Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (3)

Глава трета

Керн пристигна в Прага следобед. Остави куфара си на гарата и веднага отиде в полицията. Не държеше да се представи; просто искаше малко спокойствие, за да обмисли какво ще прави по-нататък. Участъкът беше най-доброто място за тази цел. Там нямаше полицаи, които да се въртят и да питат за документи.

Той седна на пейка в коридора. Насреща беше канцеларията, където разпитваха чужденците.

— Тук ли е още чиновникът с острата брадичка? — запита Керн седналия до него човек.

— Не зная. Този, когото видях, беше без брада.

— Може да е преместен. Как вървят работите тук?

— Не са зле — каза другият. — Лесно може да получиш разрешение за няколко дни. Но после е мъчното. Много са тук.

Керн обмисли. Ако успее да получи разрешение за няколко дни, ще може, както бе научил от по-раншния си опит, да получи от бежанския комитет карти за храна и нощуване за цяла седмица. Ако не му дадат разрешение, излагаше се на опасност да го затворят и да го изгонят отново зад граница.

— Твой ред е — каза седналият до него. — Керн вдигна глава.

— Не искаш ли да влезеш пръв? Аз не бързам.

— И аз.

Другият стана и влезе. Керн предпочете да го изчака да излезе, преди да реши дали да влезе. Разхождаше се неспокойно по коридора. Другият излезе най-после. Керн изтича към него.

— Как мина? — попита той.

— Десет дни — каза човекът със светнало лице. — Какво щастие! Без да се помоля дори. Беше в добро настроение. Или пък защото няма голям наплив днес. Миналия път ми дадоха само пет дни.

Керн се съвзе.

— И аз ще опитам тогава.

Чиновникът нямаше остра брадичка. При все това Керн мислеше, че го е виждал и по-рано. Може би я беше избръснал междувременно. Играеше си с хубаво седефено ножче.

— Беглец ли? — попита той, като вдигна към Керн уморените си рибешки очи.

— Да.

— От Германия ли?

— Да. Днес пристигнах.

— Документи?

— Никакви.

Чиновникът кимна. Затвори ножчето и отвори тирбушона. Керн забеляза, че седефената дръжка има и пиличка за нокти. Чиновникът започна да изглажда внимателно с нея нокътя на палеца си. Керн зачака. Струваше му се, че нокътят на този уморен мъж пред него е най-важното нещо в света. Не смееше дори да си поеме дъх, за да не обезпокои и разсърди чиновника. Само скръсти незабелязано ръце зад гърба си.

Нокътят най-после бе изгладен. Чиновникът го прегледа самодоволно и вдигна глава.

— Десет дни — каза той. — Може да останеш десет дни, след това трябва да напуснеш страната.

Керн почувства, че напрежението отмина. Стори му се, че ще падне; в действителност само въздъхна дълбоко. Съвзе се бързо. Научил бе вече да се ползва от щастливия случай.

— Бих ви бил много признателен — каза той, — ако ми дадете две седмици.

— Не може. Защо?

— Очаквам да ми изпратят документите и се нуждая от постоянен адрес. След това искам да отида в Австрия.

Керн се боеше, че е провалил всичко в последната минута, но не можеше да се спре, след като бе започнал. Лъжеше ловко и бързо. Със същото удоволствие би казал и истината, но знаеше, че трябва да излъже. Чиновникът, от друга страна, знаеше, че трябва да повярва на тези лъжи, защото нямаше възможност да ги провери. Така и двамата бяха почти убедени, че говорят истината.

Чиновникът затвори шумно тирбушона и каза:

— Добре. Давам две седмици по изключение. Но след това няма да има никакво продължение.

Той взе един формуляр и започна да го попълва. Керн го гледаше като че ли е пишещ архангел. Просто не можеше да повярва на очите си. До последната минута очакваше, че чиновникът ще погледне в азбучника и ще открие, че Керн е бил вече два пъти в Прага. За да избегне тази опасност, той даде друго малко име и рождена дата. По този начин би могъл да поддържа винаги, че другият е брат му.

Но чиновникът беше толкова уморен, че не погледна нищо. Той бутна формуляра към Керн.

— Ето. Има ли още много отвън?

— Не, струва ми се. Когато дойдох нямаше никого.

— Чудесно.

Чиновникът извади кърпичката си и започна да лъска грижливо седефената дръжка на ножчето. Едва ли забеляза, когато Керн му благодари и се втурна навън, сякаш се боеше да не му отнемат разрешителното.

