Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (15)

Глава петнайсета

След две седмици Керн отново бе отведен в околийския съд. Пълният съдия, с лице като на ябълка, го погледна тъжно.

— Имам лоши новини за вас, господин Керн…

Керн се подготви. „Четири седмици — помисли той. — Надявам се, че няма да са повече от четири. Ако е необходимо, Беер сигурно ще успее да задържи дотогава Рут в болницата.“

— Молбата във ваша полза до по-горната инстанция е отхвърлена. Много време сте били в Швейцария. Постъпката ви не може да се сметне за последица от отчаяние. Освен това имаме и онази случка с полицая. Осъден сте на четиринайсет дни затвор.

— Още четиринайсет дни ли?

— Не. Всичко четиринайсет дни. Предварителното задържане ви се зачита.

Керн въздъхна дълбоко.

— Ще бъда освободен днес значи.

— Да. Трябва да помните само, че сте прекарали това време в затвор, а не в арест. Единствената неприятност е, че ще имате в досието си бележка, че сте били затварян.

— Ще го понеса много лесно.

Съдията го погледна.

— По-добре би било да не сте в списъка на затворниците. Но нямаше възможност да се избегне това.

— Още днес ли ще ме изгонят? — попита Керн.

— Да. През Базел.

— През Базел ли? За Германия? — Керн се огледа нетърпеливо. Готов беше да скочи веднага през прозореца и да избяга. Чувал бе за изгонени в Германия емигранти. Най-вече бежанци, наскоро дошли оттам.

Прозорецът бе отворен, а стаята на съдията беше на партера. Навън грееше слънце. Клоните на ябълката се огъваха от вятъра, зад тях имаше плет, който можеше лесно да прескочи, а зад него беше свободата.

Съдията поклати глава.

— Ще ви изпратят във Франция, не в Германия. Базел е едновременно на френската и на германската граница.

— Не могат ли да ме изгонят през Женева?

— Не, за жалост. Базел е най-близкото място. Имаме изрични заповеди в този смисъл. Женева е много по-далече.

Керн помълча за миг.

— Сигурно ли е, че ще ме предадат във Франция?

— Напълно сигурно.

— Не препращат ли арестуваните без документи в Германия?

— Не са препратили никого в Германия, доколкото зная. Това би могло да се случи в някое крайгранично селище. Но не съм чувал такова нещо и за тези места дори.

— Сигурно ли е, че някоя жена без документи няма да бъде върната в Германия?

— Напълно сигурно. Във всеки случай аз няма да сторя такова нещо. Защо питате?

— Без никакви особени съображения. Просто защото понякога срещам жени без документи. А за тях всичко е много по-тежко. Затова ви запитах.

Съдията намери между книжата си един документ.

— Ето заповедта за изгонването ви. Вярвате ли сега, ще ви отведат във Франция?

— Да.

Съдията прибра пак документа в папката си.

— Вашият влак тръгва след два часа.

— Абсолютно невъзможно ли е да ме изпратят за Женева?

— Абсолютно. Бежанците струват много скъпо на нашите железници. Има строго нареждане да се изпращат до най-близката граница. В случая не мога да ви помогна с нищо.

— А ако платя сам пътя си?

— Да. Тогава е възможно. Искате ли да го сторите?

— Не. Нямам средства. Попитах само.

— Не разпитвайте много — каза съдията. — Всъщност вие трябва да платите разноските си и до Базел, ако имате пари. Но аз се въздържах да ви разпитвам. — Той стана. — Сбогом. Желая ви всичко добро и се надявам, че ще се наредите добре във Франция. Надявам се също, че положението скоро ще се промени.

— Може би. Иначе би било най-добре да се обесим още сега.

 

 

Керн вече нямаше възможност да влезе във връзка с Рут. Беер беше идвал миналия ден и му бе казал, че тя трябва да остане още една седмица в болницата. Той реши да пише на лекаря, щом стигне на френската граница. Сега знаеше най-важното: че Рут не ще бъде изпратена в никакъв случай в Германия. И че ако има пари за път, може да бъде заведена в Женева.

След два часа дойде да го вземе цивилен полицай.

Тръгнаха за гарата, Керн носеше чантата си. Беер му я беше купил и донесъл миналия ден.

Минаха край една гостилничка. Прозорците й бяха широко разтворени. Няколко души свиреха на цитри бавен селски танц, а двама мъже в алпийски костюми пееха до прозореца тиролски песни.

Те се бяха прегърнали и се люшкаха в такт с музиката. Цивилният полицай се спря. Един от двамата тиролски певци, тенорът, млъкна и се обърна към полицая:

— Къде беше толкова време, Макс? Всички те чакаме.

— По работа — отговори полицаят.

Певецът погледна презрително Керн.

— Каква гадост! — изрева той с неочаквано дълбок глас. — Нашият квартет отива по дяволите, значи, тази вечер!

