Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (2)

Глава втора

Картоиграчът бе освободен след пет дни. Не бяха успели да съберат никакви доказателства срещу него.

Той се раздели приятелски с Щайнер, с когото убиваше времето си, усъвършенствайки образованието му в методите на ученика си Качер. На раздяла му подари колодата карти и Щайнер започна на свой ред да обучава Керн. Научи го да играе скат, жас, тарок и покер. Скат за емигранти; жас — за Швейцария: тарок — за Австрия; покер — за всички останали случаи.

След две седмици Керн бе повикан горе. Един старши го въведе в стая при мъж на средна възраст. Стаята изглеждаше огромна и така ярко осветена, че Керн почна да мига. Свикнал бе на полумрака в килията.

— Ти си Лудвиг Керн, студент, без поданство, роден на 30 ноември 1916 година в Дрезден, нали? — попита равнодушно мъжът, като погледна някакъв документ.

Керн кимна. Почувства, че гърлото му пресъхна изведнъж и не може да говори. Другият го погледна.

— Да — каза най-после дрезгаво Керн.

— Живял си в Австрия, без да се явиш в полицията…

Мъжът препрочиташе набързо доклада.

— Осъден си бил на четиринайсет дни задържане и си ги излежал. Ще те изгонят от Австрия. Забранено ти е да се върнеш под страх от затвор. Ето ти официалната заповед за изгонването. Ще се разпишеш тук за доказателство, че знаеш за тази заповед и разбираш, че връщането ти тук влече наказание. Подпиши долу вдясно.

Мъжът запали цигара. Керн гледаше като замаян грубата ръка с изпъкнали жили, която държеше кибрита. След два часа този човек ще затвори бюрото си и ще отиде да вечеря. После ще играе може би карти и ще изпие няколко чаши вино. Към Единайсет часа ще се прозине, ще плати сметката си и ще каже: „Уморих се, отивам си вкъщи да спя“. Вкъщи, да спя. В същото време горите край границата ще са потънали в мрак, отчужденост и страх; в тях — самотна, залутана, залитаща и уморена, жадуваща да види хора и страхуваща се от тях, ще скита мигащата искрица живот, носеща името Лудвиг Керн. Причината за тази разлика е хартийката, наречена паспорт, която го отличава от отегчения чиновник пред писалището. Кръвта им има еднаква температура, очите — еднаква структура, нервите реагират на едни и същи дразнения, мислите им минават по един и същ път, и все пак ги разделя бездна, нищо не е еднакво за тях; задоволството за единия е мъчение за другия, те са грабител и ограбен, а бездната помежду им е само една хартийка с някакво име и дати без значение…

— Тук, вдясно — каза чиновникът, — двете имена.

Керн се опомни и подписа.

— До коя граница искаш да те отведат? — запита чиновникът.

— До чешката.

— Добре. Ще тръгнеш след час. Ще те изпратят дотам.

— Имам някои вещи в досегашното си жилище. Мога ли да си ги взема?

— Какви са?

— Чанта с ризи и други такива неща.

— Добре. Кажи на полицая, който ще те придружи до границата. Може да се отбиете на отиване.

Старшият заведе Керн долу и се върна горе с Щайнер.

— Какво стана? — запита живо Пилето.

— Ще ни пуснат след един час.

— Исусе Христе — каза полякът. — И гонитбата ще започне отново.

— Предпочиташ да останеш тук ли? — запита Пилето.

— Да беше по-добро яденето и да имах длъжност пазач, с радост бих останал.

Керн извади носна кърпа и се постара да почисти костюма си. Ризата му беше много мръсна след две седмици носене. Той обърна маншетите, които бе запазил грижливо. Полякът го погледна.

— След една-две години всичко това няма да има значение — предсказа той.

— Къде ще отидеш? — попита Пилето.

— В Чехословакия. А ти? В Унгария ли?

— В Швейцария. Обмислих. Ела с мен. Оттам ще наредим да ни изгонят във Франция.

Керн поклати отрицателно глава.

— Не. Ще се опитам да стигна до Прага.

След няколко минути доведоха Щайнер.

— Знаеш ли името на полицая, който ме удари в лицето при арестуването ми? — обърна се той към Керн. — Леополд Шефер. Живее на „Траутенау Алее“ 27. Прочетоха ми това като част от доклада. Не е казано, разбира се, че ме е ударил. А само че аз съм го заплашил. — Той погледна Керн. — Мислиш ли, че някога ще забравя името и адреса му?

— Не — каза Керн. — Сигурно не.

— Така мисля и аз.

