругът ви?

— Да. — Леко вдигна рамене, въздъхвайки. — Вие не сте се женили, струва ми се.

— Бях женен — изрече той с равен тон. — Тя почина.

— Ах. — Тя се обърна отново към него. — Съжалявам.

Той разпери ръце в примирен жест.

— Беше преди четири години. Злополука.

— Обичахте ли я?

Поради някаква причина отговорът му беше важен за нея.

Той не отговори веднага, после изрече безизразно:

— Мислех, че я обичам. — Отново се приближи към нея и взе ръцете й. — Нел, това е минало. Сега е настоящето. От първия момент, когато те видях, ти ме привлече. Не го ли усети?

Вдигна ръката й към устата си и докосна кокалчетата й с устни.

— Не — каза тя, напълно уверена, макар че не отдръпна ръце. — Станахте ми невероятно антипатичен още когато ви видях. Помислих, че и вие изпитвате същото към мене.

Той се засмя и пусна ръцете й.

— Честността ти е възхитителна. Но кажи ми сега, честно, още ли съм ти антипатичен?

Приближи се към бюфета, наля й чаша шери и в същото време напълни отново своята.

— Честно казано. — Тя взе чашата от него. — Честно казано, не. — Отпи дълга глътка и изрече без раздразнение: — О, толкова е неудобно.

— Защо?

— Нямам време за закачки. — Тя отпи от шерито си. — Лив си търси съпруг, не аз. А репутациите в този град са важни, така че една връзка не е нещо разумно.

Погледът й над ръба на чашата беше свиреп, но остатъкът от триумфа й се четеше съвсем ясно.

— Това може да се уреди — каза Хари. — Урежда се всеки час от деня и нощта в тези пет квадратни мили на този град, обитаван от Висшите десет хиляди.

Корнелия вдигна вежди.

— Да не би да предлагате нещо в този дух, сър? Поласкана съм, уверявам ви, но се страхувам, че ще струвам прекалено скъпо и ще бъда много неспокойна любовница. — Потупа замислено с показалец по устните си. — Ще искам къща, разбира се, карета, ложа в операта.

— О, стига, Нел — каза той остро. — Нямам настроение за шеги на тази тема. — Приближи се към нея, зелените му очи се присвиха. — Няма повече да говорим за това сега, но те моля да помислиш. — Докосна устните й с показалец и ги притисна леко. — Хайде, възрастни хора сме, познаваме света. Няма причина двама души, които са толкова привлечени един от друг, да не вземат дискретното си удоволствие там, където го намерят. Както казах, не е необичайно.

Корнелия не знаеше дали да се разсмее, или да се възмути. Никога досега не беше получавала неприлични предложения и въпреки най-дълбоките си убеждения намираше точно това предложение за вълнуващо и ласкателно. В брака имаше нещо много повече от страст и самата страст се губеше в прегръдките на домашния живот. Връзка, основана на чиста страст.

Хари имаше право — много хора от висшите слоеве на обществото поддържаха такива връзки. Аферите на принцовете от кралска кръв и дори — макар и не толкова скандални — на сестрите им бяха публично достояние, почти толкова, колкото и ако бяха оповестявани във вестниците. И със сигурност даваха храна на сатириците в „Пънч“.

Тогава си спомни за граф Маркби. И вълнението се оттече.

Изрече с неразгадаемо изражение и безизразен глас:

— Моето положение е малко по-различно от това на повечето хора, сър. — Наведе се да вземе събутата си обувка.

— Трябва да се връщам на Кавендиш Скуеър.

Вдигна обувката в красноречив жест.

Хари притежаваше вродено знание кога да отстъпи. Нямаше представа какво беше изтрило последните признаци на възбуда от държанието й, но беше време да се оттегли. Наведе глава и посегна към звънеца. Ектър се появи почти веднага.

— Прати човек в конюшните за двуколката, Ектър. Ще придружа лейди Дагнъм до дома й.

Ектър отговори с тържествен тон:

— Да, милорд, веднага. Ерик междувременно успя да поправи обувката на милейди. Сега ще я донеса. — Обърна се към вратата, спирайки с ръка на дръжката, за да запита: — Да настаня ли кучетата в двуколката, госпожо?

— Ако бъдете така любезен, Ектър — отвърна Корнелия. — Под седалката, за предпочитане.

Леко помръдване на устата издаде Ектър.

