Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (20)

Глава двайсета

Щайнер пристигна в единайсет часа сутринта. Остави чантата си в гардероба на гарата и веднага отиде в болницата. Не виждаше града, чувстваше само, че от двете му страни текат реки от къщи, коли и хора.

Той спря колебливо пред голямата бяла сграда, загледан втренчено в широкия вход и безкрайната редица прозорци на многото етажи. Там някъде… А може би вече не… Стисна зъби и влезе.

— Бих желал да зная кога са часовете за свиждане — попита той на рецепцията.

— В коя класа? — попита сестрата.

— Не зная. За пръв път идвам.

— При кой болен?

— При фрау Мария Щайнер.

Щайнер се изненада, като видя как сестрата започна да прелиства спокойно една дебела книга. Почти очакваше белите стени да се сгромолясат върху него или сестрата да скочи веднага и да повика полицай, щом чуе името му.

Тя продължаваше да прелиства страниците.

— Болните в първа класа могат да приемат посетители по всяко време — каза тя, без да спира да търси.

— Едва ли ще е в първа класа — отговори Щайнер. — Може би е в трета.

— Часовете за посещение в трета класа са от три до пет часа.

Сестрата продължаваше да търси.

— Как се казваше болната? — попита тя.

— Щайнер. Мария Щайнер.

Щайнер почувства, че гърлото му пресъхва. Гледаше втренчено кукленски хубавичката сестра, сякаш очакваше да чуе от нея смъртната си присъда. Знаеше, че тя ще му каже: „Починала“.

— Мария Щайнер — каза сестрата. — Втора класа. Стая петстотин и пет, пети етаж. Часове за посещение от три до шест.

— Петстотин и пет. Много ви благодаря, сестро.

— За нищо, господине.

Щайнер не помръдна. Сестрата простря ръка към звънящия телефон.

— Искате ли да запитате още нещо?

— Жива ли е още? — попита Щайнер.

Сестрата остави телефона. Някакво тънко гласче продължаваше да звучи в апарата, сякаш в него се криеше животинче.

— Разбира се, господине — каза сестрата и отново погледна в книгата. — Иначе би имало бележка след името й. Смъртните случаи се съобщават незабавно.

— Благодаря.

Щайнер направи усилие да не помоли да влезе веднага. Боеше се да не го попитат защо. Знаеше, че не трябва да буди подозрение. Затова си излезе.

 

 

Обикаляше улиците безцелно, като правеше все по-широки кръгове около болницата. „Жива е — мислеше си. — Жива е, Господи!“ Обзе го внезапен страх да не би някой да го познае и влезе в една тъмна кръчма, където можеше да чака в безопасност. Поръча си ядене, без да може да го преглътне.

Келнерът сякаш се обиди:

— Не харесвате ли храната?

— Много е хубава, но ми донеси най-напред един кирш.

Направи усилие да изяде поръчаната храна. После си купи вестник и цигари. Преструваше се, че чете вестника и наистина се опитваше да го чете, но в паметта му не оставаше нищо. Седеше в полутъмната кръчма, в която миришеше на готвено и бира, преживявайки най-ужасните часове в живота си. Представяше си, че Мария умира в тази минута, чуваше гласа й, който го зове отчаяно, виждаше обляното в предсмъртна пот лице, докато той продължава да стои тук като къс олово, с шумолящ вестник в ръка и със стиснати зъби, за да не изохка, да не скочи и да изтича навън.

Пълзящата стрелка на часовника беше ръката на съдбата, прокълнала живота му, и го възмущаваше със своята мудност. Най-после се изправи. Келнерът се бе облегнал на тезгяха и чистеше зъбите си. Щом видя, че посетителят е станал, се приближи към него.

— Искате да платите ли? — запита той.

— Не — отговори Щайнер. — Искам още един кирш.

— Добре. — Келнерът му наля още една чаша.

— Изпий и ти един.

— Нямам нищо против. — Келнерът си наля един кирш и вдигна с два пръста чашата си.

— Наздраве.

— Да — каза Щайнер. — Наздраве.

Изпиха кирша и оставиха чашите.

— Играеш ли билярд? — попита Щайнер.

Келнерът погледна вехтата билярдна маса насред помещението.

— Малко.

— Да изиграем ли една игра?

— Защо не? Добър ли сте?

— Отдавна не съм играл. Можем да опитаме една игра, ако искаш.

— Добре.

Отбелязаха с тебешир щеките си и изиграха няколко топки. След това започнаха истинската игра, която спечели Щайнер.

— Играете по-добре от мен — каза келнерът. — Ще трябва да ми отстъпите десет точки.

— Добре.

„Ако спечеля тази игра — мислеше Щайнер, — всичко ще е наред, тя ще е още жива. Ще я видя. Може би дори ще оздравее…“

Той се съсредоточи в играта и спечели.

— Ще ти отстъпя двайсет точки — каза. Тези двайсет точки означаваха живот, здраве, съвместно бягство, а тракането на белите топки беше като завъртането на ключа на съдбата. Приключиха играта. На келнера не достигнаха две точки, за да спечели.

Последната топка бе загубил на косъм.

Щайнер си избра щека и започна да играе отново. Пред очите му прелитаха искри, трябваше да спира от време на време, но все пак изкара играта без да сгреши.

— Много добре играете! — каза възхитено келнерът.

Щайнер кимна за благодарност и погледна часовника си. Минаваше три. Плати набързо сметката си и излезе.

