Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (8)

Глава осма

Керн успя да продължи с пет дни разрешителното си; след това му заповядаха да напусне страната. Дадоха му билет за влак до границата и той отиде в митницата.

— Никакви документи? — попита чиновникът.

— Никакви.

— Влез тогава. Вътре има още няколко души. Най-добре ще е да преминете границата след два часа.

Керн влезе в сградата на митницата. Намери трима души — блед мъж, придружаван от жена, и стар евреин.

— Добър вечер — каза Керн.

Другите измърмориха неясен отговор.

Той остави куфара си и седна. Затвори уморено очи. Знаеше, че по-нататъшното пътуване ще бъде дълго и искаше да поспи.

— Ще минем отвъд — промълви бледият мъж. — Ще видиш Анна. И всичко ще се оправи.

Жената не продума.

— Положително ще минем отвъд — каза пак мъжът. — Без никакво съмнение! Защо да не ни пуснат?

— Защото не ни искат — каза жената.

— Но и ние сме хора…

„Нещастен глупак“, помисли си Керн. След това чу отново неясния шепот на мъжа и заспа. Пробуди се едва когато митничарят дойде да ги отведе. Минаха през ниви и стигнаха до гъста гора, която се тъмнееше пред тях в мрака като голям черен блок.

Чиновникът спря.

— Вървете все надясно по тази пътечка. Щом излезете на шосето, тръгнете наляво. На добър час. — И изчезна в нощта.

Четиримата застинаха колебливо.

— Какво ще правим сега? — попита жената. — Знае ли някой пътя?

— Аз ще тръгна напред — каза Керн. — Бил съм вече тук преди година.

Тръгнаха напосоки в тъмнината. Луната още не беше изгряла. Тревата беше мокра и те чувстваха странния й невидим допир по глезените си. След това стигнаха до гората, която ги погълна в шепнещия си мрак.

Дълго вървяха. Керн чуваше другите зад себе си.

Изведнъж светна електрическо фенерче и един груб глас извика:

— Стой!

Керн отскочи настрани и потъна в мрака. Блъскаше се в дърветата и търсеше опипом пътя си: нахълта в гъсталак от боровинки и захвърли куфара си в него. Чу зад себе си бързи стъпки. Обърна се и видя жената.

— Скрийте се — прошепна той. — Аз ще се покатеря на това дърво.

— Мъжът ми… Ох, този…

Керн се покатери на първото дърво, сви се в едно разклонение и почувства меките, шумолящи листа. Жената седеше неподвижна долу; не можеше да я види, само чувстваше присъствието й. Някъде отдалеч се чу гласът на стария евреин.

— Глупости! — отговори грубият глас. — Не можеш да минеш без паспорт. И толкоз!

Керн напрегна слух. След известно време долови тихия глас на другия мъж, който отговаряше на стражаря. И двамата бяха заловени значи. В същия миг нещо изшумоля под него. Жената тръгна обратно, като мърмореше.

Настъпи временно затишие. Сетне светлината на фенерчето зашари между дърветата. Чуха се стъпки. Керн се притисна към дънера.

Беше добре закрит от дебелите листа под него. Но изведнъж чу пронизителния, истеричен глас на жената:

— Тук трябва да е. Покатери се на едно дърво, тук…

Светлината бе насочена нагоре.

— Слизай! — извика грубият глас. — Иначе ще стрелям.

Керн обмисли положението. Не можеше да стори нищо. И скочи. Ослепителната светлина бе насочена към лицето му.

— Паспорт?

— Ако имах паспорт, нямаше да се катеря по дървото.

Керн погледна жената, която го беше издала. Беше разчорлена и почти обезумяла.

— Много щеше да ти е приятно, нали? — изсъска тя. — Да избягаш и да ни оставиш. Всички ще останем! — изпищя тя. — Всички!

— Млъквай! — изрева стражарят. — Застанете заедно! Трябва да ви пратим в затвора, всъщност сами знаете това! Влизане в страната без разрешение! Но какъв смисъл има да ви храним? Кръгом! И назад в Чехословакия! Помнете само, че следващия път ще стреляме, щом ви видим.

Керн взе куфара си от храсталака. Четиримата тръгнаха безмълвно един след друг, последвани от стражарите с електрическите фенерчета; можеха да видят само белите им лъчи. Изпитваха странното чувство, че са били заловени само от гласове и светлина, които ги връщаха назад.

