Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (9)

Глава девета

Директорът Поцлох беше пъргаво човече с раздърпани мустаци, огромен нос и очила, които се смъкваха постоянно. Той бързаше винаги, особено когато нямаше никаква работа.

— По-бързо, какво има? — попита, когато Щайнер влезе при него с Керн.

— Трябва ни още един помощник. Да чисти през деня и да ми помага при телепатичните сеанси вечер. Ето го. — Той посочи Керн.

— Бива ли го?

— Тъкмо какъвто ни трябва.

— Сигурно някой ваш приятел? — намигна Поцлох. — Какво иска?

— Храна, квартира и трийсет шилинга засега.

— Цяло богатство! — изпищя директорът Поцлох. — Заплата на кинозвезда. Искаш да ме разориш ли, Щайнер? Толкова се плаща и на надничар, регистриран в полицията — добави малко по-спокойно той.

— Готов съм да остана и без заплата — отговори бързо Керн.

— Браво, момко! Така се става милионер! Само безкористните преуспяват в живота. — Поцлох изсумтя, ухили се и намести бързо плъзгащите се очила. — Но ти не познаваш Леополд Поцлох, последния останал филантроп! Ще получиш петнайсет шилинга месечна заплата. Казвам заплата, драги приятелю! Заплата, а не надница! Отсега нататък ставаш артист. Петнайсет шилинга заплата са повече от хиляда шилинга надница. Имаш ли някакви особени дарби?

— Мога да свиря малко на пиано — каза Керн.

Поцлох бутна бързо очилата на носа си.

— Можеш ли да свириш тихо — за акомпанимент?

— Тихо свиря дори по-добре.

— Хубаво. — Поцлох веднага се преобрази във фелдмаршал. — Дай му да упражнява някаква египетска музика! Може да я използваме в сцената, в която разрязват на късове мумията, и в другата, с жената без крака.

Той излезе. Щайнер погледна Керн и поклати глава.

— Ти потвърждаваш теорията ми — каза той. — Винаги съм смятал евреите за най-глупавия и сляпо доверчив народ в света. Лесно бихме могли да му измъкнем трийсет шилинга.

Керн се усмихна.

— А ти забравяш едно — ужаса, вкоренен у нас от хилядолетия погроми и живот в гето. Като отчетеш това, евреите са дори смели хора. А и аз съм само един жалък половин евреин.

Щайнер се засмя.

— Добре, добре. Ела сега да ядем. Ще честваме празника на скинията. Лило е чудесна готвачка.

 

 

Забавленията при Поцлох се състояха от три части: люлки, спортно стрелбище и панорама на чудесата на света. Щайнер подготви още същата сутрин Керн за първите му задължения. Той трябваше да измете люлките и да лъсне месинговите хамути на внушителните коне. Керн се залови за работа. Лъсна не само конете, но и елените, които летяха с музиката, както и лебедите и слоновете. Беше толкова унесен в работа, че не чу приближаването на Щайнер.

— Ела да обядваме, синко.

— Какво, пак ли ще ядем?

Щайнер кимна.

— Да, пак. Отвикнал си да ядеш, нали? Но сега си между артисти. А те имат ужасно буржоазни навици. Следобед дори поднасят кафе и кекс.

— Това е истинско чудо! — Керн се измъкна от една гондола, в която беше впрегнат кит. — Господи, Щайнер — каза той, — всичко е така хубаво напоследък, че започвам да се безпокоя. Най-напред в Прага, а сега и тук. Вчера нямах понятие къде ще спя, а днес имам работа, жилище и някой идва да ме вика за обяд! Още не мога да повярвам във всичко това.

— Трябва да повярваш — отговори Щайнер. — Не мисли, а приемай нещата както дойдат. Това е класически съвет за пътниците.

— Надявам се, че ще продължи повечко.

— Цял живот — каза Щайнер. — Най-много три месеца, докато времето се застуди.