 

 

Изкачи се по покритите с линолеум стълби, обзет от странен, мъчителен трепет. Дългият коридор се извиваше и люлееше. И изведнъж една снежнобяла врата изскочи пред него — петстотин и пет.

Щайнер почука. Никакъв отговор. Почука отново.

Ужасяващ страх, че неизбежното е станало вече, присви стомаха му, докато отваряше вратата. Стаята, осветена от следобедното слънце, беше като спокойно островче в друг свят. Като че бучащият порой на времето бе загубил вече власт над безкрайно спокойното лице, което гледаше Щайнер от тясното легло. Той политна и изпусна шапката си. Опита да се наведе, за да я вземе, но нещо го тласна отзад и той в миг се озова коленичил до леглото, разплакан безгласно в бурно вълнение.

Жената го погледа известно време със спокоен поглед. После се развълнува, челото й се набръчка, устните помръднаха. Неописуем ужас светна в погледа й, неподвижно почиващата на завивката ръка се вдигна, като че искаше да се увери чрез допир в това, което погледът й бе разкрил.

— Аз съм, Мария — каза Щайнер…

Жена му се опита да вдигне глава. Погледът й потърси лицето му, което беше до нейното.

— Бъди спокойна, Мария. Аз съм — повтори Щайнер. — Дойдох.

— Йозеф… — прошепна тя.

Щайнер трябваше да наведе глава. Очите му бяха просълзени. Той прехапа устни и преглътна.

— Аз съм, Мария. Върнах се при теб.

— Ако те открият… — прошепна жена му.

— Няма да ме открият. Не могат да ме открият. Ще остана тук. Ще остана при теб.

— Прегърни ме, Йозеф. Искам да почувствам, че наистина си тук. Толкова често те виждах…

Той взе слабата й ръка със сини жилчици и я целуна. После се наведе и притисна устни до нейните, до уморените устни, които вече принадлежаха на друг свят. Когато се изправи, той видя, че очите й са насълзени. Тя поклати леко глава и сълзите започнаха да се леят неудържимо.

— Знаех, че не можеш да дойдеш, но все пак те чаках.

— Ще остана при теб.

Тя се опита да го отблъсне.

— Не можеш да останеш тук. Трябва да заминеш. Ти не знаеш какво става тук. Трябва да заминеш веднага. Върви си, Йозеф…

— Няма да си отида. Не е опасно.

— Аз знам по-добре от теб. Опасно е. Видях те. Върви си сега. Няма да издържа още много време, а и сама мога да посрещна края.

— Взел съм мерки да мога да остана, Мария. Ще има амнистия, която ме засяга.

Тя го погледна недоверчиво.

— Вярно е — каза той. — Кълна ти се, че е вярно, Мария. Никой не трябва да узнае, че съм тук, но дори и да узнае, няма значение.

— Аз няма да продумам, Йозеф. Никога не съм продумвала.

— Зная, Мария. — Той почувства, че всичката кръв нахлува в главата му. — Не си ли поискала развод? — попита тихо.

— Не. Как бих могла да сторя такова нещо?

— Би трябвало да го направиш. За себе си, за да ти е по-леко.

— Не бях толкова зле. Хората ми помагаха. Така получих и тази стая. Много по-приятно ми беше да бъде сама. Защото така бях много повече с теб.

Щайнер я погледна. Лицето й беше изпито. Скулите — изпъкнали, кожата восъчнобледа със синкави сенки. Шията й беше изтъняла, крехка, ключиците стърчаха под хлътналите рамене. Очите й бяха помръкнали, устните безкръвни. Само косите й лъщяха, още по-тежки и по-гъсти, сякаш цялата й някогашна жизненост се бе събрала победоносно там, над загиващото тяло. Те блестяха под лъчите на следобедното слънце като червеникавозлатисто сияние, като безумен протест срещу изтощението на това полудетско тяло, почти невидимо под завивките.

Вратата се отвори и в стаята влезе сестра.

Щайнер стана. Сестрата остави на масата чаша с някаква бяла течност.

— Гост ли имате? — попита тя и погледна Щайнер с проницателните си сини очи.

Болната кимна.

— От Бреслау — прошепна тя.

— Толкова отдалече? Много мило, нали? Сега ще имаме малко разнообразие.

Сините очи погледнаха още веднъж набързо Щайнер, докато сестрата вадеше термометър.

— Има ли температура? — попита Щайнер.

— Не — весело отговори сестрата. — От доста време вече няма никаква температура.

Тя постави термометъра в устата на болната и излезе. Щайнер взе един стол и седна до леглото. После взе ръцете на жена си в своите.

— Радваш ли се, че съм тук? — попита той, като съзнаваше колко глупав е въпросът му.

— Безкрайно много… — отговори Мария, без да се усмихне.

Те се гледаха мълчаливо. Нямаше какво да си кажат.

Защото обстоятелството, че са заедно, значеше само по себе си толкова много. Гледаха се и нищо друго нямаше вече значение за тях. Чувстваха се погълнати един от друг, всеки се бе върнал при другия. Животът нямаше вече минало и бъдеще, той беше само настояще.

Беше почивка, спокойствие и мир.

Сестрата влезе отново и записа нещо на листа за температурата, те почти не я забелязаха. Защото продължаваха да се гледат. Слънцето вървеше неохотно по своя път, напусна колебливо прекрасните пламтящи коси и се отпусна като рижо котенце на възглавницата, а после тръгна все така неохотно към стената и се покатери бавно по нея. А те продължаваха да се гледат. Мракът се промъкна със силните си крака в стаята и я изпълни. Те продължаваха да се гледат, не можеха да отделят поглед един от друг, докато сенките напуснаха ъглите на стаята и покриха с крилете си бялото лице, единственото лице на света.