Едва след като излезе от сградата, той спря и се огледа. „Прекрасни небеса — помисли си развълнувано. — Прекрасни сини небеса! Върнах се, не ме затвориха, няма защо да се страхувам четиринайсет дни — цели четиринайсет дни и нощи, цяла вечност! Бог да благослови чиновника със седефеното ножче! Пожелавам му да си намери скоро друго, със скрит часовник и златни ножички.“

Пред входа до него стоеше полицай. Керн пипна разрешителното в джоба си, след това се приближи решително към полицая.

— Колко е часът? — попита той.

Имаше часовник, но за него беше рядко удоволствие да може да се приближи без страх до полицай.

— Седем — изръмжа униформеният.

— Благодаря. — Керн тръгна бавно по стълбите. Искаше му се да тича. Едва сега повярва, че всичко е истина.

 

 

Голямата чакалня на Комитета за подпомагане на бежанците беше препълнена. Но колкото и да е странно, изглеждаше празна. Посетителите седяха или стояха прави в полумрака като призраци. Почти никой не говореше.

Всеки бе разказал и повторил стотина пъти историята си. Сега оставаше само едно — да се чака. Това беше последната преграда срещу отчаянието.

Повече от половината бяха евреи. До Керн седеше блед мъж с крушовидна глава и кутия за цигулка на коленете. От другата му страна бе клекнало старче с белег на изпъкналото чело. То непрестанно сключваше и разделяше ръце. До него се бяха свили рус младеж и мургава девойка. Държаха се здраво за ръка, сякаш се страхуваха, че ако вниманието им отслабне и за миг дори, може да ги разделят един от друг. Те не се поглеждаха: очите им бяха зареяни някъде в пространството или в миналото, а и не изразяваха никакво вълнение. Зад тях седеше дебела жена, която плачеше безгласно. Сълзите се търкаляха по бузите и брадичката й върху роклята; тя не им обръщаше внимание и не правеше опит да ги спре. Ръцете й бяха отпуснати в скута.

В тази обстановка на мълчаливо примирение и мъка играеше дете. Шестгодишно момиченце с черна коса и блестящи очи. То подскачаше нетърпеливо и пъргаво из стаята. Най-после спря пред мъжа с крушовидната глава. Погледна го, после посочи сложената на коленете му кутия.

— Има ли цигулка вътре? — запита храбро с пискливото си гласче.

Мъжът погледна така, сякаш не беше разбрал, но после кимна.

— Покажи ми я — каза момиченцето.

— Защо?

— Искам да я видя.

Цигуларят се поколеба за миг, после отвори кутията, извади цигулката, увита във виолетова копринена кърпа, и я отви внимателно.

Момиченцето дълго я гледа, сетне вдигна предпазливо ръка и докосна струните.

— Защо не свириш? — попита то.

Цигуларят не отговори.

— Хайде, изсвири нещо! — повтори девойчето.

— Мириам! — извика с плътен и повелителен глас една жена с кърмаче, седнала в другия край на стаята. — Ела при мен, Мириам!

Момиченцето не й обърна внимание. Продължаваше да гледа цигуларя.

— Не можеш ли да свириш?

— Мога.

— Защо не свириш тогава?

Цигуларят се огледа стеснително. Голямата му красиво очертана ръка бе прегърнала цигулката. Привлечени от разговора, някои от съседите му се обърнаха към него. Той не знаеше накъде да погледне. Най-после каза:

— Не мога да свиря тук.

— Защо да не можеш? — попита момиченцето. — Посвири! Толкова е скучно!

— Мириам! — извика майката.

— Детето има право — каза старецът с белега на челото, седнал до цигуларя. — Посвири! Ще ни позабавляваш; мисля, че не е забранено.

Цигуларят продължаваше да се колебае. После извади лъка от кутията, взе го в ръка и опря цигулката в рамото си. В стаята се понесоха първите ясни ноти.

На Керн му се стори, че почувства милувка, като че нечия ръка изхвърли нещо от него. Той се опита да й се противопостави, но не можа. Отначало потрепери, после почувства ободрителна топлота.

Вратата на канцеларията се отвори и се показа главата на секретаря. Той влезе при другите, оставяйки вратата отворена. Канцеларията беше осветена и ниската му прегърбена фигура се очерта рязко на прага. Понечи да каже нещо, но само отпусна глава и се заслуша. Вратата се затвори бавно и безшумно зад него, побутната сякаш от невидима ръка.

Сега в стаята съществуваше само цигулката. Тя изпълни тежкия задушен въздух, преобрази всичко, сля безгласната самота на тези създания, сгушени в сянката на стените, и я обедини в един общ, безкраен стон на копнеж.

Керн обгърна с ръце коленете си. Отпусна глава и се остави да бъде отнесен от пороя. Струваше му се, че той го води далеч, в някаква чужда за самия него и за всички страна. Малкото чернокосо девойче клекна на пода до цигуларя. Седеше безмълвно и неподвижно и го гледаше.

