— Една седмица в затвор е дълго време. Но една седмица на свобода е много кратко. — Марил потупа книгите, които бе сложил пред себе си. — Изгнанието е нещо много добро. Аз на моите години уча френски и английски.

— Понякога не понасям думата изгнание — каза мрачно Керн.

— Глупости! — изсмя се Марил. — Като изгнаник ти си в отлично общество. Данте е бил изгнаник. Шилер е трябвало да напусне родината си; Хайне и Виктор Юго — също. Споменах малцина. Погледни бледата ни сестра луната — изгнаница от нашата земя; а самата майка земя е стара изгнаница от слънцето. — Той го погледна с крайчеца на окото си. — По-добре щеше да е, разбира се, това преселение да не се е състояло и ние да продължаваме да шумим като пламтящи огньове. Или като слънчеви петна. Не си ли съгласен?

— Не — каза Керн.

— Правилно. — Марил продължи да си вее с вестник. — Знаеш ли какво чета?

— Че евреите са виновни, задето не е валяло дъжд.

— Не.

— Че къс граната в корема е единственото истинско щастие за мъжа.

— И това не е.

— Че евреите са болшевики, защото се стремят към все повече и повече богатства.

— Това не беше лошо. Продължавай.

— Че Христос е ариец. Незаконен син на германски легионер…

Марил се изсмя.

— Не, никога няма да отгатнеш. Четях обяви за женитба. Послушай. „Къде е милият, симпатичен мъж, който ще ме направи щастлива? Една дълбоко чувствителна девойка с изтънчен и благороден нрав, обичаща всичко добро и прекрасно, с първокласни познания в хотелския бранш, търси душа със сходни вкусове, между трийсет и пет и четиресет години, с добра работа…“ Той вдигна глава. — Между трийсет и пет и четиресет! Четиресет и една година — и вече те отблъскват; това е признание, нали? Или пък: „Къде ще намеря подходящ другар? Дама, добра домакиня, добросърдечна и любознателна, жизнерадостна, незасегната от всекидневната рутина на живота, с духовна красота и дарба за приятелство, обичаща изкуството и спорта, търси господин с подходящ доход, обичащ изкуството и спорта, който може да бъде същевременно добър другар…“ Великолепно, нали? Да прочетем и това: „Самотен петдесетгодишен мъж, чувствителен и младолик, сирак…“ — Марил спря да чете. — Сирак! — каза той. — На петдесет години! Какво трогателно създание е този петдесетгодишен безпомощник! Ето, моето момче! — Той подаде вестника на Керн. — Две страници. Всяка седмица има по цели две страници, и то само в този вестник. Погледни заглавията — отвсякъде надничат души, доброта, другарство, обич и приятелство! Истински рай. Райска градина сред политическата пустиня. Насърчително и окуражително. Дава ти възможност да видиш, че в тези жалки времена все още съществуват добри хора. Такова нещо винаги ободрява…

Той остави вестника.

— Защо да няма и такова обявление например: „Началник на концентрационен лагер, добродушен и чувствителен…“.

— Той непременно ще се смята за такъв — каза Керн.

— Безусловно. Колкото по-първобитен е един човек, за толкова по-съвършен се смята. Може да разбереш това от тези обяви. Сляпата увереност — ухили се Марил, — това именно дава подтик на човека. Съмнението и търпимостта са отлики на културния човек, те го рушат постепенно. Такъв е смисълът на старата приказка за Сизиф — един от най-дълбоките човешки символи.

Прислужник на хотела се появи внезапно и съобщи възбудено:

— Господин Керн, един господин ви търси. Не прилича на полицай.

— Идвам — каза Керн и побърза да стане.

Керн не позна изведнъж бедния възрастен мъж. Стори му се, че гледа мъглив образ на фотографско стъкло, в което постепенно започва да различава отделни черти.

— Татко! — извика той, дълбоко развълнуван.

— Да, Лудвиг! — Старият Керн изтри потта от челото си. — Горещо — каза уморено той.

— Да, много е горещо. Ела в стаята с пианото. Там е хладно.

Седнаха. Но Керн стана почти веднага, за да донесе лимонада на баща си. Беше много развълнуван.

— Отдавна не сме се виждали, татко — каза предпазливо той, след като се върна.

Старият Керн кимна.

— Ще можеш ли да останеш тук, Лудвиг?