— Нищо подобно! Ще се върна след двайсет минути.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

— Добре. Трябва да научим още тази вечер този тиролски дует. Разбра ли? Да не се простудиш.

— Няма.

Продължиха пътя си.

— Няма да ме придружите до границата значи? — попита след малко Керн.

— Не. Имаме ново изобретение.

Пристигнаха на гарата. Полицаят намери кондуктора.

— Ето го — каза той и посочи Керн, после даде на кондуктора заповедта за изгонването. — Приятно пътуване, господине — каза неочаквано любезно и си тръгна.

— Елате с мен.

Кондукторът поведе Керн към кабинката на спирача в един от товарните вагони.

— Влезте.

В малката кабинка имаше само една дървена пейка.

Керн сложи чантата си под нея. Кондукторът заключи вратата отвън.

— Ще ви пуснат в Базел.

Той изчезна по слабо осветения перон. Керн погледна прозорчето на кабинката. Пробва предпазливо дали ще може да се промъкне през него. Невъзможно. Прозорчето беше много тясно. Влакът потегли след няколко минути. Осветените чакални се изнизаха с празните си маси и безсмислени светлини. Дежурният ръководител движение бе погълнат от тъмнината заедно с червената си фуражка. Няколко криви улички, площад с чакащи автомобили, малко кафене, където неколцина закъснели посетители играеха карти — и градът изчезна.

Керн седна на дървената пейка. Сложи крака върху чантата си. Притисна ги Един до друг и загледа през прозореца. Нощта беше тъмна, тайнствена и ветровита и той изведнъж се почувства много нещастен.

 

 

В Базел го чакаше полицай, който го отведе веднага на митницата. Дадоха му вечеря. След това друг полицай го заведе с трамвай до Бурфелден. Минаха в тъмнината през еврейски гробища, а после през тухларница и се отделиха от главното шосе.

След малко полицаят спря.

— Карай сега право напред.

Керн продължи. Знаеше приблизително къде се намира и тръгна към Сен Луи. Не направи никакъв опит да се скрие, все едно му бе дали ще го задържат веднага. Понеже все пак сбърка посоката, пристигна в Сен Луи едва на разсъмване. Яви се веднага във френската полиция и обясни, че е бил изгонен от Базел миналата нощ. Трябваше да избегне ново затваряне, а това можеше да стане само ако се явява всеки ден в полицията или митницата. В такъв случай не подлежеше на никакво наказание и можеха само да го изгонят.

В полицията го задържаха целия ден. Вечерта го изпратиха в митницата.

Там имаше двама души. Единият пишеше на масата. Другият се бе изтегнал на пейка до печката. Пушеше цигари от силен алжирски тютютн и поглеждаше от време на време към Керн.

— Какво имаш в тази чанта? — запита след малко той.

— Някои лични вещи.

— Отвори я.

Керн отвори чантата. Митничарят стана и пристъпи равнодушно. После се наведе любопитно към чантата.

— Тоалетна вода, сапун, парфюм. Я гледай! От Швейцария ли донесе всичко това?

— Разбира се.

— Сигурно няма да ме убеждаваш, че всичко това е за лична употреба?

— Не. Продавам го.

— Ще трябва да платиш мито тогава — заяви митничарят. — Изпразни чантата! Тези глупости — той посочи иглите, връзките за обуща и другите дреболии — ще пусна така.

Керн помисли, че сънува.

— Мито ли? — попита той. — Ще трябва да платя мито?

— Разбира се. Не си дипломатически куриер, нали? Да не си въобразяваш, че аз ще ти купя флакончетата? Донесъл си във Франция стока, подлежаща на обмитяване.

Митничарят потърси таблицата и започна да преглежда колонката й.

— Но аз нямам пари — каза Керн.

— Нямаш пари ли? — Митничарят сложи ръце в джобовете си и започна да се люлее от коленете нагоре. — Добре, тогава просто ще конфискуваме вещите ти. Дай ги!

Керн продължаваше да стои клекнал на пода, като държеше с две ръце чантата си.

— Аз не съм влязъл доброволно във Франция — каза той. — И се представих в полицията, за да мога да се върна пак в Швейцария. Няма защо да плащам никакво мито.

— Я гледай! Ти ли ще ме учиш?

— Остави момчето, Франсоа — каза другият митничар, който пишеше на масата.

— И дума да не става! Не виждаш ли какъв многознаещ шваба е! Като цялата им пасмина. Хайде, давай флакончетата!

— Аз не съм шваба — каза Керн.

В същото време влезе трети митничар. Керн видя, че е началник на двамата.

— Какво има? — запита кратко той.

Митничарят му обясни. Инспекторът погледна внимателно Керн. После запита:

— Веднага ли се явихте в полицията?

— Да.

— И искате да се върнете в Швейцария?

— Да. Затова съм дошъл тук.

Инспекторът размисли. Най-после реши:

— Той не е виновен тогава. Не е контрабандист. Самият той е контрабандна стока. Изпратете го обратно в Швейцария. И приключете въпроса.