 

 

Щайнер и Керн бяха изведени от един цивилен полицай от криминалната служба. Керн бе развълнуван. Той спря неволно, щом излязоха от сградата. Гледката му се стори успокоителна като южен ветрец. Небето беше синьо, едва доловимо помрачено над къщите.

Островръхите покриви поглъщаха последните червеникави лъчи на слънцето, Дунавът блестеше, лъскави автобуси се промъкваха сред поток от пешеходци, които се прибираха вкъщи или се разхождаха по улиците. Група девойки в светли дрехи минаха със смях край тях. На Керн му се стори, че никога не е виждал толкова хубава гледка.

— Да вървим — каза чиновникът.

Керн примигна. Забеляза, че един минувач го гледа втренчено, и сам той се погледна засрамен.

Тръгнаха по улицата от двете страни на цивилния полицай. Пред кафенетата бяха изнесени маси и столове, навред седяха и разговаряха весели хора. Керн наведе глава и ускори ход. Щайнер го погледна с добродушна насмешка.

— Тези работи не са за нас, момко, нали?

— Не — отговори Керн и стисна устни.

Съдържателката на пансиона ги посрещна със смесица от досада и съчувствие. Даде им веднага вещите, нищо не беше откраднато. Керн бе решил в килията да си облече веднага чиста риза, но сега промени решението си. Взе под мишница вехтия си куфар и благодари на съдържателката.

— Съжалявам, че ви създадохме толкова неприятности — каза й.

Съдържателката махна с ръка.

— Пазете си здравето — каза тя. — И вие също, хер Щайнер. Накъде сега?

Щайнер махна неопределено с ръка.

— По обичайния път на пограничните буболечки — от един шумак в друг.

Хазайката се поколеба за миг, после отиде бързо към ореховия бюфет във форма на средновековен замък.

— Пийнете нещо — на добър час.

Тя донесе три чаши и бутилка.

— Сливовица ли? — попита Щайнер.

Тя кимна утвърдително, като подаде една чашка и на полицая. Той изтри мустаците си и обясни:

— И ние просто изпълняваме службата си.

— Разбира се. — Хазяйката му наля още една чашка. — Защо не пиете? — обърна се тя към Керн.

— Не мога на празен стомах.

— Така ли! — Хазяйката го изгледа внимателно. Обичайно студеното й, намръщено лице се разнежи ненадейно.

— Господи! Та той е още дете! — промълви тя. После извика: — Франц, един сандвич!

— Благодаря, не трябва — изчерви се Керн. — Не съм гладен.

Келнерът донесе дебел сандвич с шунка.

— Без преструвки — каза хазяйката, — яжте!

— Не искаш ли половината? — обърна се Керн към Щайнер. — Много е за мен.

— Не приказвай, ами яж — каза Щайнер.

Керн изяде сандвича и изпи чаша ракия; след това се сбогуваха. Напуснаха града с тролейбус. Керн изведнъж се почувства много уморен. Люшкането на колата го приспа. Той видя като насън летящите къщи, фабрики, улици, гостилнички с високи орехи, ливади, полета, които се разстилаха безкрайно в мекия синкав мрак на вечерта. Беше почти упоен от яденето. Мислите му се замъглиха и се превърнаха в сън — той видя бяла къща сред цъфнали кестени, група господа в жакети с тържествени изражения, които му поднасяха диплом за почетно гражданство и един диктатор във военна униформа, коленичил за прошка пред него.

Беше се стъмнило вече, когато стигнаха до митницата. Чиновникът от криминалната служба ги предаде на митничарите и си тръгна обратно в модрия полумрак.

— Много е рано още — каза един чиновник, който спираше и преглеждаше колите. — Най-удобното време е към девет и половина.

Керн и Щайнер седнаха на една пейка срещу вратата и почнаха да наблюдават пристигащите коли. След малко дойде втори митничар. Той ги отведе по една пътечка вдясно от митницата. Тръгнаха през ухаеща на росна пръст поляна, покрай няколко къщи с осветени прозорци и през малка горичка.

Митничарят най-после спря.

— Продължавате оттук. Вървете все наляво, за да се криете в храстите, докато стигнете Морава. Тя не е дълбока сега. Лесно ще я прегазите.

Двамата бежанци тръгнаха. Беше съвсем тихо. Керн се огледа след известно време. Сянката на митничаря се открояваше като черна фигура върху небето. Той ги наблюдаваше. Продължиха пътя си.

На брега на Морава се съблякоха и прибраха във вързопчета дрехите и вещите си. Водата беше мътна, тъмнокафява. Луната просветваше от време на време измежду пръснатите облаци в звездното небе.

— Аз ще вървя напред — каза Щайнер. — По-висок съм от теб.

