Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (10)

9

— Не разбирам какво искаш, да кажеш. — Суховатият мъж зад бюрото във високата къща край Грейс Ин Скуеър почука с ножа за хартия по бюрото и впери хладнокръвен поглед в посетителя си. — Как така не е било там, Виктор? Англичанинът не е имал шанс да го търси, след като си го скрил там. Ние ги следим, както и те ни следят. Знаем, че виконтът се е опитал да влезе и един път са го пуснали за малко, но не толкова, че да търси нещо, освен ако не е знаел къде е скрито. Освен това те още наблюдават къщата. Нямаше да го правят, ако вече го бяха взели.

— Нямаше го, мосю. Наистина — каза Виктор. — Не знам защо не беше там, където го сложих.

Беше дребен, слаб, жилав, способен да се провира през отвори в едва открехнати сутеренни прозорци. Извиваше каскета си в ръце. Господинът, пред когото стоеше, един от най-доверените лейтенанти на Фуше, не беше от хората, които биха разбрали, а още по-малко биха простили, един провал. Виктор се беше провалил. Първоначалната кражба беше сполучлива, но не беше успял да доведе начинанието до край. Вторият му опит, който трябваше да се осъществи без никакви усилия, беше завършил сред катастрофални гърмежи от пушка и последвал хаос.

— Мисли — подкани го събеседникът му, хванал ножа за хартия с две ръце. — Не е било там, където си го оставил. Защо?

— Някой трябва да го е преместил, мосю — каза Виктор, взрян в оръфаното килимче под краката му.

— О, върви си. Вече не си ми полезен.

Офицерът махна с ръка към вратата и Виктор се измъкна от мрачната стая, не можейки да повярва на късмета си. Фуше, началникът на френската тайна полиция, очакваше неговите лейтенанти да бъдат също толкова безжалостни в преследването на френските интереси, колкото беше и той самият.

Късметът на Виктор не трая дълго. Той не стигна до улицата. Ножът намери гърлото му на тъмната междинна площадка, водеща към тесния коридор. Не усети почти нищо, само мимолетно чувство за загуба, преди да се свлече на колене срещу перилата.

Мъжът в мрачната стая внимателно остави ножа си за разрязване на хартия в мига, когато агентът му плати за провала си. Някой в къщата на Кавендиш Скуеър беше намерил инструмента. Хубавото, единственото хубаво нещо беше, че няма да разбере какво представлява в действителност. Нощните набези вече нямаше да свършат работа, затова му трябваше нов подход. Да влезе в къщата по начин, който изглежда безобиден.

Посегна към ръчното звънче на бюрото и позвъни, после напълни чашата си от плоското шише в съседство. Аромат на коняк се разнесе из въздуха, докато той въртеше съдържанието на чашата, замислено вгледан в кехлибарените дълбини.

— Позвънихте, мосю.

Един мъж се плъзна в стаята. Беше толкова слаб, че едва хвърляше сянка под светлината на лампата.

— Да, Жан. — Офицерът отпи оценяваща глътка от чашата си, преди да я остави. — Какво знаем за жените, които са се настанили на Кавендиш Скуеър?

— Събрахме досие, мосю, но няма много интересни неща. Те като че ли нямат тайни. Ако ме извините. — Жан се измъкна от стаята и се върна след секунди с купчина листове. — Ще ги прочетете ли, мосю, или аз да ви съобщя информацията?

— Разкажи ми.

Офицерът махна с ръка към него и вдигна чашата. Заслуша безмълвно, докато Жан разказваше тихите, скучни истории на трите жени от Рингууд в Хемпшир, които сега живееха на Кавендиш Скуеър.

— Трябва да има нещо някакъв лост, някой… — каза той, когато Жан замълча. Щракна с пръсти, протягайки ръка за листовете. — Няма трима души, които да нямат тайни. — Прегледа най-горния лист. — Или няма трима души, които да нямат сред роднините си човек с тайни. — Погледна над листа. — Намери ми нещо, Жан. Нещо или някого.

— Oui, мосю.

Жан тръгна заднешком към вратата.

— И бързо, Жан.

— Oui, мосю.

Вратата се затвори тихо зад него.

Мъжът зад бюрото отпи още една глътка коняк, после дръпна лампата към себе си и започна да чете листовете, намръщен съсредоточено, което сближи редките му вежди.