Лило бе наредила обеда на една плетена маса върху тревата пред циганския фургон. Тя донесе голяма паница борш и седна с Щайнер и Керн на трапезата. Времето беше ясно, но преждевременно напомняше за есента. На полянката беше простряно пране, по което прехвръкваха жълто-зеленикави пеперуди.

Щайнер простря ръце.

— Здравословен живот! А сега да вървим на стрелбището.

Той показа на Керн пушките и как да ги пълни.

— Има два вида стрелци — обясни той. — Едните са амбициозни, другите — алчни.

— Точно както е и в живота — обади се директорът Поцлох, който минаваше случайно.

— Амбициозните се опитват да правят фокуси — продължи обяснението си Щайнер. — Те не са опасни. Алчните се опитват да спечелят нещо. — Той посочи няколко лавици в дъното на бараката, където бяха наредени мечета, кукли, пепелници, бутилки вино, бронзови статуйки, домашни потреби и така нататък. — И им се дава възможност да спечелят нещо. Нещо от по-долните лавици всъщност. Но ако някой спечели петдесет и повече точки, има право на предмет от горните лавици, където наградите струват до десет шилинга. В такъв случай поставяш в пушката един от магическите патрони на директора Поцлох. Те досущ приличат на другите. Държим ги ето тук, настрана. Стрелецът ще се изненада, когато направи внезапно удар от две или три точки. В патрона просто има по-малко барут. Разбра ли?

— Разбрах.

— И най-важното, никога не сменяй пушката — предупреди директорът Поцлох, който се бе озовал внезапно зад тях. — Момчетата се съмняват винаги в пушката. Не и в патроните, трябва да имаш усет за баланс. Хората трябва да печелят, но и ние трябва да печелим: трябва да уравновесяваш тези две необходимости. Ако успееш да балансираш сполучливо, значи си артист в живота. На мъдрия няма какво да се обяснява. Всеки, който честичко идва да стреля, има право, разбира се, на награда от третата лавица.

— Всеки, който изстрелва барут за пет шилинга, има право да спечели една бронзова богиня — каза Щайнер, — която струва един шилинг.

— Слушай, момко — каза изведнъж Поцлох настойчиво, — привличам вниманието ти главно върху едно — първата награда! Тя никога не трябва да се спечели, разбираш ли? Донесена е от дома ми само за показ. — Той посочи една фруктиера от ковано сребро с дванайсет сребърни чинии и ножчета. — По-скоро ще умреш, отколкото да позволиш някому да удари шейсет точки! Обещай ми!

Керн обеща. Поцлох изтри потта от челото си и бутна очилата си.

— Изтръпвам при мисълта, че може да се случи! — каза той. — Жена ми е в състояние да ме убие. Това е наследствен сервиз, момко! — извика той. — Наследствен сервиз в този век без традиции! Знаеш ли, какво значи наследство? Няма значение! Не би разбрал…

Той се отдалечи бързо. Керн го погледна.

— Положението не е толкова лошо — каза Щайнер. — Пушките ни са от времето на обсадата на Троя. А и Лило ще ти помогне, ако работите се объркат.

 

 

Отидоха в павилиона на чудесата на света. Той беше покрит с цветни афиши, а пред него имаше малко помещение за продажба на билети, построено във формата на китайска пагода — едно от хрумванията на Леополд Поцлох. Щайнер посочи афиш, представящ мъж, от чиито очи изскачаха светкавици.

— Алваро, чудото на телепатията, тоест самият аз, синко, а ти ще бъдеш мой помощник. — Влязоха в полутъмното и влажно павилионче. Няколкото редици разбъркани столове изглеждаха като седнали призраци. Щайнер се качи на подиума. — Внимавай сега! Някой от присъстващите ще скрие нещо у друг зрител; обикновено е табакера, кутия кибрит, пудриера или карфица. Хората винаги са в състояние да подадат карфица. Аз трябва да открия скритата вещ. Поканвам някой зрител на подиума, улавям го за ръката и започвам работа. Ако ти си този зрител, ще ме водиш право към мястото и колкото повече стискаш ръката ми, толкова по-близо, значи, се намирам до скритата вещ. Леко потупване със средния пръст означава, че съм стигнал вече до този, у когото е. Много е лесно. Търся, докато ме потупаш. А ще ми покажеш дали да отида по-нагоре или по-надолу, като вдигаш или спускаш ръката си.