— Не вярвам. Знаеш какви са тукашните. Много предпазливи. Разрешително за две седмици. Може би още два-три дни след това, но нищо повече.

— Мислиш ли да останеш нелегално?

— Не, татко. Тук има премного емигранти. Не знаех това. Ще се опитам да се върна във Виена. Там е по-лесно да си изкараш прехраната. Кажи ми сега ти какво правиш.

— Боледувах, Лудвиг. От грип. Едва преди няколко дни станах.

— Така било, значи! — Керн задиша по-свободно. — Болен си бил. Добре ли си сега?

— Да. Както виждаш…

— Какво правиш сега, татко?

— Намерих си място.

— Много добре те пазят — каза усмихнато Керн.

Старецът го погледна с такова измъчено и смутено изражение, че синът замълча изненадано, преди да запита:

— Не вървят ли добре работите ти, татко?

— Ех, Лудвиг, какво значи думата „добре“ за хора като нас? Малко покой е вече много нещо. Имам работа: счетоводство. Не е нещо особено, но все е занимание. Счетоводство у един търговец на въглища.

— Чудесно. Колко ти плаща?

— Почти нищо. Само за джобни. Но имам храна и квартира.

— Това е предостатъчно. Ще дойда да те видя утре, татко.

— Да… да… Или пък аз ще дойда тук.

— Защо ще се изморяваш? Аз ще дойда.

— Лудвиг… — Старият Керн преглътна. — Предпочитам да дойда аз.

Керн го погледна учудено и внезапно разбра всичко.

Онази грамадна жена на вратата… Сърцето му заудря като чук в ребрата му. Искаше му се да скочи, да сграбчи баща си и да го отведе; той си спомни като в унес майка си, Дрезден, спокойните утринни разходки в неделен ден… След това погледна унилия мъж пред себе си, който го наблюдаваше унизено, и си помисли: „Свършено е с него“. Напрежението изчезна и той почувства само безкрайно съжаление.

— Два пъти ме изгониха, Лудвиг. Ако бях останал още един ден, щяха да ме намерят. Не са лоши хора. Но не могат да ни държат тук всички, нали знаеш? Аз се разболях; през цялото време валяха дъждове. Пневмония с повторение. Тази жена се грижеше за мен. Иначе бих умрял, Лудвиг. Тя не е лоша…

— Сигурен съм, татко — каза спокойно Керн.

— И аз работя. Изкарвам си прехраната. Не е… нали знаеш… не е както беше. Но не мога да спя все по пейки и да треперя постоянно, Лудвиг…

— Разбирам, татко.

Старецът загледа право пред себе си.

— Понякога мисля, че майка ти трябва да поиска развод. Тогава ще може да се върне в Германия.

— Това ли искаш?

— Не за себе си, а за нея. Защото аз съм виновен за всичко. Ако не беше омъжена за мен, би могла да се върне. И за твоето положение съм виновен аз. Заради мен нямаш вече родина.

Керн се чувстваше ужасно. Този човек вече не беше жизнерадостният му, мил и весел баща от Дрезден. Пред него сега стоеше нещастен, безпомощен старец, сродник, който вече не може да се справя с живота. Той стана замаяно и направи нещо, което не бе вършил никога досега. Прегърна тесните приведени рамене на баща си и го целуна.

— Разбираш ли ме, Лудвиг? — прошепна Зигмунд Керн.

— Да, татко. Всичко това няма значение. Абсолютно никакво значение.

Той потупа нежно с ръка мършавия гръб на баща си и погледна през рамото му към една картина на пианото.

— А сега да си вървя…

— Да, татко.

— Искам да платя лимонадата. Донесох ти и пакет цигари. Ти си пораснал, Лудвиг. Станал си голям и силен.

„Да, а ти си остарял и отслабнал — помисли си Керн. — Ако можех да пипна някого от онези отвъд границата, някого от хората, които те докараха дотук… Да бих намерил поне един от тях, за да смажа глупавото му, затлъстяло, самодоволно лице.“

— И ти изглеждаш много добре, татко — каза той. — Лимонадата е платена вече. И аз печеля нещичко сега. Знаеш ли как? От някогашната ни стока. От бадемовия крем и твоята тоалетна вода „Фар“. Намерих малко у един дрогерист, оттам ги купувам.

Погледът на Зигмунд Керн просветна малко. Той се усмихна тъжно.

— Трябва да обикаляш, значи, и да ги продаваш. Прощавай, Лудвиг.

