Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (14)

Глава четиринайсета

Точно когато Керн хвърляше последните кибритени клечки нагоре, една ръка хвана рамото му.

— Какво има?

Той трепна, обърна се и видя униформа.

— Нищо — заекна Керн. — Извинете. Това беше само глупава игра, нищо повече.

Полицаят го изгледа внимателно. Не беше същият, който го бе арестувал в дома на Амерс. Керн погледна тревожно към прозореца. Рут не се виждаше вече. Може би не бе забелязала нищо, навън беше много тъмно.

— Наистина се извинявам — каза весело той и се опита да се усмихне безгрижно. — Играех си. Сам виждате, че в това не може да има никаква вреда. Няколко клечки кибрит, с които се опитвах да запаля цигара. Понеже не можех да я запаля, драснах пет-шест клечки наведнъж и за малко да си изгоря пръстите.

Той се засмя, махна с ръка и се приготви да тръгне. Но полицаят не го пусна.

— Още една минута. Вие не сте швейцарец, нали?

— Защо мислите така?

— Личи си по говора ви. Защо лъжете?

— Не лъжа — отговори Керн. — Просто исках да разбера как отгатнахте веднага.

Полицаят го погледна недоверчиво.

— Може би ще трябва… — промълви той и извади батерийката си. И каза внезапно, със съвършено различен тон: — Слушайте, познавате ли хер Амерс?

— Не съм чувал това име — отвърна Керн колкото може по-спокойно.

— Къде живеете?

— Пристигнах тази сутрин. И мислех да си потърся хотел. Можете ли да ми препоръчате нещо не много скъпо?

— Най-напред ще дойдете с мен. От хер Амерс има официално оплакване срещу лице, което прилича напълно на вас. Най-напред ще проверим тази работа.

Керн тръгна. Той се проклинаше, че не е бил по-внимателен. Полицаят сигурно бе обут с гумени обувки.

Керн бе прекарал една спокойна седмица и сигурно оттам дойде бедата. Започнал бе да се чувства в безопасност. Огледа се бегло, за да види има ли възможност да избяга, но пътят им беше много къс: само след няколко минути стигнаха в участъка.

Полицаят, който го бе изпуснал първия път, пишеше на една маса. Керн се обнадежди.

— Този ли е? — попита полицаят, който го беше въвел.

Първият полицай хвърли бърз поглед към Керн.

— Възможно е. Не съм сигурен. Много тъмно беше.

— Ще отида да повикам Амерс тогава. Той ще го познае.

И излезе.

— Мислех, моето момче — каза първият полицай, — че си заминал отдавна. Работите няма да минат леко сега. Амерс е направил оплакване.

— Не мога ли да избягам пак? — попита бързо Керн. — Знаете, че…

— Немислимо. Единственият изход е през чакалнята, а вашият приятел телефонира оттам… не можете да избягате. Освен това сте попаднали в ръцете на най-безмилостния от нас, който се стреми към повишение.

— Проклятие!

— Да. Защото избягахте веднъж. Трябваше да направя доклад за бягството ви, защото знаех, че Амерс ще разрови тази работа.

— Исусе! — каза Керн и направи стъпка назад.

— Можете да кажете дори и Исусе Христе — забеляза полицаят. — Но това няма да ви помогне този път. Ще получите две седмици.

След няколко минути влезе Амерс. Беше запъхтян от бързане. Острата му брадичка лъщеше.

— Разбира се, че е същият! — каза той. — Безсрамен мошеник.

Керн го погледна.

— Този път няма да се измъкне от ръцете ми, нали? — попита Амерс.

— Не, няма да може — съгласи се полицаят.

— Божията мелница мели бавно — издекламира мазно Амерс, — но много ситно. А стомна, която ходи често за вода, най-после се счупва.

— Знаете ли, че имате рак на черния дроб? — прекъсна го Керн. Той почти не разбираше какво казва, нито знаеше как му бе хрумнала тази мисъл. Просто бе обезумял от ярост и без да съзнава напълно ясно нещастието си, бе насочил всичките си мисли към единствената цел да засегне по някакъв начин Амерс.