Нагазиха в реката. Керн почувства как студената вода пълзи нагоре по тялото му, като че няма да го пусне никога. Щайнер пристъпваше бавно и предпазливо пред него. Вдигнал бе раницата и дрехите на главата си. Луната осветяваше широките му плещи. Когато стигна до средата, той спря и се огледа. Керн беше непосредствено зад него. Щайнер се усмихна и му кимна.

Покатериха се по отсрещния бряг и се изтриха набързо с носните си кърпи. После се облякоха и тръгнаха отново. След малко Щайнер спря.

— Минахме вече границата — каза той. Очите му бяха светли, почти прозрачни в процеждащата се светлина между дърветата. Той погледна Керн. — Има ли някаква разлика в тукашните дървета? Или в миризмата на вятъра? Не виждаме ли все същите звезди? Другояче ли умират хората тук?

— Не — каза Керн. — Всичко е еднакво, но аз се чувствам другояче.

Заслониха се под един стар дъб, дето нямаше да ги видят. Пред тях се спускаше тучна ливада. В далечината мигаха светлинките на словашкото село. Щайнер отвори раницата си и потърси цигари. После погледна куфара на Керн.

— Реших, че раницата е по-практична от куфар или чанта. Не прави впечатление. Хората те смятат за безобиден скитник.

— Следят и скитниците — каза Керн. — Всеки бедняк привлича вниманието им. Най-добре е да се пътува с кола.

Запалиха по цигара.

— Ще се върна след час — каза Щайнер. — А ти?

— Ще се опитам да се промъкна до Прага. Полицията там не е толкова лоша. Лесно се получава позволение за няколкодневен престой. После ще видя. Може би ще намеря баща си и той ще ми помогне. Чувах, че бил там.

— Знаеш ли къде живее?

— Не.

— Колко пари имаш?

— Дванайсет шилинга.

Щайнер потърси из джобовете си.

— Ето още малко. Дано ти стигнат до Прага.

Керн вдигна бързо глава.

— Хайде, вземи ги! — каза Щайнер. — Има и за мен. Той показа две банкноти. Керн не можа да види в тъмнината какви са. Поколеба се малко. После взе парите.

— Благодаря — каза той.

Щайнер не отговори. Пушеше и променливата светлина на цигарата разделяше лицето му на осветена и тъмна част.

— Защо те гонят? — запита колебливо Керн. — Ти не си евреин.

Щайнер помълча. Най-после каза:

— Да, не съм евреин.

Нещо зашумя сред дърветата зад тях. Керн скочи.

— Заек или катерица — каза Щайнер. После се обърна към него: — Ще ти кажа нещо, което трябва да си спомниш, синко, в минута на униние. Ти си вън от родината си. Но и майка ти и баща ти са вън. И аз съм вън, само че жена ми е в Германия. И не зная какво става с нея.

Шумоленето зад тях се повтори. Щайнер загаси цигарата и се облегна на дънера на цера. Полъхна ветрец. Луната се бе издигнала над кръгозора мраморнобяла и безмилостна както никога. В онази последна вечер.

 

 

След бягството си от концентрационния лагер Щайнер се бе крил една седмица в къщата на свой приятел. Стоеше заключен в таванска стая, готов да избяга през покрива при първия подозрителен шум. Щом се стъмни, приятелят му донасяше хляб, консерви и две шишета вода. Втората вечер му донесе и малко книги. Щайнер ги прочете трескаво, четеше и препрочиташе цял ден, за да не мисли. Не смееше да драсне кибрит или да запуши. Естествените си нужди облекчаваше в един съд, скрит в картонена кутия. Приятелят му я изнасяше, щом се стъмни, и я донасяше отново. Трябваше да са толкова предпазливи, че не смееха и да си прошепнат.

Слугините, които спяха наблизо, можеха да ги чуят и издадат.

— Знае ли Мария, че съм избягал? — бе попитал Щайнер още първата вечер.

— Не. Къщата е под наблюдение.

— Случило ли й се е нещо?

Приятелят му поклати отрицателно глава и си отиде.

Щайнер повтаряше всяка вечер този въпрос. На четвъртата вечер приятелят му най-после дойде с вестта, че я е видял. Тя знаеше вече къде е съпругът й. Приятелят му бе успял да й прошепне тази вест; на другия ден щеше да я види пак сред множеството на пазара. Щайнер прекара целия ден в писане на писмо, което приятелят му трябваше да й предаде тайно. Вечерта го скъса.