— О, глупости! — Камък заседна в гърлото на Керн и той преглътна бързо. — Този живот е най-доброто училище, татко. Животът се научава по-добре от низините. И хората също. След това не ще има възможност за големи разочарования.

— Само да не се разболееш.

— Няма. Много добре съм се калил вече.

Излязоха.

— Виждам, че имаш много надежди, Лудвиг.

„Господи! — помисли си Керн, — той нарича това надежда! Надежда!“

— Всичко ще се оправи отново — каза на глас. — Не може да продължава така.

— Да… — Старецът погледна пред себе си. — Лудвиг — каза тихо той, — когато се съберем пак… с майка ти… — той махна с ръка, като че искаше да прогони нещо, — ще забравим всичко това… Няма и да мислим дори за него, нали?

Той говореше тихо, с почти детинска доверчивост и с глас, напомнящ чуруликането на уморено птиче.

— Само заради мен не можеш да продължиш следването си, Лудвиг — каза тъжно и почти несъзнателно, като човек, който е размишлявал толкова дълго за вината си, че я изказва почти като автомат.

— Без теб не бих съществувал — отговори Керн.

— Бъди здрав, Лудвиг. Не искаш ли да вземеш цигарите? Аз съм ти баща в края на краищата и бих искал да сторя нещо за теб.

— Добре, татко, ще ги взема.

— Не ме забравяй съвсем — каза старецът и устните му затрепериха. — Намеренията ми винаги са били добри, Лудвиг. — Той повтори неколкократно името му, като че не искаше да се отдели от него. — При все че не успях, Лудвиг. Аз исках да се грижа за всички ви, Лудвиг.

— И се грижеше за всички ни, докато можеше.

— Да си вървя вече. Всичко добро, моето дете.

„Дете, помисли Керн… кой от двамата е дете?“ Той погледна как баща му тръгва по улицата. Обещал бе да му пише и да го види пак. Но знаеше, че го вижда за последен път. И го гледаше с широко отворени очи, докато старецът се загуби от погледа му. Чувство на неизмерима пустота изпълни душата му.

Той се върна в хотела. Марил беше все още на терасата и четеше с ненавист и презрение вестника. „Странно — помисли си Керн, — колко бързо понякога може да рухне всичко… само за времето, прекарано от някого в спокойно четене на вестник. Петдесетгодишен сирак…“

Лицето му се изкриви в горчива насмешка. Сирак… Сякаш човек не може да е сирак и при живи майка и баща.

След три дни Рут Холанд замина за Виена. Тя бе получила телеграма от една приятелка, при която можеше да отседне. Смяташе да си потърси работа и да се запише в университета.

В навечерието на заминаването си отиде с Керн в ресторант „Черното прасе“. И двамата се хранеха досега в евтини закусвални, но Керн бе предложил да отпразнуват последната си вечеря.

„Черното прасе“ беше задимено заведение с евтина, но много вкусна храна. Керн бе научил за него от Марил.

Марил го бе запознал с цените и бе препоръчал специалитета на заведението — телешкия гулаш. Керн преброи парите си и реши, че ще могат да си поръчат и баница със сирене за десерт. Рут му бе казала някога, че я обича.

При пристигането им ги посрещна неприятна изненада. Гулаш вече нямаше; бяха закъснели. Керн прегледа изплашено менюто. Повечето ястия бяха много по-скъпи. Застаналият до масата келнер изреждаше напевно ястията.

— Пушено месо с кисело зеле, свински пържоли със салата, пиле паприкаш, пресен пастет от черен дроб…

„Пастет от черен дроб — помисли си Керн, — този глупак смята, че сме мултимилионери.“ Той подаде менюто на Рут и я запита:

— Какво бихте искали вместо гулаш? — А същевременно пресметна, че ако поръчат свински пържоли, и дума не може да става за баница.

Рут едва хвърли поглед към листата.

— Кренвирши и салата от картофи — каза тя. Това беше най-евтиното ястие.

— Глупости — протестира Керн, — това не е меню за прощална вечеря.

— Аз ги обичам много. След храната в народните кухни това е истинско пиршество.

— А какво ще кажете за свински пържоли?

— Много са скъпи.

— Келнер — повика Керн, — две свински пържоли, и то по-големи.

— Всички са еднакви — отговори равнодушно келнерът. — Какво искате преди тях? Супа, ордьоври?

— Нищо — каза Рут още преди Керн да я запита.

