Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (23)

22

Какво, по дяволите, иска тази досадна старица от Нел? Хари гледаше как двете жени вървят по пътеката, приближавайки се към павилиона за вечеря. И двете мълчаха, пралеля му беше малко мрачна, а изражението на Корнелия не можеше да се определи.

Преди няколко минути при него бяха дошли другите четирима, облекчавайки го до известна степен от Илайза, която винаги беше толкова патетично благодарна за каквото и да било внимание, че имаше склонността да се впуска в объркани словоизлияния на благодарности и извинения. Сега Аурелия я беше увлякла в разговор, учтиво любезна, докато се опитваше да разгадае смисъла в бъркотията.

— А, ето ви — поздрави ги любезно Хари, когато Корнелия помогна на дукесата да изкачи няколкото стъпала към павилиона. — Вечерята чака.

— Така се и надявах — отвърна нейна светлост. — Не обичам да ям толкова късно.

— Тогава, госпожо, може би трябваше да си останете у дома — изрече с лекота Хари, отдръпвайки един стол за нея.

Тя го изгледа свирепо, но зае мястото си без повече коментари.

— Шунка, госпожо? — Хари предложи сребърния поднос с тънки резени шунка, с която се славеше паркът. Сложи два резена в чинията й, преди да се обърне към компаньонката. — Госпожо, мога ли да ви сервирам?

— О, божичко, милорд, много любезно от ваша страна. Наистина много любезно. Може би едно мъничко парченце, най-мъничкото. Може би ето онова малко парченце ей там. Не бива да бъда лакома, нали?

Тя се усмихна и наклони глава, поглеждайки към другите гости.

— О, престани да бъбриш, Илайза — заповяда работодателката й. — Има предостатъчно за всички.

— Да, разбира се, ваша светлост. Не мислех, че няма да… наистина знам, че скъпият лорд Бонъм винаги осигурява.

Илайза замълча виновно под свирепия поглед на дукесата.

— Как беше оркестърът, Лив? — побърза да запита Корнелия.

— О, прекрасен. — Ливия схвана намека, след като хвърли съчувствен поглед към блокираната компаньонка на нейна светлост. — Много двойки танцуваха, но всички бяха маскирани. Не бях разбрала, че това е маскен бал.

Разговорите кръжаха около Корнелия. Тя изричаше по някой коментар, когато успееше да улови нещо от бърборенето, но й беше трудно да се съсредоточи. Не можеше да си представи, че мъжът, който беше толкова нежен, духовит, дълбоко чувствен любовник, е убил някого. И все пак тя знаеше, че същността му е скрита от нея зад плътни сенки.

Той беше изкусен актьор, в това беше убедена. Каквато и роля да си избереше, тя прикриваше истинския Хари Бонъм. Но кой и какъв беше истинският Хари Бонъм?

— Изглеждате разсеяна, лейди Дагнъм.

Тя трепна виновно, внезапно осъзнавайки, че лорд Форстър й говори от няколко минути.

— О, моля за извинение, сър. Бях се загледала. Толкова много има за гледане.

Това беше толкова немощно извинение, че я накара да се почувства още по-виновна, и сега осъзнаваше как хладните зелени очи на Хари я гледат преценяващо. Дали предполагаше какво й е казала леля му?

Насили се да си съсредоточи върху сътрапезниците си и след няколко минути Хари отмести поглед.

— Бих искала да видя фойерверките — каза Ливия, когато вечерята отиваше към края си. — Ще отидем ли?

— Не ги понасям — обяви дукесата, което не беше неочаквано. — Форстър, можете да ни придружите до каретата ни.

Дейвид неохотно се поклони в знак на съгласие пред повелителната команда.

— За мене ще бъде удоволствие, госпожо.

Хари стана бързо.

— Аз ще ви придружа, госпожо.

— Не, няма. Форстър ще се справи много добре — заяви леля му, събирайки шаловете си. — Погрижи се за гостите си, Бонъм.

— Да, госпожо — поклони се той иронично.

Нейна светлост се сбогува сравнително любезно с останалите и тръгна, опряна на ръката на Дейвид, докато компаньонката й вървеше след тях, носейки огромната чанта на работодателката си.

— Горката жена — измърмори Аурелия. — Как понася това? О, моля за извинение, лорд Бонъм, знам, че е ваша роднина, но дукесата е толкова властна.

