Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (18)

Глава осемнайсета

Седяха в столовата на международното изложение. Беше ден за плащане. Керн бе наредил тънките банкноти около чинията си.

— Двеста и седемдесет франка — каза той. — За една седмица. И това се случва за трети път. Като вълшебна приказка.

Марил го погледна весело. После вдигна чашата си към Щайнер.

— Ще вдигнем наздравица за хартията, драги Хубер. Странно, каква власт има тя над хората. Нашите прадеди са треперели някога в землянките си от светкавици и гръмотевици, от тигри и земетресения, по-близките ни прародители са треперели от мечове, разбойници, епидемии и от Бога, а ние треперим пред печатното слово — върху банкнота или паспорт. Неандерталският човек е умирал от боздуган, римлянинът от меч, хората от Средновековието от чума, а ние можем да бъдем унищожени чрез няколко късчета печатна хартия.

— Унищожени или съживени — добави Керн, — като погледна наредените банкноти на Банк де Франс.

Марил го погледна косо.

— Какво си направил от това момче? — обърна се той към Щайнер. — Той възмъжа вече, нали?

— Положително. Възмъжа в суровите бури на изгнанието.

— Познавах го, когато беше още дете — обясни Марил. — Нежно и доверчиво дете. Преди два месеца.

Щайнер се изсмя.

— Той живее в объркано столетие. Във време, когато лесно се загива и бързо се израства.

Марил изпи няколко глътки червено вино.

— Объркано столетие — повтори той. — Великото безредие? Лудвиг Керн, млад вандал от Второто велико преселение на народите!

— Това име не ми подхожда — възрази Керн. — Аз съм млад полуевреин от Второто изгонване от Египет.

Марил погледна осъдително Щайнер и каза:

— Твой ученик е, Хубер.

— Не, от теб се научи да си служи с афоризми, Марил. Впрочем една солидна седмична заплата усъвършенства духовитостта на всеки младеж. Да живее връщането на блудния син пред касиера! — Щайнер се обърна към Керн: — Прибери парите в джоба си, моето момче. Иначе ще хвръкнат. Парите не обичат светлина.

— Ще ги дам на теб — каза Керн. — Тогава ще си отидат на мястото. Дължа ти много повече от тази сума.

— Прибери си ги. Не съм толкова богат, че да ми връщат заемите.

Керн го погледна. След това прибра парите в джоба си.

— Докога са отворени магазините тази вечер? — запита той.

— Защо?

— Защото утре е Нова година.

— До седем часа, Керн — каза Марил. — Нещо за пиене ли искаш да купиш? Тук е по-евтино. Има отличен ром „Мартиника“.

— Не. Не за пиене.

— Аха! Готвиш се да прекараш последния ден на тази година според изискванията на бюргерската сантименталност, нали?

— Нещо такова. — Керн стана. — Отивам у Соломон Леви. Дано и той да е по-сантиментален днес и да обърка цените.

— В объркани времена цените само се покачват — отговори Марил. — Но върви, Керн! Навикът е нищо. Устремът е всичко. И не се улисвай в покупките си дотолкова, та да забравиш вечерята за старите бойци от емиграцията в „Мама Марго“. В осем часа.

 

 

 

Соломон Леви беше пъргаво като невестулка човече с рядка и трепереща козя брадичка. Живееше в тъмна сводеста стаичка сред часовници, музикални инструменти, вехти килими, картини с маслени бои, кухненски съдове, гипсови джуджета и порцеланови животни. Във витрина държеше изкуствени перли, евтини накити, стари сребърни бижута, джобни часовници и старинни монети, нахвърляни безразборно.

Той позна веднага Керн. Паметта му беше най-добрият помощник при всички обстоятелства.

— Какво носиш? — попита, готов за пазарлък, като предполагаше, че Керн идва да му продаде нещо. — В лошо време пристигаш.

— Как така? Продаде ли вече пръстена?

— Да продам ли? — изохка Леви. — Да продам ли каза, ако съм дочул добре? Или съм сбъркал?

— Не.