Инспекторът излезе.

— Видя ли, Франсоа? — каза митничарят на масата. — Какъв смисъл има да се ядосваш постоянно? Опасно е за кръвното ти налягане.

Франсоа не отговори. Само погледна сърдито Керн.

Керн издържа погледа му. След това се сети внезапно, че се е разправял на френски и благослови мълчаливо руския професор от виенския затвор.

На другата сутрин пак беше в Базел. Сега промени тактиката си. Не отиде веднага в полицията. Нямаше да му се случи нищо лошо, ако не се яви там до вечерта, а разполагаше и с Биндеровия списък с базелски адреси. Тук имаше много повече емигранти, отколкото където и да е другаде в Швейцария, но той въпреки това реши да се опита да спечели нещо.

Най-напред започна със свещениците. Сигурен беше, че те няма да го издадат. Първият направо го изгони. Вторият му даде сандвич, третият — пет франка.

Керн продължи по списъка и понеже съдбата го покровителстваше, до обяд успя да спечели седемнайсет франка. Постара се да се отърве от парфюма и тоалетната вода, за да не се разправя пак с Франсоа, ако се видят отново. Това не стана при духовниците, но успя на другите адреси. Следобед вече беше спечелил двайсет и осем франка. Влезе в една католическа църква. Тя беше отворена и беше най-спокойното място за почивка. Прекарал беше две безсънни нощи подред.

Църквата беше празна и полутъмна. Миришеше на свещи и тамян. Керн седна на една скамейка, за да пише на д-р Беер. В писмото сложи малко пари за Рут. След това затвори плика и го пъхна в джоба си. Чувстваше се много уморен.

Отпусна се бавно на молитвения чин и облегна глава на парапета. Искаше само да си почине малко, но заспа.

Когато се събуди, не можа да разбере къде е. Примигна пред слабата червеникава светлина на вечно горящото кандило и малко по малко се опомни. След това трепна от звука на нечии стъпки.

По пътеката бавно се приближаваше свещеник в черно расо.

Спря до него и го погледна. Керн скръсти благоразумно ръце.

— Нямах намерение да ви безпокоя — каза свещеникът.

— Тъкмо се канех да си тръгвам — отговори Керн.

— Видях ви от сакристията. От два часа сте тук. Изглежда се молехте?

— Да, молех се наистина — каза Керн малко изненадан.

— Май не сте оттук — каза свещеникът с очи чантата му.

— Не. — Керн го погледна. Външността на свещеника вдъхваше доверие. — Бежанец съм. Тази нощ трябва да прехвърля границата. А в чантата нося това, което продавам.

От следобедната продажба му бе останало едно флаконче тоалетна вода и той бе обзет внезапно от странното хрумване да я продаде на свещеника в черквата. Беше невероятно, но Керн бе свикнал с най-невероятното.

— Имам много хубава и евтина тоалетна вода — каза той. — Останало ми е само едно флаконче.

Готвеше се да отвори чантата, но свещеникът го спря.

— Вярвам ви. Но да не заприличваме на търгашите в храма. Радвам се, че се молихте толкова дълго. Елате с мен в сакристията. Имаме малък фонд за изпаднали в нужда вярващи.

Керн получи десет франка. Почувства се малко засрамен, но не за дълго. Тези пари щяха да покрият част от пътните разноски до Париж за него и за Рут. „Нещастието ми трябва да е свършило вече“, помисли той.

После се върна в църквата, за да се помоли вече истински. Но не знаеше точно на кого. Той беше протестант, баща му — евреин, а сега бе коленичил в католическа църква. Каза си, че в тези времена на небето сигурно е голяма бъркотия, но предположи, че молитвата му ще намери правия път.

 

 

Вечерта взе влака за Женева. Изпитваше необяснимото предчувствие, че Рут може да е била изписана по-рано от болницата.

Пристигна сутринта, остави чантата си на гарата и се яви в полицията, където обясни, че току-що е изгонен от Франция. Понеже имаше заповед за изгонването му от Швейцария, издадена само преди два дни, в полицията му повярваха, задържаха го до вечерта и го прехвърлиха през границата към Колини.

Той се яви веднага във френската митница.

— Влизай — каза един сънлив чиновник. — Има още един вътре. Ще ви изпратим обратно към четири часа сутринта.

Керн влезе в помещението.

— Фогт! — извика изненадано той. — Какво те носи тук?

Фогт вдигна рамене.

— Продължавам да обсаждам швейцарската граница.

— Оттогава ли? Откакто те заведоха до люцернската гара?

— Оттогава. — Фогт не беше добре. Кожата му приличаше на сива хартия. — Не ми върви — оплака се той. — Не успях да вляза в затвора, а нощите станаха вече толкова студени, че няма да изтрая дълго.

Керн седна до него.

— Аз бях в затвора — каза той. — И се радвам, че излязох. Такъв е животът.