 

 

На следващата сутрин Хари влезе в „Брукс“. Спря, за да размени шеги с няколко приятели, разходи се из стаите за игра на карти и когато не намери каквото търсеше, се приготви да си тръгне. Тъкмо вземаше шапката и ръкавиците си от лакея на входа, когато влезе херцог Графтън.

С шапка в ръка Хари се поклони пред бащата на покойната си съпруга.

— Ваша светлост.

Ноздрите на херцога трепнаха. Той нарочно му обърна гръб.

Хари погледна за секунда към обърнатия гръб, после сложи шапката си и заслиза по стъпалата към улицата. Както винаги при сблъсък с презрението на Графтън, изражението му беше неразгадаемо. Беше култивирал безстрастност от мига, когато почина съпругата му, като единствен начин да поддържа честта си. Преди четири години, след разследването на смъртта на Ан, което го беше оневинило, той се беше държал така, сякаш е оставил всичко зад гърба си. Настоятелният отказ на Графтън да приеме решението на съда просто правеше херцога да изглежда като глупак за всички, освен за стария слуга, който бе останал единственото му семейство. Колкото до другите, обществото имаше къса памет, макар че херцогът беше загубил единственото си дете в донякъде съмнителни обстоятелства. Всеки ден избухваха нови свежи скандали. Обществото беше загубило интерес и херцогът беше останал сам със своята болка.

Освен, разбира се, когато станеше дума за майките на девойки за женене от доброто общество. Матроните се усмихваха, но държаха дъщерите си плътно зад полите си. Виконт Бонъм, макар да беше богат вдовец в разцвета на годините си, никога повече нямаше да бъде подходящ ухажор.

Не че той имаше интерес да бъде така, което беше щастливо обстоятелство, помисли с мрачна усмивка, докато се насочваше към Сейнт Джеймс.

Намери каквото търсеше в „Уайтс“ Найджъл Дагнъм с група младежи обсъждаше на висок глас резултатите от един бой с петли, който бяха гледали предната вечер.

— Бонъм, ела да изиграеш една ръка — повика го глас откъм масата за вист. — Алистър изостави четворката.

Хари стисна ръцете на мъжете около масата, но отклони предложението. Не искаше Найджъл Дагнъм да си тръгне по средата на някой робер. Обиколи стаите, поздравявайки познатите си, пийна една-две чаши кларет и зачака групата младежи да започне да се разотива.

Найджъл си вземаше довиждане с приятелите си, когато го видя. Виконтът стоеше небрежно край бюфета с чаша в ръка, при това сам.

Найджъл, припомняйки си любезността на виконта при последната им среща, се приближи към него. Протегна ръка.

— Дагнъм, сър. Не знам дали си спомняте.

— Разбира се. — Хари пое ръката му и я стисна сърдечно. — Правите обход, както забелязвам. „Брукс“. „Уайтс“. И „Уотърс“ нали?

Найджъл се изчерви от удоволствие.

— О, да, наистина, лорд Бонъм. Лорд Колтрейн… негов гост съм, нали разбирате. Води ме насам-натам.

Хари се усмихна приятно, макар да мислеше с неприязън, че щом станеше дума за игра, Колтрейн беше всеизвестен изкусител, ако не и покварител на младежта, без да се изключва и собственият му син. Но това семейство можеше да си го позволи. А младият Дагнъм?

— Тръгвате ли си? — запита с ясен намек за покана.

Найджъл не можа да не се почувства поласкан. Старите членове на клуба обикновено не обръщаха много внимание на новите.

— Е, да, тръгвам си, милорд.

— Тогава бих се радвал, ако ми правите компания. — Благосклонната усмивка на Хари разля слънчева светлина над младежа. — Днес излязох пеша.

— О, и аз, лорд Бонъм.

— Само Бонъм — изрече небрежно Хари, докато тръгваха по Сейнт Джеймс към Пикадили. — И така, накъде сте се запътили, Дагнъм?

Найджъл нямаше нищо предвид, но беше толкова смаян от интимността, която го заливаше, че избъбри:

— О, ще посетя братовчедка си лейди Дагнъм. Тя е на Кавендиш Скуеър.

Хари кимна и отхвърли сложния си план за заобиколни намеци, които евентуално да го отведат на този адрес. Дагнъм беше направил нещата извънредно прости.

— Мисля, че вчера се запознах с виконтесата. Беше с две възхитителни деца.

— Стиви и Сюзън — каза Найджъл. — Да, всички дойдоха в града, заедно със снахата на Нел, лейди Фарнъм, и тяхната приятелка лейди Ливия Лейси. Устройват си дом. — Странно беше обаче, че такъв уникален човек като лорд Бонъм ги познава. Той запита по-скоро нерешително: — Как се запознахте с братовчедка ми, сър?