Директорът Поцлох се втурна вътре развълнувано.

— Схваща ли?

— Правим репетиция — каза Щайнер. — Седнете, директоре, и скрийте нещо. Имате ли случайно някоя карфица?

— Разбира се. — Поцлох обърна ревера на сакото си.

— Има карфица, то се знае. — Щайнер обърна гръб. — Скрийте я. А вие, Керн, елате и ме поведете.

Леополд Поцлох взе карфицата с лукаво изражение и я забоде в подметката на обувката си.

— Хайде, Керн! — каза той.

Керн отиде на естрадата и хвана Щайнер за ръката.

След това го заведе до Поцлох и Щайнер започна да търси.

— Гъдел ме е, Щайнер — изсумтя Поцлох и започна да се смее.

След няколко минути Щайнер намери карфицата.

Повториха опита с кутия кибрит. Керн научи сигналите и времето, потребно на Щайнер да открие кутията с кибрита, ставаше все по-кратко и по-кратко.

— Много добре — каза Поцлох. — Упражнете се още следобед. Но има нещо много важно. Когато отивате към някой зрител, трябва да вървите колебливо, разбирате ли? Иначе публиката ще подуши, че има измама. Затова трябва да вървите колебливо. Хайде, Щайнер! Аз ще му покажа.

Той седна на стол до Керн. Щайнер се качи на естрадата.

— А сега, дами и господа, каня някого от вас да дойде на подиума — прогърмя гласът му в празната зала. — Предаването на мисълта ще се извърши само чрез докосване с ръка. Няма да бъде произнесена нито една дума, но скритата вещ все пак ще бъде намерена.

Директорът Поцлох се наведе напред, като че се готвеше да стане и да каже нещо. После се поколеба. Започна да се върти на стола си, поправи очилата си и погледна стеснително наоколо си. След това се усмихна виновно, привдигна се наполовина, ухили се, седна отново, най-после се изправи и тръгна внезапно, тържествено, стеснително, любопитно и колебливо към Щайнер, който се превиваше от смях.

Когато отиде до сцената, Поцлох се обърна.

— Повтори го, момко! — каза той насърчително на Керн и се усмихна самодоволно.

— Това беше неповторимо! — извика Щайнер.

Поцлох засия от похвалата.

— Стеснителността се играе трудно. Зная това като стар актьор. Имам предвид искрената стеснителност.

— Този приятел е стеснителен по рождение — обясни Щайнер. — Затова няма да му е трудно.

— Чудесно! А сега трябва да отида при люлките.

Поцлох изскочи от павилиона.

— Вулканичен темперамент — забеляза възхитено Щайнер. — Над шейсетгодишен е. А сега ще ти покажа какво трябва да сториш, когато нямаш възможност за колебание — защото някой друг те е изпреварил. Тук има десет реда столове. Най-напред ще прокараш ръка в косата си, за да ми покажеш на кой ред е предметът; просто ще вдигнеш толкова пръста. Втория път ще си почешеш главата, за да ми покажеш по същия начин кой стол отляво. След това ще се пипнеш, без да те забележат, на същото място, където е скрит предметът. По този начин ще мога да го намеря.

— Само това ли ти е потребно?

— Само това. Хората са поразително лишени от въображение в това отношение.

— Струва ми се много просто.

— Фокусите трябва да бъдат прости. Сложните хитрувания пропадат почти винаги. Днес следобед ще повторим опита. И Лило ни помага. А сега ще ти покажа ложата за оркестъра. Музейна рядкост. Ще видиш едно от първите пиана.

