Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (19)

Глава деветнайсета

Марил влезе в столовата.

— Един човек те чака отвън, Щайнер.

— Кого търси: Щайнер или Хубер?

— Щайнер.

— Попита ли го какво желае?

— Разбира се. Взех тази предпазна мярка. — Марил го погледна. — Носи писмо. От Берлин.

Щайнер бутна стола си.

— Къде е?

— При румънския павилион.

— Да не е шпионин? Или нещо подобно?

— Не изглежда.

Тръгнаха заедно. Под оголените дървета стоеше петдесетинагодишен мъж.

— Вие ли сте Щайнер? — попита той.

— Не — каза Щайнер. — Защо?

Мъжът го изгледа за миг изпитателно.

— Имам писмо от жена ви. — Той извади от портфейла си писмо и го показа на Щайнер. — Почеркът ви е познат навярно.

Щайнер чувстваше, че е съвсем спокоен, но това спокойствие му струваше необикновено много, защото разбра, че цял трепери вътрешно. Не можеше да вдигне ръка, струваше му се, че ако направи такъв опит, писмото ще хвръкне.

— Защо предполагате, че Щайнер е в Париж? — попита Марил.

— Писмото ми е изпратено от Виена. Някой го е занесъл там от Берлин. Когато се опитал да ви намери във Виена, казали му, че сте в Париж. — Мъжът посочи втори плик, надписан: Йозеф Щайнер, Париж, с едрия почерк на Лило. — Изпратиха ми го с други писма. Търся ви от няколко дни. Най-после в кафене „Морис“ ми казаха, че мога да ви намеря тук. Няма защо да ми казвате дали сте Щайнер. Зная колко трябва да сте предпазлив. Само вземете това писмо, за да се отърва от него.

— То е за мен — каза Щайнер.

— Още по-добре.

Непознатият му подаде писмото. Щайнер трябваше да направи усилие да го вземе. То беше по-тежко и съвсем различно от всяко друго писмо. Но щом почувства плика в ръката си, би трябвало да я отсекат, за да му го вземат.

— Благодаря — каза той на приносителя. — Голям труд сте си дали.

— Няма значение. Когато хора като нас получат поща, издирването е нещо обичайно. Радвам се, че ви намерих.

Той махна с ръка и си тръгна.

— Чуваш ли, Марил? — каза Щайнер, самозабравил се от радост. — От жена ми! Първото писмо! Как е възможно? Не би трябвало да ми пише.

— Отвори го…

— Да. Остани при мен! Господи, какво се е случило с нея! — Той разкъса плика и зачете. Седеше като вкаменен, докато прочете писмото докрай, но лицето му започна да се променя, пребледня, сви се. Мускулите по бузите му се изпънаха, жилите изпъкнаха. Той пусна писмото и остана известно време така, загледан мълчаливо в пода. След това погледна датата. — Отпреди десет дни… — каза. — Тя е в болница. Преди десет дни е била още жива…

Марил го погледна и зачака.

— Пише ми, че е невъзможно да я спасят. Не ми казва от какво е болна. Няма значение сега. Писала ми е, разбираш ли?… И това е последното й писмо…

— С теб е свършено.

— Свършено е, щом тя умре.

— Това не е вярно! — разсърди се внезапно Марил. — Може да ти се стори жестоко, Щайнер, но аз те съветвам да й пишеш, да й телеграфираш, обаче да останеш тук.

Щайнер поклати разсеяно глава. Почти не бе чул казаното.

Марил го улови за раменете.

— Не можеш да й помогнеш дори ако отидеш.

— Мога да я видя.

— Тя ще се ужаси, ако отидеш. Ако я попиташ сега, ще направи всичко възможно да те разубеди.

Щайнер гледаше втренчено към улицата, без да вижда нещо. След това се обърна бързо.

— Марил — каза той с блуждаещ поглед, — тя е единственото, което ми е останало, жива е, диша, вижда и мисли, аз съм далеч от нея, а след няколко дни ще бъде мъртва. От нея не ще остане нищо, тя ще бъде само едно чуждо, разлагащо се тяло. Но сега е жива още за няколко последни дни. Не съм ли длъжен да отида при нея? Опитай се да разбереш, че съм длъжен, няма друга възможност. Светът свършва за мен, не бих понесъл да не я видя. Предпочитам да умра с нея.