Цигулката млъкна.

Керн, който свиреше малко на пиано, разбираше достатъчно от музика, за да може да прецени, че цигуларят свири великолепно.

— Шуман? — запита старецът до цигуларя.

Цигуларят кимна.

— Посвири още — каза девойчето. — Посвири нещо, за да ни разсмееш!

— Мириам! — извика майката.

— Добре — каза цигуларят и вдигна отново лъка.

Керн се огледа и видя наведени глави или вдигнати пребледнели лица, видя мъка, отчаяние и нежно преобразяване, предизвикано за миг от песента на цигулката. Видя ги и си припомни много подобни стаи, пълни с изгнаници, чиято единствена вина беше, че са се родили и живеят. Тази неправда съществуваше, а същевременно съществуваше и тази музика! Това беше неразбираемо. То беше едновременно безсмъртна утеха и отвратителна насмешка. Керн видя, че цигуларят облегна глава на цигулката, сякаш я скланя на рамото на любимата си. „Няма да се отчая — помисли си Керн, докато полумракът се сгъстяваше в голямата зала. — Няма да се отчая! Животът е прекрасен и чудноват, а аз не го познавам още; той е песен, вик, зов от далечни гори, от незнайни кръгозори, в непознати нощи… Няма да се отчая.“ Мина доста време, преди да забележи, че музиката е спряла.

— Какво беше това? — попита момиченцето.

— Германски танци от Франц Шуберт — каза мрачно цигуларят.

Старецът до него се засмя.

— Германски танци! — Той потърка белега на челото си и повтори: — Германски танци!

Секретарят завъртя електрическия ключ до вратата и каза:

— Следващият!

 

 

На Керн дадоха бележка за нощуване в хотел „Бристол“ и десет купона за хранене в трапезарията на площад „Вацлав“. Щом взе в ръка купоните, той изведнъж почувства, че е ужасно гладен, и хукна по улиците от страх да не закъснее.

Не беше закъснял, но всички места бяха заети и трябваше да чака. Между тези, които се хранеха, видя един от бившите си професори в университета. Прииска му се да отиде да го поздрави, но след като размисли, реши да не го прави. Знаеше, че много емигранти не обичат да им припомнят миналия живот.

По някое време в трапезарията влезе цигуларят, който се заоглежда учудено. Керн му направи знак, цигуларят се изненада, но все пак тръгна бавно към него.

Керн се смути. Виждайки отново този човек, отначало помисли, че са стари познати; а сега изведнъж разбра, че още не са си продумали.

— Извинете — каза той, като се изчерви, — но преди малко ви чух като свирехте, а сега си помислих, че може би не познавате тукашната обстановка.

— Не я познавам наистина. Вие познавате ли я?

— Да. Бил съм вече два пъти.

— Дълго ли сте отсъствали от Чехия?

— Две седмици. Днес пристигнах.

Керн забеляза, че професорът и друг мъж до него стават.

— Освободиха се две места — каза бързо той. — Елате.

Те тръгнаха между масите. Професорът вървеше към тях по тясната пътечка. Той погледна неуверено Керн и спря.

— Не ви ли познавам?

— Бях ваш студент — каза Керн.

— Да, разбира се. — Професорът кимна. — Кажете ми, познавате ли някого, който би желал да купи една прахосмукачка? Десет на сто намаление и на изплащане или радио с грамофон?

Керн се смая. Професорът беше прочут изследовател на рака.

— Не, не познавам, за съжаление — каза съчувствено той. Знаеше какво значи да се продават прахосмукачки и грамофони.

— Така и предполагах — каза професорът с разсеян поглед. — Извинете — добави той, като че говореше на съвсем друг човек, и продължи пътя си.

Имаше ечемичена супа и варено говеждо. Керн омете лакомо чинията си. Когато вдигна глава, видя че цигуларят седи до него със сложени до масата ръце и непокътнато блюдо.

— Няма ли да ядете? — попита учудено Керн.

— Не мога.

— Болен ли сте?

Крушовидната глава на цигуларя беше болезнено жълта под тебеширената светлина на голите електрически лампи от тавана.

— Не.

— Трябва да ядете — каза Керн.

Цигуларят не отговори. Запали цигара и започна да пуши бързо. После бутна чинията настрана и каза:

— Не може да се живее така.

— Нямате ли паспорт? — попита Керн, като го погледна.

— Да, имам, но… — Цигуларят загаси нервно цигарата си. — Пак не е възможно да се живее така. С лишения, без почва под краката.

— Господи — каза Керн, — имате паспорт и цигулка…

Цигуларят вдигна глава.