— Мисля, че не свиря добре.

— Глупости! Ще научиш само няколко приятни акорда. При сцената с разсечената мумия ще ги свириш пианисимо, а за дамата без крака — весело стакато. Никой не слуша музиката впрочем.

— Добре. Ще се поупражня малко, а след това ще посвиря пред теб.

Керн се покатери в килийката зад сцената, откъдето пианото му се хилеше с жълтите си зъби. След като помисли, той избра за мумията Марша на смъртта от „Аида“, а за дамата без крака — една неизвестна пиеса, наречена „Юнебургсовия брачен съюз“. Той засвири на пианото, мислейки за Рут, за Щайнер, за спокойните бъдещи седмици, за вечерята и му се стори, че никога в живота си не е бил по-добре.

 

 

След една седмица в Пратера пристигна Рут. Тя дойде точно преди началото на вечерното представление за чудесата на света. Керн й намери място на първия ред. След това си тръгна възбудено, за да заеме мястото си при пианото. В чест на нейната поява промени програмата си. При сцената с мумията изсвири „Японска факелна серенада“, а за дамата без крака — „Свети, свети, светулчице“. Те имаха голям успех. По-късно за австралийския дивак Монго той добави по своя инициатива пролога от „Палячи“, най-доброто му постижение, което даваше отлична възможност за трилери и акорди.

Леополд Поцлох го спря навън.

— Великолепно! — каза възхитено той. — Много повече плам от друг път. Пил ли си?

— Не — отговори Керн. — Просто настроение…

— Момко — Поцлох намести очилата си, — ясно е, че си ме мамил досега. Би трябвало да поискам да ми върнеш заплатата. Отсега нататък си длъжен винаги да си в подходящо настроение. Артистът може да постигне това, разбираш ли?

— Да.

— А като компенсация, отсега нататък ще акомпанираш и при представлението с опитомените тюлени. Нещо класическо, нали знаеш?

— Добре — каза Керн. — Зная една част от Деветата симфония. Тя ще е подходяща.

Той влезе в залата и седна на последния ред.

Далече напред, между шапка с перо и плешиво мъжко теме, той забеляза главата на Рут сред мъглата на тютюневия дим. Изведнъж му се стори, че това е най-прелестната главица на света. Тя изчезваше от време на време, когато зрителите започваха да се превиват от смях, сетне се появяваше отново като неясно далечно видение и за Керн беше трудно да повярва, че принадлежи на същество, с което той ще заговори и ще си тръгне след малко.

На сцената застана Щайнер. Беше с черен жакет, по който бяха изрисувани астрологически знаци. Някаква дебела жена скри червилото си в горното джобче на един младеж и Щайнер покани някой да отиде на сцената. Керн започна да се колебае. Колеба се наистина много изкусно; дори когато бе на половината път до сцената, изглеждаше, че ще се върне на мястото си. Поцлох му хвърли одобрителен поглед — напълно погрешно, защото постъпката на Керн се дължеше не на безукорно изкуство, а просто на внезапното му чувство, че не би могъл да мине покрай Рут.

Но след това всичко мина гладко и леко.

След представлението Поцлох повика Керн при себе си.

— Какво става днес с теб, момко? — попита той. — Колебанието ти беше първокласно. Видях дори капки пот по челото ти. От опит зная, че е мъчно да се изпотиш нарочно. Как успя да го постигнеш? Престанал беше да дишаш ли?

— Струва ми се, че беше дебютантски страх.

— Дебютантски страх ли? — засия Поцлох. — Най-после! Искрено вълнение на истински артист преди излизане на сцената. Трябва да ти кажа още нещо: отсега нататък ти ще свириш акомпанимента за тюлените и за онзи дивак от кьолнските предградия, за което ще получиш пет шилинга увеличение. Съгласен ли си?

— Съгласен — каза Керн. — И десет шилинга аванс.

Поцлох го погледна втренчено.