— Слушай, момко — продължи да се оплаква Леви. — Не четеш ли вестници? На луната ли живееш? Не знаеш ли какво става по света? Да продам такива вехтории? Как може да приказваш такива неща, като че си някой Ротшилд? Знаеш ли какво значи продажба? — Той помълча за по-голям ефект. После обясни тъжно: — Продажба значи някой да дойде, да поиска нещо, да извади кесията от джоба си… — Леви извади своя портфейл. — Да го отвори. — Той отвори своя. — Да извади чисти пари. — Избра една петдесетфранкова банкнота. — Да ги остави пред касата. — Той разгъна своята. — И след това идва най-важното. — Заговори с фалцет: — Да се раздели завинаги с тях. — Леви прибра банкнотата. — И срещу какво? Срещу някаква безполезна дреболия, разменена за чисти пари. Разсмиваш ме! Само луди хора постъпват така. Или някой нещастен глупак, пристрастен като мен към търговията. Какво си донесъл днес? Не мога да ти платя кой знае колко. Преди четири седмици времената бяха съвсем други… прекрасни.

— Не искам да продавам нищо, хер Леви. Искам да откупя пръстена.

— Какво? — Леви зяпна като гладен синигер в гнездо. Гнездото беше брадата му. — Аха, разбирам! Искаш да се пазариш. Няма да я бъде, момко! Не хитрувай. Преди една седмица се минах с един часовник. Размених го за бронзова мастилница и стило със златен писец. Какво да ти кажа? Прецаках се, защото съм доверчив глупак. Писалката се оказа развалена. Вярно, че и часовникът не работи повече от четвърт час, но не е все едно да не работи часовник и да не работи стило. Часовникът си е все часовник, а празно стило е нищо. Какво искаш да разменим сега?

— Нищо, хер Леви. Казах, че искам да купя. Да купя!

— С пари ли?

— Да, с пари.

— Сигурно са унгарски, румънски или излезли от употреба австрийски инфлационни банкноти, кой знае стойността им? Неотдавна дойде един господин с къдрави мустаци като Карл Велики…

Керн извади една стофранкова банкнота и сложи портфейла си на касата. Леви застина и подсвирна тихо:

— Имаш пари, значи? За пръв път виждам такова нещо. Пази се от полицията, момко…

— Спечелил съм ги — каза Керн със светнало лице, — спечелих ги с честен труд. Къде е пръстенът?

— Ей сега! — Леви изхвръкна навън и се върна с пръстена, принадлежал някога на майката на Рут. Изтърка го с ръкава на палтото си, духна върху него и започна да го търка пак. Най-после го сложи на късче кадифе, като че е диамант от двайсет карата. — Прекрасен накит — каза почтително. — Истинска рядкост!

— Хер Леви — каза Керн. — Вие ми дадохте сто и петдесет франка за пръстена. — Ако ви дам сто и осемдесет франка, ще имате двайсет на сто печалба. — Сделката не е лоша, нали?

Леви не го чуваше.

— Човек може да се влюби в такъв накит — мълвеше той със замечтан възторг. — Никакви модерни глупости! Истинска скъпоценност! Смятах да го запазя за себе си. Имам малка колекция за собствено удоволствие.

Керн наброи сто и осемдесет франка на касата.

— Пари! — каза презрително Леви. — Какво са парите днес при постоянното обезценяване? Единственото ценно нещо е стоката. Едно хубаво пръстенче като това доставя наслада и е ценно. Двойна радост! А златото е толкова скъпо вече — забеляза замислено той. — Четиристотин франка са малко за такъв хубав пръстен. Човек може да получи за него висока цена.

— Хер Леви! — извика Керн.

— Аз съм човек — каза благородно Леви. — И ще се разделя с него. Ще ви доставя това щастие без никаква печалба. Понеже е Нова година. Последно триста франка, при все че сърцето ми се къса.

— Но това е два пъти повече, отколкото ми дадохте за пръстена! — каза сърдито Керн.

— Два пъти повече! Казвате го равнодушно, без да знаете какво говорите. Какво е двойното? Двойното е наполовина, както казваше някога мъдро равин Михаил фон Ховоротка. Чувал ли си някога за търговски разходи, момко? Данъци, наеми, отопление, инвестиране, загуби? Това не е нищо за теб. Но за мен е съсипия. Всеки ден ми струва колкото този пръстен…

— Но аз съм беден, бежанец…

Леви отхвърли твърдението.

— Кой не е бежанец? Който иска да купува, е по-богат от този, който трябва да продава. А кой от двама ни иска да купува?

— Двеста франка — каза Керн. — Това е последната ми дума.

Леви взе пръстена, духна го пак и го отнесе. Керн прибра парите в джоба си и тръгна към вратата.