— Няма да умреш с нея. Ела да й телеграфираш. Ще ти дам моите пари. Керн ще ти даде своите. Изпращай й всеки час телеграми, каквото пожелаеш… но стой тук.

— Няма никаква опасност, ако отида. Имам паспорт. Ще се върна с него.

— Не ми разправяй глупости. Знаеш, че е опасно. Онези там имат невероятно добра организация.

— Заминавам — каза Щайнер.

Марил се опита да го улови за ръка и да го отведе.

— Казва ли ти в коя болница е? — попита той.

— Да.

— Ще попитам по телефона. Ще се обадя под чуждо име.

Щайнер стана неуверено.

— Трябва да замина веднага.

— Най-напред ще проверим по телефона. Ела да отидем във „Вердюн“.

 

 

Щайнер каза номера. След половин час телефонът иззвъня и той влезе в кабината като в тъмна пещера.

Когато излезе оттам, беше облян в пот.

— Още е жива — каза той.

— С нея ли говори? — попита Марил.

— Не. С доктора.

— Каза ли му кой си?

— Не. Казах, че се обажда неин роднина. Оперирали са я, но случаят е безнадежден. Лекарят смята, че й остават най-малко три-четири дни. Затова ми е писала. Не е очаквала, че ще получа писмото й толкова скоро. Проклятие! — Той продължаваше да държи в ръка писмото и гледаше наоколо си така, сякаш никога не е бил в мърлявото фоайе на „Вердюн“. — Заминавам още довечера, Марил.

Марил го погледна втренчено, после запита тихо:

— Да не си полудял?

— Не. Ще замина с влака. През границата. Не забравяй, че имам паспорт.

— Паспортът няма да ти помогне, щом заминеш оттук. Сам знаеш много добре това.

— Да.

— Знаеш какво значи за теб да минеш границата.

— Зная.

— Ела да изпием две шишенца ракия. Напий се. Обещавам ти да телефонирам на всеки два часа.

Щайнер го блъсна, като че отблъскваше дете.

— Не можеш да ме убедиш, Марил. Зная какво искаш да кажеш. Разбирам те. Не съм полудял. Зная какво залагам на карта, но дори ако залагах нещо хилядократно по-ценно, пак нищо нямаше да ме възпре да взема влака. Не можеш ли да разбереш това?

— Разбирам! — изрева Марил. — Разбирам много добре, затова и аз ще замина със същия влак.

Щайнер прибра вещите си. Приличаше на замръзнала река след пропукването на ледовете. Не можеше да повярва, че е разговарял с човек, който е под един покрив с Мария, струваше му се невероятно, че гласът му е прозвучал така близо до нея през черния каучук на телефонната слушалка. Всичко му се струваше невероятно — че прибира нещата си, че ще вземе влака, че утре ще бъде при нея.

Той наблъска в чантата най-необходимите вещи и я затвори. После отиде при Керн и Рут. Те бяха научили вече всичко от Марил и го чакаха със загрижено съчувствие.

— Заминавам, деца — каза Щайнер. — Това продължи много, но винаги съм знаел, че ще стигнем дотук. Не точно по този начин — добави. — Сам не мога да повярвам още, зная само, че не можеше да стане другояче. — Усмихна се тъжно.

— Сбогом, Рут.

Рут му подаде ръка. Плачеше.

— Толкова много неща бих искала да ти кажа, Щайнер! Но забравих всичко. Толкова съм огорчена! Искаш ли да го вземеш със себе си? — Тя му подаде черния пуловер. — Току-що го свърших.

Щайнер се усмихна и за миг стана пак такъв, какъвто беше винаги.

— Тъкмо навреме — каза той. — После се обърна към Керн: — Довиждане, синко. Работите се нареждат понякога опасно бавно, нали? А понякога ужасно бързо.

— Мисля, че нямаше да съм жив без теб, Щайнер — каза Керн.

— Със сигурност щеше. Все пак е много мило да чуя тези думи. Това значи, че не съм си пропилял времето напразно.

— Върни се пак при нас — каза Рут. — Само това можем да ти кажем. Върни се. Ние не можем да направим нещо голямо за теб. Но всичко, каквото имаме, е твое завинаги.

— Чудесно! Ще видим. Довиждане, деца! Горе главите!

— Искаме да те изпратим до гарата — каза Керн.

Щайнер се поколеба.