Един полицай им донесе хляб и червено вино. Хапнаха, след това легнаха да поспят на пейката. В четири часа сутринта ги събудиха и откараха до границата. Беше още съвсем тъмно. Узрелите жита светлееха покрай шосето.

Фогт потрепери от студ. Керн съблече пуловера си и му го даде.

— Облечи го. На мен не ми е студено.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Защото си млад — каза Фогт и навлече пуловера. — Ще го задържа два часа, докато изгрее слънце.

Разделиха се недалеч от Женева. Фогт възнамеряваше да проникне по-навътре в Швейцария през Лозана. Близо до границата все го връщаха назад и той не успяваше да влезе в затвора.

— Задръж пуловера — каза му Керн.

— И дума да не става! Такова нещо е цяло богатство сега.

— Аз имам още един. Подарък от един свещеник във виенския затвор. В чантата ми в гардероба на женевската гара.

— Наистина ли?

— Разбира се. Син пуловер с червена ивица. Вярваш ли ми сега?

Фогт се усмихна и извади книжка от джоба си.

— Вземи това в замяна.

Бяха поемите на Хьолдерлин.

— На теб ще ти е много по-тежко без тях — каза Керн.

— Ни най-малко. Зная повечето наизуст.

Керн пристигна в Женева. Поспа два часа в църквата и в дванайсет часа застана пред централната поща.

Знаеше, че Рут не може да дойде толкова скоро, но все пак почака до два часа. После прегледа Биндеровия списък с адресите. Съдбата и този път се оказа добра към него. До вечерта спечели седемнайсет франка. И отиде в полицията.

Беше събота вечер. В участъка беше пълно. В единайсет часа доведоха двама пияни. Те повръщаха и изцапаха цялото помещение, след това запяха. Към един часа бяха вече петима.

В два доведоха и Фогт.

— Това е някаква лоша шега — каза тъжно той. — Но все едно, поне сме заедно.

След един час ги изведоха. Нощта беше студена. Звездите мигаха безкрайно далечни в тъмното небе. Полумесецът светеше като разтопено злато.

Полицаят спря.

— Ще свиете вдясно, после…

— Зная — прекъсна го Керн. — Този път ми е добре познат.

— Късмет тогава.

Тръгнаха по тясната ивица ничия земя между двете граници.

 

 

Противно на очакванията им, тази нощ не ги върнаха обратно, а ги закараха в околийското управление. Нахраниха ги, написаха дознание и ги върнаха на следващата вечер.

Беше ветровито и облачно. Фогт беше много уморен. Почти не говореше и изглеждаше смазан. След като минаха границата, спряха да починат в една купа сено.

Фогт спа до сутринта като мъртвец.

Пробуди се при изгрев-слънце. Не мръдна, само отвори очи. Тази слаба неподвижна фигура, загъната в тънкото горно палто, тази човешка развалина с големи, спокойни, широко разтворени очи, се стори безкрайно трогателна на Керн.

Намираха се на малка височинка, откъдето се виждаха градът и езерото, облени с лунна светлина. В светлия въздух се издигаше дим от къщи, пробуждащ спомен за топлота, сигурност, легла и закуска. Слънцето искреше по набръчканата повърхност на езерото. Фогт наблюдаваше спокойно как поглъща леките блуждаещи мъгли, а белият лоб на Монблан изниква постепенно между разкъсаните облаци, сияещ като светлите стени на недостижим небесен Йерусалим.

Към девет часа тръгнаха отново. Влязоха в Женева и поеха край езерото. След малко Фогт спря.

— Погледни! — каза той.

— Какво?

Фогт посочи величествена сграда в просторен парк. Огромната постройка сияеше на слънцето като крепост на сигурен и добре подреден живот. Великолепният парк блестеше от позлатата на есента. Пред широкия вход имаше дълги редици автомобили, а множество усмихнати хора влизаха и излизаха от него.

— Чудесно — каза той. — Сякаш швейцарският император живее тук.

— Не знаеш ли какво е това?

Керн поклати глава.

— Това е сградата на Обществото на народите — каза с тъжна насмешка Фогт.

Керн го погледна учудено. Фогт кимна.

— Това е мястото, където от години разискват нашата съдба, дали трябва да ни дадат документи за самоличност и да ни признаят за човешки същества или не.

Един открит кадилак се отдели от редицата коли и тръгна към изхода. Вътре имаше няколко елегантни младежи, между които и девойка в скъпо кожено палто. Тя се засмя и махна с ръка към втора кола, уговаряйки точно къде ще обядват край езерото.

— Да — каза най-после Фогт. — Разбра ли сега защо им трябва толкова много време?

— Да — отговори Керн.

— Безнадеждно, нали?

Керн вдигна рамене.

— Тези хора не бързат много, както ми се струва.

Един портиер се приближи, и огледа с подозрение Керн и Фогт.

— Чакате ли някого?

Керн поклати отрицателно глава.

— Какво желаете тогава? — попита вратарят.