Поръчаха си бутилка евтино вино и келнерът се отдалечи презрително — сякаш знаеше по интуиция, че Керн е похарчил вече половин крона от парите, определени за почерпката му.

Заведението беше почти празно. Само един посетител заемаше маса в ъгъла. Той имаше широко, румено лице с белези от дуел и монокъл. Седеше с чаша бира пред себе си и наблюдаваше Керн и Рут.

— Много неприятно, че онзи приятел е седнал там — каза Керн.

Рут кимна.

— Поне да беше някой друг. Но той… напомня…

— Да. Можем да сме сигурни, че не е изгнаник — каза Керн. — Най-вероятно е да е тъкмо обратното.

— Просто няма да гледаме в тази посока.

Но Керн не можеше да се сдържи. Забеляза, че мъжът ги наблюдава упорито.

— Не мога да разбера какво иска — каза сърдито той. — Продължава да ни гледа.

— Може би е някой агент на Гестапо. Чувала съм, че този град гъмжи от шпиони.

— Да отида ли да го попитам какво иска?

— Не! — Рут сложи изплашено ръка върху ръката на Керн.

Донесоха пържолите. Бяха крехки и сочни. Поднесени бяха с прясна салата. Но Рут и Керн не можеха да им се насладят както се бяха надявали; и двамата бяха много неспокойни.

— Не може да е дошъл за нас — каза Керн. — Никой не знаеше, че ще дойдем тук.

— Не може да е дошъл за нас — съгласи се Рут. — Може би е съвсем случайно тук. Но несъмнено е все пак, че ни наблюдава.

Келнерът отнесе чиниите. Керн го погледна безутешно. Той възнамеряваше с тази вечеря да достави радост на Рут, а онзи приятел с монокъла я бе провалил. Керн стана ядосано.

Решил беше вече.

— Една минутка, Рут…

— Какво ще правите? — попита тревожно тя. — Стойте си тук!

— Не, това няма нищо общо с онзи човек. Отивам да поприказвам със съдържателя.

Преди да напусне хотела, той беше сложил за всеки случай две флакончета парфюм в джоба си. Сега искаше да види дали не ще може да даде едно от тях на съдържателя срещу две парчета баница. Те струваха много повече, но това нямаше значение. След провала на пържолите Рут трябваше да хапне поне любимия си десерт. А може би ще успее да уреди и кафе.

Той излезе и направи предложението си на съдържателя, който пламна веднага.

— Аха! Опитваш се да избягаш, без да си платиш сметката! Мислиш, че можеш да се нахраниш и да не платиш нищо, нали? Слушай, приятелю, теб ще те оправи само полицията.

— Мога да платя това, което сме изяли. — Керн хвърли сърдито парите на масата.

— Преброй ги внимателно — каза съдържателят на келнера. После се обърна троснато към Керн. — Събирай си партакешите! Какво смяташ да измъкнеш по този начин? Посетител ли си или продавач?

— Засега съм посетител — заяви яростно Керн, — а вие сте…

— Една минута — каза един глас зад него.

Керн се обърна. Непознатият с монокъла бе застанал точно зад него.

— Може ли да ви задам един въпрос?

Той се отдалечи на няколко стъпки от касата. Керн го погледна с разтуптяно сърце.

— Вие сте германски бежанци, нали? — попита непознатият.

Керн го погледна втренчено.

— Какво ви интересува?

— Нищо — отговори спокойно другият. — Само че чух случайно разговора ви. Искате ли да ми продадете парфюма?

Керн реши, че намеренията на непознатия са му ясни. Ако му продаде парфюма, ще бъде виновен в търговия без разрешително и може да бъде незабавно арестуван и изгонен.

— Не — каза той.

— Защо?

— Защото нямам нищо за продан. Аз не съм продавач.

— Добре, да направим замяна тогава. Аз ще ви дам това, което съдържателят отказа да ви даде — пасти и кафе.

— Не разбирам какво желаете — каза Керн.

— Зная, че сте много мнителен — усмихна се непознатият. — Но ще ви обясня. Аз живея в Берлин и след един час се връщам там. А вие не можете да се върнете.

— Не — каза Керн.

Непознатият го погледна.

— Затова именно стоя тук и затова бих се радвал да ви направя тази малка услуга. Бях ротен командир през войната. Един от най-добрите ми войници беше евреин. Ще ми дадете ли сега флакончето?

Керн му го подаде.