— Марил ще дойде с мен. Добре. Елате и вие.

Слязоха. На улицата Щайнер се обърна да погледне още веднъж олющената сива фасада на хотела.

— „Вердюн“… — прошепна той.

— Дай да ти нося чантата — каза Керн.

— Защо, синко? Мога да си я нося и сам.

— Дай ми я — помоли Керн със свенлива усмивка. — Днес следобед й показвах колко силен съм станал.

— Да, наистина ми показа това днес следобед. Колко отдавна беше!

Щайнер подаде чантата си на Керн, защото знаеше, че момъкът иска да направи нещо за него, но нямаше какво друго, освен незначителната услуга да носи чантата му.

Пристигнаха точно навреме преди заминаването на влака. Щайнер влезе и спусна един прозорец. Не беше потеглил още, но на изпращачите му се стори, че прозорецът ги разделя вече безвъзвратно от него. Керн погледна с пламнал поглед строгото слабо лице, като се опитваше да го запечата завинаги в съзнанието си. Този човек от месеци беше негов приятел и учител, на него трябваше да благодари за своето самообладание.

Сега виждаше същото това лице, овладяно и спокойно, да отива доброволно към унищожение. Защото никой не вярваше в чудото, че Щайнер ще се върне.

Влакът потегли. Всички мълчаха. Щайнер вдигна бавно ръка. Тримата останали на перона го гледаха, докато вагоните изчезнаха зад един завой.

— Проклятие! — каза най-после дрезгаво Марил. — Елате. Трябва да пийна нещо. Виждал съм много хора да умират, но до днес не бях присъствал на самоубийство.

Върнаха се в хотела. Керн и Рут отидоха в нейната стая.

— Рут — каза след малко Керн, — всичко опустя внезапно и се чувствам вледенен, сякаш целият град е умрял.

 

 

Вечерта отидоха да посетят дядо Мориц, който беше на легло.

— Седнете, деца — каза той. — Зная всичко, но нищо не може да се направи. Всеки човек има правото да реши сам съдбата си.

Мориц Розентал знаеше, че няма да стане никога вече. Затова бе сложил леглото си така, че да може да гледа през прозореца. Нямаше много за гледане. Само една редица къщи насреща. Но тъй като нямаше друго, и това не беше малко. Той гледаше прозорците, които бяха станали символ на живота за него. Виждаше ги как се отварят сутрин, как на тях се появяват лица. Виждаше младата жена, която седеше следобед почти неподвижно зад отворените прозорци, загледана втренчено в улицата. Виждаше плешивия мъж от най-горния етаж, когато вечер правеше гимнастически упражнения пред отворения прозорец. Вечер гледаше светлините зад спуснатите завеси, виждаше движещи се сенки, виждаше прозорци, тъмни като изоставени зимници, а други осветени до късно през нощта. Тези светлини и неясният уличен шум бяха за него външният свят, към който сега принадлежаха само мислите, не и тялото му. Между четирите стени на стаята му властваше светът на спомените. С последни сили бе наредил по стените с помощта камериерката всички фотографии, които притежаваше.

На стената над леглото му висяха избелели семейни снимки — родителите, жена му, умряла преди четиресет години, синът, починал на петдесет, отишлият си на седемнайсет внук, починалата на трийсет и пет години снаха — мъртъвци, сред които старият Мориц Розентал очакваше сам смъртта.

Отсрещната стена беше покрита с пейзажи. Снимки от Рейн, градове, замъци и лозя, между които бяха пръснати цветни изрезки от вестници, изгреви и бури над Рейн и най-после цяла редица изгледи от градчето Годесберг ам Райн.

— Не мога иначе — каза смутено дядо Мориц. — Би трябвало да имам и изгледи от Палестина, поне няколко в цялата сбирка, но те не означават нищо за мен.

— Колко време си живял в Годесберг? — попита Рут.

— До седемнайсетгодишна възраст. Тогава напуснахме града.

— А по-късно?

— Не съм се връщал никога там.

— Отдавна е било, дядо Мориц — каза Рут.

— Да, много преди твоето идване на този свят. Майка ти трябва да се е родила по това време.

„Странно — помисли си Рут. — Когато майка ми се е родила, тези изгледи са били вече спомен в мозъка зад това чело. Тя изживя тежкия си живот и изчезна, а същите спомени преследват това старческо чело, сякаш са по-силни живота.“

Някой почука на вратата. Почти веднага влезе Одит Розенфелд.