— Научил си, значи, и думата „аванс“ вече? — Той извади една десетшилингова банкнота от джоба си. — Не може да има никакво съмнение, че си истински артист.

 

 

— Добре, деца — каза Щайнер. — Бягайте! Но елате за вечеря в девет часа. Ще има топли пирожки, народното ядене на светата Рус. Нали, Лило?

Лило кимна, Керн и Рут тръгнаха по полянката покрай спортното стрелбище към гъмжилото на кончетата и люлките. Светлините и музиката ги посрещнаха като ярка, искряща вълна и се разбиха над тях в пяната на безгрижно веселие.

— Рут. — Керн я улови за ръката. — Тази вечер ще похарча най-малко петдесет шилинга за вас.

— Нищо подобно! — Рут спря.

— Напротив! Ще похарча петдесет шилинга за вас. И то точно така, както прави и Германският райх: без да ги притежавам. Ще видите. Елате!

Отидоха в Гротенбана, огромен лабиринт с релси, които се издигаха високо във въздуха и по които летяха малки вагончета, огласяни от смях и писъци. Пред входа се тълпеше народ. Керн си проправи път, като държеше Рут зад себе си. Човекът пред гишето за билети го зърна.

— Здравей, Георг — каза той. — Пак ли дойде? Влизай направо!

Керн отвори вратата на едно ниско вагонче.

— Влезте!

Рут го погледна учудено.

Керн се засмя.

— Така стават тези работи. Истинска магия. Няма да плащаме.

Полетяха веднага. Колата тръгна по стръмен наклон, след това се спусна в тъмен тунел. Едно чудовище във вериги се появи с крясък пред тях и се опита да сграбчи Рут. Тя изпищя и се притисна до Керн. В следващия миг се разтвори гроб и няколко скелета затракаха с костите си мрачен марш на смъртта. Колата изскочи от тунела, направи остър завой и се втурна в нова шахта. Оттам летеше друга кола с двама пътници, притиснати плътно един до друг и втренчили ужасените си очи в тях; сблъсъкът изглеждаше неизбежен. В последния момент колата направи завой. Огледалното отражение изчезна и те влетяха в някакъв задушен ад, където лепливи ръце опипваха лицата им.

— Много весело, нали? — извика Керн.

— Никак! — отвърна Рут, като затвори очи.

Срещнаха един стенещ старец, след това излязоха отново на светло и колата спря. Слязоха. Рут потърка очи.

— Колко прекрасно ти се струва изведнъж всичко това — каза тя и се усмихна. — Светлината, въздухът, ветрецът, самият факт, че можеш да се движиш и да дишаш.

— Били ли сте някога в цирк с коне? — попита Керн.

— Не.

— Елате тогава!

— Добър вечер, Чарли — каза жената на пропуска. — Свободен ли си днес? Влизай направо. На сцената е Александър II.

Керн погледна самодоволно Рут.

— Пак не плащаме нищо — обясни той. — Елате.

Александър II беше едър червеникав кон, който се явяваше за пръв път сам пред публиката. Треньорът му беше малко нервен. Александър II бе участвал досега само като ляв кон в открит кабриолет и имаше буен и необуздан нрав. Зрителите, пет души, включително Рут и Керн, го наблюдаваха внимателно. Но Александър II игра безукорно. Той препусна, покатери се, залюля се в трапеца и достигна върха на постижението си, пазейки равновесие, ходейки по дъска, без да погледне встрани.

— Браво, Алфонс! — каза Керн и стисна изпохапаната ръка на треньора.

— Благодаря. Хареса ли ви, мадам?

— Чудесно беше. — И Рут се ръкува с него. — Не разбирам как сте го постигнали.

— Много просто! С обучение и търпение. Някой ми беше казал едно време, че можете да обучите и камък, стига да имате достатъчно търпение. — Треньорът се ухили лукаво. — Знаеш ли, Чарли, че аз изиграх Александър II. Накарах го да влачи оръдие в продължение на половин час преди представлението. Това го умори. А умората замества послушанието.