Не можеше да го удари, защото така би увеличил наказанието си.

— Какво? — попита зяпнал от учудване Амерс.

— Типичен случай на рак на черния дроб. — Керн видя, че ударът е попаднал на място. И продължи. — След година ще започнат непоносими болки. Ще имате ужасна смърт. И никой не ще може да ви помогне. С нищо.

— Какво, какво…

— Мелницата на боговете… — изсъска Керн. — Какво казахте? Мели бавно, много бавно.

— Господин полицай — каза Амерс, — моля за закрила от този човек.

— Напишете си завещанието — прекъсна го Керн. — Нищо друго не ви остава. Ще бъдете разяден отвътре.

— Господин полицай — започна Амерс, като се оглеждаше и търсеше закрила, — вие сте длъжен да ме защитите от тези обиди.

Първият полицай го погледна с любопитство.

— До този момент още не ви е оскърбил — каза най-после той. — Засега изказва само една лекарска диагноза.

— Моля това да се впише в доклада — изкряска Амерс.

— Погледнете само — започна пак Керн, посочвайки с пръст Амерс, който подскочи назад като че бе видял змия. — Оловносива кожа при вълнение, пожълтели склери на очите — непогрешими признаци. Кандидат за онзи свят. Единственото, което може да сторите, е да се помолите за него.

— Кандидат за онзи свят! — изрева Амерс. — Впишете в доклада, че е казал кандидат за онзи свят.

— И кандидат за онзи свят не е обида — обясни първият полицай с видимо задоволство. — Не може да направите никакво сериозно оплакване по този повод. Всички сме кандидати за онзи свят.

— Черният дроб вече гние в живото ви тяло. — Керн видя, че Амерс пребледнява изведнъж. И пристъпи към него. Амерс отстъпи назад, сякаш бягаше от сатаната. — Отначало не се забелязва нищо — обясни Керн с тържествуваща ярост. — Едва ли може да се постави диагноза. Признаците се проявяват ясно, когато вече е много късно. Рак на черния дроб, най-бавната и най-ужасна смърт.

Амерс гледаше Керн, без да може да му отговори. Неволно притисна ръка в областта на черния дроб.

— Млъквайте вече! — изкряска с внезапна строгост вторият полицай. — Стига толкова! Седнете ей там и отговаряйте на въпросите ми. Откога сте в Швейцария?

 

 

На другата сутрин Керн бе изправен пред околийския съд. Съдията беше пълничък възрастен мъж с кръгло румено лице. Беше много човечен, но не можеше да му помогне. Законът беше ясен.

— Защо не се явихте в полицията, след като сте минал нелегално границата? — попита той.

— Защото щяха да ме изгонят веднага — отвърна уморено Керн.

— Естествено.

— А и в съседната държава би трябвало да се явя незабавно в най-близкия полицейски участък, ако не желая да наруша и тамошните закони. Тогава те пък щяха да ме върнат в Швейцария. От Швейцария ще ме изпратят пак оттатък. И пак обратно в Швейцария. Бих умрял постепенно от глад, движейки се от една митница до друга или лутайки се постоянно между участъците в двете страни. Какво друго ни е останало, освен да нарушаваме законите?

Съдията вдигна рамене.

— Не мога да ви помогна. Длъжен съм да ви осъдя. Най-малкото наказание е четиринайсет дни затвор. Такъв е законът. Създаден е, за да не позволи страната ни да бъде наводнена от бежанци.

— Зная.

Съдията погледна документите си.

— Мога да сторя само едно: да направя предложение пред по-горната инстанция да бъдете задържан в арест, а не с присъда в затвор.

— Много ви благодаря — каза Керн, — но това ми е безразлично.

— Съвсем не е безразлично — обясни оживено съдията. — Напротив, това е от голямо значение за вашите граждански права. Ако сте просто арестуван, няма да имате записана присъда. Може и да не ви е минало през ума.