— Моля да ме извините — каза той. — Имах съвсем друго мнение за вас.

— Предполагам — изсмя се непознатият. — А сега не трябва да оставяте госпожицата по-дълго сама. Навярно вече е достатъчно изплашена. Желая ви всичко добро. — Той стисна ръката на Керн.

— Благодаря. Много благодаря.

Керн се върна замаян.

— Рут — каза той, — това е или дядо Коледа, или аз съм полудял.

Келнерът дойде веднага. Носеше поднос с кафе и сребърна табличка с три отделения, пълни с пасти.

— Какво е това? — запита учудено Рут.

— Чудесата на Керновия парфюм „Фар“.

Керн сияеше и наля кафе.

— Сега всеки от нас има право да си избере пасти.

— Какво бихте искали?

— Парче баница със сирене.

— Ето ви. Аз ще си взема кифли с шоколаден крем.

— Да опаковам ли останалите? — попита келнерът.

— Какво искате да кажете?

Келнерът посочи с ръка трите отделения.

— Всичко това е поръчано за вас.

Керн го гледаше съвсем смаян.

— За нас ли? Къде е… Няма ли да дойде господинът?

— Той си отиде преди малко. Уреди всичко. Така че…

— Почакайте — каза набързо Керн. — Почакайте, за бога. Искате ли един еклер, Рут? Или от тези крем-пити? Или анасонов кекс?

Той напълни чинията й и взе още няколко пасти за себе си.

— А сега — каза със самодоволна въздишка — свийте останалите в два пакета. Единия ще вземете със себе си, Рут. Колко е приятно, че мога да сторя нещо за вас!

— Шампанското е вече в леда — каза келнерът, като прибра сребърната фруктиера.

— Шампанско ли? Хубава шега! — изсмя се Керн.

— Никаква шега. — Келнерът посочи към вратата, откъдето се появи самият съдържател с напълнена с лед купа, от която се подаваше гърлото на бутилка шампанско.

— Надявам се, че не ми се сърдите — усмихна се любезно съдържателят. — Аз се шегувах само, разбира се…

Керн се облегна на стола си с широко разтворени очи. Келнерът кимна.

— Всичко е платено.

— Сънувам — каза Керн като потърка очи. — Пили ли сте някога шампанско, Рут?

— Не. Досега съм го виждала само на кино.

Керн с мъка си възвърна самообладанието.

— Драги приятелю — обърна се той важно към съдържателя. — Виждате ли какво ви предлагах: едно флаконче от световноизвестния парфюм на Керн срещу две смешни банички. А видяхте ли сега какво плати за този флакон познавачът?

— Човек не може да знае всичко — извини се съдържателят. — Моята специалност са по-скоро напитките.

— Рут — каза Керн, — отсега нататък вярвам в чудеса. Не бих се изненадал, ако през прозореца долети бял гълъб и ни донесе два паспорта с петгодишен срок или безсрочно разрешително за работа.

Изпразниха бутилката. Струваше им се грешно да оставят и капка дори. Шампанското не им хареса много. Но продължиха да пият, като ставаха все по-весели и по-весели, докато накрая и двамата бяха леко пияни.

Тогава решиха да си тръгнат. Керн взе пакетчетата с пастите и понечи да даде бакшиш на келнера. Но човекът отказа.

— И това е платено.

— Рут — започна замаяно Керн, — животът ни замайва. Още един такъв ден и ще стана романтик.

Съдържателят го спря.

— Имате ли още малко от този парфюм? Помислих, че жена ми може би…

Керн се опомни изведнъж.

— Случайно имам още едно флаконче, последното. — Той извади второто шишенце от джоба си. — Но условията не са вече същите, приятелю. Пропуснахте случая. Цената е двайсет крони… — той притаи дъх, — и то само за вас.

Съдържателят пресметна набързо. Той бе надвзел на капитана трийсет крони за шампанското и пастите, така че пак щяха да му останат десет крони печалба.

— Петнайсет — предложи.

— Двайсет. — Керн се приготви да прибере отново флакона в джоба си.

— Добре.

Съдържателят извади една скъсана банкнота от джоба си. Реши да каже на любимата си весела Барбара, че флакончето струва петдесет крони. По този начин щеше да се отърве от купуването на шапката, за която тя го молеше от една седмица насам и която струваше четиресет и осем крони. С един куршум два заека.