— Одит! — каза дядо Мориц. — Моя вечна любов! Откъде идваш?

— От гарата, Мориц. Току-що изпратих Макс. Замина за Лондон, а оттам за Мексико.

— Останала си, значи, сама, Одит…

— Да, Мориц. Вече всички са уредени и ще могат да работят.

— Какво ще прави Макс в Мексико?

— Отива като обикновен работник, но ще се опита да влезе в автомобилната индустрия.

— Добра майка си, Одит — каза след кратко мълчание Мориц Розентал.

— Като всички други, Мориц.

— Какво ще правиш сега?

— Ще си почина малко. А после ще започна да работя отново. В хотела има едно бебе, родено преди две седмици. Майката ще трябва скоро да се върне на работа. Тогава аз ще стана баба на детето.

Мориц Розентал се повдигна на леглото си.

— Бебе на две седмици ли? Френски поданик значи! Ето нещо, което аз не мога да постигна на осемдесет години! — Усмихна се той. — Ще можеш ли да му пееш, Одит, за да го приспиваш?

— Да.

— Същите песни, с които приспиваше някога сина ми? Толкова отдавна беше, Одит. Всичко вече изглежда много отдавна. Не искаш ли да ми изпееш някоя от тези песни? Понякога се чувствам като дете, което иска да заспи.

— Коя да ти изпея, Мориц?

— Песента за бедното еврейче. Чувал съм те да я пееш преди четиринайсет години. Ти беше млада и хубава тогава. И сега си хубава, Одит.

 

Одит Розенфелд се усмихна. После се поизправи и запя със слабия си глас старата еврейска приспивна песен. Гласът й звънтеше като песента на стара латерна. Мориц Розентал легна пак и се заслуша. Лежеше със затворени очи и дишаше спокойно, старицата пееше в голата стая тъжната песен на бездомника:

Със бадеми и със грозде

ще печелиш своя хляб,

ще търгуваш и ще скиташ.

Спи, еврейче, спи.

Рут и Керн слушаха мълчаливо. Над главите им бучеше времето, четиресет-петдесет години прелетяха край тях в разговора на стареца и старицата. За възрастната двойка изглеждаше естествено, че тези години са минали. Но двамата двайсетгодишни, за които една-единствена година дори беше нещо безкрайно и почти немислимо, чувстваха някакъв призрачен страх, че всичко минава и трябва да мине, че времето ще посегне най-после и на тях…

Одит Розенфелд стана и се наведе над Мориц Розентал. Той беше заспал. Тя погледа широкото лице на стареца и каза:

— Елате. Да си вървим и да го оставим да поспи.

Щракна електрическия ключ. Всички излязоха безшумно в тъмния коридор и тръгнаха към стаите си.

 

 

Керн буташе от павилиона към Марил тежка ръчна количка със смет, когато бе спрян от двама души.

— Една минутка, моля — каза единият. Другият се обърна към Марил: — И вие също.

Керн спря тържествено количката. Знаеше какво значи това. Гласът му беше много добре познат, където и да е по света той би трепнал и в най-дълбокия си сън при тези учтиви, тихи и неуловими думи.

— Ще бъдете ли така любезни да ни покажеше документите си за самоличност?

— Не са у мен — отговори Керн.

— Удостоверете най-напред вие самоличността си, ако обичате — каза Марил.

— Разбира се. С удоволствие. Това стига, нали? Аз съм от полицията. А господинът с мен е инспектор от министерството на труда. Разбирате ни, нали? Големият брой безработни французи ни принуждава да правим тази проверка.

— Разбирам ви, господине. За жалост мога да ви покажа само разрешително за престой. Нямам разрешително за работа, едва ли бихте могли да очаквате подобно нещо…

— Имате право, господине — каза учтиво инспекторът. — Не очаквахме такова нещо. Но и разрешително за престой е достатъчно. Може да продължите работата си. В този случай — строежа на павилиони в изложението — правителството няма намерение да прилага много строго нарежданията. Извинете, че ви обезпокоихме.

— Моля. Това беше ваш дълг.

— Мога ли да видя документите ви? — обърна се инспекторът към Керн.

— Нямам никакви документи.

— Нито дори разрешително за престой?

— Нищо.

— Нелегално ли сте влезли в страната?