Фогт погледна Керн. Уморена, насмешлива искра блесна в погледа му.

— Нищо — обърна се той към вратаря. — Ние сме туристи. Най-обикновени поклонници по Божията земя.

— В такъв случай е по-добре да не се спирате — каза портиерът, като ги помисли за опасни анархисти.

— Да — каза Фогт. — И аз мисля, че ще е по-добре.

 

 

Тръгнаха по улица „Монблан“, спираха да погледнат витрините. Фогт спря пред един бижутериен магазин.

— Тук ще ти кажа сбогом.

— Къде отиваш сега? — попита Керн.

— Не особено далеч. Влизам в магазина.

Керн не разбра. Погледна през стъклото към елмазите, рубините и изумрудите, наредени върху сивото кадифе.

— Не вярвам да сполучиш — каза той. — Всеизвестно е, че бижутерите са коравосърдечни, може би защото постоянно си имат работа с камъни. И не дават никому нищо.

— Не очаквам да ми дадат нещо. Влизам просто да открадна.

— Какво? — Керн го погледна недоверчиво. — Сериозно ли говориш? Това е невъзможно при твоето положение.

— Именно затова го върша.

— Не разбирам — каза Керн.

— Ей сега ще разбереш. Внимателно съм обмислил всичко. Това е единствената ми възможност да преживея зимата. Ще ме осъдят най-малко на два месеца. Нямам друг избор. В ужасно положение съм. Още няколко седмици скитане по границата ще ме довършат. Трябва да постъпя така.

— Но… — започна Керн.

— Зная всичко, което ще ми кажеш. — Лицето на Фогт изведнъж се отпусна, сякаш нишките, които го крепяха досега, се разкъсаха внезапно. — Не мога да продължавам… — прошепна той. — Сбогом.

Керн видя, че е безполезно да говори повече. Само стисна ръката му.

— Надявам се, че скоро ще се съвземеш.

— И аз се надявам. Тукашният затвор е много хубав.

Фогт почака, докато Керн отмине, после влезе в магазина. Керн спря на ъгъла и започна да наблюдава вратата, като се преструваше, че чака тролей. След малко видя един младеж, който изхвърча навън и скоро се върна с полицай. „Надявам се, че ще намери най-после малко почивка“, помисли си той и тръгна.

 

 

Недалеч от Виена Щайнер намери кола, която го откара до границата. Не искаше да показва паспорта си на австрийските митничари, затова слезе и продължи пеш към границата. Към десет часа вечерта се представи в митницата и каза, че току-що е изгонен от Швейцария.

— Добре — каза стар митничар с брада на Франц-Йосиф. — Свикнали сме с тази работа. Утре сутринта ще те изпратим обратно. А сега си намери някъде да поседнеш.

Щайнер седна отвън пред митницата и запуши. Беше съвсем тихо. Дежурните митничари дремеха. От време на време минаваше някоя кола. След около час митничарят с брадата излезе.

— Кажи ми австриец ли си? — обърна се той към Щайнер.

Щайнер се разтревожи веднага. Той бе зашил паспорта в шапката си. И попита равнодушно:

— Защо мислиш така? Нямаше да съм бежанец, ако бях австриец.

Митничарят удари с ръка челото си, така че сребристата му брада потрепери.

— Разбира се, разбира се! Колко неща забравя човек! Попитах те само защото си казах, че ако си австриец, ще знаеш да играеш тарок.

— Зная да играя тарок. Научих го през войната. По едно време бях в австрийска дивизия.

— Великолепно! Великолепно! — Император Франц-Йосиф го потупа по рамото. — Та ти си почти наш сънародник! Какво ще кажеш? Ще се присъединиш ли към нас? Тъкмо се нуждаем от още един партньор.

— Разбира се.

Влязоха вътре. След един час Щайнер бе спечелил вече седем шилинга. И то без да мами като комарджията Фред, а съвсем почтено. Но играеше толкова по-добре от митничарите, че печелеше винаги, когато имаше добра карта.

В Единайсет часа вечеряха. Митничарите казаха, че това им е закуската, защото бяха дежурни до осем часа сутринта. Закуската беше обилна и вкусна. След това продължиха играта. Австрийските митничари играеха с отчаяна смелост против него. Към осем часа се обръщаха вече един към друг на име. Към три часа си говореха на ти. Към четири бяха толкова близки, че изразите „кучи син“, „дяволско изчадие“ „муле“ вече не се смятаха за обида, а бяха спонтанни изрази на учудване, възхищение и обич.

Към пет часа влезе дежурният митничар.

— Деца — каза той, — крайно време е да прехвърлим Йозеф през границата.

Настъпи мълчание. Всички погледи се обърнаха към натрупаните пред Щайнер пари. Пръв заговори император Франц-Йосиф.

— Спечеленото си е спечелено — каза примирено той.

— Добре ни оскуба. А сега ще отлети като лястовица наесен, негодникът!

— Падаха ми се хубави карти — възрази Щайнер. — Невероятно хубави карти.