— О, случайно — отвърна Хари с лекота. — Случайно минавах оттам, когато момиченцето на лейди Фарнъм изтича от градинката на площада и излезе на улицата пред една каруца. Успях да помогна и се запознах с лейди Дагнъм, която тогава беше с тях. — Вдигна рамене. — Ще ви придружа, ако не възразявате. Бих искал да се уверя, че детето е добре.

— Франи ли? — засмя се Найджъл. — Нея нищо не може да я стресне. Много е буйна. — После се опомни. — Но ще ми бъде много приятно да ме придружите, сър. Сигурен съм, че Ели с радост ще ви осведоми как е Франи.

Ели прекрасно ще осигури влизането. Хари измърмори някаква баналност, после запита за резултатите от боя с петли, който Найджъл и приятелите му така оживено бяха разисквали.

Това беше достатъчно разсейване и те стигнаха Кавендиш Скуеър, преди Найджъл да беше завършил кървавото описание на боя.

— И на мене ще ми бъде интересно да видя къщата, сър — призна Найджъл, докато чукаше на вратата. — Лив подозираше, че леля й София е била някаква стисната отшелничка.

Хари не коментира, но отстъпи малко назад, така че онзи, който отвори вратата, да не го види веднага. Възнамеряваше да се вмъкне вътре с помощта на Найджъл.

По една случайност тъкмо старият иконом провря глава през отвора и запита:

— Да?

Найджъл, нямайки опита на спътника си с тукашните прислужници, се изненада.

— Лейди Дагнъм? — изрече надменно. — Тук ли е?

— Да, така мисля.

Мъжът продължаваше да го гледа през отворената пролука.

Найджъл знаеше, че виконтът е зад него, и се запита какво, по дяволите, ще прави един изискан градски джентълмен с такова грубо посрещане. Изправи рамене и продължи със същия високомерен тон:

— Осведомете я, ако обичате, че братовчед й, почитаемият Найджъл Дагнъм, е дошъл да я посети.

Мъжът не каза нищо, а просто затвори вратата.

— Какво…?

Найджъл пак посегна към чукчето.

— А, ще се върне — каза бодро Хари. — Наистина липсва му изисканост, но в края на краищата прави необходимото — разбира се, когато той реши и в собствения си неподражаем стил.

— О! Значи сте се срещнали вчера с него?

Това беше истина и Хари я потвърди с чиста съвест. Но въпреки неговото мнение Найджъл все пак още веднъж почука силно.

Това усилие беше възнаградено след минута. Вратата се отвори широко и Аурелия застана усмихната на прага.

— Найджъл, влизай. Нел е горе със Стиви, току-що му падна първият зъб, можеш ли да си представиш, и той е доста разстроен… ох. — Сега забеляза спътника на Найджъл. Усмивката, която съвсем естествено се появи на устните й, трепкаше от лека неувереност за начина, по който Корнелия щеше да възприеме това посещение.

— Виконт Бонъм.

— Същият, госпожо. — Той свали шапка и се поклони. — Дойдох да се осведомя за дъщеря ви. Вярвам, че от приключението с каруцата не е имало лоши последици.

Аурелия, вече на позната територия, се засмя.

— Мисля, че тя дори не разбра за каруцата — рече тя с откровена усмивка. — Но много любезно, че питате.

Не би могла да покани Найджъл, да влезе и да остави лорд Бонъм да стои на прага, особено щом идваше под такъв благовиден предлог. Корнелия просто трябваше да се примири.

— Влезте, влезте — каза тя, отваряйки по-широко вратата. — Обстановката ни е малко примитивна, страхувам се, но вече внасяме подобрения.

— Господи, Ели — възкликна Найджъл, докато влизаше в преддверието и оглеждаше занемарената обстановка. — Какво е правила старата дама в такава къща?

— Смятаме, че е обитавала само една малка част от нея — каза Аурелия, като ги поведе към приемната. — Тук и в нейната стая. Сега тя е на Лив, но стаята не е много по-добра от останалите.

Мъжете я последваха в приемната. Хари познаваше овехтялата стая. Очите му се отклониха към бюрото, където беше смутил лейди Дагнъм в престореното й писмовно занимание. Днес тук нямаше и следа от усърдно водене на кореспонденция.