Светлините най-после спряха на едно място.

— Вървете право напред! — заповяда грубият глас. — Всеки, който се опита да се върне, ще бъде застрелян.

Четиримата продължиха пътя си, докато престанаха да виждат светлините зад дърветата.

Керн чу зад себе си кроткия глас на човека, чиято съпруга го бе издала.

— Трябва да й простите… Беше обезумяла… Простете й! Сигурен съм, че съжалява сега…

— Все ми е едно — каза Керн през рамо.

— Но трябва да разберете — шепнеше мъжът. — Вълнението, страхът…

— Сигурно разбирам! — обърна се Керн. — Но да простиш, е мъчна работа. По-скоро ще забравя.

Той спря. Бяха на малка поляна. И другите спряха.

Керн легна на тревата и сложи куфара под главата си.

Другите започнаха да разговарят шепнешком. След това жената се приближи към Керн.

— Анна! — повика я съпругът й.

Жената застана пред Керн.

— Няма ли да ни покажете пътя назад? — запита рязко.

— Не — отговори Керн.

— По ваша вина ни уловиха. Въшливец!

— Анна! — повика съпругът й.

— Оставете я — каза Керн. — Човек изпитва облекчение, като се изкаже.

— Станете! — изпищя жената.

— Аз ще си остана тук. Вие правете каквото искате. Право напред, а като излезете от гората, тръгнете вдясно; така ще стигнете до чешката митница.

— Еврейска въшка! — изпищя жената.

— Очаквах това — засмя се Керн.

Той се загледа в бледия мъж, който шепнеше нещо на истеричната си съпруга и я молеше да си тръгнат.

— Той смята да се върне — плачеше тя. — Зная, че смята да се върне! И ще мине оттатък! Но трябва да вземе и нас. Длъжен е!

Мъжът я отведе бавно към гората. Керн търсеше цигара, когато нещо тъмно изскочи на няколко метра от него като изникнал от земята призрак. Беше старият евреин, който също се бе прострял на тревата. Той се поизправи и заклати глава.

— Тези християни!

Керн не отговори. Запали цигара.

— Цяла нощ ли ще стоим тук? — запита тихо старецът.

— Докъм три часа. Това е най-удобното време. Сега все още слухтят. Но ако никой не се върне, ще им дотегне да чакат.

— И аз умея да чакам — каза самодоволно старият евреин.

— Пътят е дълъг, а голяма част от него трябва да изминем пълзешком — каза Керн.

— Няма значение. На стари години ще се превърна в израилтянин индианец.

Замълчаха. Звездите заблещукаха между облаците. Керн откри Голямата мечка и Полярната звезда.

— Трябва да отида във Виена — обади се най-после старецът.

— Аз изобщо не зная къде трябва да отида — отговори Керн.

— И това се случва понякога. — Старецът задъвка стръкче трева. — Докато се появи някое място, където трябва да отидеш. Така става. Трябва само да се чака.

— Да — каза Керн. — Това ни остава. Но какво чакаме?

— Нищо всъщност — отговори спокойно старият. — Когато го дочакаш, виждаш, че е нищо. И започваш да чакаш нещо друго.

— Може би. — Керн легна пак. Почувства куфара под главата си. Приятно беше да го чувства там.

— Аз съм Мориц Розентал от Годесберг ам Райн — каза след малко старецът. Той извади от раницата си тъничък сив шал и го наметна на плещите си. Така заприлича още повече на призрак. — Понякога е смешно да имаш име, нали? Особено нощем…

Керн погледна тъмното небе.

— И когато нямаш паспорт. Името трябва да бъде записано, иначе не ти принадлежи.

По върховете на дърветата задуха ветрец; шепотът му можеше да ги заблуди, че зад гората шуми океан.

— Мислиш ли, че онези приятели там ще стрелят наистина? — попита Мориц Розентал.

— Не зная. Вероятно не.

Старецът поклати глава.

— Предимство е все пак да си шейсет и пет годишен, не ти остава много живот за рискуване…

 

 

Щайнер откри най-после децата на стария Зелигман.

Адресът, намерен под обвивката на еврейския молитвеник, се оказа точен, само че децата междувременно бяха преместени някъде другаде. Много време мина, докато открие къде; всеки го смяташе за полицай и не искаше да му съобщи.