— Ще се постарая да ги настаня така, че да не създават неудобства, госпожо.

— Съмнявам се, че ще успеете, Ектър — отвърна тя.

— Не, милейди.

Той излезе безшумно от стаята.

Корнелия седна, за да обуе обувката си. Не беше подготвена за помощ, но и не се изненада, когато Хари коленичи и взе обувката от ръцете й. Намести я на крака й, нагласявайки меката кожа върху глезените й, и закрепи копченцата и дантелите с ловкост, която я учуди. Мъжете обикновено нямаха толкова фини ръце. Освен ако не се занимаваха с бижутерия или гравюри. Би очаквала виконт Бонъм да има лека ръка с конски муцуни, остро око и бързи движения с шпага или пистолет, но дългите му, фини пръсти сръчно усукваха примките около копчетата с деликатността на художник.

— Готово. — Отпусна се на пети и ръцете му останаха върху глезена й, масажирайки острата кост. — Сега само ни трябва другата. А, Ектър, тъкмо навреме.

Протегна ръка за обувката, подадена му от иконома.

На Корнелия й беше все едно какво мисли икономът. Предостави крака си за още един тур от интимното внимание на виконта, после се изправи, опитвайки тежестта си върху поправената обувка.

— Благодаря, Ектър, много съм ви благодарна. Това ще ме отведе у дома.

— Двуколката е пред вратата, милорд. — Ектър отвори вратата към коридора и махна величествено към преддверието. — Кучетата са настанени.

— Много сте любезен.

Корнелия му се усмихна топло на сбогуване, осъзнавайки лекото накуцване, дължащо се на поправената обувка, докато слизаше по стъпалата към улицата, където двуколката чакаше на завоя, запретната с два красиви сиви коня и един коняр с остро лице, който държеше юздите. Тристан и Изолда бяха здраво вързани с къси каишки към седалката на кочияша.

Корнелия затвори очи при острото джафкане, докато Хари й помагаше да се качи.

— Вярвам, че няма да го правят по целия път до Кавендиш Скуеър — коментира той, заемайки мястото си. — Ще подплашат конете ми.

— Ще ги държа тихи.

Корнелия се наведе и взе двете животинки в скута си, настанявайки ги удобно под ръцете си. Това като че ли ги успокои и те взеха да гледат внимателно и с ясно изражение на превъзходство изпод дългите ресни към улицата под тях.

— Защо моята репутация не е увредена от това, че пътувам по улиците с мъж в неговата двуколка? — запита сладко Корнелия. Имаше нужда да върне отношенията им към предишния им етап. Знаеше в каква позиция е при тази смела закачка.

— Не ставайте неискрена. Много добре знаете — отвърна Хари. — Това е твърде публично, за да бъде скандално. Но ако бяхме в затворена карета, промъквайки се в тъмното, можеше да има причина за безпокойство. Ерик, дръж си очите и ушите отворени.

— Да, милорд — изрече флегматично кочияшът, кацнал отзад на двуколката.

Разговорът му бе много интересен, но за съжаление господарят и дамата прекараха останалата част от пътя в мълчание.

Хари спря пред къщата на Кавендиш Скуеър и погледна с интерес към отворената предна врата, натоварените каруци, подредени отпред, суетящите се работници, които влизаха и излизаха със стълби, кофи боя, летви и дъски.

— Много работа сте имали — отбеляза той.

— Много — съгласи се Корнелия, нареждайки се, за да отвърже каишките на кучетата. — След няколко дни ще свършим.

— Доста голямо начинание, да приведете къщата в ред — каза той, предавайки юздите на Ерик, който беше скочил долу и държеше главите на конете.

Корнелия не му каза, че се обновява само част от къщата, или че поправките са повърхности. Просто кимна и изрече:

— Къщата е красива, жалко е, че са я оставили да се руши.

— Точно така. — Тонът му беше сух. Скочи долу и протегна ръце.

— Дайте ми кучетата.

— Вземете Изолда. Ако Тристан тръгне пръв, тя ще се хвърли след него.

Подаде му женското куче. Хари взе другия териер и остави двете животинки на паважа, държейки каишките им в едната си ръка. Подаде свободната ръка, за да помогне на Корнелия да слезе от двуколката.

— Не знам дали токът е здрав, така че внимавайте.