— Моля, господа, седнете. — Аурелия посочи единствения диван със сравнително непокътнати пружини. — Мога ли да ви предложа шери или мадейра? Нел. — Хвърли поглед към виконта и продължи. — Лейди Дагнъм намери забравени съкровища в мазето.

— Шери, моля — каза виконтът и Найджъл, който би предпочел пълна чаша мадейра, побърза да се присъедини.

Аурелия наля две чаши и приседна внимателно на един стол „Чипъндейл“ с разклатен крак.

— Харесва ли ти в града, Найджъл?

— О, чудесно е — каза той, изпразвайки чашата си. — Няма да повярваш, Ели, какви залози правят хората тук.

Бързо смръщване помрачи челото на Аурелия. Усещаше присъствието на виконта, безстрастен в ъгъла на дивана, небрежно преметнал единия крак над другия, положил чашата си на облегалката, и преглътна загриженото запитване, което би било естествено в семейната непринуденост на провинцията.

По-нататъшните затруднения й бяха спестени с идването на Корнелия.

— Чух ли да се чука на вратата? — Втурна се с кутията за ръкоделие под мишница, после спря, възприемайки посетителите. — А, вие сте били.

Спря очи върху Хари, после се обърна настрана, за да остави кутията.

— Това не е поздрав към братовчед, Нел — протестира Найджъл, предполагайки, че двусмисленият поздрав е бил насочен към него. — Казах ти, че ще ти дойда на гости веднага щом пристигна в града. Трябва да кажа, че съм настанен много по-удобно от тебе, братовчедке. Това тук си е направо погребална приемна.

Протегна чашата си.

— Внасяме постепенни подобрения — каза Корнелия, докато донасяше гарафата от бюфета. — А, лорд Бонъм, не очаквах да ви видя.

Щеше да добави „толкова скоро“, но се въздържа. Напълни чашата на Найджъл и предложи гарафата на виконта.

— Попаднах на братовчед ви в Уайтс — каза Хари, приемайки поканата за втора чаша. Не можеше да не забележи, че погледът й е неразгадаем, че кожата й е гладка като девънширска сметана. — Тръгнахме си заедно и пътьом ми хрумна да питам лейди Фарнъм как е здравето на дъщеря й.

— Колко деликатно — измърмори Корнелия, докато си наливаше чаша шери. — Удивително за човек с толкова неща за вършене, лорд Бонъм.

— А вие имате ли представа колко много неща имам да върша, лейди Дагнъм? — В гласа му се долавяше леко недоверие. — Такава проницателност. Учуден съм.

Корнелия се усмихна.

— Простете ми, ако си вадя прибързани заключения, милорд. Предположих, че джентълмен с вашето положение ще има много занимания… вашите клубове, балове, приеми, надбягвания. — Сви грациозно рамене. — Признавам, не съм много запозната с тези неща, сър. Както казах вчера, аз съм провинциална мишка.

Аурелия едва не изохка. Найджъл зяпна смаяно братовчедка си. Виконт Бонъм просто вдигна чашата с шери в нещо като тост и каза:

— Наистина, госпожо. И както си спомням, вчера също отменихме точно това определение.

Корнелия отпи от шерито. Кожата й тръпнеше. Стори й се, че наистина чувства искрите в очите си и блясъка на кожата си като действителни усещания. Дори кожата на главата й реагираше на всяка възбуда. Наложи си да си спомни, че Найджъл и Аурелия също са в стаята.

— Найджъл, Ели каза ли ти, че сутринта на Стиви му падна първият млечен зъб? — запита тя, осъзнавайки колко е нелепа тази баналност, но не можеше да се сети за някакъв друг начин да разсее напрежението в атмосферата.

Напрежение, което тя беше сигурна, че Найджъл и Ели — а още по-малко пък виконтът — няма как да не забележат.

— Ъ-ъ… да — каза Найджъл. — Сигурно е много развълнуван.

— Не, всъщност е изплашен — поправи го Корнелия. — Помисли, че губи части от себе си и в крайна сметка целият ще изчезне.

— Помия как падна моят първи зъб — каза Хари, чудейки се, докато го изричаше, откъде е дошъл споменът и защо точно сега.

— Чувствах се точно като него. Толкова се гордее с това зъбче, а после то падна. — Засмя се тихо. — Трябваше доста да ме убеждават, че малката бяла издатина във венеца ми ще го замести и ще имам съвсем нов зъб.

Корнелия го погледна, докато оставяше кутията си за ръкоделие. Това беше странна интимност. Стори й се мило, макар, да не искаше да мисли така. Той играеше някаква игра. Наистина ли още таеше надежди да купи къщата, отказвайки да приеме решението на Лив? Това не бе просто светска визита, беше сигурна.