Когато я отваряше, Леви изпищя след него:

— Двеста и петдесет, защото си млад и искам да ти направя добро.

— Двеста! — извика Керн от вратата.

— Шалом алейхем! — извика Леви.

— Двеста и двайсет.

— Двеста двайсет и пет. Честна дума, давам го само защото утре трябва да си платя наема.

Керн се върна, въздъхна и наброи парите. Леви сложи пръстена в картонена кутийка.

— Тази кутийка, заедно със синия памук вътре, ти давам безплатно. Разорих се с теб.

— Петдесет на сто! — изръмжа Керн. — Лихвар!

Леви не обърна внимание на последната забележка.

— Помни ми думата — каза той съвсем искрено, — че у „Картие“ на улица „Де ла Пе“ такъв пръстен струва шестстотин франка. А действителната му стойност е триста и петдесет. Това е истината.

Керн се прибра в хотела.

— Рут — каза той още от прага. — Бързо се съвземаме. Ето, върнахме си и последния мохикан.

Тя отвори кутийката, погледна вътре и започна:

— Лудвиг…

— Безполезни неща — каза бързо и смутено Керн. — Какво казваше Щайнер? Че те топлели най-много! Исках просто да проверя дали е така. Сложи го сега. Ще отидем да вечеряме в ресторант. Като истински работници с определена седмична заплата.

 

 

Беше десет часът вечерта. Щайнер, Марил, Рут и Керн бяха в „Мама Марго“. Келнерите започнаха да събират столовете и да метат пода с огромни метли и вода.

Котката до касата се протегна и подскочи. Съдържателката бе заспала, загърната плътно в плетена жилетка. Но отваряше от време на време зоркото си око.

— Мисля, че се опитват да ни изринат вече оттук — каза Щайнер и посочи келнерите. — Крайно време е впрочем. Трябва да отидем у Одит Розенфелд. Дядо Мориц пристигна днес.

— Дядо Мориц ли? — попита Рут. — Кой е той?

— Дядо Мориц е доайен на бежанците — отговори Щайнер. — Седемдесет и пет годишен, Рутхен. Познава всички граници, градове, хотели, пансиони и частни домове, в които може да се живее без представяне в полицията, както и затворите на пет цивилизовани страни. Казва се Мориц Розентал и е от Годесберг ам Райн.

— Познавам го — каза Керн. — Минах веднъж с него границата от Чехословакия за Австрия.

— А аз от Швейцария за Италия — обади се Марил.

Келнерът донесе сметката.

— Аз съм минавал няколко граници с него — добави Щайнер. — Мога ли да купя бутилка коняк за вкъщи? — попита той келнера. — „Курвоазие“. По цена на едро, разбира се.

— Почакайте да попитам господарката.

Келнерът се върна, взе от една лавица бутилка и я занесе на Щайнер, който я сложи в джоба на балтона си.

В същия миг вратата се отвори и в заведението влезе някаква тъмна фигура. Съдържателката закри уста с ръката си, прозина се и отвори и двете си очи.

Келнерите се намръщиха. Влезлият продължи мълчаливо като сомнамбул, мина през залата и отиде до скарата, където няколко пилета се въртяха на шиш над разгорени дървени въглища.

Новодошлият разгледа пилетата с поглед, напомнящ рентгенови лъчи. После запита келнера:

— Колко струва това?

— Двайсет и шест франка.

— А онова?

— Двайсет и шест франка.

— Другото?

— Двайсет и шест франка.

— Всички ли струват по двайсет и шест франка?

— Да.

— Защо не ми каза веднага?

— Защото не ме попитахте веднага.

Посетителят вдигна глава. Неудържим гняв проблесна за миг по унесеното му лице. Той посочи най-голямото пиле:

— Дай ми това.

Керн побутна Щайнер, който наблюдаваше внимателно със свити устни.

— Със салата, пържени картофи или ориз? — попита келнерът.

— С нищо. С нож и вилица. Давай.

— Пилето! — прошепна Керн. — Положително е някогашното Пиле.

Щайнер кимна.

— То е! Пилето от виенския затвор!

Новодошлият седна пред една маса. Извади портфейла си и плати. След това го прибра и разгъна тържествено кърпата за ядене. Пред него бе сложено великолепното печено пиле. Посетителят вдигна ръце като благославящ свещеник. Лицето му изразяваше безкрайно самодоволство. Той взе птицата и я сложи в чинията си.