— Съвсем вярно — каза тъжно император Франц-Йосиф. — Имаше много хубави карти. Утре и ние може да имаме хубави карти. Но ти няма да си вече тук. Това е малко несправедливо.

— Вярно. Но как да намериш справедливост на този свят, братко?

— Справедливостта между картоиграчите е в обстоятелството, че този, който печели, трябва да даде на другите възможност за реванш. Ако спечели пак, няма какво да се каже вече. Но така… — Император Франц-Йосиф вдигна отчаяно лице.

— Така не е много задоволително.

— Деца — каза Щайнер, — това да ви е грижата! Вие ще ме изгоните през границата, утре вечер швейцарците ще ме върнат и аз ще ви дам възможност за реванш.

Император Франц-Йосиф изплеска с ръце.

— Ето как ще стане! — извика облекчено той. — Не можехме да ти предложим сами такова нещо, защото сме държавни чиновници. Можем да играем на карти с теб. Това не е забранено. Но не можем да те насърчаваме да минеш обратно границата. Друга работа е, ако дойдеш сам.

— Ще дойда — каза Щайнер. — Можете да разчитате на мен.

Той се представи на швейцарския граничен пост и каза, че иска да се върне още същата нощ в Австрия.

Швейцарците не го изпратиха в полицейския участък, а го задържаха на границата. Беше неделя. Непосредствено до митницата имаше малка гостилничка. Тя беше пълна следобед; но след осем вечерта утихна.

Няколко свободни митничари седяха в голямата зала. Бяха ходили на гости у приятели, а сега започнаха да играят жас. Още преди да се усети какво става, Щайнер се озова между тях.

Швейцарците бяха чудесни играчи. Имаха железни нерви и невероятен късмет. До десет часа бяха взели осем франка от Щайнер. Към полунощ бе успял да си върне пет. Но към два часа, когато гостилничката затваряше, бе загубил тринайсет франка.

Швейцарците го почерпиха две големи чаши ракия.

Той се нуждаеше от тях, защото нощта беше студена, а щеше да гази Рейн.

На отсрещната страна зърна една черна сянка, която се очертаваше на небосвода. Беше император Франц-Йосиф. Луната зад него осветяваше главата му като сияние на светец.

Щайнер се подсуши. Зъбите му тракаха. Той изпи остатъка от ракията, която швейцарците му бяха дали, и се облече. След това се приближи към самотната фигура.

— Къде беше досега? — посрещна го Франц-Йосиф. — Чакам те тук от един часа. Опасявахме се да не загубиш пътя, затова останах да те чакам.

— Швейцарците ме задържаха — засмя се Щайнер.

— Добре, да бързаме сега. Остават ни само два часа и половина.

Битката започна веднага. В пет часа още продължаваше, този път австрийците имаха хубави карти.

Император Франц-Йосиф хвърли своите на масата.

— Сега ли трябваше да прекъснем?

Той облече куртката и стегна ремъка на ножа си.

— Да вървим, момко! Няма какво да се прави! Работата си е работа. Трябва да те прехвърлим пак оттатък.

Тръгнаха с Щайнер към границата. Франц-Йосиф пушеше ароматна цигара от Нигерия.

— Знаеш ли — каза след малко той, — предполагам, че швейцарците ще са особено бдителни тази нощ. Не смяташ ли, че те чакат?

— Възможно е — отговори Щайнер.

— Може би ще е по-разумно да те върнем утре вечер. Тогава ще помислят, че си се промъкнал, без да те забележат, и няма да бъдат толкова бдителни.

— Разумна мисъл.

Франц-Йосиф се спря.

— Погледни нататък. Виждаш ли, че нещо светна? Прожектор. А сега от другата страна. Видя ли?

— Много ясно — засмя се Щайнер. Не бе видял нищо, но знаеше какво иска старият митничар.

Франц-Йосиф почеса сребристата си брада. После смигна хитро на Щайнер.

— Положително няма да може да се промъкнеш. Това е ясно. Трябва да се върнем, момко. Съжалявам, но границата е охранявана много строго. Не можем да сторим нищо повече, освен да чакаме до утре. Аз ще направя доклада.

— Добре.

Играха до осем часа сутринта. Щайнер бе загубил седемнайсет шилинга, но имаше още двайсет и два от спечелените по-рано. Франц-Йосиф написа доклада и предаде Щайнер на смяната.

Дневните митничари бяха строги и акуратни. Те затвориха Щайнер в полицейското помещение, където той спа през целия ден. Точно в осем часа император Франц-Йосиф се яви, за да го отведе тържествено към митницата.

След малка, но сърдечна вечеря започна нова битка. На всеки два часа един от митничарите биваше сменян с друг дежурен. Щайнер остана до пет часа сутринта.

В дванайсет и петнайсет император Франц-Йосиф подпали от вълнение брадата си. Мислеше, че има цигара, и се опита да я запали. Това беше халюцинация, дължима на обстоятелството, че от един час насам му се падаха само пики и спатии и виждаше черни точки там, където нямаше нищо.