Тя тъкмо щеше да пренебрегне ръката, подадена за помощ, но размисли. Щастливо решение, защото токът се огъна почти веднага под тежестта й и тя се намери увиснала на ръката му, докато пренасяше тежестта си на другия крак.

— Мисля, че ще е по-безопасно да ви придружа вътре. — Хари здраво стисна лакътя й. — Ерик, разходи конете за десет минути.

— Моля ви, не си правете труда, милорд. — Корнелия опря ръка на перилата. — Мога да се кача по последните стъпала към къщата със или без обувка.

— Но аз настоявам, лейди Дагнъм — отвърна той също толкова официално.

Корнелия си представи хаоса вътре, тупането на килими, прозорците без завеси, натрапчивата миризма на боя, кофите с мръсна вода и армията от метли и метачи.

— Не мога да ви предложа нищо в смисъл на гостоприемство.

Избра неприкритата истина.

— Не съм го и очаквал — каза той бодро. — Но признавам, че ще ми е интересно да видя напредъка ви.

Пусна кучетата, които дърпаха каишките си към отворената предна врата, и те влетяха в преддверието с възбудено джафкане.

— Така е по-добре. Може да са малки, но със сигурност знаят как да заявят желанията си. Сега, моля, позволете ми.

Обгърна с ръка талията й и почти я пренесе по стъпалата нагоре към преддверието.

Корнелия не беше лека, а виконт Бонъм, макар да беше висок, изглеждаше по-скоро слаб и гъвкав, отколкото мускулест; въпреки това краката й едва докосваха стъпалата. Стъпи истински едва на паркета в преддверието и осъзна, че е леко задъхана въпреки минималните усилия, които я бяха довели дотук.

— Такава галантност, милорд — измърмори тя.

— Какво друго очаквахте, госпожо?

— От мъж, който прави пикантни предложения на слабо позната жена — всичко, смея да кажа — отговори тя.

Отговорът на Хари умря на устните му, когато лейди Фарнъм се появи на завоя на стълбището.

— Нел, ти ли си? О, такъв хаос е тук. О, лорд Бонъм, каква изненада. — Аурелия се съвзе и слезе по стъпалата с усмивка на уста, протегнала ръка за приветствие. — Страхувам се, че не сме подготвени за посетители. На улицата ли се срещнахте с лейди Дагнъм?

— Не точно, лейди Фарнъм. — Взе ръката й и я вдигна към устните си. — Лейди Дагнъм претърпя инцидент и се озова на прага ми.

Стрелна дяволита усмивка към Корнелия.

— О, какво е станало, Нел? — Аурелия загрижено прелетя последните няколко стъпала. — Нарани ли се?

— Не, не съм — увери я зълва й. — Токът ми се счупи, когато кучетата се хвърлиха към един кон, и се спънах в някакво паве. Лорд Бонъм беше така любезен да ме докара у дома.

Аурелия я изгледа озадачено. Какво, за бога, е закарало Нел на Маунт Стрийт, пред прага на нейното възмездие?

— Много мило от ваша страна, милорд — промърмори тя. — Няма ли да влезете в приемната? Най-малкото, което можем да направим, е да ви предложим чаша шери или мадейра.

Обърна се подканващо към вратата.

— Пакостник — изсъска Корнелия към Хари.

Той й се усмихна мило.

— Устата ми е запечатана.

И последва Аурелия в приемната.

Корнелия се поколеба. Той нямаше да каже на приятелките й какво се беше случило помежду им. Може да беше намекнал, че е готов на някоя пакост, но тя знаеше, че в действителност няма да постъпи така. Корнелия нямаше представа защо й се струва, че у него има някакво чувство за чест… но го имаше. Изглежда, Хари Бонъм беше мъж, когото трябва да опознаваш с инстинкт, а не чрез умозаключения.

Тя вдигна рамене и тръгна предпазливо нагоре, за да намери обувки със здрави токове.

Когато слезе отново долу, виконт Бонъм се сбогуваше с Аурелия и Ливия. Той се усмихна на Корнелия и тази усмивка не беше светска. Беше усмивка, пълна с разбиране и обещание.

Корнелия се опита да не обръща внимание и на едното, и на другото. Изрече с лекота:

— О, тръгвате ли си, милорд?

— Да, за съжаление, госпожо. Но е студено и не мога да оставя конете за повече време.

Поклони се над протегнатата й ръка.