— Оръдие! — каза Рут. — Нима конете теглят и днес оръдия?

— Дори тежка полска артилерия. — Треньорът позволи на Александър II да захапе за награда ръката му. — Това е най-популярният ни номер, мадам. А популярността носи пари.

— Само че те не се обстрелват — каза Керн. — Не се избиват едни други — в това отношение са по-прости от нас.

Влязоха при количките.

— Здравей, Пеперл! — извика пазачът пред входа, като се опитваше да надвика металическия трясък. — Вземи номер седем, тя подскача най-добре.

— Не ви ли се струва, че съм кмет на Виена? — обърна се Керн към Рут.

— Много повече, струва ми се, че Пратерът е ваш!

Те излетяха с трясък, сблъскаха се с други коли и се понесоха скоро в общата вихрушка. Керн се засмя и изпусна кормилото. Рут се опита да води колата, като се намръщи и съсредоточи поглед. Най-после се отказа. Обърна се към Керн, като че искаше да се извини, и се усмихна — с рядката усмивка, която озаряваше цялото й лице и му придаваше детинска нежност. Сега изпъкваха не тържествените вежди, а плътните червени устни.

Обиколиха половин дузина палатки и представления — от премятащите се тюлени до индийския гадател; и никъде не платиха за вход.

— Виждате ли — каза гордо Керн, — още не ми знаят името, а навсякъде влизаме свободно. Това е най-висшата форма на обикновената учтивост.

— Ще ни пуснат ли да се повозим безплатно и на виенското колело? — попита Рут.

— Разбира се. Като артисти от заведението на директора Поцлох. Ще ни посрещнат като почетни гости. Елате. Сега ще отидем там.

— Здравейте, Шани — каза мъжът зад гишето за билети, — довели сте годеницата си, както виждам.

Керн кимна и се изчерви, отбягвайки погледа на Рут.

Касиерът взе от една купчинка две цветни картички и ги подаде на Рут. Бяха снимки на колелото с изглед от Виена.

— За спомен, фройлайн.

— Много ви благодаря.

Влязоха в един вагон и седнаха до прозореца.

— Не опровергах предположението му, че сте ми годеница — каза Керн. — Защото би ми отнело много време да обясня.

— Като резултат ни удостоиха със специална чест — цветните картички — изсмя се Рут. — Единствената неприятност е, че никой от нас няма кому да ги изпрати.

— Не — каза Керн. — Аз не познавам никого. А тези, които познавам, нямат адрес.

Вагонът се издигаше бавно нагоре и Виена се разгъваше постепенно под тях като огромно ветрило. Най-напред Пратерът със своя низ от осветени алеи, като двойна бисерна огърлица върху тъмната шия на гората; сетне като исполинска украса от изумруди и рубини призрачните светлини на увеселителния парк и най-после — безбройните светлини на самия град, а зад тях тъмният силует на планината. Те бяха сами в кабинката, която се извисяваше в лек завой, а после се плъзна успоредно със земята. Изведнъж им се стори, че вече не са част от тази земя, а в безшумен самолет, под който тя се върти бавно; че не са вече част от тази земя, а се намират в призрачен въздушен кораб, за който няма летище; под тях се плъзгаха хиляди домове, хиляди осветени къщи и стаи, гостоприемни вечерни светлини, които се простираха до хоризонта, жилища с приютяващи покриви, които призоваваха и мамеха, но нито едно от тези жилища не беше тяхно. Те висяха в мрака на изгнанието и единствената им светлина беше нерадостният плам на копнежа…

 

 

Прозорците на циганския фургон бяха отворени. Беше задушно и много тихо. Лило бе покрила леглото със светла покривка, а върху дюшека на Керн беше метнала вехта кадифена завеса от стрелбището. На прозорците бяха окачени два китайски лампиона.