Може би я следяха. По същата причина помоли приятеля си да не се среща вече с нея. Той прекара още три нощи в тази стая. Най-после приятелят му дойде с пари, билет и дрехи. Щайнер се подстрига и изруси косата си с кислородна вода. После обръсна мустаците си. На сутринта напусна сградата, облечен като работник, с кутия инструменти в ръка. Смяташе да замине веднага, но не намери сили да го стори. От две години не бе виждал жена си. Отиде на пазара. След час дойде и тя. Той потрепери. Тя мина край него, без да го забележи. Той я проследи, настигна я и каза:

— Не се обръщай. Аз съм. Продължавай.

Раменете й потрепнаха, тя извърна глава и продължи пътя си. Слушаше го с всяка фибра на душата си.

— Случи ли ти се нещо? — попита гласът зад нея.

Тя поклати отрицателно глава.

— Следят ли те?

Тя кимна.

— И сега ли?

Тя се поколеба, след това поклати отрицателно глава.

— Аз ще замина незабавно. Ще се опитам да се прехвърля през границата. Не мога да ти пиша. Ще бъде много опасно за теб.

Тя кимна.

— Трябва да поискаш развод.

Жената се поспря за миг, после продължи.

— Трябва да поискаш развод. Трябва да кажеш още утре, че искаш развод заради политическите ми убеждения. Ще кажеш, че не си знаела по-рано. Разбра ли?

Жена му не мръдна глава. Вървеше право пред себе си, като вдървена.

— Трябва да ме разбереш — шепнеше Щайнер. — Това е само за твое добро. За да си в безопасност. Ще полудея, ако ти се случи нещо. Трябва да поискаш развод, за да те оставят на мира.

Жена му не отговори.

— Обичам те, Мария — каза през зъби Щайнер с развълнуван поглед. — Обичам те и няма да замина, ако не ми обещаеш. Ще се върна в лагера, ако не ми обещаеш. Разбираш ли?

След цяла вечност му се стори, че съзира кимване.

— Обещаваш ли?

Жена му кимна бавно. Раменете й се отпуснаха.

— Сега ще се обърна и ще тръгна по дясната алея. Ти тръгни наляво, за да се срещнем. Не продумвай, не прави никакъв знак — искам само да те видя още веднъж. После ще си отида. Ако не получиш никаква вест, значи съм се прехвърлил зад граница.

Жена му кимна и тръгна по-бързо.

Щайнер се обърна и тръгна по алеята вдясно.

По нея бяха наредени месарски сергии. Жени с кошници пазаруваха. Окървавеното месо блестеше на слънцето. Миризмата беше непоносима. Месарите викаха. Но всичко това изчезна внезапно. Ударите на брадвичките по дъските за разсичане на месо се превърнаха в далечно свистене на сърпове. Походката и лицето на любимата му припомниха познати гледки, ливада, нива, брези, свобода и вятър. Погледите им се потърсиха и не искаха да се разделят. В тях имаше мъка, щастие, любов и раздяла, същността на цялостния, сладостен, безумен живот и предпазливост, издигната като преграда от хиляди блестящи ножове. Те се движеха и спряха едновременно, после продължиха несъзнателно пътя си. Очите на Щайнер като че ослепяха внезапно; едва след известно време той можа да различи отново багрите на калейдоскопа, който течеше безсмислено пред него, без да достига съзнанието му.

Продължи неуверено напред, по-бързо, доколкото беше възможно да бърза, без да привлече вниманието. Блъсна един свински бут на масата на месаря и чу ругатните му, които напомняха биенето на барабан. Сви почти тичешком в друга алея и спря.

Видя, че жена му си тръгва от пазара. Тя вървеше много бавно. На ъгъла спря и се обърна. Дълго стоя така с наведена глава и широко разтворени очи. Вятърът развяваше дрехите й и ги обвиваше по-плътно около тялото й. Щайнер не знаеше дали го вижда. Не смееше да й направи знак, защото се боеше, че ще дотича при него. След известно време тя вдигна ръце и ги притисна до гърдите си. Погледна към него в измъчена, празна и сляпа прегръдка, с отворена уста и затворени очи. После се обърна бавно и потъна в сенчестата част на улицата.

След три дни Щайнер мина границата. Нощта беше ясна, ветровита, в небето плуваше мраморнобяла луна. Щайнер беше корав човек, но щом мина границата, се обърна, все още облян в студена пот, и прошепна като безумец името на жена си.

Той извади нова цигара. Керн му я запали.

— На колко си години? — попита Щайнер.

— Двайсет и една. Почти двайсет и две.

— Така! Почти двайсет и две. Не е шега, синко, нали?

Керн поклати отрицателно глава.