Той взе куфарчето от пансиона и тръгна. Къщата се намираше в източния край на Виена. Пътят дотам бе почти цял час. Щайнер се заизкачва по стълбището. На всеки етаж имаше по три апартамента. Драскаше кибрит, за да прочете имената. Най-после на петия етаж намери овална месингова плочка с надпис: Самуел Бернщайн, часовникар. Потропа.

Зад вратата се чу шум от бързи стъпки и разместване на мебели. Предпазлив глас попита:

— Кой е?

— Идвам да предам едно куфарче — каза Щайнер.

Почувства внезапно, че го наблюдават, и бързо се обърна.

Вратата на жилището зад него се бе отворила безшумно. Мършав мъж по риза бе застанал на прага. Щайнер остави куфарчето.

— Кого търсите? — попита мъжът. Щайнер го погледна. — Бернщайн не е тук — добави мъжът.

— Нося вещите на стария Зелигман — каза Щайнер. — Предполагам, че тук мога да намеря децата му. Аз присъствах на неговия край.

Мъжът го изгледа. След това извика:

— Можеш да го пуснеш Мориц!

Чу се дрънкане на верига, един ключ щракна в ключалката и вратата на Бернщайновото жилище се отвори.

Щайнер напрегна зрението си в полумрака.

— Но как… — каза той. — Невъзможно! Той е, разбира се, дядо Мориц!

На прага бе застанал Мориц Розентал. Държеше в едната си ръка дървена лъжица. Около раменете му бе наметнат шал.

— Аз съм — отговори той. — Но кой си ти? Щайнер ли? — каза внезапно той с радостна изненада. — Трябваше да предположа. Зрението ми положително отслабва. Знаех, че си във Виена. Кога се видяхме за последен път?

— Преди една година приблизително, дядо Мориц.

— В Прага ли?

— В Цюрих.

— Вярно, в затвора в Цюрих! Добри хора бяха там! Напоследък се обърках малко. Преди шест месеца бях в Швейцария. В Базел. Храната беше отлична; за нещастие нямаше цигари като в държавния затвор в Аскарно. В килията там имаше дори една камелия. Просто ми беше жал да си тръгна. Милано е нищо в сравнение с Локарно. — Той млъкна. — Влез, Щайнер! Спрели сме се като стари престъпници, които си разправят спомени в коридора.

Щайнер влезе. Жилището се състоеше от стая и кухня. Имаше два стола, една маса и два дюшека с одеяла.

По масата бяха разхвърляни разни инструменти. Между тях имаше няколко евтини часовника и една боядисана кутия с барокови ангели, които поддържаха старинен часовник със стрелка, върху която миниатюрна фигурка на Смъртта с коса в ръка се движеше насам-натам. На извита кука над огнището висеше кухненската лампа с оръфан бледозелен фитил. Голяма тенджера димеше върху желязното колело на примус.

— Тъкмо готвех нещо за децата — каза Мориц Розентал. — Намерих ги като мишки в капан. Бернщайн е в болница.

Трите деца на покойния Зелигман се бяха свили до огнището. Те не поглеждаха Щайнер, а гледаха към тенджерата. Най-голямото беше четиринайсетгодишно момче, най-малкото — седем-осемгодишно. Щайнер остави куфарчето.

— Ето куфара на татко ви — каза той.

Трите деца го погледнаха едновременно почти без да мръднат, едва обърнаха глави.

— Аз го видях — каза Щайнер. — Той говореше за вас…

Децата го гледаха, без да говорят. Очите им блестяха като лъскави кръгли черни камъни. Пламъкът на примуса светеше. Щайнер се чувстваше неудобно. Разбираше, че трябва да каже нещо любезно и човечно, но всичко, което му идваше на ум, изглеждаше изтъркано и фалшиво пред нещастието на трите мълчаливи деца.

— Какво има в куфара? — най-после попита най-голямото. Гласът му беше слаб, говореше бавно, студено и предпазливо.

— Не си спомням точно. Вещи на баща ви. И малко пари.

— Наши ли са сега тези неща?

— Разбира се. Затова ви ги донесох.

— Може ли да ги взема?

— То се знае — каза изненадано Щайнер.