Вратата се отвори и докторът влезе с порой светлина, последван от сестрата.

— Трябва да си тръгвате вече — каза сестрата.

— Да. — Щайнер стана и се наведе над леглото. — Утре ще дойда пак, Мария.

Тя лежеше като полузаспало, уморено от игра дете, унесено вече в сънищата си.

— Да — каза и Щайнер не можа да разбере на него ли говори, или на някой образ в съня си. — Да, ела пак.

Той почака отвън за лекаря и попита колко още й остава. Докторът го изгледа строго. После каза:

— Три-четири дни най-много. Истинско чудо е, че живя и толкова.

— Благодаря.

Щайнер слезе бавно по стълбите. Пред входа се спря.

Градът изникна внезапно пред него. Не го бе забелязал на идване, но сега се озова пред него, пред града, от който не можеше да избяга. Видя улиците, къщите, опасността, безгласната невидима опасност, която го дебнеше от всеки ъгъл, пред всеки вход, във всяко лице. Той знаеше, че не може да стори нищо.

Мястото, където можеха да го заловят като звяр на водопой в джунглата, беше бялата каменна сграда зад него. Той знаеше, че трябва да се крие, за да може да се върне тук. Три-четири дни. Един миг, но и цяла вечност. Зачуди се дали да се опита да намери някой приятел. Най-после реши да отиде в малък хотел. Това беше най-сигурното място, където да се приюти първия ден.

 

 

Керн седеше в една килия на затвора „Ла Санте“ с австриеца Леополд Брук и вестфалеца Мьонке. Лепяха книжни кесии.

— Момчета — каза след известно време Леополд, — нечовешки съм гладен. Бих могъл да изям тази брашнена каша, ако нямаше да последва наказание.

— Почакай още десет минути — отговори Керн. — Ще ни донесат вечерната чорба.

— Каква полза? След нея пак ще съм гладен. — Леополд духна в една книжна кесия, после я удари със силен плясък. — Жалко, че в такива проклети времена хората имат стомаси. Като си спомня за варено говеждо или пържено свинско, мога да разкъсам някого.

— Аз пък мисля повече за някой голям бифтек — заяви Мьонке и вдигна глава. — С лук и пържени картофи. И ледена бира.

— Млъквай! — извика Леополд. — Да мислим за нещо друго. За цветя например.

— За какви по-точно?

— Каквито и да са хубави цветя. За да се разсеем.

— Цветята не ме разсейват.

— Веднъж видях цяла леха рози — каза Леополд с отчаяно усилие, но някак разсеяно. — Миналото лято. Пред затвора в Паланца. Привечер, когато ни пускаха. Червени рози, червени като… като…

— Като бифтек — помогна му Мьонке.

— О, да го вземат дяволите!

Чу се щракане на ключ.

— Чорбата пристига — каза Мьонке.

Вратата се отвори. Беше пазачът.

— Керн… — каза той.

Керн стана.

— Ела с мен. Дошъл е посетител за теб.

— Посетител ли? — попита учудено Керн.

— Вероятно президентът на републиката — подсказа Леополд.

— Може би е Класман. Той има документи. И може би ми носи нещо за ядене.

— Масло — каза с копнеж Леополд, — голямо парче масло със слънчогледов цвят.

Мьонке се засмя.

— О, лирико! Започна да мислиш за слънчогледи вече!

 

 

Керн се спря пред прага като поразен от гръм.

— Рут! — извика той с притаен дъх. — Как си дошла тук? Арестували ли са те?

— Не, Лудвиг.

Керн погледна бегло пазача, безучастно облегнат в ъгъла. След това тръгна бързо към нея.

— За бога, Рут, бягай веднага оттук! — прошепна й на немски. — Не знаеш какво вършиш! Може да те арестуват всеки миг, а това значи четири седмици затвор и шест месеца при второ нарушение.

— Четири седмици! — погледна го с ужас Рут. — Четири седмици ли трябва да останеш тук?

— Няма нищо. Това беше просто случайна злополука. Но ти! Не бъди глупава! Всеки може да ти поиска документи. И то всеки миг.

— Но аз имам документи.

— Какво?

— Имам разрешително за престой, Лудвиг.

Тя извади от джоба си хартийката и я подаде на Керн. Той я погледна втренчено. После каза:

— Боже! Истина е! Все едно виждам как възкръсва мъртвец. Този път значи наистина са ни помогнали! Кой направи това? Бежанският комитет ли?

— Да. Бежанският комитет и Класман.

— Може ли Един затворник да целуне гостенката си? — обърна се Керн към полицая.

— Колкото иска — отговори той и го погледна равнодушно. — Единствената забрана е тя да не се възползва от тази възможност, за да му бутне ножче или пила.

— Няма смисъл да удължавам по този начин двете седмици, които ми остават.

Полицаят си сви цигара и я запали.

— Имаш ли вест от Щайнер, Рут? — попита Керн.

— Никаква. Но Марил каза, че това е невъзможно. Той не би могъл да ни пише. Просто ще се върне. Неочаквано.

Керн я погледна.

— Вярва ли наистина Марил, че ще го видим пак?

— Всички вярваме, Лудвиг. Можем ли да правим друго?

Керн кимна.

— Да. Какво друго бихме могли да правим, наистина? Само една седмица е минала от заминаването му. Може би ще успее да се измъкне.

— Трябва да се измъкне. Не мога да си представя нищо друго.