— Нямах друга възможност.

— Много съжалявам — каза полицаят, — но трябва да дойдете с нас в префектурата.

— Това и очаквах — отговори Керн и погледна Марил.

— Кажи на Рут, че са ме пипнали. Ще се върна, когато мога. Кажи й да не се тревожи.

Той говореше на немски.

— Нямам нищо против да поговорите с приятеля си — каза любезно инспекторът.

— Аз ще се погрижа за Рут до завръщането ти — каза Марил на немски. — Тежка съдба, драги приятелю. Поискай да те изгонят по посока на Базел. След това се върни през Бугфелден. Телефонирай от гостилница „Щайф“ в хотел „Щайф“ в Сен Луи за такси до Мюлхаузен, а оттам до Белфор. Това е най-удобният маршрут. Ако те задържат, пиши ми веднага. Класман също ще се погрижи. Ще му телефонирам незабавно.

Керн му кимна. После каза:

— Готов съм.

Представителят на полицията го предаде на друг човек, който чакаше наблизо. Инспекторът погледна Марил и се усмихна.

— Много мило сбогуване — каза той на безукорен немски. — Изглежда, че познавате много добре нашата граница.

— За жалост — отговори Марил.

 

 

Марил седеше с Вазер в някакво бистро.

— Хайде да пийнем още нещо — каза той. — Не ми се влиза в този хотел, да го вземат мътните. За пръв път ми се случва нещо подобно. Какво ще пиеш? Коняк или перно?

— Коняк — отговори достойно Вазер. — Онази анасонова ракия е за жени.

— Не и във Франция.

Марил повика един келнер и му поръча коняк и силно перно.

— Аз мога да й кажа — предложи Вазер. — В нашите среди тези неща се случват всекидневно. Постоянно залавят някого, а след това трябва да се съобщи на съпругата или приятелката му. Най-добре е да започнете да й говорите веднага за великото общо дело, което изисква винаги жертви.

— Какво дело?

— Движението. Революционната просвета на масите, разбира се.

Марил погледна внимателно Вазер. После каза спокойно:

— Не смятам, че ще стигнем далече по този път, Вазер. Тези думи стават за социалистически манифест, но не и за нещо друго. Но забравих, че ти се занимаваш с политика. Да допием чашите си и да вървим. Ще я свърша сам някак.

Платиха и тръгнаха през мекия сняг към хотел „Вердюн“. Вазер изчезна в Катакомбите, а Марил тръгна бавно по стълбите.

Почука на вратата на Рут. Тя отвори, като че е чакала на прага.

Усмивката й повехна малко, когато видя Марил.

— Марил… — започна.

— Да. Не съм този, когото очакваше, нали?

— Мислех, че е Лудвиг. Чакам го да се върне всеки момент.

— Да.

Марил влезе в стаята. Видя на масата чиния, спиртниче, на което се вареше вода, хляб, няколко резена месо и малко цветя във ваза. Видя всичко това, видя Рут, застанала в очакване пред него, и взе нерешително вазата само за да стори нещо.

— И цветя дори — промълви той.

— Цветята са евтини в Париж — каза Рут.

— Да. Но нямах предвид това. Исках да кажа само… — Марил остави отново вазата на мястото й така предпазливо, сякаш не беше от най-евтино стъкло, а от скъп порцелан. — Исках да кажа само, че всичко това затруднява още повече…

— Какво?

Марил не отговори.

— Разбрах — каза внезапно Рут. — Полицията е заловила Лудвиг.

— Да, Рут — каза Марил и се обърна към нея.

— Къде е той?

— В префектурата.

Рут грабна мълчаливо палтото си. Облече го. Сложи някои неща в джобовете си и се опита да излезе. Марил я спря.

— Глупаво е — заяви той. — Няма да помогнеш нито на него, нито на себе си. В префектурата имаме човек, който ще ни съобщи. А ти ще си останеш тук.

— Как мога да остана? Трябва да го видя отново. Да ни затворят и двамата! Така поне ще можем да минем заедно границата.

Марил я задържа. Тя беше като свита стоманена пружина. Лицето й бе пребледняло и изглеждаше още по-дребно от тревога. Отстъпи внезапно и каза безпомощно:

— Какво да правя, Марил?