— Не, разбира се, че не можете. Трябва да ви благодаря за помощта. И такова любезно предложение.

Усмивката й, хладна и учтива, сама по себе си беше предизвикателство.

— О, не е любезно, госпожо, ни най-малко. Облагодетелства и двама ни — отвърна той.

Погледът му се плъзна по тялото й и тя усети как кожата й настръхва.

Благоразумно се дръпна от ръба.

— Нека ви изпратя, сър.

Тръгна към отворената врата.

Хари я последва, слагайки ръкавиците си. Хвърли поглед към суетнята в преддверието. Лестър сгъваше подвижната стълба и очите им се срещнаха за миг. Въпросът в погледа на виконта получи отговор с почти незабележимо отрицателно поклащане на глава. До момента нямаха късмет.

Вече беше време Хари сериозно да се захване за работа. Излезе навън и отново се обърна към Корнелия.

— Кажете ми, Нел, вие всичките сериозно ли мислите да се появите в обществото?

В гласа му нямаше подигравка, нищо сардонично не личеше в тона му, дори никаква страст.

Корнелия прие въпроса еднозначно.

— Да, Лив трябва да си намери съпруг. Ние с Ели сме й компаньонки.

Той се засмя тихо.

— Компаньонки, да. Не знам за лейди Фарнъм, но подозирам, госпожо, че ще се окажете неадекватна компаньонка.

— Значи грешите, сър — заяви тя самоуверено. — Каквото и впечатление да съм ви направила тази сутрин, то не означава нищо. Може да съм се поддала на леко изкушение, но съм повече от способна да устоя на всяко изпитание. — Кимна късо и подчертано, сякаш за да наблегне на думите си. — Желая ви приятен ден, лорд Бонъм.

Той поглади брадичка и я погледна сериозно.

— Мога да ви бъда от помощ, Нел. Заради приятелката ви, защо не приемете това, което ви предлагам добронамерено?

— Предлагате ми добронамерено?

Погледна го с подозрение.

— Заклевам се.

— Тогава какво предлагате?

Скръсти ръце, свивайки рамене, не можеше да разбере дали е студено наоколо й, или вътре в нея.

— И трите имате нужда от нов гардероб… или нещо подобно — изрече той решително. — Изглеждате…

— Старомодни — довърши тя вместо него. — Да, братовчед ми вече ми го каза с отчайваща липса на деликатност. И така, с какво друго бихте могли да ни бъдете от помощ, лорд Бонъм?

— Мога да ви доведа влиятелни гости — продължи той с мек тон. — Ако приемете съвета ми при кого да се обличате, когато бъдете готови, ще пратя покровителката на „Алмакс“ при вас.

Корнелия се замисли. Почти не се съмняваше, че виконтът ще направи това, което обещава, но в това, че се беше захванал да им помага с подобряването на гардероба, имаше нещо опасно интимно. Но пък, от друга страна, помисли тя, те бяха три. Нямаше нищо интимно в съветите на един мъж към три жени по въпросите на модата.

— И защо ще бъдете толкова щедър с времето си, сър?

Той погледна към нея.

— Оставям това на въображението ви, Нел. — Слезе при чакащия го екипаж и се обърна, докосвайки шапката си. — Приемате ли предложението ми?

Всичко й крещеше да каже „не“. Но вместо това Корнелия каза „благодаря“.

— Едно условие.

Беше стъпил с единия крак на стъпалото.

— Така си и помислих.

— Името ми е Хари. — Скочи леко в двуколката и пое юздите от Ерик. — Използвайте го.

Тя не остана да го наблюдава как изчезва зад ъгъла на площада, а се върна вътре с безумно препускащи мисли, които обаче не можеха да съперничат с хаоса в чувствата й.

 

 

Хари пое по пътя за Ричмънд. Имаше нужда от пространство и уединение, които Хайд Парк не можеше да му даде. Възможно беше да срещне познати в Ричмънд, но беше много по-малко вероятно, отколкото в града, а имаше нужда да си прочисти главата. Беше сметнал, че е подел лек флирт, който може да му даде мъничко лично удовлетворение. Тази жена беше прекалено приземена, твърде уверена и му се беше дощяло да примеси малко отмъщение в тази работа. Искаше му се да разбие увереността й. Да я принуди да признае собствената си чувственост. Може би беше успял, но със сигурност се беше оплел в собствената си мрежа.