— Но това е съвсем друго — каза раздразнено той. — Не разбирате ли?

— Не, не мога да ви разбера.

Керн беше ужасно разочарован. Смяташе, че всеки, който може да свири така, е необикновена личност. Човек, от когото може да се поучи… А видя сега пред себе си един огорчен мъж, петнайсет години по-възрастен от него самия и безпомощен като галено дете.

„Първата фаза от емигрантския живот — помисли си Керн. — Скоро ще се успокои.“

— Наистина ли няма да изядете супата си? — попита.

— Няма.

— Дайте ми я тогава. Аз съм още гладен.

Цигуларят бутна чинията към него. Керн бавно изяде супата. Всяка лъжичка съдържаше сила за посрещане на страданията и той не искаше да загуби ни една от тях. После стана.

— Благодаря ви за супата. Щеше да е по-добре, ако я бяхте изяли сам.

Цигуларят го погледна с обезобразено от намръщена гримаса лице.

— Много сте млад още, за да разберете тези неща — каза той, като че се извиняваше.

— Разбирането е по-лесно, отколкото смятате — отговори Керн. — Вие сте нещастен и нищо повече.

— Какво искате да кажете с това „нищо повече“?

— Че не е кой знае какво. Отначало мислите, че е нещо особено. Но като поскитате повечко, откривате, че нещастието е най-обикновеното състояние.

 

 

Керн излезе. И видя с изненада, че професорът се разхожда нагоре-надолу по отсрещния тротоар. Стойката му — със сключени на гърба ръце и леко наведено напред тяло — беше същата, каквато имаше, когато се разхождаше по подиума, представяйки някое сложно ново откритие в изследванията върху рака. Само че сега мислеше навярно за прахосмукачки и грамофони.

Керн се поколеба за миг. Никога досега не бе спирал професор. Но след опита с цигуларя тръгна към него.

— Извинете, че ви заговорвам, господин професоре — каза той. — Никога не бих повярвал, че аз ще мога да ви дам съвет. Но сега желая да опитам.

Професорът се спря и каза разсеяно:

— Кажете, моля! Ще ви бъда признателен. Как се казвахте?

— Керн. Лудвиг Керн.

— Ще ви бъда признателен, господин Керн. Необикновено признателен, наистина.

— Това, което ще ви кажа, едва ли е съвет. То е само поука от опита. Вие се опитвате да продадете прахосмукачка и грамофон. Откажете се от това намерение. То е само губене на време. Стотици емигранти правят същите опити. Безнадеждно е, все едно да накарате някого да сключи застраховка за живот.

— Това беше следващото ми намерение — прекъсна го възбудено професорът. — Някой ми каза, че е много лесно и може да се спечелят добри пари.

— Той ви предложи комисиона за всяка сключена застраховка, нали?

— Да, разбира се. Добра комисиона.

— Нищо друго? Никакви пари за разноски или заплата?

— Не, нищо подобно.

— И аз мога да ви направя такова предложение, то не значи нищо. Продали ли сте поне една прахосмукачка, господин професоре? Или поне един грамофон?

Професорът го погледна безпомощно и каза, странно смутен:

— Не, но се надявам скоро…

— Откажете се — отговори Керн, — това е моят съвет. Купете няколко чифта връзки и боя за обувки или няколко пакета безопасни игли. Дреболии, които са потребни всекиму. Продавайте ги на ръка. Няма да спечелите много, но все ще продадете нещо от време на време. Стотина емигранти се занимават и с това, разбира се. Но хората купуват по-често безопасни игли, отколкото прахосмукачки.

— Не беше ми хрумвало — каза професорът, като го погледна замислено.

— Предполагам — усмихна се стеснително Керн. — Но помислете. От опит зная, че е по-добре. И аз се опитвах някога да продавам прахосмукачки.

— Може би сте прав. — Професорът подаде ръка. — Благодаря ви. Много сте любезен.

Гласът му внезапно стана странно тих и покорен, като на студент, който се явява неподготвен на изпит.

Керн прехапа устни.

— Аз посещавах всичките ви лекции — каза той.

— Да, да… — Професорът махна разсеяно с ръка. — Благодаря ви, господин… господин…

— Керн. Няма значение.

— Напротив, хер Керн! Извинете, паметта ми не е много добра напоследък. Много ви благодаря. Ще направя опит, господин Керн.

 

 

Хотел „Бристол“ беше разнебитена сграда, наета от Комитета за подпомагане на бежанците. На Керн дадоха легло в стая с още двама души. След вечерята много му се спеше и си легна веднага. Другарите му не бяха в стаята. Не ги чу кога са дошли.