Момчето се изправи. Беше слабо, мургаво, високо. То се приближи бавно към куфарчето, без да отделя поглед от Щайнер. Сграбчи го с бързо животинско движение и подскочи назад, сякаш се страхуваше, че Щайнер ще му отнеме плячката. Завлече веднага куфара в другата стая. Другите две деца го последваха, блъскайки се като едри черни котета.

Щайнер погледна дядо Мориц.

— Да — каза с облекчение той, — те знаят от известно време какво се е случило…

Мориц Розентал разбърка супата.

— Но това не ги трогва много. Видели са смъртта на майка си и на двама братя. Затова не се развълнуваха много сега. Нещо, което се повтаря често, не наранява толкова дълбоко.

— Или може би още по-дълбоко — каза Щайнер.

Мориц Розентал го погледна втренчено с потъналите си в бръчки очи.

— Не наранява, ако си много млад. Нито когато остарееш. Средната възраст е най-лоша.

— Да — каза Щайнер. — Тези проклети петдесет години между детинството и старостта са най-лоши.

Мориц Розентал кимна безстрастно.

— За мен те вече минаха. — Той захлупи тенджерата. — Намерихме им места — продължи той. — Майер ще вземе едно със себе си в Румъния. Второто ще отиде в сиропиталище в Локарно. Един мой познат оттук ще плаща за него. Най-голямото ще остане при Бернщайн…

— Знаят ли, че ще се разделят?

— Да. Но и това не ги тревожи много. Напротив. Дори се радват. — Розентал се обърна. — Щайнер — каза той, — аз го познавах от двайсет години. Как загина? Скочи ли?

— Да.

— Не го ли хвърлиха?

— Не. Аз бях очевидец.

— Научих за смъртта му в Прага. Там казваха, че го бутнали. Затова дойдох тук, да се погрижа за децата. Обещал му бях едно време, че ще се погрижа за тях. Млад беше още. Не повече от шейсет години. Не съм мислил, че ще има такъв край. При все че се бе побъркал малко след смъртта на Рашел. — Мориц Розентал погледна Щайнер. — Имаше много деца. Обичайно у евреите. Те обичат големи семейства, но сега не трябва да имат никакви.

Той се зави по-плътно с шала, сякаш му бе студено, и изведнъж доби много уморен и състарен израз. Щайнер извади кутия цигари.

— Откога си тук, дядо Мориц? — попита той.

— От три дни. Заловиха ме вече един път на границата. Прехвърлих я с твой познат. Той ми говори за теб. Казва се Керн.

— Керн ли? Познавам го. Къде е той?

— Някъде във Виена. Не зная точно къде.

Щайнер стана.

— Тръгвам да го търся. Довиждане, дядо Мориц, стари скитнико, бог знае кога ще се срещнем пак.

Той отиде в спалнята, за да се сбогува с децата. Те бяха седнали на единия дюшек, разхвърляли пред себе си съдържанието на куфарчето. Кълбетата бяха грижливо наредени в малка купчина, зад тях бяха връзките за обувки, портмонето с шилингите и няколко кутийки с ибришими. Ризите, обувките, костюмът и другите вещи на стария Зелигман още бяха в куфарчето. Най-голямото момче вдигна глава при влизането на Щайнер и Мориц Розентал. То скри инстинктивно с ръка пръснатите по дюшека предмети. Щайнер спря.

Момчето погледна Мориц Розентал. Бузите му пламтяха. Очите блестяха.

— Ако ги продадем — каза възбудено то, посочвайки вещите в куфара, — ще спечелим още трийсетина шилинга. Тогава можем да вложим всичките пари в материали — памучно рипсено кадифе, шведска кожа или чорапи. От тях се печели повече. Ще започна още утре. Ще започна в седем часа сутринта.

— Чудесно! — Мориц Розентал го погали по главата. — Започни утре в седем часа!

— Тогава няма защо Валтер да ходи в Румъния — каза момчето — и ще може да ми помага. Ние ще се оправяме с него. Само Макс ще трябва да замине.

Трите деца погледнаха Мориц Розентал; Макс, най-малкият, кимна. Това решение му се стори справедливо.

— Ще видим. Пак ще поприказваме по този въпрос.

Мориц Розентал придружи Щайнер до вратата.

— Нямат време за страдание — каза той. — Премного нищета, Щайнер.

Щайнер кимна.

— Надявам се, че няма да заловят веднага момчето.