Щайнер отново разтърси митничарските сили. Особена паника внесе между три и пет часа. Отчаяният Франц-Йосиф доведе подкрепления. Телефонира на първенеца по тарок от Бухс, който пристигна запъхтян на мотоциклета си. Но и това не помогна.

Щайнер се справи и с него. За пръв път, откакто Го познаваше, Бог беше на страната на нуждаещия се.

Щайнер получаваше такива карти, че съжаляваше само за едно — че не играе с милионери. В пет часа свършиха играта. И оставиха картите. Щайнер бе спечелил сто и шест шилинга.

Първенецът от Бухс изгърмя с мотоциклета си, без да се сбогува. Щайнер и император Франц-Йосиф тръгнаха към границата. Старият митничар му посочи друга пътека.

— Тръгни в тази посока! — каза той. — Крий се внимателно утре сутринта. Следобед може да отидеш на гарата. Сега имаш достатъчно пари. И да не те видя вече, пладнешки разбойнико! — добави чистосърдечно той. — Инак ще трябва да искаме увеличение на заплатите си.

— Добре. Някога ще ти дам възможност да си върнеш.

— Но не на тарок. Дотегна ми тази игра. На шах, ако искаш, или на сляпа крава.

Щайнер мина границата. Подвоуми се дали да отиде до швейцарската митница и да поиска да го върнат, но реши, че няма да сполучи. Затова предпочете да вземе влака за Муртен и да потърси Керн. Градчето беше по пътя към Париж, така че нямаше да се отклони много.

 

 

Керн се движеше бавно към централната поща. Беше уморен. Почти не бе могъл да мигне през последните три нощи. Рут трябваше да дойде още преди три дни.

Досега не бе получил никаква вест от нея. Не беше му писала ни веднъж. Повтаряше си решително, че причината трябва да е съвсем незначителна, и бе измислял хиляди обяснения, но сега изведнъж му се стори, че тя няма да дойде. Чувстваше се странно замаян. Уличният шум проникваше отдалеч в тревожното му и загрижено съзнание и той пристъпваше като автомат, движейки краката си един след друг.

Един миг бе достатъчен, за да познае синьото палто. Спря. „Обикновено синьо палто — помисли си, — едно от стотиците сини палта, които ме подлудяваха тази седмица.“ Отмести поглед, след това погледна пак в същата посока. Няколко момчета и една натоварена с покупки дебела жена закриваха палтото от погледа му.

Притаи дъх и почувства, че трепери. Синьото палто играеше пред очите му сред зачервени лица, шапки, велосипеди, пакети и хора, които се появяваха непрестанно. Той продължи предпазливо напред, сякаш вървеше по опънато въже и се страхуваше, че може да падне всеки миг от него. И тогава дори, когато Рут се обърна и той видя лицето й, му се струваше, че има халюцинации. Едва когато лицето й светна, Керн се втурна да я посрещне.

— Ти си била тук, Рут! Чакала си ме да дойда! — Той я прегърна и почувства как тя се притисна до него.

Притискаха се така, сякаш се намираха на тясна планинска пътека и буря ги тласка към пропастта. А всъщност бяха пред входа на централната поща в Женева по време на най-голямо движение, когато хората се тълпяха край тях, блъскаха ги, обръщаха се и се смееха, но двамата младежи не виждаха нищо. Те бяха съвсем сами. Едва когато в зрителното поле на Керн се мярна някаква униформа, той се опомни и пусна Рут.

— По-бързо — прошепна, — ела да влезем в пощата, докато не се е случило нещо.

Те се сляха набързо с тълпата.

— Ела насам!

Застанаха в края на една редица пред гишето за пощенски марки.

— Кога пристигна? — попита Керн. Никога досега пощата не бе му се струвала толкова светла.

— Тази сутрин.

— В Базел ли те заведоха най-напред, или направо тук?

— Не. В Муртен ми дадоха разрешително за тридневен престой. Така че дойдох направо тук с влака.

— Чудесно! Дори разрешително за престой! Тогава няма от какво да се страхуваш. Аз си представях, че си сама на границата. Отслабнала си и си бледа, Рут.

— Но съм съвсем добре. Погрозняла ли съм?

— Не, разхубавила си се. Ти си все по-хубава при всяка нова среща. Гладна ли си?

— Да — каза Рут. — Изпитвам глад за всичко: да те гледам, да се движа по улиците, да дишам, да говоря.

— Ще обядваме веднага. Зная една малка гостилница, в която готвят прясна риба от езерото. Точно като в Люцерн — сияеше Керн. — В Швейцария има толкова много езера! Къде е багажът ти?

— На гарата, разбира се. Аз съм вече стара и опитна скитница.

— Да. И аз се гордея с теб, Рут. Предстои ти първото нелегално преминаване през граница. Това е нещо като зрелостен изпит. Страхуваш ли се?