Посред нощ го събудиха писъци. Той скочи мигом от леглото, грабна, без да мисли, куфарчето и дрехите си и хукна по коридора. Навън беше тихо. Пред стълбите спря, остави куфара и се ослуша… После потърка очи със сключени пестници. Къде е? Какво става? Къде е полицията?

Постепенно се опомни. Огледа се и се усмихна с облекчение. Беше в Прага, в хотел „Бристол“, с разрешително за четиринайсет дни. Глупост беше да се плаши така! Сигурно е сънувал. Той се обърна и си помисли: „Това не трябва да се повтаря. Всичко е загубено, ако започна да се стряскам така“. Отвори вратата и затърси в тъмнината леглото си. То беше вдясно, до стената. Остави тихо куфара и метна дрехите си на леглото. После потърси одеялото. Изведнъж, тъкмо когато се готвеше да легне, ръката му докосна нещо меко, топло и туптящо. Той подскочи.

— Кой е? — запита сънливо гласът на девойка.

Керн притаи дъх. Влязъл беше в друга стая.

— Кой е? — повтори гласът.

Керн не помръдна. Чувстваше, че го облива пот. След известно време се чу въздишка и шум от обръщането на девойката. Почака няколко минути. Не чуваше вече никакъв шум, освен по-дълбоко дишане в тъмнината.

Той прибра тихо вещите си и се измъкна предпазливо от стаята.

В коридора срещу стаята на Керн бе застанал мъж по риза и с очила. Той го видя как изнася вещите си от съседната стая. Самият Керн беше толкова смутен, че не можеше да обясни нищо. Влезе мълчаливо през отворената врата край мъжа, който не му направи път, прибра вещите си и легна. Но преди да легне, провери внимателно леглото. Никой не спеше под одеялото.

Мъжът постоя още малко на прага; слабата светлина от коридора се отразяваше в очилата му. После влезе и блъсна вратата. В същия миг се чу нов писък.

Сега Керн разбра.

— Не ме бий, не ме бий. Не ме бий, за бога! Моля ти се, моля ти се! Оох…

Писъкът се превърна в хъркане, от което биха могли да ти настръхнат косите, и заглъхна. Керн седна в леглото си.

— Какво става? — попита той в тъмнината.

Щракна електрическия ключ и в стаята светна.

Мъжът с очилата стана и отиде до третото легло, където лежеше облян в пот мъж с безумен поглед и зинала уста. Взе чаша вода и я поднесе до устата му.

— Пий! Сънуваш! В безопасност си.

Мъжът започна да пие жадно, а адамовата ябълка се движеше нагоре-надолу в мършавата му шия. После се отпусна изтощен, затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Какво има? — попита пак Керн.

Мъжът с очилата отиде до леглото му.

— Какво има ли? Сънувал е лош сън. И вика. Освободен е преди две седмици от концентрационен лагер. Нерви, нали знаеш.

— Да — каза Керн.

— От тази стая ли си? — попита мъжът с очилата.

Керн кимна утвърдително.

— И мен ме хванаха нервите. Щом чух първия писък, изскочих навън. Помислих, че полицаите идват за проверка. После влязох в друга стая.

— Така било, значи!

— Извинете ме, моля ви — обади се третият. — Ще стоя буден вече. Извинете.

— О, глупости! — каза мъжът с очилата, като се върна към леглото си. — Вашите кошмари не ни тревожат ни най-малко. Нали, момко?

— Ни най-малко — повтори Керн.

Ключът щракна отново и стаята потъна в мрак.

Керн легна, но дълго не можа да заспи. Странна бе онази случка в съседната стая. С меката гръд под тънката завивка. Още я чувстваше и му се стори, че ръката му не е вече същата.

След това чу, че онзи, който бе викал насън, става от леглото си и сяда до прозореца. Наведената му глава се очерта в настъпващата светлина на зората като тъмната статуя на покланящ се роб. Керн го наблюдава известно време. После заспа.

 

 

Йозеф Щайнер мина без неприятности границата. Познаваше добре местността, а опитът му от военните патрули му бе много полезен. Той беше ротен командир и през 1915 година бе получил Железния кръст за едно опасно разузнаване, при което бе заловил пленник.

За около час излезе от опасната зона. Взе тролея за Виена. Вътре нямаше много хора. Кондукторът го позна.

— Връщаш ли се вече?

— Второкласен билет до Виена — отвърна Щайнер.

— Бързо се справи — каза кондукторът.

Щайнер го погледна.

— Разбирам ги тези работи — продължи кондукторът. — Всеки ден изпращат под стража хора до границата; човек запомня полицая. Неприятна работа! Ти замина със същата кола, но не си я спомняш.

— Не разбирам какво говориш.

Кондукторът се изсмя.