— Няма да го безпокоим — прошепна Щайнер. — Спечелил е с тежък труд своето печено пиле.

— Предлагам да излезем веднага — отговори Керн. — Два пъти съм го срещал вече. И двата пъти в затвора. Всеки път го арестуваха в мига, в който се готвеше да изяде печеното си пиле. Ако остане верен на досегашния си късмет, полицията ще нахълта всеки момент.

— Да си вървим тогава — засмя се Щайнер. — Предпочитам да посрещна Нова година онеправдан от съдбата, а не в ареста на комендантството.

Станаха.

Пред вратата се огледаха отново. Пилето току-що отделяше тънкото краче от тялото на жертвата си. Той го погледна, както поклонник гледа гроба Господен, и го захапа благоговейно. След това продължи решително и лакомо.

 

 

 

Одит Розенфелд беше нежна беловласа жена на шейсет и шест години. Тя бе дошла в Париж преди две години с осем деца. Успяла бе да уреди седем от тях. Най-големият й син бе заминал за Китай като военен лекар, най-голямата й дъщеря, студентка по филология в Бон, си бе намерила работа като домашна прислужница в Шотландия чрез бежанския комитет, вторият й син бе издържал във Франция държавен изпит по право и като не можа да си намери друга работа, стана келнер в хотел „Карлтън“ в Кан, третият се бе записал в Чуждестранния легион, четвъртият бе заминал за Боливия, а останалите две дъщери живееха в портокалова плантация в Палестина. Тук бе останал само най-малкият й син. Бежанският комитет се опитваше сега да му намери работа като шофьор в Мексико.

Одит Розенфелд имаше две стаи. По-голямата беше за нея, а в по-малката живееше синът й Макс Розенфелд, любителят на леки коли. Когато Щайнер, Марил, Керн и Рут пристигнаха, в двете стаи вече имаше двайсетина души, все бежанци от Германия, някои с разрешителни за престой, повечето без такива. Тези, които можеха да си позволят подобен разкош, бяха донесли нещо за пиене. Почти всички бяха купили евтино червено вино.

Щайнер и Марил изглеждаха като бели врани между другите с коняка си. Те го наливаха щедро, с надежда да избегнат излишни сантименталности.

Мориц Розентал пристигна в единайсет часа. Керн едва можа да го познае. Той бе остарял почти с десет години за дванайсет месеца. Лицето му беше жълто и безкръвно, пристъпваше с мъка, като се подпираше на черен абаносов бастун със старомодна дръжка от слонова кост.

— Ето ме, стара изгоро! — каза той и се обърна към Едит. — Не можех да дойда по-рано, защото бях много уморен.

Той се наведе да й целуне ръка, но не успя. Одит Розенфелд стана, пъргава като птиче, задържа ръката му и го целуна по бузите.

— Вече съм сигурен, че съм остарял — каза Мориц Розентал. — Не мога да ти целуна ръка. Но ти ме целуна пламенно по бузата. Ех, да можех да се върна пак на шейсет години!

Одит Розенфелд го погледна усмихнато. Не искаше да покаже колко се е разтревожила от променената му външност. И Мориц Розентал не даде вид, че знае колко е разтревожена. Той беше спокоен, весел и бе дошъл в Париж, за да умре.

— Все добре познати лица — каза и се огледа. — Бездомниците се срещат навсякъде. Стари истории… Къде се видяхме за последен път, Щайнер? Да, във Виена. А с Марил? В Брисаго, по-късно — в полицейския участък в Локарно, нали? О, тук е и Класман, цюрихският Шерлок Холмс! Да, паметта ми още работи отлично. И Вазер. Броз. И Керн от Чехословакия. И Майер, приятелят на карабинерите от Паланца. Да, деца, всички се познаваме от доброто старо време. Но времената се промениха. Краката ми вече не държат.

Той се наведе предпазливо.

— Откъде идваш сега, дядо Мориц? — попита Щайнер.

— От Базел. Трябва да ви каже нещо, деца: избягвайте Елзас. Бъдете предпазливи в Страсбург и стойте далеч от Колмар, тъмнична атмосфера. Матиас Грюневалд и Изенхаймският олтар нямат никакво значение. Три месеца затвор за нелегално минаване на границата, всеки друг съд дава най-много петнайсет дни. Тук ще получите шест месеца за второ нарушение, а затворите са работилници. Така че избягвайте Колмар и Елзас, деца. Минавайте през Женева.