Мориц Розентал поклати отрицателно глава.

— То ще се пази. Научило е вече много нещо. От малки се учим.

 

 

Щайнер отиде в кафене „Шперлер“. Отдавна не бе ходил там. Откакто имаше фалшив паспорт, отбягваше да посещава заведения, където го познаваха от по-рано. Керн седеше на стол до стената. Сложил бе крака върху куфарчето си, облегнал бе глава назад и бе заспал.

Щайнер седна предпазливо до него. Не искаше да го буди.

„Изглежда малко по-възрастен — помисли си той. — По-възрастен и по-зрял…“

Огледа заведението. До вратата се бе настанил околийският съдия Епщайн с две книги и бутилка вода на масата пред него. Седеше сам, недоволен; пред него нямаше неспокоен клиент с петдесет гроша в ръката.

Щайнер се огледа; клиентелата на Епщайн навярно беше отнета от съперника му, адвоката Зилбер. Но Зилбер не беше тук.

Келнерът дойде, без да е повикан. Лицето му сияеше.

— Пак ли дойдохте? — попита приятелски той.

— Помниш ли ме?

— Разбира се. Много се безпокоях за вас. Полицията стана по-ловка. Коняк ли ще искате пак, господине?

— Да. Какво стана с адвокат Зилбер?

— Отсъства, господине. Арестуваха го и го изгониха.

— Аха! Идвал ли е господин Черников напоследък?

— Не е идвал тази седмица.

Келнерът донесе коняка и сложи подноса на масата.

В същия миг Керн отвори очи. Примигна, после скочи.

— Щайнер!

— Ето! — отвърна Щайнер равнодушно. — Изпий този коняк; няма нищо по-освежително от алкохола, когато се пробуждаш от сън.

Керн изпи коняка.

— Два пъти вече идвах да те търся — каза той.

Щайнер се усмихна.

— Търсиш ме с крака върху куфара! Сигурно няма къде да нощуваш, нали?

— Вярно е.

— Можеш да дойдеш при мен.

— Наистина ли? Това е чудесно! Досега имах стая при едно еврейско семейство, но днес трябва да напусна. Страхуват се да задържат някого за повече от два дни.

— У мен няма да се страхуваш. Аз живея извън града. Може да тръгнем веднага. Изглежда, че ти се спи.

— Да — каза Керн. — Уморен съм. Сам не зная от какво.

Щайнер повика келнера, който изтича като стар и опитен боен кон при звука на тръбата.

— Благодаря — каза той още преди Щайнер да плати. — Хиляди благодарности, господине.

После погледна бакшиша. Смаяно замънка:

— Целувам ви ръка с най-смирени благодарности, господин графе.

 

 

— Трябва да отидем в Пратера — каза Щайнер, когато излязоха.

— Готов съм да отида където кажеш — отговори Керн. — Чувствам се чудесно.

— Ще вземем тролея. По-добре ще е, защото си с куфар. Пак тоалетна вода и сапун ли?

Керн кимна.

— Аз междувременно си промених името, но ти можеш да ме наричаш Щайнер. Запазвам го като артистично име. И винаги мога да кажа, че ми е псевдоним. Или пък че другото е псевдоним. Според случая.

— Какъв си сега?

Щайнер се изсмя.

— Бях заместник-келнер за известно време. Но когато истинският келнер си дойде от болницата, трябваше да напусна. Сега съм помощник в увеселителното предприятие на Поцлох. Управител на спортно стрелбище и гадател. Какви са твоите планове?

— Никакви.

— Ще се опитам да ти намеря работа при нас. От време на време трябват помощници. Ще поприказвам утре със стария Поцлох. Предимството е, че полицията не се занимава с хората в Пратера. Не си длъжен да се регистрираш.

— Господи! — каза Керн. — Това е чудесно! Бих искал да остана известно време във Виена.

— Нима? — Щайнер го погледна косо. — Наистина ли?

— Да.

Излязоха и тръгнаха през тъмния Пратер. Щайнер спря пред един цигански фургон, малко настрана от другите шатри. Отключи вратата и запали лампата.

— Ето ни, момко! Сега ни остава да ти приготвим легло.

Той измъкна от ъгъла две одеяла и вехт дюшек и ги постла на пода до своето легло.

— Обзалагам се, че си гладен, а?