— Ще си спомниш. Слушай, застани на задната платформа. Ако видиш контрольор, скачай, но това е малко вероятно в този час. Ще спестиш парите за билет.

— Благодаря.

Щайнер стана и отиде на задната платформа. Полъхна го ветрец и той се загледа в малките лозарски селца, които летяха покрай тролея. Вдишваше дълбоко свежия въздух, радвайки се на най-силното от всички опиянения — опиянението от свободата. Кръвта му кипеше, той чувстваше силата на мускулите си. Беше жив. Не бяха успели да го заловят, беше жив и свободен.

— Вземи една цигара, братле — каза той на кондуктора, който бе отишъл при него на задната платформа.

— Добре. Но не мога да пуша сега. Благодаря.

— А пък аз мога да изпуша моята.

— Да — засмя се добродушно кондукторът. — Ето в кое ме превъзхождаш.

— Да — каза Щайнер като пое дълбоко ароматния дим, — ето в кое те превъзхождам.

 

 

Той отиде в пансиона, където го бяха заловили. Съдържателката още беше в канцеларията си. Тя трепна, като го видя, и каза бързо:

— Не може да останете тук.

— Мога, разбира се — каза Щайнер и свали раницата.

— И дума да не става, хер Щайнер. Полицаите може да дойдат пак всеки момент. И ще затворят пансиона ми.

— Мила Луиза — каза равнодушно Щайнер. — Най-сигурното място през време на войната беше някоя прясна яма от граната. Едва ли се случва втора да падне на същото място. Затова твоят бълхарник засега е най-сигурното място във Виена.

Съдържателката прокара разсеяно ръка през косите си. И заяви драматично:

— Вие ще ме съсипете!

— Прекрасно! Това съм желал винаги — да съсипя някого. Вие сте романтично създание, Луиза. — Щайнер се огледа. — Има ли още кафе и нещо за пиене?

— Кафе и нещо за пиене ли?

— Да, мила Луиза. Зная, че ще ме разберете. Вие сте прекрасна жена. В бюфета ли е още шишето със сливовицата?

Съдържателката го погледна безпомощно. Най-после каза:

— Да, разбира се.

— Точно това ми трябваше. — Щайнер донесе шишето и две чаши. — Ще пиете една, нали?

— Аз ли?

— Да, вие. Кой друг?

— Не.

— О, хайде, Луиза. Изпийте една чашка от уважение към мен. Много е неприятно да пиеш сам… — Той наля една чашка и й я подаде.

Съдържателката се поколеба, после взе чашата.

— Добре. Но няма да останете тук, нали?

— Ще остана само няколко дни — каза помирително Щайнер. — Само няколко дни. Вие ми носите щастие. А аз имам планове. — Той се усмихна. — Сега да видим кафето, мила Луиза.

— Кафе ли? Нямам кафе тук.

— Имате, мила. Ей там, вдясно. Обзалагам се, че е чудесно.

Съдържателката се засмя отчаяно.

— Какъв сте! Не знаете дори, че името ми не е Луиза, а Тереза.

— Тереза, вие сте истински блян!

Съдържателката му донесе кафе.

— Вещите на стария Зелигман още са тук — каза тя, като посочи една чанта. — Какво да ги правя?

— Онзи евреин със сивата брада ли?

Съдържателката кимна.

— Умрял. Само чух за него…

— Това е достатъчно. Не знаете ли къде са децата му?

— Откъде да зная? Не мога да се занимавам с такива неща.

— Вярно. — Щайнер дръпна чантата и я отвори. Оттам изпаднаха няколко кълбета разноцветни конци.

Под тях имаше грижливо прибрана кутия с връзки за обувки. След това един костюм, дрехи, чифт обувки, една еврейска книга, няколко ризи, два картона с рогови копчета, малко кожено портмоне с няколко монети по един шилинг и една бяла дреха за молитва, загъната в хартия. — Не е много за цял живот нали, Тереза?

— Мнозина нямат и толкова.

— И това е вярно. — Щайнер прегледа еврейската книга и намери една хартийка под обвивката на корицата. Извади я грижливо. На хартийката беше написан с мастило някакъв адрес. — Аха! Ще потърсим на този адрес. — Той стана. — Благодаря за кафето и ракията, Тереза. Ще закъснея тази вечер. Ще ме приютите в стая в партера към двора, за да мога да се измъкна по-бързо.

Съдържателката се готвеше да каже нещо, но Щайнер вдигна ръка.

— Не, не, Тереза! Ако намеря вратата заключена при връщането си, ще дойда с цялата Виенска полиция. Сигурен съм, че няма да бъде заключена. Да приютиш бездомния е една от Божиите заповеди. Ще получите хиляда години блаженство в рая за това дело. Ще оставя раницата си тук.