— Как е сега в Италия? — попита Класман.

Мориц Розентал взе чашката червено вино, сложена пред него от Одит Розенфелд. Ръцете му трепереха ужасно, докато я вдигаше. Той се засрами и я остави.

— Италия е пълна с немски агенти. Там не е вече за нас.

— А Австрия? — попита Вазер.

— Австрия и Чехословакия са капани за мишки. Единствената европейска страна, която ни остава, е Франция. Погрижете се да останете тук.

— Чувал ли си нещо за Мария Алтман, Мориц? — попита след известно мълчание Одит Розенфелд. — Тя беше едно време в Милано.

— Да, сега е камериерка в Амстердам. Децата й са в сиропиталище в Швейцария. В Локарно, струва ми се. Мъжът й е в Бразилия.

— Можа ли да поговориш с нея?

— Да. Непосредствено преди заминаването й за Цюрих. Радваше се, че всички са се настанили.

— Знаеш ли къде е Йозеф Феслер? — попита Класман. — Той чакаше в Цюрих разрешително за престой.

— Феслер застреля жена си, а след това и себе си — отговори Мориц Розентал така спокойно, като че говореше за отглеждането на пчели. Но не погледна Класман. Очите му бяха обърнати към вратата. Класман не продума, както и останалите. Настъпи мълчание. Всеки се престори, че не е чул нищо.

— Срещал ли си Йозеф Фридман? — попита Броз.

— Не, но зная, че е в затвора в Залцбург. Брат му се върна от Германия. Казва, че бил в концентрационен лагер. — Мориц Розентал взе внимателно чашата си с две ръце като свещен потир и започна да пие бавно.

— А какво прави пастор Алтхоф? — попита Марил.

— Той извади голям късмет. Шофьор е на такси в Цюрих. Има разрешително и за престой, и за работа.

— Както можеше да се очаква — обади се Вазер.

— А Бернщайн?

— Бернщайн е в Австралия. Баща му е в Източна Африка. Макс Май има невероятен късмет, станал е помощник на зъболекар в Бомбай. Черен, разбира се, но това няма значение, щом е намерил прехрана при него. Льовенщайн издържа наново всички английски изпити и сега е адвокат в Палестина. Артистът Ханс Дорф е в цюрихския държавен театър. Познавате ли съветника Биндер от Берлин, Одит?

— Да.

— Той се разведе. За да не провали кариерата си. Беше женен за някоя си Опенхаймер. Жена му се отрови с двете си деца. — Мориц Розентал се позамисли. — Това е почти всичко, което зная — каза той. — Останалите скитат насам-натам както винаги. Само че сега са много повече.

Марил си сипа чаша коняк. Използваше водна чаша с надпис „Гар де Лион“. Беше спомен от първото му арестуване и той не се разделяше с нея. Изпразни я на един дъх.

— Поучителна летопис — каза след това. — Да живее унищожението на личността! За древните гърци мисълта е била отличие. После става удоволствие, по-късно слабост, а сега престъпление. Историята на цивилизацията е история за страданията на нейните творци.

Щайнер му се усмихна. Марил отвърна на усмивката му. В същия миг камбаните отвън започнаха да звънят.

Щвйнер погледна лицата наоколо си — жалки човешки съдбини, отвени тук от вятъра на съдбата — и вдигна чаша.

— Дядо Мориц — каза той, — царю на скитниците, последен потомък на вечния бежанец Ахасвер, приеми поздрава ни! Само дяволът може да знае какво ще ни донесе Новата година. Да живее подземната бригада!

— Нищо не е загубено, докато сме тук.

Мориц Розентал кимна. После вдигна чашата си към Щайнер и я изпи. Някой се засмя в дъното на стаята.

Всички мълчаха. Гледаха се стеснително, сякаш се бяха заловили на местопрестъпление.

Откъм улицата се чуха викове. Избухваха ракети. Таксита летяха. На балкона в отсрещната къща един мъж запали зелен бенгалски огън, който освети цялата фасада. Зелената светлина обля ослепително стаята на Одит Розенфелд и я превърна в нещо вълшебно, като че не беше стая в парижки хотел, а кабина на дълбоко потънал в морето параход.

 

 

Актрисата Барбара Клайн седеше в един ъгъл на Катакомбите. Беше късно и залата беше осветена само от две електрически лампи, по една на всеки вход.