Спомни си, че според Летиша виконтът имал къща на Маунт Стрит-. Това беше някакъв коз.

— И така, значи имате къща в града, лорд Бонъм? — започна тя.

— Питах се, понеже толкова искате да купите тази. Може би живеете на квартира?

Тонът й беше небрежен, усмивката издаваше само леко любопитство.

— Наистина, госпожо. Имам къща на Маунт Стрийт отговори той. — Надявам се да купя къща на тих площад за семейството на покойната ми сестра. Смятам, че децата имат нужда от пространство и градина. Собственият ми дом е ергенско жилище, нали разбирате, но искам да държа децата под око. Тази къща и местоположението й ми се струват идеални.

Небрежно вдигна рамене.

— О, колко тъжно — изрече Аурелия съчувствено. — Колко са децата?

— Пет — каза той, без да лъже.

Анабел наистина имаше пет деца и сигурно сега чакаше шесто. Беше просто създадена да ражда — факт, който дълбоко удовлетворяваше съпруга й, дребен провинциален, благородник. Той усети острия поглед на Корнелия и се запита за миг дали тя някак си не е доловила единствената лицемерна дума в обяснението му.

— Да, колко тъжно — съгласи се Корнелия. — За по-младата ви сестра ли става дума?

Той отговори на въпроса с мрачно кимване. Анабел прекрасно отговаряше на духа на тази лъжа, но беше дошло време да приключи с опасната тема.

— Трябва да има други, по-подходящи имоти в града, сър — каза Корнелия, без да престава да го гледа внимателно. — Фактически тази къща не е в особено добро състояние като за деца.

— Наистина — каза Аурелия, — от детското отделение може много да се желае. Линтън не е престанала да се оплаква.

— Ти гледай графът да не чуе това — прекъсна я със смях Найджъл. — Когато откри, че сте заминали въпреки нарежданията му, помислих, че ще получи апоплексия. Щеше да прати въоръжен отряд след вас.

Стана, за да напълни отново чашата си.

Корнелия го стрелна с укорителен поглед. Не искаше да разисква лични неща пред лорд Бонъм. Найджъл обаче възприе погледа й като отправен към третата му чаша шери.

— О, не ме гледай така осъдително, братовчедке — каза той, вдигайки чашата си към нея. — Виждал съм някои да изпиват бутилка кларет преди закуска.

— Надявам се това да ги кара да се чувстват по-добре — отвърна тя.

— И така, къде е Лив? — запита Найджъл, сякаш внезапно осъзнал отсъствието на една от жените.

— Отиде да купува куче — осведоми го сбито Корнелия.

— Да купува куче? — Найджъл я изгледа втренчено. — Лив не се интересува от кучета. Плашат я. Не припарва до конюшните, когато пойнтерите на баща ми са навън.

— Мисля, ще купи куче, което няма да я плаши — каза Аурелия и се засмя, разменяйки поглед с Корнелия.

— Да, но трябва да се надяваме, че ще плаши другите — каза Корнелия и устата й трепна.

Хари отпи от шерито си, отпуснатата му поза и уверената усмивка скриваха напрегнатия му интерес към посоката, в която беше поел разговорът.

— Защо? — запита Найджъл. — Мислех, че имате достатъчно работа в този порутен мавзолей и без домашни животни.

— За съжаление, това изглежда необходима предпазна мярка — осведоми го Корнелия. — Имаме нощни гости. Не знаем дали са хора или истински духове, но карат Маркъм да стреля с късоцевка, страшно оръжие с още по-страшен звук. Плаши децата, нали разбираш. И разстройва Линтън. — Тя се усмихна спокойно. — Едно куче изглежда по-малката от всички злини.

— Господи — каза Найджъл. — Кой ще иска да влиза тук? Няма нищо за крадене.

— Ти мислиш така нали — съгласи се Аурелия. — Но може би има нещо, което не сме намерили.

— Скрито съкровище? — Сивите очи на Найджъл блеснаха ентусиазирано. — Сандъче със скъпоценни камъни, може би. Мислиш ли, че старата дама е криела съкровище на тавана, или в мазето? Да погледнем. — Скочи на крака. — Хайде, на лов за съкровища.

— Найджъл, наистина по някой път си истинско дете — каза Корнелия със смях, докато му махваше да си седне. — Бях в мазето и единственото съкровище, което видях, беше това, което пиеш. Но Маркъм и близначките нямат никаква представа за нещо тайно, а повярвай ми, щяха да знаят.