— Време е вече — обади се полицаят. — Днешното свиждане свърши.

Керн прегърна Рут.

— Върни се — прошепна тя. — Върни се по-скоро! Тук ли ще останеш, в „Ла Санте“?

— Не. Ще ни преместят на границата.

— Ще се постарая да получа още едно разрешение за свиждане. Върни се! Обичам те. И се страхувам. Бих предпочела да замина с теб.

— Не можеш. Твоето разрешително важи само за Париж. А аз ще се върна.

— Имам пари. Под шалчето ми са. Извади ги, когато ме целунеш.

— Няма нужда. Имам достатъчно у себе си. Задръж твоите. Марил ще се грижи за теб, а и Щайнер ще се върне може би.

— Време е вече, деца — смъмри ги полицаят. — Никой от вас не отива на гилотината все пак.

— Сбогом. — Рут целуна Керн. — Обичам те, върни се, Лудвиг! — Тя се огледа и взе едно пакетче от пейката. — Донесох ти нещо за ядене. Прегледаха го долу и го пуснаха — каза тя на полицая. — Сбогом, Лудвиг.

— Много съм щастлив, Рут. Господи! Не знаеш колко се радвам за разрешителното ти! Направо съм в рая.

— Хайде — каза полицаят — Влизай в него тогава!

Керн взе пакета под мишница. Беше тежък. После тръгна с полицая.

— Знаеш ли — каза замислено полицаят, — жена ми е шейсетгодишна и малко прегърбена. Понякога си припомням това.

 

 

Надзирателят току-що бе стигнал до тяхната килия, когато Керн се върна.

— Пак картофена чорба без картофи, Керн — каза безутешно Леополд.

— Тази вечер нося зеленчукова супа — с укор съобщи ключарят.

— Може да я наречеш и кафе, ако желаеш — възрази Леополд. — Защото аз вярвам каквото и да ми кажеш.

— Какъв е този пакет? — обърна се вестфалецът Мьонке към Керн.

— Нещо за ядене. Още не зная какво.

Лицето на Леополд светна като потир с причастие.

— Отваряй го по-бързо!

Керн отвърза канапа.

— Масло — каза почтително Леополд.

— Като слънчоглед — добави Мьонке.

— Бял хляб! Салам! Шоколад! — продължаваше възторжено Леополд. — И сирене дори.

— Като слънчоглед — повтори Мьонке.

Леополд не му обърна внимание. Само се поизправи и бодро каза:

— Хайде, ключарю! Вземи си жалката чорба и…

— Чакай! — прекъсна го Мьонке. — Не бързай толкова! Тези австрийци! Те са причината да загубим войната през 1918 година. Подай насам паниците! — обърна се той към надзирателя.

После ги взе и ги остави на пейката. Нареди и другите храни около тях и погледна получилия се натюрморт. На стената над сиренето някой предишен обитател на килията бе написал с молив:

Всичко има край, дори доживотният затвор.

Мьонке се усмихна.

— Зеленчуковата супа ще пием като чай — съобщи той. — А сега да се навечеряме като цивилизовани хора. Какво ще кажеш, Керн?

— Амин — отговори Керн.

 

 

— Утре ще дойда пак, Мария.

Щайнер се наведе над притихналото й лице, после се изправи. Сестрата бе застанала до вратата. Острият й поглед го измери от глава до пети, но избягваше да срещне неговия. Подносът в ръката й трепереше, чашата звънтеше леко.

Щайнер излезе в коридора.

— Стой — заповяда един глас.

От двете страни на вратата бяха застанали униформени полицаи с извадени пистолети. Щайнер спря.

Не изпитваше никакъв страх.

— Как се казвате?

— Йохан Хубер.

— Елате към прозореца.

Трети мъж се приближи и го погледна.

— Щайнер е — каза той. — Няма никакво съмнение. Познавам го. И ти ме позна, нали, Щайнер?

— Никога не съм те забравял, Щайнбренер — отвърна спокойно Щайнер.

 

— Няма да ти се размине този път — каза презрително другият. — Добре дошъл! Безкрайно много се радвам, че те виждам пак. Вероятно възнамеряваш да останеш малко повечко, нали? Ние имаме чудесен нов лагер, с всички модерни удобства.

— Вярвам ти.

— Белезници! — заповяда Щайнбренер. — Само като предпазна мярка, скъпи. Просто не бих понесъл нова раздяла с теб.

Чу се щракване на ключ и Щайнер погледна през рамо.

Отворила се бе вратата на стая петстотин и пет.

Сестрата надникна и побърза да се прибере в стаята.

— Така било, значи — каза Щайнер.

— Да — каза презрително Щайнбренер. — Любовта връща и най-коравите птички в гнездото им… За благото на държавата и за радост на приятелите им.

Щайнер погледна пъпчивото лице с издадена брадичка и сини кръгове под очите. Погледна го спокойно. Знаеше какво вещае за него това лице, но всичко беше някак много далечно, като вест, която изобщо не може да го засегне. Щайнбренер премига, облиза се и отстъпи назад.

— Все още нямаш ни капчица съвест, а, Щайнбренер? — попита Щайнер.

Другият се засмя.

— Имам истинска съвест, скъпи. Тя става все по-спокойна, колкото повече подобни на теб залавям. Сънят ми е превъзходен. Но за теб ще направя изключение. Ще те посещавам нощем, за да можем да си побъбрим. Отведете го! — заповяда внезапно и рязко той.

 

 

Щайнер тръгна към стълбите с охраната си. Тези, които ги срещаха, се спираха и ги поглеждаха мълчаливо. Същото мълчание превземаше и улицата, щом ги видят.