Керн погледна добродушния и неподозиращ измеренията на трагедията му човек. После каза:

— Граждански права ли? Какво ще правя с тях? Аз нямам никакви граждански права. В очите на обществото аз съм сянка, призрак, мъртвец. Какво общо имам аз с гражданските права?

Съдията помълча известно време и най-после каза:

— Но все ще трябва да получите един ден някакви документи. Може би ще подадете молба чрез германското консулство да ви се издадат документи за самоличност.

— Това беше сторено преди година от един чехословашки съд. Молбата бе отхвърлена. Ние не съществуваме вече за Германия, а за другите държави сме само полицейска плячка.

Съдията поклати глава.

— Нима обществото на народите не се е погрижило досега за вас? Вие сте хиляди и съществуването ви трябва да се уреди по някакъв начин.

— Обществото на народите разисква две години дали трябва да ни даде документи за самоличност — отговори търпеливо Керн. — Всяка представена там страна се опитва да ни отхвърли към друга. Това ще продължава вероятно още няколко години.

— А дотогава…

— Дотогава… сам виждате.

— Но, боже мой — каза неочаквано и безпомощно съдията с мекия си швейцарски говор. — Това е ужасен проблем! Какво ще правите?

— Не зная какво ще правим ние, бежанците, изобщо. По-важно е какво ще правя аз.

Съдията изтри с ръка лъскавото си лице и погледна Керн.

— Аз имам син — каза той, — който е почти на вашата възраст. Ако би трябвало да си го представя гонен отвсякъде, без никаква друга вина, освен тази, че се е родил…

— Аз имам баща — каза Керн. — Ако можеше да го видите…

Той погледна към прозореца. Есенното слънце бе огряло спокойно една ябълка, натежала от плод. Навън беше свободата. Навън беше Рут.

— Бих желал да запитам нещо — каза след кратко мълчание съдията. — То не е във връзка с делото ви. Но бих желал все пак да ви задам този въпрос. Вярвате ли още в нещо?

— Да, вярвам в свещения егоизъм. В безсърдечието. В лъжите. В безчовечността.

— От това именно се страхувах. Какво друго може да се очаква?

— И не само в това — отговори спокойно Керн. — Вярвам и в добротата и в другарството, в любовта и съпричастността. Срещал съм ги много по-често от всеки друг, който води спокоен живот.

Съдията стана и заобиколи тежко стола си, за да се озове пред Керн. После промълви:

— Радвам се да чуя тези думи, бих искал да направя нещо за вас!

— Не можете да направите нищо — каза Керн. — И аз съм научил вече нещичко от законите, а имам и приятел, който е специалист в това отношение. Изпратете ме в затвора.

— Ще ви задържа за разследване и ще изпратя делото на по-горна инстанция.

— Ако има изгледи за намаление на наказанието — добре. Но ако ще бъде удължено, предпочитам да отида в затвора.

— Ще се погрижа да няма забавяне.

Съдията извади дебел портфейл от джоба си.

— Мога да ви помогна само по този начин — каза неуверено той и извади една сгъната банкнота. — Безкрайно съжалявам, че не мога да сторя нищо повече за вас.

Керн взе парите.

— Това е единствената истинска помощ — отговори той и си помисли: „Двайсет франка. Какво щастие! Ще стигнат на Рут до границата“.

 

 

Керн не посмя да й пише. Страхуваше се по този начин да не открият, че и тя е тук, и да я арестуват. Може би щяха да й кажат само да напусне страната или пък, ако е по̀ късметлийка, да я изгонят от болницата.