— Може би го искат за себе си? — предположи Найджъл, не желаейки да се откаже от перспективата за скрито съкровище.

Аурелия поклати решително глава.

— Не, те са абсолютно и твърдо предани на леля София. Няма да вземат нищо, което тя не им е дала.

— Забелязах котка на стъпалата — вметна Хари, все още уверено усмихнат. — Може би тя или той е източникът на трополенето?

— Казва се Писана — обясни Корнелия, посягайки зад себе си, за да вземе кутията за ръкоделие. — Не особено оригинално, признавам. Но тя е причината Маркъм да настоява кухненският прозорец да стои отворен нощно време. Това обаче вече не е така.

Тя вдигна капака и започна да рови из копринените парчета, търсейки определен оттенък розово, за да поръби едно от бонетата на Сюзън.

— Е, сигурен съм, че е разумно да вземете предпазни мерки — каза Хари, докато се изправяше. — Трябва да се сбогувам, госпожо… лейди Фарнъм. Радвам се, че детето не сънува кошмари за каруци и товарни коне.

Поклони се над ръката на Аурелия, преди да се обърне към Корнелия.

Тя затвори капака на кутията за ръкоделие и стана, за да му подаде ръка.

— Приятен ден, лорд Бонъм.

— Лейди Дагнъм.

Вдигна ръката й към устните си. Но вместо устните му да стигнат само до въздуха над кокалчетата й, той наистина целуна ръката й, дългите му пръсти, твърди и топли, се сключиха около нейните в жест, който беше шокиращо интимен като за обикновени познати.

Очите на Аурелия се разшириха, после тя тръгна към вратата с далечна усмивка, която подсказваше, че не е видяла нищо необичайно. Найджъл, от друга страна, зяпна смаян, но Аурелия, когато мина покрай него, го бутна с лакът и той се опомни.

Корнелия отдръпна ръката си и изрече хладно:

— Желая ви успех в търсенето на къща, сър.

Той се поклони отново и взе шапката, ръкавиците и бастуна си от сгъваемата масичка, където ги беше оставил на влизане в приемната. В зелените му очи се четеше лек присмехулен блясък, когато ги насочи към нея. Но подигравката беше насочена и към самия него, не само към Корнелия. Нещо ставаше помежду им, нещо, което той не разбираше — не повече, отколкото и тя.

— Дагнъм, ще ме придружите ли? — запита с приятен тон, обръщайки се към вратата. — Или да ви оставя в лоното на семейството ви?

Найджъл се разкъсваше. Перспективата да се разхожда из улиците в компанията на виконта беше повече от привлекателна и това щеше да му се отрази много добре сред обществото, но му се искаше и да побъбри малко с братовчедките си.

Докато се колебаеше, виконтът каза с лек смях:

— А, не се страхувайте, Дагнъм. Няма да се обидя. Всеки уважаващ себе си мъж би предпочел компанията на вашите братовчедки.

Кимна за довиждане и излезе от приемната.

— Ще ви изпратя, лорд Бонъм — каза тихо Корнелия зад гърба му, излизайки в коридора, като затвори леко вратата зад себе си. — Съмнявам се, че Маркъм ще бъде наблизо, за да изпълни задълженията на портиер.

Мина покрай него на път към предната врата и посегна към резето. Ясно усещаше как Бонъм стои зад нея и докато се бореше с тежкото несмазано резе, той протегна ръце и ги положи върху нейните, за да издърпа резето.

То скръцна и поддаде. Корнелия отвори вратата, пускайки студената слънчева светлина да влезе в мрачното преддверие.

— Какво става тук? — запита тя, обръщайки се към него. — Искате ли нещо от мене, лорд Бонъм?

Той се засмя.

— О, какво ужасно прямо създание сте. Не ви ли хрумва, че просто ви намирам за много привлекателна жена?

Отново взе ръцете й и ги задържа леко.

— Никога не са ми действали ласкателства или празни комплименти, сър — отвърна тя.

Очите му потъмняха, а пръстите му стиснаха нейните по-здраво.

— Какво ви кара да смятате, че думите ми са едното или другото, Нел? Повярвайте ми, не съм свикнал да си позволявам такива лекомислия.

Вярваше му. Той не беше мъж, който да хаби времето или енергията си за безсмислени цели.

— Опитвате се да си го върнете заради оня номер, който ви изиграх ли?