— Не обръщайте внимание на това — изрече Хари с пренебрежителен жест. — Тя е истинска горгона и много й харесва да бъде такава. Всички ли отиваме да гледаме фойерверките?

Погледна въпросително към Корнелия и тя разбра, че той я моли да остане тук. Но тя не беше готова за разговор на четири очи, не и преди да беше асимилирала изцяло споделеното от пралеля му.

— Със сигурност бих искала да ги видя — каза тя, пренебрегвайки проблясъка на озадачено разочарование в очите му. — Идваш ли, Ели?

— Не бих го пропуснала.

Хари се отказа. Възможно беше Корнелия да избягва да остане насаме с него заради силната си тревога за опазването на благоприличието. Той не смяташе, че има някакви основания да се тревожи за двама души, стоящи на показ в павилион за вечеря на главната колонада, но знаеше колко се притеснява тя да не би някакъв намек за скандал да засегне децата й. В този случай това би могло да бъде ненужна предпазливост, но той предполагаше, че може, или би трябвало, да разбере.

Предложи й ръката си.

— Да вървим тогава.

Посред шума и светлините на спектакъла разсейването на Корнелия мина незабелязано за всички, освен за Хари, който усещаше напрежението в тялото й като осезаема сила, докато тя стоеше близо до него. Той докосна ръката й и тя едва не изскочи от кожата си.

— Защо такава нервност? — запита той тихо.

— Стресна ме — отвърна тя с неубедителен смях. — Толкова се увлякох по фойерверките. Виж това колело.

Тя посочи нагоре към въртящия се кръг от искрящи цветове.

Хари само вдигна рамене и след още една минута каза пак така тихо, както и преди:

— Ще дойда при тебе тази нощ.

Усети я как се вцепенява, преди да чуе думите й.

— Не се чувствам много добре, Хари. Ако не възразяваш, по-скоро бих искала тази нощ да спя.

— Можем да направим и това — каза той кротко. — Бих искал да бъда с тебе, любенето не е единственото удоволствие, което получавам от твоята компания. Иска ми се да спиш в ръцете ми.

— Тихо — прошепна тя настоятелно. — Някой може да чуе.

— Не и в тази шумотевица — забеляза той с леко намръщване. — Човек не чува и мислите си.

— Все пак — възпротиви се тя.

— Както искаш — изрече той решително.

Корнелия прехапа устни. Не можеше да го обвинява, че се е почувствал наранен от внезапното й отдръпване, но макар че можеше да го обясни на себе си, трудно би могла да го обясни на него. Тя не знаеше дали разкритията на пралеля му наистина имат значение за нея. Бяха важни, ако ставаше дума за по-широкия въпрос за възможността той да се ожени повторно, но това имаше ли значение за нея? Хари никога не беше предлагал да узаконят връзката си, а леля му беше обяснила скрупулите му, макар да ги беше отхвърлила като ненужни. Но въпреки че обществото по принцип можеше да прости подобно петно на репутацията му, граф Маркби със сигурност би се възползвал от него. Корнелия не можеше да реши дали тази странна депресия е защото някъде дълбоко в душата си несъзнателно се беше надявала тази любовна афера да стане нещо постоянно, а сега не можеше повече да храни подобна надежда.

Мъчителната вечер най-после се приближи към края си и Корнелия трудно прикриваше облекчението си, когато заслизаха към стъпалата към водата. Дейвид беше се присъединил към тях по средата на фойерверките и сега вървеше с Ливия, която бъбреше оживено, също както Аурелия бъбреше с Ник. Само Хари и Корнелия вървяха в удивително мъртва тишина.

Хари влезе с тях в лодката и заедно с Ник и Дейвид ги изпрати до очакващата ги берлина. Задържа Корнелия за миг, докосвайки я над лакътя, докато останалите четирима се сбогуваха при стъпалата на каретата.

— Какво има, Нел?

Очите му пробягаха по лицето й, търсейки някакъв знак за произхода на това внезапно напрежение.

— Онзи период от месеца — излъга тя в отчаяние. — Наистина не се чувствам никак добре, Хари. Ще мине до един-два дни, но.

— Разбирам — прекъсна я той почти грубо.