Отведоха Щайнер при следователя. Един възрастен чиновник го разпита и записа отговорите му.

— Защо сте се върнали в Германия? — попита чиновникът.

— Исках да видя жена си, преди да умре.

— С кои ваши политически съмишленици сте се срещали?

— С никой.

— По-добре ще е да признаете още сега.

— Казах ви вече, с никой.

— По чие поръчение сте дошли?

— По ничие.

— С какви политически организации сте били свързан в чужбина?

— С никакви.

— Как сте се прехранвали тогава?

— С парите, които печеля. Имам австрийски паспорт, както виждате.

— С кои среди е трябвало да влезете в контакт след пристигането си тук?

— Ако имах такова намерение, бих се крил по-умело. Знаех какво върша, когато дойдох да видя жена си.

Чиновникът продължи да го разпитва. После прегледа внимателно паспорта на Щайнер, както и писмото от жена му, което му бяха взели. Погледна Щайнер, след това прочете отново писмото.

— Ще ви препратим още днес следобед — каза най-после той и вдигна рамене.

— Имам една молба към вас — каза Щайнер. — Дреболия.

Но за мен е от жизнено значение. Жена ми е още жива. Според лекаря няма да живее повече от ден-два. Тя знае, че ще отида да я видя утре. Ако не отида, ще разбере, че съм тук. За себе си не очаквам никакво съчувствие или благоволение, но бих желал жена ми да умре спокойно. Моля ви да ме задържите тук още ден-два и да ми позволите да я посещавам.

— Невъзможно. Не мога да ви дам такава възможност за бягство.

— Няма да избягам. Стаята е на петия етаж. Има само един вход. Ако полицаят ме заведе и остане да чака на вратата, не мога да сторя нищо. Отправям тази молба не за себе си, а заради една умираща жена.

— Невъзможно — каза чиновникът. — Нямам право да разреша подобно нещо.

— Имате и право, и възможност. Можете да поискате повторно разследване за мен, като ми дадете възможност да отивам в болницата. Можете да обясните решението си с това, че има вероятност да кажа на жена си нещо, което има значение за вас. Затова именно ще оставяте и полицая пред входа. Можете да наредите и ваша доверена сестра да остава в стаята, за да слуша разговора ни.

— Глупости! Нито жена ви, нито вие ще кажете нещо.

— Разбира се. Защото тя не знае нищо. Но ще умре спокойна.

Чиновникът поразмисли, като прелистваше документите.

— По-рано ви разследвахме във връзка със седмата група. Не ни казахте никакви имена. Междувременно заловихме Бюлер, Бьозе и Велдорф. Ще ни кажете ли имената на останалите?

Щайнер не продума.

— Ще ни кажете ли имената им, ако ви позволя да виждате жена си в продължение на два дни още?

— Да — каза след кратко мълчание Щайнер.

— Кажете ми ги тогава.

Щайнер мълчеше.

— Ще ми кажете ли две имена утре вечер, а останалите вдругиден?

— Ще ви ги кажа вдругиден.

— Обещавате ли?

— Да.

Чиновникът го гледа втренчено известно време.

— Ще видя какво мога да направя. Сега ще ви върна в килията ви.

— Ще ми върнете ли писмото? — попита Шапнер.

— Писмото ли? То трябва да остане при другите доказателства. — Чиновникът го погледна неуверено. После каза: — В него няма нищо, което да ви уличава. Вземете го.

— Благодаря.

Чиновникът позвъни и Щайнер беше отведен. „Жалко — помисли си чиновникът, — но какво друго можех да сторя. Аз самият ще попадна в огъня, ако проявя и най-малкия признак на човечност.“

Той изведнъж удари с все сили с юмрук по масата.

 

 

Мориц Розентал лежеше в леглото си. За пръв път от няколко дни нямаше болки. Беше февруарска привечер. В сребристосинкавия парижки здрач блестяха първите светлини. Без да движи глава, Мориц Розентал можеше да види как прозорците светват в отсрещните къщи като илюминатори на огромен презокеански параход, готов да отплува. Стената между прозорците хвърли дълга сянка към хотел „Вердюн“ като черен мост, приготвен за онези, които трябва да се качат на палубата.

Мориц Розентал лежеше неподвижно, но от леглото си виждаше как прозорците се разтварят широко и човек, който много приличаше на самия него, пристъпва по неясния мост към парахода, полюшван леко над дългата бездна на живота. Най-после котвата бе вдигната и параходът бавно се понесе. Стаята изчезна като лека картонена кутия, потъвайки във вълните, улици и гори прелетяха и останаха зад борда, след това падна мъгла. Параходът се издигна неусетно сред глухия тътнеж на вечността, облаци и звезди заплуваха край него в дълбоката синева и най-после, досущ като утешителна люлчина песен, се появи червеникавозлатисто величествено крайбрежие, пред което тъмното мостче бе свалено безшумно. Мориц Розентал слезе по него, а щом се огледа, параходът бе изчезнал и той се намираше сам на чужд бряг.

Пред него се простираше дълго гладко шосе. Старият скитник не се колеба дълго — пътищата са създадени, за да ги изминеш, а краката му познаваха много пътища.

Скоро той видя зад сребристи дървета огромна блестяща врата, а по-нататък извисяващи се тополи и кули. Грамадна фигура, сияеща с неземна светлина, пазеше входа с пастирски жезъл в ръка.