Само това можа да измисли.

Той поклати глава.

— Приключихме с това, Нел, знаете го. — Засмя се отново, странно топъл смях, в абсолютен дисонанс със следващите му думи. — Макар че трябва да кажа, че ако се опитвах да ви го върна, нямаше да се съмнявате какво става.

Отстъпи една крачка, държейки я на една ръка разстояние, докато се усмихваше, после пусна ръцете й и както беше направил преди, леко докосна устните й с върха на пръста си.

— Не се съмнявайте и за това — каза меко.

Вдигна ръка за довиждане и нехайно заслиза по стъпалата към улицата.

Корнелия отстъпи назад във вихрушката от прашинки, танцуващи в слънчевия лъч, влязъл през отворената врата. Чу как стъпките му се отдалечават, после полека затвори вратата.

 

 

Хари вървеше бързо, размахвайки бастуна си. Не можеше да бъде сигурен. Но безпогрешно беше уловил проблясъка на среброто в кутията за ръкоделие на Корнелия, когато тя затвори капака. Можеше да идва от каквото и да било. Игленик, сребърно копче, което трябва да се зашие на някаква дреха. Или можеше да е напръстник. Неговият напръстник. Разбира се, тя можеше да има свой, но можеше и да се предположи, че Корнелия е намерила неговия напръстник.

Беше започнал да преследва виконтеса Дагнъм като начин да влезе в къщата. Но някак си преследването беше заживяло собствен живот, който нямаше нищо общо с първоначалната му цел. Но целта още беше важна и ако това, което той търсеше, се намираше в нейната кутия за ръкоделие, значи двете насоки щяха да вървят заедно много добре. Колкото повече се сближеше с дамата, толкова повече щеше да се приближи и до кутията й за ръкоделие.

 

 

— Корнелия, къде си… а, ето те. — Аурелия провря глава през вратата на приемната. — Защо стоиш в коридора?

— Няма причина — изрече Корнелия по-скоро бавно, сякаш не беше напълно сигурна дали няма причина.

Аурелия я изгледа малко удивена.

— Хайде, ела вътре. Найджъл разказва какво е станало, когато графът разбрал, че сме заминали.

Това изтръгна Корнелия от мислите й.

— Не съм сигурна, че искам да разбера — каза тя, докато двете влизаха в приемната. — Той дори не ни писа.

— О, ще пише — обади се Найджъл откъм бюфета, където пълнеше отново чашата си. — Консултираше се с адвокатите си, когато заминавах.

Корнелия се намръщи.

— Защо? Заминахме напълно законно. Какво общо имат адвокатите?

— Според мене се надява да намери някаква законна причина да ви заповяда да се върнете — обясни Найджъл. — Старецът не обича да му се противоречи, нали знаеш.

Корнелия нетърпеливо поклати глава, докато сядаше и отваряше кутията си за ръкоделие.

— Знам, но той не може да направи нищо. Ще се успокои, когато осъзнае, че е поставен пред свършен факт. — Сложи напръстника на показалеца си и разгъна чорапа, който кърпеше. — Мисля, че този чорап е неспасяем.

— Старецът не се предава лесно, Нел.

Найджъл опря пръст отстрани на носа си я изгледа с присвити очи, опитвайки се да си придаде мъдър вид.

— Найджъл, напи се, а още няма обяд — укори го Аурелия, посягайки да му вземе чашата. — Хайде, пи достатъчно.

Найджъл оправи реверите на силно прищипнатия си в кръста жакет в пурпурно и сребристо.

— Глупости, скъпа. Напълно съм способен да си държа чашата.

— Ще трябва да можеш, миличък, ако ще залагаш толкова, колкото твърдиш — каза Корнелия, забравяйки собствените си мрачни мисли, докато осъзнаваше, че младият й братовчед е зелен като прясно отсечен дъб в потайностите на градския живот.

Не искаше да оскърбява достойнството му, като се държи майчински, но не можеше да не чувства известна отговорност за него.

— Имаш добра издръжка, Найджъл — каза Аурелия, вземайки гергефа си, и се взря в сложния модел.

Найджъл се покашля в юмрук.

— Е, да — изрече небрежно. — Но човек може да си подобри положението по много начини.

— Нюмаркет? — запита Корнелия, без да вдига поглед от ръкоделието.

Найджъл се намръщи и стана рязко.

— Конете са си добри, братовчедке, но картите искат повече майсторлък. — Грабна шапката си. — Сега трябва да вървя. Известете ми, ако намерите съкровището на леля София.