Той излезе. Знаеше, че е безсмислено да продължава разговора, и разбираше необикновената убедителност на оставените лични вещи у хора, които водят редовен живот. Раницата му щеше да му намери много по-лесно квартира, отколкото всяко друго увещание. Безгласното й присъствие беше достатъчно да преодолее и последните възражения на съдържателката.

 

 

Щайнер отиде в кафене „Шперлер“. Искаше да намери руснака Черников. По време на задържането се бяха уговорили да се чакат в това кафене след полунощ в първия и втория ден след освобождаването на Щайнер. Руснаците имаха петнайсетгодишен опит на безотечественици и Черников му бе обещал да се погрижи за фалшив паспорт във Виена. Щайнер седна на една маса в ъгъла. Смяташе да си поръча нещо за пиене, но келнерите не му обръщаха внимание. Посетителите в „Шперлер“ не бяха длъжни да поръчват, защото повечето от тях нямаха пари.

Заведението беше типично емигрантско свърталище. Беше препълнено. Мнозина посетители спяха по пейките и столовете. Други лежаха на пода, облегнати на стените. Използваха времето до затварянето на кафенето, за да поспят безплатно. От пет часа сутринта до обяд те скитаха навън, очаквайки да отворят. Повечето от тези хора бяха интелектуалци, те свикваха най-мъчно с новото си положение.

Мъж в пъстър костюм, с кръгло като пълна луна лице седна до Щайнер и го гледа известно време с живите си черни очи.

— Нещо за продан? — попита най-после той. — Скъпоценности? Стари накити дори? Плащам в брой.

Щайнер поклати отрицателно глава.

— Костюми? Ризи? Обувки? — Човекът го погледна изпитателно. — Венчална халка може би?

— Махни се, граблива птицо! — изкряска Щайнер. Той ненавиждаше тези амбулантни търговци, които се опитваха да изтръгнат за няколко гроша и последните притежания на замаяните емигранти. — Ей, ти — обърна се той към минаващия келнер. — Един коняк!

Келнерът го погледна учудено и се приближи.

— Адвокат ли търсите? Има двама. В ъгъла е адвокатът Зилбер от берлинския апелативен съд; по един шилинг за съвет. На кръглата маса до вратата е съдията Епщайн от мюнхенския околийски съд — петдесет гроша за съвет. Между нас казано, Зилбер е по-добър.

— Не искам адвокат, а коняк — каза Щайнер.

Келнерът сложи ръка на ухото си.

— Правилно ли ви чух? Коняк ли искате?

— Да. Едно питие, което има по-добър вкус, ако не е в съвсем малки чаши.

— Много добре. Извинявам се, защото малко недочувам. Освен това съм отвикнал вече от тази дума. Тук не поръчват нищо друго, освен кафе.

— Добре. Донеси ми коняка в кафена чашка.

Келнерът донесе коняка и застана до масата.

— Какво има? — запита Щайнер. — Искаш да видиш как ще го изпия ли?

— Трябва да платите предварително. Такъв е редът тук. Иначе ще фалираме.

— Щом е такъв редът, заповядай. — Щайнер плати.

— Много пари давате — каза келнерът.

— Рестото е за теб, да се почерпиш.

— Почерпка ли? — Келнерът провлече думата. — Господи! — каза развълнувано той. — Това е първата ми почерпка от години насам. Благодаря ви, господине. Почувствах се отново като човек.

След няколко минути влезе руснакът. Той веднага видя Щайнер и седна при него.

— Започвах да мисля, че си напуснал Виена, Черников.

Руснакът се изсмя.

— В нашия живот най-вероятно е винаги невероятното. Намерих всичко, което те интересува.

Щайнер изпразни чашата си.

— Успя да ми намериш документи?

— Да. И то много добри дори. Най-добрата фалшификация, която съм виждал от година насам.

— Трябва да напусна Австрия — каза Щайнер. — Нужни са ми документи. Предпочитам да ме затворят за фалшив паспорт, вместо да търпя непрекъснатите притеснения и пътувания до участъка. Какво си намерил?

— Бях в кафене „Хелебарде“. Там се сключват сега сделките. Същите, каквито бяха и преди седем години. Хората заслужават достатъчно доверие. Разбира се, най-евтините документи струват четиристотин шилинга.

— Какво може да се получи за тази цена?

— Паспортът на някой умрял австриец, валиден за цяла година.

— Една година. После?

Черников го погледна.

— В чужбина може да бъде продължен или пък нечия изкусна ръка да промени датата.

Щайнер кимна.