„Митниците!“ Мориц Розентал се стресна и скочи в един храсталак. Огледа се. Нямаше възможност за връщане назад, този път не водеше за никъде. „Не мога да сторя нищо — помисли примирено старият бежанец, — трябва да остана тук, докато се мръкне. Тогава може би ще се промъкна някак.“ Той надзърна иззад клонки от гранат и оникс и видя, че исполинският пазач му прави знак с жезъла. Старецът се огледа и се увери, че наоколо няма друг.

— Дядо Мориц! — извика звучен глас.

„Викай колкото си искаш — помисли си дядо Мориц, — няма да се покажа.“

— Дядо Мориц! — извика отново гласът. — Излез от храста на нерешителността.

Мориц се изправи. „Пипнаха ме — помисли си той. — Този исполин сигурно може да тича по-бързо от мен. Няма друг изход — трябва да изляза.“

— Дядо Мориц! — извика отново гласът.

„Добре че ме познава все пак по име — прошепна на себе си дядо Мориц. — Трябва да са ме изгонвали и друг път оттук. Според последните нареждания чакат ме не по-малко от три месеца затвор. Надявам се поне храната да е добра и да не ми дават за четене «Списание за семейството» от 1902 година, а нещо по-ново. Нещо от Хемингуей например.“

Колкото повече се приближаваше към вратата, толкова по-светла и лъчиста ставаше тя. „Какви прожектори има сега по границите — размишляваше Мориц. — Просто не можеш вече да познаеш къде се намираш. Може би напоследък осветяват цялата граница, за да ни залавят по-лесно. Добре са се сетили!“

— Защо се криеш, дядо Мориц? — попита вратарят.

„Какъв въпрос — помисли си Мориц, — когато знае и името ми, и кой съм!“

— Влизай! — каза вратарят.

— Слушай — отговори Мориц. — Още не съм извършил нищо незаконно. Не съм минал границата, да не би да пазите и участъка зад мен?

— И него пазим — каза вратарят.

„Загубен съм тогава — помисли си Мориц. — Изглежда съм на остров. Може би в Куба. Толкова много хора се опитват да влязат там напоследък.“

— Не се бой — каза вратарят, — нищо няма да ти се случи. Влизай направо.

— Слушай — отговори Мориц. — Ще ти кажа истината. Нямам паспорт.

— Нямаш паспорт ли?

„Шест месеца“, помисли си Мориц, заслушан в звънкия глас. После поклати покорно глава.

Вратарят вдигна жезъла.

— Няма защо да прекарваш тогава двайсет милиона години в дъното на небесния театър. Веднага ще ти дадат странично кресло.

— Това е чудесно — отговори дядо Мориц, — но няма да го бъде. Нямам нито входна виза, нито разрешително за престой. И дума не може да става, разбира се, за разрешително за работа.

— Нямаш разрешително за престой ли? Нито виза? И разрешително за работа? — Вратарят вдигна глава. — Тогава ще ти дадат ложа в центъра на първия ред, точно срещу небесните ангели.

— Няма да е зле — каза Мориц, — особено като се има предвид колко обичам театъра. Но сега трябва да ти кажа нещо, което ще провали всичко. Учудвам се всъщност, че не сте поставили отвън съобщение за нас. Виждаш ли, аз съм евреин, лишен от германско поданство. От години вече живея нелегално.

Вратарят вдигна и двете си ръце.

— Евреин ли? Без поданство? Живееш от години нелегално? Тогава ще ти бъдат зачислени веднага два ангела и един тръбач. — Той се обърна и извика през вратата: — Ангелът на бездомниците! — Една исполинска фигура в синя дреха с безкрайно нежно майчинско лице пристъпи към дядо Мориц. — Ангелът на многострадалните! — извика пак вратарят и една фигура в бяло, със съд за сълзи на рамо застана от другата му страна.

— Почакайте за минутка! — помоли дядо Мориц и се обърна към вратаря: — Сигурен ли сте, че съм за там?

— Не бой се. Нашите концлагери са по-надолу.

Двата ангела го уловиха за ръка, а дядо Мориц, старият скитник, доайенът на изгнаниците, пристъпи доверчиво през вратата към една необозрима светлина, изпъстрена от цветни сенки, които полетяха все по-бързо и по-бързо…

 

 

— Мориц! — извика Одит Розенфелд от прага. — Донесох бебето. Малкото французойче. Искаш ли да го видиш?

Никой не й отговори. Тя се приближи предпазливо. Мориц Розентал от Годесберг ам Райн бе престанал да диша.

 

 

 

Мария отново дойде в съзнание. Цяла сутрин бе лежала в унеса на агонията. Сега можа пак да познае ясно Щайнер.

— Още ли си тук? — прошепна изплашено тя.

— Мога да остана докогато искам, Мария.

— Какво значи това?

— Дадена е амнистия, която засяга и мен. Затова не трябва да се страхуваш вече. Ще остана завинаги тук.

Тя го погледна недоверчиво.

— Казваш ми това само за утеха, Йозеф…

— Не, Мария. Амнистията бе обявена вчера. — Той се обърна към сестрата, която се суетеше из стаята. — Не е ли вярно, сестра, че от вчера вече няма опасност да ме арестуват?

— Вярно е — измънка сестрата.

— Елате по-близо, много ви моля. Жена ми би искала да ви чуе.

Сестрата продължаваше да стои наведена в своя ъгъл.

— Казах вече.

— Моля ви се, сестра — прошепна Мария.

Сестрата не проговори.

— Моля ви се, сестра — повтори болната.

Сестрата се приближи неохотно към леглото. Мария я наблюдаваше тревожно.