Не й повярва, макар да нямаше основание за това, но щом тя толкова искаше да спи сама, че изваждаше единственото извинение, пред което всеки джентълмен би отстъпил, значи трябваше да го приеме. Настани я в каретата и вдигна ръката и към устните си за миг, преди да я пусне.

— Мога ли да ви посетя утре сутринта?

Тя едва ли би могла да откаже на подобна молба, макар да знаеше, че трябва да е стигнала до някакво решение относно чувствата си, преди да го види отново.

— Разбира се — изрече с лекота. — Винаги сте добре дошъл, виконте. И разбира се, всички вие. — Усмивката и обхвана тримата мъже. — Благодаря за прекрасната забава, лорд Бонъм.

— Удоволствието беше мое.

Нищо не прикриваше сардоничния тон. Той се поклони и отстъпи, затваряйки вратата на каретата.

— Е, вечерта беше забавна — каза Аурелия, вкопчвайки се в ресните, когато каретата потегли рязко по калдъръма.

— Да, твоят Казанова със сигурност е превъзходен домакин, Нел — отбеляза Ливия. Погледна към изражението на Корнелия под светлината на газената лампа и изрече загрижено: — Лошо ли ти е, Нел? Много си бледа.

— Наистина, беше бледа цялата вечер — каза Аурелия, присъединявайки се към Ливия в огледа на лицето на Корнелия под смътната светлина. — И много тиха.

Корнелия въздъхна.

— Пралелята ме притисна, настояваше да говорим на четири очи.

— За какво?

Ливия напрегнато се наведе напред.

— За Хари. Какво друго?

— Подозира ли нещо?

Корнелия вдигна рамене.

— Беше достатъчно любезна да ме осведоми, че вярвала, че Хари имал интерес към мене, защото иначе за какво един Бонъм ще си дава труд заради три жени, които нямат с какво толкова да се препоръчат пред Висшите десет хиляди. Смятала, че трябва да знам, че подобен съюз е невъзможен.

Това беше близо до истината, успокояваше се тя.

— Каква вещица — заяви отвратено Аурелия. — Надявам се, че си я поставила на мястото й.

Сега Корнелия изпадна в дилема. Не беше много честно така да очерня старата дама, но и не можеше дори с една дума да намекне за истината. Най-малкото, все още не можеше. Реши отново да вдигне рамене и да изрече пренебрежително:

— О, нямаше смисъл да опитвам невъзможното. Във всеки случай, няма значение. Такава идея не ми е и идвала на ума.

Приятелките й я изгледаха недоверчиво. Не доловиха оттенък на истинност; но и двете бяха твърде чувствителни, за да настояват.

Големият железен ключ беше под гръцката урна до вратата и те влязоха в тъмната къща. Маркъм не беше забравил да остави един запален свещник в преддверието и три свещи на масичката под него. Те запалиха свещите от светилника и Корнелия го духна, преди да последва приятелките си по стълбите.

Произведе убедителна прозявка, когато стигнаха площадката.

— Заспивам права. Трябва да е от онези латински глаголи сутринта. Идваш ли в детското, Ели?

— Да, разбира се — каза Аурелия. — Лека нощ, Лив.

Целуна Ливия.

— Лека нощ, Лив.

Корнелия също я целуна и трите се разделиха. Корнелия и Аурелия се запътиха към стълбището за детското отделение.

Аурелия подви завивката на Франи и целуна гладкото чело на дъщеря си.

— Изглежда толкова спокойна, когато спи, трудно е да повярваш какво немирно създание е всъщност.

Усмихна се, гледайки спящото дете.

Корнелия се усмихна, съгласявайки се с нея, докато се движеше между тесните легълца на децата си, като нагласяваше завивките и отмахваше изпаднали кичури коса от челата им.

— Готова ли си?

Аурелия тръгна към вратата.

— След минута — прошепна Корнелия. — Ти слизай.

Аурелия кимна.

— В такъв случай лека нощ.

— Лека нощ, Ели.

Тя остана да гледа сина си, леко порозовялото му от съня лице, тъмните му дълги мигли, миглите на баща му, засенчили като полумесеци розовите му бузи. Не можеше да го загуби. Дори заради цял живот радост с Хари Бонъм.

Стиви риташе топката пред себе си, когато групичката влезе през желязната врата в уединената частна градина.