— Освен това има два паспорта на германски бежанци, но те струват по осемстотин шилинга всеки. Изцяло подправени могат да се намерят за не по-малко от хиляда и петстотин. Не ти ги препоръчвам, във всеки случай.

Черников изтърси пепелта от цигарата си.

— Засега не можете да очаквате нищо от Обществото на народите. Нищо не може да се направи за тези, които са влезли в страната нелегално без паспорт. Нансен умря. Само той успя да ни издейства паспорти.

— Четиристотин шилинга ли? — каза Щайнер. — Аз имам двайсет и пет.

— Предполагам, че ще успееш да се спазариш до триста и петдесет, да речем.

— Като го сравниш с двайсет и пет, изглежда все същото. Но това няма значение, ще се погрижа да намеря пари. Къде е „Хелебарде“?

Руснакът извади една хартийка от джоба си.

— Ето ти адреса. Както и името на келнера, който е посредник в случая. Повиква хората, когато му кажеш да ги повика. Получава пет шилинга за тази услуга.

— Чудесно. Ще видя как ще я наредя. — Щайнер прибра грижливо листчето. — Хиляди благодарности за грижите ти, Черников.

— За нищо — махна с ръка руснакът. — Човек върши каквото може и ако има случай. Никой не знае кога ще попадне в същата каша.

— Да. — Щайнер стана. — Ще намина пак да ти кажа какво съм направил.

— Чудесно. Често съм тук по това време. Играя на шах с шампиона на Южна Германия. Онзи човек там, с капачетата на ушите. Никога не ми е минавало през ум, че ще мога да играя с такъв познавач. — Черников се усмихна — Шахът е една от слабостите ми.

Щайнер кимна. После, прескачайки няколко младежи, заспали с отворена уста покрай стената, той тръгна към вратата. На масата на околийския съдия Епщайн седеше дебела еврейка. Епщайн й обясняваше нещо надълго и нашироко, а тя стоеше със скръстени ръце и го гледаше втренчено като незаслужаващо вяра божество. На масата бяха оставени петдесет гроша. Косматата лява ръка на Епщайн лежеше недалеч от тях като голям дебнещ паяк.

 

 

Щом излезе навън, Щайнер си пое дълбоко дъх. Свежият нощен въздух му се стори като вино след вонящия дим и сивата нищета в кафенето. „Трябва да се махна — помисли той. — Трябва да се махна на всяка цена.“ Погледна часовника си. При все че беше късно, реши да потърси картоиграча.

Малкият бар, който картоиграчът му бе посочил за свое свърталище, беше почти празен. Само две предизвикателно облечени момичета бяха кацнали като папагали на високите столове, опрели крака в никеловия парапет на бара.

— Идвал ли е Фред? — обърна се Щайнер към бармана.

— Фред ли? — погледна го изпитателно барманът. — Защо ви е Фред?

— Искам да повторя „Отче наш“ с него, братко. Ти какво си помисли?

— Отиде си преди час.

— Ще се върне ли?

— Не мога да ви кажа.

— Добре, ще почакам тогава. Дай ми една водка.

Щайнер чака почти цял час. Размисли какво би могъл да превърне в пари. Но не можа да пресметне повече от седемдесет шилинга. Момичетата му обърнаха повърхностно внимание. Поседяха още малко и си излязоха.

Барманът започна да хвърля сам зарове.

— Да изкараме ли една игра? — попита Щайнер.

— Добре.

Хвърлиха зарове. Играха и Щайнер спечели. Продължиха да играят. Щайнер хвърли два пъти подред епиек.

— Върви ми на епиек — каза той.

— Върви ви — отговори барманът. — Коя зодия сте?

— Не зная.

— Изглежда сте Лъв. Или поне слънцето е било в съзвездието на Лъва. Разбирам малко от астрология. Последна игра, нали? Фред няма да се върне. Никога не идва толкова късно. Нуждае се от сън и от здрави ръце.

Играха още една игра. Щайнер пак спечели.

— Виждате ли — каза самодоволно барманът, като бутна петте шилинга. — Положително сте Лъв, и то пред Нептун, предполагам. През кой месец сте роден?

— През август.

— Тогава сте същински лъв. Тази година ще се радвате на истинско щастие.

— Докато го постигна, има да се разправям с цяла джунгла лъвове. — Щайнер изпразни чашата си. — Кажи на Фред, че съм идвал. Кажи му, че го е търсил Щайнер. Ще намина утре към осем.

— Добре.

Щайнер се върна в пансиона. Дотам беше далече, улиците бяха празни. Над него сияеше звездното небе, а откъм зидовете полъхваше от време на време силното ухание на цъфнал люляк. „Господи, Мария — помисли си той. — Това не може да продължава вечно“.