Щайнер помълча. После каза:

— На двайсет и една година аз воювах. Във Фландрия. И там не беше шега. Сегашното е сто пъти по-добро, разбираш ли?

— Да — обърна се Керн към него. — По-добре е от смъртта. Зная и това.

— Много нещо знаеш тогава! Малцина знаеха толкова преди войната.

— Преди войната! Преди столетие!

— Преди хилядолетие! — изсмя се Щайнер. — На двайсет и две години лежах във военна болница. Там научих нещо. Интересува ли те какво?

— Да.

— Добре. — Щайнер изпусна няколко кълба дим. — Не бях ранен тежко. Не много болезнена мускулна рана. Но до мен лежеше приятелят ми. Не кой да е приятел — моят приятел. Парче от шрапнел бе разкъсало корема му. Той лежеше и пищеше. Никакъв морфин, разбираш ли? Нямаше достатъчно и за офицерите дори. На втория ден беше така прегракнал, че можеше само да хърка. Молеше ме да го довърша. Бих изпълнил молбата му, ако знаех как да го сторя. На третия ден ни донесоха за обяд грахова чорба. Гъста чорба с бекон, каквато ядяхме преди войната. Дотогава ни бяха давали само някаква помия. Изядохме я. Бях-ме ужасно гладни. Докато сърбах сладко чорбата си като прегладнял вол, видях зад ръба на чинията лицето на приятеля ми със зяпнали устни, в предсмъртни мъки; след два часа умря. А аз ядях в това време и като че никога не бях вкусвал нещо по-вкусно.

Той помълча.

— Бил си ужасно гладен — каза Керн.

— Не, не е там работата! Въпросът е, че някой може да издъхва до теб, а ти не чувстваш това. Може да изпитваш състрадание, но мъката му не споделяш. Коремът ти е здрав и това е важно за теб. На половин метър от теб за някого светът свършва в предсмъртно хъркане, а ти не усещаш нищо. Това е световното нещастие. Запомни го, синко! Затова напредъкът е толкова бавен и всичко се връща толкова бързо назад. Смяташ ли, че е така?

— Не — каза Керн.

— Добре — изсмя се Щайнер. — Но помисли все пак понякога и по този въпрос. Може би ще е от полза.

Той се изправи.

— А сега тръгвам. Назад. Митничарят няма да ме очаква вече. Наблюдавал е първите трийсет минути. Утре рано ще поднови наблюдението. Но няма да му мине през ум, че ще пропълзя назад толкова скоро. Такава е психиката на митничаря. Жертвата обикновено е по-хитра от ловеца. Знаеш ли защо?

— Не.

— Защото залага много повече. — Той потупа Керн по рамото. — Затова и евреите са станали най-хитрият народ в света. Първият закон на живота е, че опасностите изострят ума.

Той подаде ръка на Керн. Голяма, суха и топла ръка.

— Късмет! Може да се срещнем пак. Вечер често ходя в кафене „Шперлер“. Потърси ме там.

Керн кимна.

— Пази се. И не забравяй колодата карти. Те развличат и прогонват мислите. А това е много важно за бездомника. Не играеш лошо жас и тарок, но на покер трябва да блъфираш повече.

— Добре — засмя се Керн. — Ще се науча да блъфирам. Благодаря за всичко.

— Трябва да отвикнеш да благодариш. Или не, недей. Може би ще ти е от полза. Не искам да кажа от полза пред другите, а за самия теб. Признателността стопля сърцето, което може да я чувства. И помни винаги: всяко нещо на този свят е по-добро от войната.

— И от смъртта.

— Не зная какво е смъртта, но сигурно е по-добра от умирането. Довиждане, синко.

— Довиждане, Щайнер.

 

 

Керн остана известно време на същото място. Небето беше светло, пейзажът спокоен: не се мяркаха никакви хора. Керн седеше тихо под цера. Прозрачната зеленина на листата над него приличаше на зелено платно, което отнася земния кораб с лъха на лек ветрец в синята безкрайност. Край звездните фарове и спасителния светлинен сигнал на луната.

Керн реши да се опита да стигне тази нощ до Братислава, а оттам до Прага. Човек се чувства винаги по-безопасно в голям град. Той отвори куфара си и извади чиста риза и чорапи… Знаеше, че е от значение да бъде спретнат, ако срещне някого по пътя. Освен това преобличането щеше да му помогне да се отърве от спомена за затвора.

Изпита странно чувство, когато застана гол в лунната светлина. Като загубено дете. Бързо взе от тревата чистата риза и я облече. Синя риза — която се цапаше по-трудно. На лунната светлина изглеждаше сиво-виолетова. Той реши да не губи смелост.