— И аз не знам.

— В малката кухня има хляб, масло и салам. Приготви един сандвич и за мен.

Някой почука тихо на вратата. Керн остави ножчето си и се ослуша, втренчил поглед в прозореца. Щайнер се изсмя.

— Старият страх, а, синко? Болест, от която няма да се отървем. Влез, Лило — каза той.

Влезе стройна жена и се спря до вратата.

— Имам гост — каза Щайнер. — Лудвиг Керн, млад, но вече опитен изгнаник. Ще остане тук. Ще ни свариш ли кафе, Лило?

— Да.

Жената извади спиртник, запали го, сложи кафениче с вода и започна да мели кафе. Вършеше всичко това с внимание, безшумно, с бавни и изискани движения.

— Мислех, че отдавна си заспала, Лило — каза Щайнер.

— Не мога да спя.

Жената имаше дълбок, тъжен глас. Лицето й беше с правилни черти, а черната й коса бе вчесана на път. Приличаше на италианка, но говореше немски с подчертано славянско произношение.

Керн беше седнал на счупен плетен стол. Беше уморен, унесен, така не се бе чувствал отдавна. Чувстваше се защитен.

— Възглавница — каза Щайнер. — Трябва ни само една възглавница.

— Няма значение — каза Керн. — Мога да сгъна палтото си или да извадя малко бельо от куфара.

— Аз имам възглавница — каза жената.

Тя остави кафето да възври, после стана и излезе все така безшумно като призрак.

— Ела да хапнеш — каза Щайнер, като наля кафето в две сини чаши без дръжка.

Започнаха да ядат хляб и салам. Жената се върна с възглавница. Остави я на леглото на Керн и седна до масата.

— Не искаш ли кафе, Лило? — попита Щайнер.

Тя поклати глава. Наблюдаваше мълчаливо как двамата мъже ядат и пият. Щайнер стана.

— Време е за спане. Уморен си, синко, нали?

— Да, пак ми се приспа.

Щайнер погали косите на жената.

— Иди да спиш и ти, Лило…

— Да. — Тя стана послушно. — Лека нощ.

 

 

Керн и Щайнер си легнаха. Щайнер загаси лампата.

— Знаеш ли — каза най-после той в топлия мрак, — човек трябва да живее така, сякаш никога няма да се върне.

— Да — отговори Керн. — Това никак не ми е трудно.

Щайнер запали цигара и запуши бавно. Червеникавата точица светлина проблясваше все по-ярко при всяко ново вдишване на дима.

— Искаш ли и ти една цигара? — попита той. — Имат съвършено друг вкус в тъмнината.

— Да. — Керн напипа ръката на Щайнер, която му подаваше кутията с цигари и кибрита.

— Как прекара в Прага? — попита Щайнер.

— Добре. — Керн помълча малко, като пушеше. Най-после каза: — Там срещнах интересна жена.

— Това ли те накара да се върнеш във Виена?

— Не съвсем. Но и тя е във Виена.

Щайнер се усмихна в тъмнината.

— Помни, че си скитник, момко! Скитниците не трябва да имат приключения, които ще разбият сърцата им, когато им се наложи да заминат.

Керн не отговори.

— Не казвам нищо против приключенията — добави Щайнер. — Нито против сърцето. А още по-малко казвам нещо против тези, които ни подаряват мъничко топлота по пътя. Говоря против самите нас може би. Защото вземаме… А не сме в състояние да дадем кой знае какво в замяна.

— Смятам, че изобщо не мога да дам нещо в замяна. — Керн изведнъж се почувства страшно обезсърчен. Какво имаше той всъщност? И какво би могъл да даде на Рут? Само чувствата си, а това му се струваше почти нищо. Той беше млад невежа и нищо повече.

— Нищо е по-добро от малко, момко — каза успокоително Щайнер. — Защото е почти всичко.

— Зависи за кого…

Щайнер се усмихна.

— Не се тревожи, момко! Щом сърцето ти казва нещо, значи е истинско. Хвърляй се в него! Но не наполовина.

Той угаси цигарата си.

— Лека нощ. Утре ще отидем да видим Поцлох…

— Благодаря. Сигурен съм, че ще спя добре тук.

Керн загаси цигарата и зарови глава във възглавницата на непознатата жена. Все още беше обезсърчен, но почти щастлив едновременно.