Столът й беше под няколко палми, чиито листа докосваха като вдървени ръце косите й при всяко нейно движение. Тя ги усещаше и трепваше, но нямаше сили да стане и да се премести.

Откъм кухнята се чуваше тракане на чинии и тъжните звуци на акордеон по радиото. „Тулузкият предавател — помисли си Барбара Клайн. — Нова година. Уморена съм. Не искам вече да живея. Знаят ли хората колко уморен може да се чувства човек?“

„Не съм пияна — мислеше тя. — Само че вече мисля по-бавно. Мислите ми летят бавно, като мухи през зимата. Като мухи, чиято смърт наближава. И моята смърт наближава. Жилите ми се смразяват постепенно. Някой ми даде чаша коняк. Онзи, който се казваше Марил, или другият, който замина. Каза ми, че този коняк ще ме стопли. Но не ми е студено. Просто не чувствам вече нищо.“

Тя седеше и наблюдаваше през стъклената стена човек, който идваше към нея. Той се приближи. Тя го забеляза по-ясно, но стъклото продължаваше да ги разделя. Най-после го позна. Беше мъжът, който бе седял до нея у Одит Розенфелд. Той имаше недоверчиво неясно лице, с големи очила, изкривена уста, неспокойни ръце и накуцваше… Сега мина направо през прозрачната стена, която се затвори зад него с леко сияние като завеса от течно стъкло.

Доста време мина, преди да разбере какво й казва.

Видя го как си отива с бавна походка, като че плува, как се върна след това и седна при нея, изпи донесеното от него, без да почувства, че гълта нещо. Ушите й бучаха глухо, а сред това бучене се чуваха гласове и думи, безполезни, безсмислени, далечни думи, като че от отвъден бряг, след това престана да вижда пред себе си човешко същество, оживено, пъпчиво и неспокойно, а само нещо трогателно, вълнуващо, онеправдано и умоляващо. Видя само изплашения уморен поглед, поглед на животно, затворено в стъклена самота с тулузкия предавател в чуждата нощ.

— Да… — каза тя, — да…

Тя искаше този човек да си отиде и да я остави сама за миг, за няколко минути поне, за частица от безкрайната вечност, която се простираше пред нея, но той стана, застана пред нея, наведе се, хвана я под ръка, накара я да се изправи, като й говореше, повеждайки я към някакъв стъклен мираж. Сетне се появи стълбата, която се огъваше под краката й, врати, светлина, стая.

Тя седна на леглото си и почувства, че никога вече не ще може да стане. Ставите й сякаш се бяха скъсали.

Никаква болка, безшумно падане, както някой презрял плод тупва в есенна нощ от неподвижно дърво. Тя се наведе, погледна извехтелия килим, като че очакваше да се види легнала там, после вдигна глава. Някой я гледаше.

Странни очи под мека коса, странно малко личице, наведено напред като маска, студени тръпки, свиване, пробуждане и тя разбра най-после, че собственото й лице я гледа от огледалото.

Не мръдна. Видя само, че мъжът е коленичил в странно смешна поза пред леглото й, уловил и двете й ръце. Тя ги отдръпна и запита рязко:

— Какво искате? Какво искате от мен?

Мъжът я погледна втренчено.

— Но вие ми казахте… казахте ми, че мога да дойда с вас.

Тя почувства нова отпадналост.

— Не… не.

Нови думи. На страдание, самота и болка, безкрайно силни думи. Има ли слаби думи за повехнали и смазани същества?

Той заразправя, че ще замине утре, че никога не е имал жена, че страхът и недъгът му, смазаният крак, са го парализирали и направили смешен, разказа за отчаянието и надеждата, че тази нощ именно, виждайки как тя го гледа цяла вечер, помислил… Гледала ли го е? Тя не знаеше. Знаеш само едно: че това е стаята й, която няма да напусне вече, че всичко друго е мъгла и дори нещо по-незначително от мъгла.

— Това ще значи съвсем нов живот за мен — шепнеше мъжът в коленете й. — Всичко ще се промени, разбери ме, моля ти се! Няма да се чувствам вече отхвърлен парий.

Тя не разбираше нищо. Погледна пак в огледалото. И видя там Барбара Клайн, наведена напред. Недокосната от никого девица в двайсет и осем годишния си живот, пазена за неосъществен блян, стигнала безнадеждно до своя край.