Керн и Рут отидоха в хотела. Взеха пътническата чанта на Рут и тръгнаха за гарата. Рут се беше умълчала.

— Не тъгувайте — каза Керн. — Скоро ще ви последвам. След една седмица най-късно ще трябва да напусна. Уверен съм в това. И ще дойда във Виена.

— Елате. Но само ако ще е по-добре за вас.

— Защо не казахте просто: елате.

Тя го погледна малко виновно.

— Нима казаното от мен не значи повече?

— Не зная. Стори ми се много предпазливо.

— Да. — Тя изведнъж се натъжи. — Така беше наистина — предпазливо.

— Не тъгувайте — каза Керн. — Толкова весела бяхте преди малко!

Тя го погледна безпомощно и промълви:

— Не ми обръщайте внимание. Понякога не зная какво правя. Може би е от виното. Да приемем, че е от виното. Елате. Имаме още няколко минути.

Отидоха в парка, седнаха на една пейка и Керн обгърна с ръка раменете й.

— Радвайте се, Рут. Другото е лошо. Знам, че говоря глупости, но за нас това не е глупост. Ние, особено ние, се нуждаем от всяка малка радост.

Тя гледаше право пред себе си.

— Бих искала да съм весела, Лудвиг. Предполагам, че по природа съм сериозна. Така ми се иска да приемам нещата по-леко и да правя другите щастливи! Но всичко, което казвам, излиза някак странно, тежко. — Тя изрече сърдито тази дума. И Керн изведнъж забеляза, че по бузите й се леят сълзи. Тя плачеше безгласно, сърдита и безпомощна. — Не зная защо плача. Не ме гледайте! Не ме гледайте!

— Недейте, мила! — каза Керн.

Тя се наведе напред и сложи ръце на раменете му.

Той я притегли към себе си и я целуна. Очите й бяха затворени, устните упорито и здраво стиснати, като че не искаха целувката му.

— О… — Тя се поуспокои. — Знаете ли… — отпусна глава на рамото му, все още със затворени очи, — знаете ли…

Отвори уста и устните й станаха меки като плод.

Продължиха по пътя си. На гарата Керн изчезна и й купи букет рози, благославяйки безгласно господина с монокъла и съдържателя на „Черното прасе“.

Рут се смути, когато й поднесе цветята. Изчерви се и тъгата изчезна от лицето й.

— Цветя! — каза тя. — И то рози! Изпращане като на кинозвезда.

— Изпращане, каквото би имала съпругата на някой богат търговец — заяви гордо Керн.

— Търговците не поднасят цветя, Лудвиг.

— Поднасят. Младото поколение поднови този обичай.

Той сложи чантата и пакетчето с пастите в мрежата за багажа. Рут излезе с него. На перона взе главата му в двете си ръце и го погледна втренчено.

— Много благодаря, че бяхте тук! — Тя го целуна. — А сега си вървете, докато аз се връщам във влака. Не искам да ме видите, че плача пак. Ще помислите, че не мога да върша нищо друго. Вървете си…

Той не тръгна.

— Не се страхувам от сбогувания — каза той. — Много сбогувания е имало в живота ми. А това не е сбогуване.

Влакът потегли. Рут махна с ръка. Керн остана на мястото си докато последният вагон се изгуби от погледа му.

После си тръгна. Струваше му се, че целият град е умрял.

Пред входа на хотела срещна Рабе.

— Добър вечер — каза Керн, извади кутията с цигарите и му я подаде. Рабе отстъпи и вдигна ръка, сякаш искаше да отклони удар. Керн го погледна смаяно.

— Извинете — каза смутено Рабе. — Това е само… неволна реакция…

И взе цигара.

От две седмици Щайнер беше келнер в кръчмата „Зеленото дърво“. Беше късно през нощта. Съдържателят си бе легнал преди два часа.

Щайнер спусна капаците.

— Затваряме — каза той.

— Да пийнем още по една, Йохан — помоли един от посетителите, дърводелец с лице като краставица.

— Добре — отговори Щайнер. — Палинка ли?

— Не. Стига вече унгарска ракия! Да почнем с една хубава сливовица.

Щайнер донесе бутилка и чаши.

— Изпий и ти една — покани го дърводелецът.

— Не искам повече тази вечер. Или трябва да престана да пия още сега, или да се напия.