— Не е ли вярно — попита Щайнер, — че от вчера мога да остана завинаги тук?

— Да — преглътна сестрата.

— И че вече няма опасност да ме арестуват.

— Да, няма.

— Благодаря, сестро.

Щайнер видя, че погледът на умиращата се забулва.

Тя нямаше вече сили да плаче.

— Всичко се нареди, Йозеф — прошепна тя. — А тъкмо сега, когато мога да ти бъда полезна, трябва да си отида.

— Но ти не си отиваш, Мария…

— Толкова искам да мога да стана и да замина с теб.

— Ще заминем заедно.

Тя го гледа известно време. Лицето й беше сиво, костите сякаш мърдаха под кожата. За една нощ косите й бяха станали тъмни и безжизнени като угаснал огън. Щайнер гледаше всичко това, без да го вижда, виждаше само, че тя все още диша, а докато е жива, е все още Мария, жена му, обгърната от сиянието на младостта и съвместния им живот.

Вечерта се промъкваше в стаята, а зад вратата се чуваше как от време на време Щайнбренер покашля настоятелно и нетърпеливо. Мария задиша все по-пресекливо. Постепенно дишането й ставаше все по-неуловимо, а после стихна внезапно като заспал ветрец.

Щайнер задържа ръцете й докато изстинаха. И умря с нея. Когато се надигна, за да излезе, беше вече безчувствен чужденец, празна черупка на човешко същество. Погледна равнодушно сестрата.

Навън стоеше Щайнбренер с още един мъж.

— Чакаме те повече от три часа — изръмжа Щайнбренер. — Бъди сигурен, че ще имаш достатъчно възможност да разговаряш пак с нея.

— Сигурен съм, Щайнбренер. Винаги съм разчитал на теб в това отношение.

Щайнбренер овлажни устните си.

— Много добре знаеш, че трябва да ме наричаш господин майор. Продължавай да ме наричаш Щайнбренер и да се подиграваш, но за всяко подобно обръщение ще прекарваш седмица в кървави сълзи, миличък! Отсега нататък ще имам достатъчно време да се занимавам с теб.

Тръгнаха по широкото стълбище. Щайнер беше между двамата си пазачи. Вечерта беше топла, високите прозорци бяха широко отворени. Миришеше на пролет.

— Цяла вечност ще прекараме заедно — заяви бавно и радостно Щайнбренер. — Целият ти живот, миличък! А пък и имената ни съвпадат така добре — Щайнер и Щайнбренер! Ще видим как ще го използваме.

Щайнер кимна замислено. Отвореният прозорец стана по-голям, приближи се неусетно… Щайнер блъсна Щайнбренер към прозореца, скочи върху него, над него — и полетя заедно с него в простора.

 

 

— Не се стеснявайте да вземете парите — каза Марил. Беше тъжен и разсеян. — Той ми ги остави изрично за вас двамата. С поръчение да ви ги предам, ако не се върне.

Керн поклати глава. Току-що бе пристигнал и беше изцапан и тъжен, върнал се бе през Дижон в ремарке на трактор. Сега седеше с Марил в Катакомбите.

— Ще се върне — каза той. — Щайнер ще се върне.

— Няма да се върне — отговори настойчиво Марил. — Господи! Не ми съсипвай съвсем настроението с непрестанното си: „Ще се върне!“. Няма да се върне! Чети!

Той извади от джоба си смачкана телеграма и я сложи на масата. Керн я взе и я разгъна. Беше от Берлин, изпратена до съдържателката на „Вердюн“.

— „Сърдечни поздрави за рождения ден, Ото“ — прочете той.

После погледна Марил и попита:

— Какво означава това?

— Значи, че са го пипнали. Уговорихме се някой негов приятел да ми изпрати такава телеграма. Лесно можеше да се предвиди. Казах му какво ще стане. А сега млъкни и прибери тези мръсни банкноти! — Той бутна парите към Керн. — Тук са хиляда двеста и четиресет франка — обясни. — Ето и още нещо! — Извади портфейла си и показа два билета. — За двама, от Бордо до Мексико. На португалския товарен параход „Такома“. За теб и за Рут. Параходът тръгва на осемнайсети. Купихме ви ги с парите на Щайнер, а другите са остатъкът. Погрижихме се и за виза. Документите са в бежанския комитет.

Керн погледна втренчено билетите и каза, без да разбира:

— Но…

— Никакво „но“! — прекъсна го Марил. — Не ме ядосвай, Керн! Всичко това ни струва доста труд. И някакво щастливо съвпадение! Преди три дни бежанският комитет обяви, че е получил разрешение от мексиканското правителство да изпрати в Мексико сто и петдесет бежанци, стига да могат да си платят пътните. Веднага записахме теб и Рут. Парите току-що бяха оставени в наше разпореждане. От време на време стават чудеса. А сега… — той замълча. — Ивон, донеси ми един кирш — каза най-после на дебелата елзаска. Ивон кимна и излезе тромаво от кухнята, като люлееше дебелите си бедра.

— Донеси два! — извика Марил след нея.

Ивон се обърна и каза:

— Вече взех два.

— Чудесно! На този свят има поне един разбран човек.

След това Марил се обърна към Керн и попита:

— Проумя ли го вече? Малко е изненадващо, признавам. Ако занесеш в префектурата билета и визата, ще получиш разрешително за престой във Франция до деня на отплаването. Дори и да си влязъл незаконно. Бежанският комитет успя да уреди и този въпрос. Иди най-напред там утре сутринта. Това е единствената ти възможност да се измъкнеш от тази каша. Знаеш ли какво е наказанието, ако те арестуват отново?