Първата вечер беше нещастен, неспокоен и не можа да заспи. Представяше си Рут, легнала в болничното легло, и се пробуди, сънувайки, че я погребват. Сетне се сгуши на нара, обви коленете с ръцете си и остана дълго така. Решил бе да не се поддаде на страха, като същевременно чувстваше, че това безпокойство може да се окаже по-силно от него. „Нощни страхове — помисли си. — Дневните страхове имат разумна основа, но нощните са безгранични.“

Той стана и се заразхожда назад-напред в малката килия, като вдишваше дълбоко. После съблече сакото си и се залови да прави гимнастика. „Не трябва да губя самообладание — помисли си, — иначе е свършено с мен. А трябва да бъда здрав.“ Продължи гимнастическите упражнения и успя най-после да съсредоточи вниманието си върху тях. После си спомни вечерта във виенския участък и студента, който го бе учил на бокс. Усмихна се тъжно и си каза: „Ако не беше този младеж, не бих се държал с Амерс така, както се държах днес. Ако не беше той, ако не беше Щайнер… Ако не беше целият този суров живот… И аз искам да стана суров. Но не за да повалям, а за да се отбранявам.“

Започна да размахва юмруци, като пристъпваше леко на пръсти, нанесе силен удар с десницата си в тъмнината, като се хвърли с цялото си тяло, после още два удара, десен и ляв, два кратки удара, и призрачният образ на Амерс с бялата брадичка се появи внезапно пред него, придавайки на борбата оживление и смисъл. Удряше го по главата и ушите с бързи и тежки удари, удари го съкрушително по сърцето, след това безмилостно под лъжичката, по болния от рак черен дроб. Стори му се, че чува как Амерс пада с охкане на пода. Но това не стигаше. Задъхан от вълнение, Керн караше призрачния си враг да се изправя отново и го удряше систематично, оставяйки за най-накрая, като особена наслада, двата тежки удара по черния дроб. Щом се развидели, той беше толкова изтощен, че се хвърли на леглото и заспа веднага, прогонил всички нощни страхове.

 

 

След два дни д-р Беер влезе в килията му. Керн скочи веднага.

— Как е?

— Добре, болестта се развива нормално.

Керн въздъхна с облекчение. После попита:

— Как разбрахте, че съм тук?

— Много лесно. Вие престанахте да идвате при мен. Следователно беше ясно, че сте тук.

— Правилно. Знае ли и тя?

— Да. Когато снощи не сте се явили в ролята си на Прометей, обърнала всичко наопаки, за да влезе във връзка с мен. След час вече знаехме с положителност, че сте тук. Тази глупост с кибритените клечки се оказа фатална.

— Да. Човек мисли понякога, че е много хитър, и тъкмо тогава върши най-голямата глупост. Засега ме осъдиха на четиринайсет дни, но вероятно ще изляза след дванайсет. Ще оздравее ли тя дотогава?

— Не. Или най-малкото, няма да е в състояние да пътува. Мисля, че трябва да я оставим колкото е възможно по-дълго в болницата.

— Разбира се. — Керн помисли малко. — В такъв случай ще трябва да я дочакам в Женева. При всяко положение не бих могъл да я взема със себе си, защото ще бъда изгонен, разбира се.

Беер извади от джоба си едно писмо.

— Донесох ви нещо.

Керн грабна нетърпеливо плика, но го прибра в джоба си без да го отвори.

— Можете да го прочетете още сега — каза Беер. — Аз не бързам.

— Не, ще го прочета по-късно.

— Аз ще се върна в болницата. Ще й кажа, че съм ви видял. Искате ли да й занеса нещо? — Беер извади от джоба си писалка и хартия. — Донесох ги за вас.

— Благодаря. Много ви благодаря. — Керн написа набързо писмото: много е добре. Рут трябва по-бързо да оздравее. Ако го изгонят пръв, ще я дочака в Женева. Всеки ден в дванайсет часа пред централната поща. Беер ще й разкаже подробности.

Той постави в плика дадената му от съдията двайсетфранкова банкнота, залепи го и го подаде на лекаря.

— Ето.

— Не искате ли да прочетете писмото й още сега? — попита Беер.

— Не. Не бързам. Нямам никаква друга работа през целия ден.

Беер го погледна учудено. После прибра подадения плик в джоба си.

— Добре. Ще дойда да ви видя пак след два дни.

— Сигурен ли сте?

— Защо да не съм сигурен? — засмя се Беер.