Стана предпазливо, като продължаваше да наблюдава образа в огледалото. Гледаше го, усмихваше му се и искрица насмешка и зловеща подигравка й отвърна за миг.

— Да — каза уморено тя. — Да… добре…

Мъжът престана да говори. Погледна я почти недоверчиво. Тя не му обърна никакво внимание. Всичко изведнъж й се стори прекалено тежко. Роклята я гнетеше като ризница. Тя я съблече. Отпусна се, пусна тежките обувки, слабото, натежало тяло… Леглото се разшири, стана огромно и я погълна като мек бял гроб.

Тя чу щракване на електрически ключ и шумолене на дрехи. Направи усилие да погледне. Беше тъмно.

— Светлина! — викна от възглавницата. — Искам светлина!

— Само минутка, моля — каза стеснително и бързо мъжът. — Просто разбери ме, моля ти се…

— Искам светлина! — повтори тя.

— Да. Разбира се… Веднага… Само че…

— Толкова дълъг ще бъде мракът след това — прошепна тя.

— Да, да, разбира се… Зимните нощи са дълги…

Тя чу щракването на електрическия ключ. Светлината озари отново затворените клепки. След това почувства някого до себе си. Вдърви се цяла за миг, после се отпусна. И това ще мине, като всичко друго…

 

 

 

Тя отвори бавно очи, до леглото й седеше непознат. В съзнанието й имаше смътен спомен за нещо неспокойно, умоляващо, жалко, а сега видя пред себе си едно топло, откровено лице, озарено от щастие и нежност.

Погледна го и каза:

— Трябва да си отидете вече. Идете си, моля…

Непознатият махна с ръка. След това заговори отново с бързи треперливи думи. Отначало не го разбираше. Всичко стана много внезапно, беше съвсем замаяна. Сега искаше само едно — да бъде сама. После разбра част от казаното — че този човек е бил отчаян и сломен и че вече не е такъв. Че си е възвърнал смелостта, че тъкмо сега, когато го изгонват от Франция…

Тя кимна. Но той трябваше все пак да млъкне.

— Моля ви — каза тя.

Мъжът млъкна.

— Трябва да си отидете вече — каза тя.

Лежеше сама и изтощена под одеялото. Погледът й проследи човека, който отиваше към вратата. Това беше последното човешко същество, което виждаше. Тя лежеше неподвижна, в странен покой. Нищо не я вълнуваше вече.

Мъжът спря на вратата. Поколеба се и почака за миг.

— Кажете ми само едно — каза той. — От… само от… от състрадание ли, или…

Тя го погледна. Последното човешко същество. Последната връзка с живота.

— Не… — каза тя със страхотно усилие.

— Не от състрадание ли?

— Не.

Мъжът до вратата притаи дъх в очакване.

— А защо тогава? — попита тихо той, сякаш се страхуваше да не падне в пропаст.

Тя продължаваше да го гледа. Беше съвсем спокойна.

Това беше последната частица живот.

— От любов… — отговори.

Застаналият до вратата не продума. Приличаше на човек, който е очаквал удар със сопа, а е попаднал в прегръдка. Той не помръдна, но сякаш взе да става по-едър.

Каза само:

— Господи!

Тя изведнъж се изплаши да не се върне. И побърза да каже:

— Трябва да си отидете вече. Много съм уморена.

— Да…

Тя не чу вече какво й каза. Изтощението я обзе напълно и притвори очите й. След това видя отново тъмната празна врата, почувства, че е сама, и го забрави.

Лежа дълго така, като виждаше лицето си в огледалото и му се усмихваше нежно и уверено. Главата й се бе прояснила съвсем. „Барбара Клайн — мислеше си. — Актриса точно на Нова година. Актриса. Но нима всички дни не са еднакви?“ Погледна часовника на нощната масичка. Навила го беше сутринта. Щеше да работи цяла седмица. Погледна и писмото до него.

Ужасно писмо, донесло смъртта.

Тя извади ножчето за самобръсначката от чекмеджето. Взе го с палеца и показалеца си и дръпна завивките. Не я заболя много. Хазяйката ще беснее утре сутринта. Но нямаше нищо друго. Нямаше веронал. Притисна лице във възглавниците. Стана по-тъмно.

След това всичко се отдалечи. Тулузкият предавател се чуваше все по-близо. Леко бръмчене. Тя се спускаше все по-бързо и по-бързо в някакъв тунел. След това духна вятър…