— Да. Един месец при първо нарушение и шест месеца затвор — при второ.

— Така, шест месеца. А положително ще те хващат пак от време на време.

Марил вдигна глава. Ивон бе застанала пред него и поставяше на масата поднос с две чаши. Едната беше обикновена, втората със столче, пълна догоре с ракия.

— Тази е за вас — съобщи Ивон, като се усмихна и посочи с пръст чашката със столчето. — За същата цена.

— Благодаря. Ти си много добро дете. Срамота ще е да се омъжиш, за да станеш някоя нова Ксантипа или пък благородна мъченица. Наздраве! — Марил изпразни наведнъж половината чаша. — Наздраве, Керн! — повтори. — Защо не пиеш? — Той остави чашата си на масата и погледна за пръв път Керн в лицето. — Само това ни трябваше сега — каза, — да заревеш! Така ли смяташ, че трябва да се държи един мъж?

— Няма да зарева — възрази Керн. — Пък и какво значение има за другите, ако зарева? Но аз през цялото време се надявах да заваря Щайнер, когато се върна, а сега ти ми даваш пари и билети и ми казваш, че съм спасен, защото той се е погубил… Не разбираш ли, че това е отвратително?

— Не разбирам. Дрънкаш сантиментални глупости. Без никакъв смисъл. Винаги става така. Изпразни чашата си сега! Ей тъй… Добре, изпразни я най-после! Що за приказки! Да не мислиш, че и аз не чувствам същото до мозъка на костите си?

— Да…

Керн изпразни чашата си.

— Мина ми — каза той. — Имаш ли цигари, Марил?

— Разбира се. Ето.

Керн пое дълбоко дима. И изведнъж видя в полумрака на Катакомбите образа на Щайнер. Наведен напред, с иронична искрица в очите, проблясваща в мигащата светлина на свещите, както го бе видял преди цяла вечност във виенския затвор.

Стори му се, че чува дълбокия бавен глас: „Какво ще кажеш, синко?“

„Да — помисли си той. — Да, Щайнер…“

— Рут знае ли?

— Да.

— Къде е тя сега?

— Нямам представа. Вероятно в бежанския комитет. Не знаеше, че ще дойдеш.

— Сам не знаех кога точно ще ме пуснат… Може ли да се намери работа в Мексико?

— Да. Не зная каква. Но ще ви дадат разрешително за престой и за работа. Това е сигурно.

— Не зная нито дума испански — каза Керн. — Да не би пък да говорят португалски?

— Не. Испански. Ще го научиш.

Керн кимна.

Марил се наведе към него.

— Зная, че не е леко, Керн — каза с внезапно променен глас. — Но съветът ми е: върви! Не размишлявай, върви! Махни се от Европа! Само дяволът знае какво ще стане тук. Такъв случай едва ли ще се появи повторно. Никога няма да съберете и толкова пари. Заминете, деца.

Той пресуши чашата си.

— Ще дойдеш ли и ти с нас? — попита Керн.

— Не.

— Нима парите няма да стигнат за трима? И ние имаме още малко спестени.

— Не е там въпросът. Аз оставам тук. Не мога да ти обясня защо. Но ще остана. Каквото и да се случи. Тези неща не се обясняват. Те само се чувстват.

— Разбирам те — каза Керн.

— Ето я и Рут — извика Марил. — И точно тъй, както аз ще остана тук, вие пък ще заминете. Разбираш ли това?

— Да, Марил.

 

 

— Слава богу! — Рут спря за миг на прага. После се хвърли в обятията на Керн. — Кога дойде?

— Преди половин час.

Тя вдигна глава и охлаби прегръдката, едновременно безкрайна и по-кратка от миг.

— Знаеш ли…

— Да. Марил ми каза всичко.

Керн се огледа. Марил беше изчезнал.

— Знаеш ли и…? — попита колебливо Рут.

— Да, зная. Да не говорим за това сега. Да излезем, да отидем навън. Искам да се махна оттук, да излезем.

— Добре.

Тръгнаха по Елисейските полета. Беше вечер, бледият полумесец плуваше в зеленикавото небе. Ясният сребрист въздух беше толкова свеж, че всички тротоари пред кафенетата бяха препълнени с народ. Керн и Рут дълго вървяха мълчаливо. Най-после той попита:

— Знаеш ли къде се намира Мексико?

Рут поклати глава.

— Не точно. Но не зная вече и къде е Германия.

Керн я погледна. Хвана я за ръката.

— Трябва да си купим учебник по испански, Рут.

— Купих вече един на старо онзи ден.

— На старо, а? — усмихна се Керн. — Ще се оправим, нали, Рут?

Тя кимна.

— Поне ще видим свят. Ако ни бяха върнали в Германия, нямаше да можем.

Тя кимна отново.

Минаха покрай „Рон Поан“. По дърветата се виждаха първите нежнозелени листенца. Те блестяха в уличното осветление като мигащите пламъчета на блуждаещ огън, бликнал от земята и залутан между клоните и стъблата на кестените. Градинките бяха разкопани и силният мирис на пръстта се сливаше странно с миризмата на бензин, вечно витаеща над широкия булевард. Градинарите бяха посадили тук-там нарциси, чиито бели цветчета блестяха в тъмнината.

Магазините затваряха, в този час улиците бяха така претъпкани, че движението бе затруднено.

Керн погледна Рут и каза:

— Колко много хора!

— Да — отговори тя. — Ужасно много.