— Ще си стоиш тук. В префектурата е Класман. Той ще ни каже какво става. Най-лошото, което може да стане, е да го изгонят. В такъв случай Керн ще се върне след два дни. Обещах му, че ще го чакаш тук, и той знае, че ще бъдеш разумна.

— Да, ще бъда. — Очите й се насълзиха. Тя съблече палтото си и го пусна на пода. — Защо се държат така с нас, Марил? Не сме сторили никому нищо.

— Мисля, че именно затова го правят — каза Марил и я погледна замислено. — Вярвам, че е затова.

— Дали ще го затворят?

— Не вярвам. Ще узнаем от Класман. Ще трябва да почакаме до утре.

Рут кимна и вдигна бавно палтото си от пода.

— Нищо ли не ти е казал Класман?

— Не. Аз поговорих само минутка с него. И той веднага отиде в префектурата.

— Тази сутрин бях там с него. Повикали ме бяха. — Тя извади една хартия от джоба на палтото си, разгъна я и я подаде на Марил. — За това.

Беше разрешително за престой с четириседмичен срок.

— Бежанският комитет уредил този въпрос след изтичането на паспорта ми. Класман ми го съобщи днес. От месеци се занимаваше с това. Бързах да го покажа на Лудвиг. Затова купих и цветя.

— Така било, значи! — Марил взе в ръка разрешителното. — Неочаквано щастие и злополука едновременно — каза той. — Но главно щастие. Истинско чудо. Това не се случва често. А Керн ще се върне. Вярваш, нали?

— Да — каза Рут. — Ние не струваме много един без друг. Той трябва да се върне.

— Чудесно! А сега ще дойдеш с мен. Ще отидем да вечеряме някъде. И да пийнем нещо, за разрешителното. И за Керн. Той вече е стар боец. Всички сме бойци. И ти дори. Прав ли съм?

— Да.

— Керн е готов да го изгонят петдесет пъти, ако може да ти достави това, което държиш сега в ръка. Известно ти е, нали?

— Да. Но аз бих предпочела сто пъти да не е…

— Зная — прекъсна я Марил. — Ще поговорим пак по този въпрос, когато се върне. Това е едно от първите правила на войнишкия живот.

— Има ли пари за връщане?

— Предполагам. Всеки стар боец крие у себе си някакви пари за непредвидени случаи. Ако няма достатъчно, Класман ще успее да му предаде колкото трябва. Той е нашият преден пост и патрул. Хайде! Понякога е чудесно, че човек има способността да се напива. Особено в такива времена.

 

 

Щайнер беше съвсем буден и бодър, когато влакът спря на границата. Френските митничари приключиха набързо с формалностите. Поискаха паспорта му, сложиха му печат и напуснаха купето. Влакът потегли бавно. Щайнер знаеше, че съдбата му е решена.

Връщането беше невъзможно.

След малко в купето влязоха двама германци.

— Паспортът ви, моля.

Щайнер извади документите и ги подаде на по-младия от двамата.

— Защо идвате в Германия? — попита другият.

— На гости у роднини.

— В Париж ли живеете?

— Не, В Грац. В Париж бях на гости у роднина.

— Колко време смятате да останете в Германия?

— Около две седмици. След това ще се завърна в Грац.

— Имате ли пари?

— Да. Петстотин франка.

— Трябва да запишем това в паспорта ви. От Австрия ли донесохте тези пари?

— Не. Даде ми ги братовчед ми от Париж.

Служителят прегледа паспорта, записа нещо и му сложи печат.

— Имате ли вещи за обмитяване? — попита другият.

— Не, нищо.

Щайнер свали чантата си.

— Имате ли куфар?

— Не. Нямам нищо друго.

Служителят прегледа набързо чантата.

— Имате ли вестници, книги или каквито и да е печатни произведения?

— Не. Нямам нищо.

— Благодаря.

По-младият върна паспорта на Щайнер и двамата се поклониха и излязоха. Щайнер въздъхна облекчено и забеляза, че дланите му са овлажнели.

 

 

Влакът увеличи скоростта си. Щайнер се облегна и се загледа навън. Беше нощ. Ниски облаци летяха по небето, а между тях мигаха звезди. Малки полуосветени гарички прелитаха край прозореца на вагона. Зелени и червени сигнали присветваха от време на време, релсите лъщяха. Щайнер отвори прозореца и погледна навън.