— Никак.

— И не трябва. Аз познавам границата тук така добре, както бележника си. Всичко зная. Имам и билети дори. Купих ги във Франция завчера. Всичко е готово. Познавам гарата много добре. Ще седнем в една кръчмица, където ще сме в безопасност, и едва в последната минута ще скочим във влака.

— И билети ли си купил? Откъде си намерил пари? Ти ми изпрати толкова много!

— Ограбих швейцарските свещеници в отчаянието си. Минах през Базел и Женева като същински разбойник. Най-малко шест месеца няма да смея да се появя отново там.

— И аз имам малко пари — засмя се Рут. — Доктор Беер успя да ги вземе от Комитета за подкрепа на бежанците.

Те бяха един до друг и напредваха бавно с редицата.

Керн държеше здраво ръката на Рут в своята. Говореха тихо и се стараеха да изглеждат колкото е възможно по-равнодушни.

— Изглежда, че имаме необикновен късмет — каза Керн. — Ти не само си получила разрешение за престой, но носиш и пари. А защо не ми писа? Не ти ли позволяваха?

— Страхувах се. Мислех, че може да те арестуват, когато отидеш да получиш писмото. Беер ми разказа случилото се с Амерс. И той мислеше, че е по-добре да не ти пиша. Но аз ти писах много писма, Лудвиг. Пишех ти постоянно без хартия и молив. Знаеш, нали?

Тя го погледна. Керн стисна ръката й.

— Сигурен съм. Нае ли си вече стая?

— Не. Идвам направо от гарата. — Тя не му каза, че беше чакала пред централната поща от девет часа сутринта. — Реших, че ще си наема стая в същия пансион, където си и ти. Така ще е най-добре, нали?

— Да, само че… — Керн се поколеба за миг. — Знаеш ли, аз станах нещо като нощен бухал напоследък. Не исках да се излагам на никакви случайности, затова използвах само държавните хотели. — Той забеляза изражението й и добави веднага: — Не. Не затворите, а митниците. Човек може да спи там цяла нощ. Те са отоплени, а това е най-важното. Всички митници се отопляват великолепно. Но това не е удобно за теб. А ти имаш и разрешително за престой… Можем да се отпуснем и да си наемем стая в грандхотел „Белвю“. Там отсядат представителите на Обществото на народите. Министри и тям подобни безполезни личности.

— Няма да правим такова нещо. Аз ще остана при теб. Ако мислиш, че е опасно, да се махнем още тази вечер.

— Какво? — запита нетърпеливо чиновникът зад гишето. Стигнали бяха дотам, без да усетят.

— Марка от десет сантима — каза Керн. Опомни се веднага.

Чиновникът подаде марката. Керн плати. Тръгнаха към изхода.

— За какво ти беше тази марка? — попита Рут.

— Не зная. Купих я просто така. Действам съвсем несъзнателно, щом видя униформа. — Керн погледна марката. Дяволският водопад в Готхард. — Ще напиша анонимно заплашително писмо на Амерс — каза той.

— Амерс ли? — прекъсна го Рут. — Знаеш ли, че той се лекува при Беер?

— Какво? Наистина ли? — погледна я втренчено Керн. — Кажи ми, че лекува черния си дроб, и ще се изправя на главата си от радост.

Рут се засмя. Смееше се така, че се разлюля като зряла нива от вятъра.

— Да, затова именно ходи при Беер. Беер е единственият лекар в Муртен. Представи си само колко е тежко за Амерс да отиде при лекар евреин.

— Велики боже! Това е най-великият миг в живота ми. Щайнер ми казваше някога, че най-рядкото щастие е да получиш едновременно и любов, и отмъщение. А ето ме застанал на стъпалата на централната пощенска станция в Женева, удостоен и с двете. Биндинг може би сега е в затвора или си е счупил крака.

— Или пък някой го е ограбил.

— Още по-добре! Ти имаш прекрасни хрумвания, Рут!

Заслизаха по стълбите.

— В тълпата е по-безопасно — каза Керн. — Там не може да ни се случи нищо.

— Тази нощ ли ще преминем границата? — попита Рут.

— Не. Трябва най-напред да си отпочинеш и да поспиш. Пътят е дълъг.

— А ти не трябва ли да поспиш? Може да потърсим най-сетне някой пансион от Биндеровия списък. Толкова опасно ли е наистина?

— Не зная вече — каза Керн. — Не мисля. Нищо особено не може да се случи толкова близо до границата. Най-лошото, което може да стане, е да ни предадат веднага на митничарите. Но дори да беше по-безопасно, пак не бих тръгнал тази нощ. В дванайсет часа по обед, сред тълпата, човек може да действа правилно и спокойно. Когато се стъмни, е съвсем друго. Освен това всичко става все по-невероятно всяка минута. Ти си тук отново… Как може човек да тръгне веднага доброволно?

— И аз не бих останала сама тук — каза Рут.