— Венецианска нощ за съвременните скитници — каза Щайнер. — Бяхте ли в малкия концентрационен лагер?

— Какво имаш предвид?

Щайнер се изсмя.

— Бункери, крепостни кули, вериги, кръв и сълзи — стана изведнъж много модерен, нали, Рутхен? — Той стана. — Да пийнем малко водка. — Взе шишето от масата. — Искаш ли една чаша, Рут?

— Да, и то голяма.

— А ти, Керн?

— Двойна.

— Напредвате, деца!

— Аз пия просто от добро настроение — обясни Керн.

— Дайте една чашка и на мен — каза Лило, която влезе с чиния тъмни пирожки. Щайнер й наля. После се засмя и вдигна своята чаша.

— Да живее меланхолията, мрачната майка на жизнерадостта!

Лило остави чинията, за да донесе делвичка с туршия. И чиния черен руски хляб. После взе чашата си и бавно я изпразни. Светлината на лампите се отразяваше в прозрачната течност; изглеждаше, че Лило пие от розов елмаз.

— Ще ми дадете още една чашка — обърна се тя към Щайнер.

— Колкото искаш, тъжно дете на степите. А ти, скъпа Рут?

— И аз искам още една.

— И на мен — каза Керн. — Днес получих повишение.

Започнаха да ядат топли пирожки с месо и зеле. След това Щайнер седна по турски на леглото си и запуши.

Керн и Рут се настаниха на дюшека на пода. Лило се движеше насам-натам, раздигайки вечерята. Огромната й сянка се люлееше по стените на колата.

— Изпей нещо, Лило — каза най-после Щайнер.

Тя кимна и взе китарата си, окачена в един ъгъл.

Гласът й беше дрезгав, когато говореше, но при пеене беше дълбок и ясен. Тя седна в полумрака. Обикновено безстрастното й лице се оживи, очите й добиха дълбок и тъжен блясък. Изпя няколко руски народни и цигански приспивни песни. След малко спря и погледна Щайнер. Очите й искряха.

— Продължавай, Лило — каза Щайнер.

Тя кимна и взе няколко акорда на китарата. Започна да тананика монотонни песнички, чиито слова от време на време излитаха като птички от тъмнината на просторните степи, скитнически песни, песни за кратък покой в шатрите; и в неспокойната светлина на лампите можеше да ти се стори, че и фургонът се е превърнал в шатра, разгъната набързо през нощта, а утре всички ще трябва да се пръснат пак.

Рут седеше пред Керн и се бе облегнала на него; раменете й докосваха коленете му и той чувстваше топлината на гладкия й гръб. Тя облегна глава в ръцете му. Топлината премина през тях в кръвта му и го превърна в безпомощен пленник на непознати желания.

Някаква тъмна сила се вълнуваше в него и го обсаждаше отвън. Тя беше в дълбокия и страстен глас на Лило, в полъха на нощта, в обърканата вихрушка на мислите му, в светлия прилив, който го издигна внезапно и го отнесе. Той обгърна с ръце като с шал тъничката шия, която се белееше пред него и се сгуши доверчиво в нея.

 

 

Когато Керн и Рут излязоха, навън беше съвсем тихо. Палатките бяха спуснали вече сивите си брезенти, шумът бе стихнал и след трясъка и виковете, след пушечните изстрели и острите провиквания, гората бе завладяла отново всичко, поглъщайки в своя мрак сивите палатки.

— Сигурно не искате да се приберете още вкъщи, нали? — попита Керн.

— Не зная. Не, не искам.

— Да постоим тук тогава. Може да се поразходим. Не бих желал никога да съмне.

— Аз също. Утрешният ден винаги означава страх и несигурност. Колко е хубаво тук!

Тръгнаха в тъмнината. Над тях се издигаха неподвижни дървета, потънали в тишината като в невидим мек памук. Ни едно листо не помръдваше.

— Ние сме може би единствените още будни хора.

— Съмнявам се. Полицията е винаги будна.