— Напий се. — Дърводелецът потърка пъпчивото си лице. — И аз ще се напия. Представи си само: трета дъщеря! Влиза тази сутрин акушерката и казва: „Моите поздравления, хер Блау, за хубавичката ви трета дъщеря!“. А аз мислех, че този път непременно ще е момче. Три момичета и никакъв наследник! Не е ли достатъчно, за да полудееш, Йохан? И ти си човек най-после и разбираш как се чувствам.

— И още как! — каза Щайнер. — Да налея ли по-големи чаши?

— Прав си, да те вземат дяволите! — извика дърводелецът и удари с пестник по масата. — Това трябва! По-големи чаши! Това ни трябва! Да не ми дойде на ум!

Взеха по-големи чаши и пиха цял час. Дърводелецът се напи и продължаваше да се окайва, че жена му не е родила трима синове. Преброи несръчно парите и излезе със залитане с пияните си другари.

Щайнер разчисти масата.

След това си наля още една ракия и я изпи. Главата му бучеше. Той седна на масата и се унесе. После стана и отиде в стаята си. Прерови вещите, извади снимката на жена си и дълго я гледа. Не бе получавал никаква вест от нея. Нито й бе писал. Защото предполагаше, че ще отварят пощата й. Смяташе, че вече е получила развод.

— По дяволите! — Той се изправи. — Тя може би живее от месеци с другиго и ме е забравила напълно! — Скъса снимката на две и хвърли късчетата на пода. — Трябва да изляза! Ако не изляза, това ще ме подлуди. Аз живея съвсем сам. Именувам се Йохан Хубер. Не съм вече Щайнер. С всичко онова е свършено.

Изпи още една чаша, после затвори заведението и излезе на улицата. Едно момиче го спря недалеч от Ринга.

— Ще дойдеш ли с мен, миличък?

— Ще дойда.

Докато вървяха заедно, момичето го гледаше любопитно.

— Ти не ме погледна нито веднъж.

— Погледнах те — отговори Щайнер, без да вдигне глава.

— Не мисля, че си ме погледнал. Харесваш ли ме?

— Харесвам те.

— Знаеш какво искаш, нали?

— Да — каза той. — Зная какво искам.

Тя го улови под ръка.

— Какво ще ми дадеш, скъпи?

— Не зная. Колко искаш?

— Цяла нощ ли ще стоиш?

— Не.

— Какво ще кажеш за двайсет шилинга?

— Десет. Аз съм келнер. Не печеля много.

— Не приличаш на келнер.

— Има хора, които не приличат на президенти на република и все пак са.

Момичето се засмя.

— Ти си забавен, а аз обичам забавните хора. — Добре. Да кажем, десет. Имам чудесна стая. Почакай малко само! Ще те направя щастлив.

— Нима? — каза Щайнер.

Стаята беше кутийка, цялата в червено кадифе, гипсови статуи и малки плетени покривчици по масата и столовете. На дивана имаше палячовци, мечета и маймунки. Над тях бе окачена увеличена снимка на един фелдфебел с изпъкнали очи, с парадна униформа и напомадени мустаци.

— Съпругът ти ли е? — попита Щайнер.

— Не, бившият любим на хазайката.

— Трябва да е доволна, че се е отървала от него, а?

— Нямаш представа! — Момичето събличаше блузата си. — Още реве по него. Бил чудесен мъж. Искам да кажа, много способен.

— Защо е окачила тогава портрета му в твоята стая?

— Тя има друг в нейната. По-голям и по-светъл. Само униформата е по-светла, разбира се. Ела да ме разкопчееш на гърба!

Щайнер почувства твърдите й рамене. Изненада се. Помнеше още от времето на военната си служба, че плътта на проститутките е прекалено мека и сива.

Момичето хвърли блузата си на дивана. Имаше твърда гръд, подхождаща на раменете и шията.

— Сядай, мили, и се чувствай като у дома си — каза тя. — Келнерите и наша милост са винаги с уморени крака.

Измъкна роклята през главата си.

— Но ти си много хубава! — каза Щайнер.

— Мнозина са ми го казвали — каза момичето, като сгъваше грижливо роклята си. — Да не те притеснява…

— Напротив, притеснява ме. Много ме притеснява.

Тя се обърна.

— Ти постоянно се шегуваш. Много си забавен.

Щайнер я погледна.

— Защо ме гледаш така? — попита момичето. — Лесно можеш да уплашиш някого. Господи, истински обесник! Отдавна не си виждал жена, нали?

— Как ти е името? — попита Щайнер.