— Ела пак скоро, Найджъл.

Аурелия се приближи и го целуна топло.

— Да, ако изпиташ нужда от огнище и дом, тук сме — каза Корнелия и на свой ред го прегърна.

— О, ако става дума за това, братовчедке, съмнявам се, че ще търся чехли край огъня — отговори той, докато слагаше ръкавиците си. — Но ще идвам пак на гости… да видя как сте — добави любезно. — И ако нямате нищо против да влезете в обществото, ще трябва да направите нещо за тези дрехи. Изглеждате ужасно старомодно, ако не възразявате.

— Ни най-малко — отвърна мило Корнелия. — И ще те чакаме да дойдеш, когато сметнеш, че малко време, прекарано със старомодните ти роднини, няма да навреди непоправимо на репутацията ти. Ще те изпратя.

Придружи го до предната врата и отново се пребори с резето. Този път без помощ.

Когато братовчед й стъпи на най-горното стъпало, тя взе едната му ръка и я стисна леко.

— Пази се, Найджъл.

— Не се тревожи, братовчедке. Не съм вчерашен, вярвай ми.

Сигурна съм, че така мислиш. Но не го каза на глас. Той щеше да прави собствени грешки и дай боже, да се учи от тях. Каза само:

— Ела да ни видиш пак, ако можеш да се откъснеш от високопоставените си приятели.

Найджъл се ухили.

— Какъв късмет, че Франи изтичала на пътя пред някаква каруца. Не мисля, че иначе Бонъм щеше да си прави труда да се запознава с мене.

Кимна многозначително, махна с ръка и се отдалечи.

Да, късмет, помисли Корнелия и поклати глава. Тъкмо щеше да се прибере вътре, когато забеляза Ливия да се задава иззад ъгъла на площада.

Тя като че ли се носеше под въздействието на някакъв импулс. Почти тичаше, перото на шапката й се гънеше от вятъра, наметката й плющеше около глезените.

Корнелия засенчи очи, опитвайки се да я огледа по-добре. Когато видя какво става, избухна в смях.

— Ели. Ели, ела — извика през рамо към преддверието.

— Какво има? — Аурелия притича през преддверието и излезе при Корнелия. Потрепери, увивайки се по-плътно в шала си, за да се предпази от вятъра. — Какво. О. господи, какво държи?

Двете изтичаха навън на улицата, когато Ливия стигна до тях, дърпана от две миниатюрни къдели от възрозова козина. Два чифта черни очи блестяха изпод дългите косми, две нослета като копчета лъщяха в студения въздух.

— Спрете ме — извика Ливия от другия край на двойната каишка. — Или тях… не искат да вървят по-бавно.

Аурелия и Корнелия пресрещнаха бързащите розови купчинки, докато Ливия дърпаше каишките. Трите спряха задъхани.

Корнелия погледна към паважа.

— Ливия, какво е това?

Въпросът беше изпълнен с недоверие.

— Кучета — каза Ливия с леко съмнение, приемайки, че описанието може да се стори малко странно на приятелките й, които досега познаваха само големи селски кучета. — Конюшните, където ме прати Маркъм, имали кученца, или по-скоро лейклендската териерка на жената се окучила, а тя не ги искала, така че.

Не довърши изречението.

Двете розови купчинки залаяха. Да се каже „лай“ беше преувеличение, помисли Корнелия. „Гласовито джафкане“ беше по-близо до истината.

— Вдигат шум — изтъкна Ливия.

— Да — съгласи се Аурелия, затулвайки уши.

— И не ме плашат — заяви Ливия, сякаш нанасяйки довършващия „удар на милосърдието“.

— Мене ме плашат — каза Корнелия. — Дори не знам какво представляват. Със сигурност не са кучета. И какво, по дяволите, ще прави с тях Писана? Два пъти по-едра е от тях. Ще ги изяде на закуска.

— Те са идеални кучета пазачи — заяви Ливия, докато влачеше животинките по стълбите, за да ги вкара в къщата.

— Може би е права — засмя се Корнелия, като гледаше как напредват с неравна стъпка. — Подозирам, че някой хулиган, който иска да краде или да безчинства, ще си умре от смях само като види и чуе тези смешни създания и ще събуди цялата къща.

— Каквото и да е, скъпа, всичко друго е по-добро от късоцевката на Маркъм — каза убедено Аурелия.

— Колко си права.

Корнелия хвана снаха си за ръка и двете влязоха вътре, следвайки джафкането.