— Тук няма полиция. Никакъв полицай. Тук е гора. Колко е приятно да се ходи! И стъпките ни са безшумни дори.

— Да, не се чува нищо.

— Аз пък чувам нещо. Чувам вас. Или може би себе си. Не мога да си представя вече какво беше без вас.

Продължиха пътя си. Беше толкова тихо, че тишината сякаш шепнеше, сякаш очакваше запъхтяно някакво странно чудовище от далечината.

— Дайте ми ръката си — каза Керн. — Боя се, че можете да изчезнете внезапно.

Рут се облегна до него. Той почувства косите й до лицето си.

— Рут — каза Керн, — зная, че това е само едно кратко чувство сред бягството и самотата, но за нас то има много по-голямо значение от онова, което има по-гръмко име…

Тя кимна и склони глава на рамото му. Постояха така известно време.

— Лудвиг — каза Рут, — понякога не искам да отида никъде. Иска ми се просто да се простра на земята и да престана да съществувам.

— Уморена ли сте?

— Не, не съм уморена. Не съм уморена. Мога вечно да вървя така. Толкова е приятно! Като че се носиш във въздуха!

Полъхна ветрец. Листата над тях зашумяха. Керн почувства топла капка на ръката си. Друга лизна лицето му. Той вдигна глава.

— Заваля, Рут.

— Не.

Капките се засилиха и зачестиха.

— Вземете палтото ми — каза Керн. — Не ми трябва. Аз съм свикнал.

Наметна палтото си върху раменете на Рут. Тя усети топлината, съхранена в дрехата, и внезапно почувства странна закрила.

Ветрецът спря. Гората сякаш притаи дъх. Безшумна светкавица разсече тъмнината; гръмотевицата последва веднага и дъждът започна да се лее като из ведро, сякаш светкавицата бе разкъсала небето.

— Елате по-бързо! — извика Керн.

Изтичаха към въртележката, която се издигаше неясно пред тях в нощта под сивото си покривало като сгушената кула на някой разбойник. Керн вдигна крайчеца на покривалото. Вмъкнаха се вътре, притаиха дъх, сякаш намериха внезапна закрила под огромен тъмен барабан, по който чукаше дъждът.

Керн хвана Рут за ръката и я дръпна към себе си. Очите им свикнаха скоро с тъмнината. Очертанията на конете се издигаха като призраци; елените изглеждаха вкаменени във вечно призрачно бягство: лебедите бяха разперили крила, изпълнени с тайнствени сенки: а спокойните, масивни гърбове на слоновете бяха по-черни от самия мрак.

— Елате! — Керн поведе Рут към една гондола, събра копринените възглавници от пейките и ги сложи върху пода на гондолата. След това дръпна извезаното със сърца покривало на един слон. — Елате! Сега имате княжески заслон.

Отвън се чуваше продължителният грохот на гръмотевица. Светкавиците озаряваха с бледа безцветна светлина топлия мрак в палатката и при всяко просветване животните изникваха като далечни видения от омагьосан рай, с изрисувани рога и хамути, сякаш минаваха безшумно в нескончаемо шествие.

Керн видя бледото лице на Рут и тъмните й очи, а когато я покриваше, докосна неволно гръдта й — непозната, странна и вълнуваща, както в онази първа нощ в хотел „Бристол“ в Прага.

Бурята връхлетя бързо. Тътенът на гръмотевиците заглуши чукането на дъжда по изпънатия платнен покрив, откъдето започна да се лее пороен дъжд; подът се люшкаше от гръмотевиците, а в тишината, последвала едно особено тежко сътресение, въртележката се откачи и бавно се завъртя. Много по-бавно, отколкото денем, почти неохотно, като че под влиянието на незнайна магия, тя се завъртя само наполовина, пробудена сякаш за миг в съня си, после спря, музиката замря в прекъснат акорд и в нощта остана да се чува само шепотът на дъжда — най-старата люлчина песен на света.