— Ще се смееш — Елвира! Хрумнало на майка ми. Все се напъваше да бъде изискана. Хайде да лягаме.

— Не. Да пием нещо — каза Щайнер.

— Имаш ли пари? — попита бързо момичето.

Щайнер кимна. Елвира отиде, без да се смущава, до вратата.

— Фрау Пошниг! — извика тя. — Нещо за пиене!

Хазяйката се появи така бързо, сякаш бе подслушвала зад вратата. Беше възпълна жена, стегната в черно кадифе. Имаше румени страни, а очите й блестяха като мрамор.

— Можем да ви дадем шампанско — каза ентусиазирано тя. — Сладко като захар.

— Ракия — каза Щайнер. — Сливовица, крушова, каквато имате.

Жените се спогледаха.

— Крушова — каза Елвира. — От онази на най-горната лавица. Струва десет шилинга, скъпи.

Щайнер й даде пари.

— Откъде си се уредила с тази кожа? — попита той.

— Ни една пъпчица, нали? — завъртя се Елвира пред него. — Само червенокосите жени имат такава кожа.

— О, да! — каза Щайнер. — Не бях забелязал досега, че си червенокоса.

— Защото бях с шапка, скъпи.

Елвира взе шишето от хазяйката.

— Искате ли да пийнете една чаша с нас, фрау Пошниг?

— Ако позволите. — Хазайката седна. — Ти си щастлива, фройлайн Елвира — въздъхна тя. — Погледнете мен, нещастната вдовица… Все сама… — Нещастната вдовица гаврътна чашката и веднага си наля втора. — За ваше здраве, драги господине.

Тя стана и погледна кокетно Щайнер.

— Много ви благодаря. Приятно развлечение.

— Смятам, че човек може да се разбере с нея, скъпи — забеляза Елвира.

— Дай ми този напръстник — каза Щайнер. Наля чашката и я изпи.

— Боже! — погледна го тревожно Елвира. — Да не почнеш да чупиш каквото ти попадне, мили? Тези мебели са скъпи. Струват много пари.

— Седни тук — каза Щайнер, — до мен.

— Може би ще е по-добре да отидем някъде. В Пратера или в гората.

Щайнер вдигна глава. Почувства, че ракията тупти зад челото и зад зениците му и попита:

— В гората ли?

— Да. В гората. Или в някоя нива. Лято е.

— В нивата ли… Лято ли е? Как се сети за нива?

— Както би се сетил всеки — каза бързо и неспокойно Елвира. — Сетих се, понеже е лято, скъпи, тогава именно се ходи по нивите.

— Не крий шишето! Няма да ти съсипя стаята! На нива ли каза? Лято ли?

— Да, лято, разбира се, скъпи. През зимата е много студено.

Щайнер наля чашата си.

— Как миришеш, да те вземат дяволите…

— Всички червенокоси имат еднаква миризма, скъпи.

Туптенето се усили. Стаята почна да се отдалечава.

— Нива… — каза бавно и завалено Щайнер, — нощен ветрец…

— Хайде да си легнем, скъпи. Съблечи се…

— Отвори прозореца.

— Прозорецът е отворен, скъпи. Ела, ще те направя щастлив.

Щайнер изпи чашата си.

— Била ли си някога щастлива? — попита той, втренчен в масата.

— Да, разбира се.

— Млъквай! И загаси лампата!

— Съблечи се най-напред.

— Загаси лампата!

Елвира го послуша. В стаята настъпи мрак.

— Легни си, скъпи.

— Не. Не искам да си легна. Не искам да легна, да ме вземат дяволите!

Щайнер пак си наля ракия с трепереща ръка. Главата му бучеше. Момичето пресече стаята, отиде до прозореца и се загледа навън. Бледото отражение на уличните лампи освети тъмните й рамене. Около главата й се виждаше нощното небе. Тя вдигна ръка към косите си.

— Ела — каза дрезгаво Щайнер.

Тя се обърна и тръгна тихо и безмълвно към него.

Беше като зряла нива, тъмна и неизповедима, с уханието и кожата на хиляди жени и на една-единствена.

— Мария — прошепна Щайнер.

Момичето се засмя тихо и нежно.

— Виждаш ли колко си пиян, скъпи… Аз се казвам Елвира…

Към следващата част или към съдържанието

Ерих Мария Ремарк Обичай ближния си (7)

Метаданни

Данни

Обичай ближния си

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава седма

Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (7)