Влажен вятър брулна лицето и косите му. Той въздъхна дълбоко. Стори му се, че вдишва съвсем различен въздух. Друг беше вятърът, друг беше хоризонтът. Друга беше светлината. Тополите край пътя се полюшваха с позната, свойска плавност. Шосетата сякаш докосваха сърцето му. Той поемаше въздуха дълбоко и трескаво, кръвта му се съживи, гледката го завладя, загадъчна, но не и чужда… „По дяволите — помисли си той, — какво става с мен? Започвам да сантименталнича.“

Седна отново и безуспешно се опита да заспи.

Тъмният пейзаж отвън го поглъщаше и замайваше, превърнал се в образи и спомени. Тежките години на войната изникнаха отново, докато влакът кънтеше по моста над Рейн, блестящите води, които течаха със сърдит шепот, напомняха стотици имена, отдавна заглъхнали, имена на мъртви и почти забравени, имена на полкове и другари, на градове и лагери, имена, изникнали от нощта на миналото. Щайнер потъна в тази вихрушка, която го погълна като физическа сила. Той се опита да се защити от нея, но не можа.

Беше сам в купето. Палеше цигара от цигара и се разхождаше из тясното пространство. Никога не би допуснал, че тази земя може да има такава власт над него. Направи усилие да помисли за утрото, за влизането си в болницата, без да събуди подозрение, за собственото си положение и за това на приятелите, с които ще трябва да се види и да се посъветва.

Но засега всичко това изглеждаше странно мъгливо и недействително, изплъзваше му се при всеки опит да го задържи. И опасността, към която летеше, бледнееше като отвлечено понятие, безсилно да успокои треската или да го принуди да мисли. Напротив. Опасността накара кръвта му да закипи, а животът да се превърне в мистичен танц. Най-после отстъпи. Знаеше, че тази нощ е последна, утре всичко ще бъде засенчено от нещо друго. Тази нощ беше последната, прекарана в несигурност, във вихъра на чувствата, последна нощ без мрачната увереност в неотменимостта на разрухата. Не се опитваше вече да мисли. Отстъпи.

Нощта се разгъваше огромна зад прозореца на летящия влак. Безкрайна, обгърнала четиресетте години на един живот, живот на човек, за когото четиресет години представляваха цялата вечност. Селцата, които летяха край него, с разпръснатите си светлинки и случаен кучешки лай, бяха села от неговото детство — той бе играл в тях, прекарал бе в тях лета и зими, камбанният звън на църквите им го бе придружавал навсякъде. Летящите черни гори бяха горите от неговата младост, златистозеленият им полумрак бе засенчвал първите му разходки, гладките им езера бяха отразявали лицето му, докато бе наблюдавал с притаен дъх пъстрите червени коремчета на рибките в тях. Вятърът, който въздишаше в церовете и пееше в боровете, беше вековният вятър на приключенията. Светлите лъскави шосета, прострени като мрежа в тъмната равнина, знаеха, че е неуморен — той ги бе пребродил, колебал се бе на кръстопътищата им, знаеше откъде тръгват и как се връщат от един хоризонт до друг, помнеше пътните табели и стопанствата край тях. А къщите, под чиито ниски покриви мамеше червеникава светлина, обещание за топлина и дом… Той бе живял в стаите им, познаваше меките пружини на дръжките на вратите, знаеше кой чака в осветения кръг на лампата с леко наведена глава, докато светлината искри по златистите коси — тази, която го бе чакала навсякъде, в края на всички пътища и във всички кътчета на света, понякога в сянката, често почти невидима, потънала в копнеж и желание за забрава, лицето, погълнало целия му живот, към което пътуваше сега, лице, покрило нощното небе, очи, които блестяха зад облаците, уста, нашепваща безгласно от линията на хоризонта, обятия, които чувстваше във вятъра и в полюшването на дърветата, усмивка, в която и природата, и сърцето му потъваха в безумно вълнение. Той почувства, че жилите му се разтапят и разтварят, че кръвта му се разлива и става част от светлата река, която я поглъщаше, за да я върне стократно съживена. Тази река отнасяше ръцете му към други протегнати ръце. Приливът го пое като пролетен порой, разчупващ ледовете, слагайки най-после край на самотата му. В тази единствена безкрайна нощ той изпита самотната радост от сливането с вселената. Този порой му донесе всичко — живота, изгубените години, сиянието на любовта и дълбокото съзнание за едно завръщане отвъд разрушението.