— Дейзи, ще поиграеш ли на топка с мене? — запита Стиви с детския си дискант.

Беше много по-малко настойчив от братовчедка си, която веднага закрещя, че иска да участва в играта.

Сюзън просто се отпусна на тревата и откъсна един минзухар.

— Добре, лорд Стиви, само минутка — извика Дейзи, навеждайки се, за да избърше носа на Франи.

Стиви ритна топката по една пътека, която извеждаше от моравата, а Франи се освободи от манипулациите на Дейзи и хукна след братовчед си, който следваше топката. Пътеката имаше слаб наклон и топката се затъркаля сама, набирайки скорост.

Стиви се затича след нея, а Франи възбудено завика подире му. Тогава момиченцето закачи крака си в корена на едно дърво и се просна на пътеката. Извика и Дейзи, сграбчила Сюзън за ръка, дотича веднага.

Стиви продължи след топката.

— Стиви, лорд Стиви, елате тук — извика разсеяно Дейзи, докато се опитваше да успокои ридаещата Франи, като в същото време държеше здраво Сюзън.

За секунда Стиви престана да гони топката, поглеждайки назад, сякаш обмисляше дали да се подчини на повикването. Обърна се отново и като видя, че топката му бързо се отдалечава към завоя на пътеката, хукна след нея.

Към неистовия рев на Франи се добави съчувственото врещене на Сюзън и бавачката, коленичила на пътеката, за да бърше кръвта от одраното коляно на Франи, опитвайки се да успокои и Сюзън, не погледна към момчето.

Стиви зави по пътеката и не чу как един мъж излезе иззад него. Тогава изведнъж го обви някаква задушаваща чернота, нещо обгърна плътно главата му. Нещо се притисна силно към тила му, залепвайки лицето му към рамото на похитителя. Започна да рита и да се бори, но движенията му не можеха да надвият силните ръце, които го държаха здраво, докато краката на похитителя бързо отнасяха двамата към далечната страна на градината и портата от другата страна на площада.

Похитителят изтича от градината към мястото, където един кон стоеше вързан към оградата. Метна се на седлото, здраво стиснал омотания си и задушен товар, и смушка животното, което в бърз тръс се отдалечи от площада.

Дейзи най-накрая успя да укроти дивите викове на Франи, но тогава Сюзън вече се задавяше от плач. Тя стана, крепейки малкото момиченце на хълбок, и го залюля ритмично, докато се оглеждаше за Стиви. Повика го и се ослуша. Но чу само тихите звуци на градината, шумолене на катерица, трели на дрозд в плета.

Повика го отново, този път с извисен в паника глас, после се затича по пътеката към мястото, където го беше видяла за последно. Сюзън се друсаше на хълбока й, а Франи стискаше полите й.

— Къде е Стиви? Къде е Стиви? — заповтаря напевно Франи.

— Ох, тихо, Франи — нареди Дейзи, отчаянието й вече се превръщаше в гняв и безсилие.

Ако не беше това дете, нямаше да загуби от поглед другото. Наведе се и разтърси момиченцето, не много силно, но за дете, съвършено несвикнало на друго, освен търпеливи отговори, това беше шок и Франи потъна в необичайно за нея мълчание.

Дейзи обиколи тичешком пътеката, която обикаляше в кръг от вътрешната страна на оградата, продължавайки да вика Стиви. Когато обиколката не даде резултат; тя тръгна из околните пътеки, които до една излизаха на затревеното пространство в средата на площада. Стиви не беше много немирно дете, никога не би я тормозил по такъв начин. Скриваше се за няколко минути, но после изскачаше, смеейки се на находчивостта си.

Тя остана неподвижна в средата на площада, сълзите се стичаха по бузите й, докато осъзнаваше истината.

Малкият виконт Дагнъм не беше в градината.

Тя стисна като в менгеме ръката на Франи и почти слепешком изтича от градината, пресече пътя и се втурна към къщата. Заудря с месинговото чукче и вратата беше отворена от една стресната Корнелия.

— Какво…?

Съзнанието на Корнелия възприе набразденото от сълзи лице на бавачката, шока по лицето на Франи, хълцанията на Сюзън; цветът се отля от лицето й.

— Какво е станало със Стиви?

Въпросът излетя от едни безкръвни устни, а после, без да чака отговор, тя мина край Дейзи и изтича към градината.