— Да, имате право. Всичко е уредено засега. През следващите дванайсет дни не могат да настъпят никакви изненади. Това е наистина утешителна мисъл.

След като Беер си отиде, Керн извади писмото на Рут. Толкова леко листче хартия с няколко реда на него, помисли си той, а какво щастие! Остави писмото на крайчеца на нара и поднови упражненията си по бокс. Повали отново Амерс и го удари два пъти в бъбреците. „Няма да го оставим да ни повали!“, каза Керн на писмото и удари с дясната си ръка Амерс в брадата и го стовари на пода. След това си почина за минута, продължавайки разговора си с писмото. Едва следобед, почти на мръкване, той го отвори и прочете първите редове.

На всеки час прочиташе по малко. Докато се стъмни съвсем, беше стигнал вече до подписа. Писмото беше свидетелство за опасенията на Рут, любовта и смелостта й. След това скочи, за да продължи борбата си с Амерс. Трябва да се признае, че в тази борба нямаше спортсменство. Амерс получаваше удари по ушите, ритници и най-после и брадата му дори бе изскубана изцяло.

 

 

Щайнер беше събрал багажа си. Искаше да мине във Франция, в Австрия ставаше опасно, аншлусът с Германия беше вече въпрос на дни. А Пратерът и предприятието на директора Поцлох се готвеха за дългия зимен сън.

Поцлох улови Щайнер за ръка.

— Ние, пътешествениците, сме свикнали с раздялата. Защото знаем, че все ще се срещнем някъде отново.

— Разбира се.

— Добре. — Поцлох намести очилата си. — Приятно зимуване тогава. Аз ненавиждам прощални разнежвания.

— Както и аз — отговори Щайнер.

— Знаете ли — примигна Поцлох, — това е просто въпрос на навик. Когато човек се е срещал и разделял като мен с толкова много хора, свиква с всичко. Като че отивате от стрелбището при въртележките.

— Прекрасно сравнение. От стрелбището към въртележките… И от въртележките към стрелбището… Великолепно сравнение!

Поцлох се усмихна на тази похвала.

— Между нас казано, Щайнер, знаете ли кое е най-ужасното нещо? Най-ужасното е, че в края на краищата всичко става навик. — Той бутна пак очилата на носа си. — И така наречените възторзи дори.

— И войната дори — каза Щайнер.

— И страданието. И смъртта. Познавам човек, който загуби четири жени в разстояние на десет години. Сега има пета, която се е разболяла. Излишно е да ви казвам, че той търси вече шеста. Въпрос на навик.

— Освен когато се отнася за собствената ни смърт.

Поцлох прогони тази мисъл и махна с ръка.

— Човек никога не вярва истински в нея, Щайнер. Дори по време на война. Иначе не би имало войни. Всеки мисли, че ще се отърве някак. Прав ли съм?

Той наведе глава на една страна и погледна Щайнер. Щайнер кимна весело. Поцлох подаде отново ръка.

— Довиждане, значи. Трябва да отида до стрелбището, за да видя дали са опаковали добре сребърния сервиз.

— Довиждане. Аз пък ще отида до въртележките.

Поцлох се усмихна и си тръгна.

 

 

Щайнер тръгна към фургона. Изсъхналите листа шумяха под стъпките му. Нощта висеше безмълвно и равнодушно над гората. Откъм стрелбището се чуваше звънтенето на чуковете. Няколко лампи се люлееха покрай полуразглобената въртележка.

Щайнер отиваше да се сбогува с Лило. Тя щеше да остане във Виена. Нейните документи за самоличност и разрешително за работа бяха валидни само за Австрия. Но тя не би тръгнала с него, дори да беше възможно.

С Щайнер бяха случайни другари, събрани по волята на съдбата — и двамата знаеха това.

Лило нареждаше трапезата в циганския фургон. Тя се обърна, щом го видя, и каза:

— Имаш писмо.

Щайнер го взе и погледна марките.

— От Швейцария е. Предполагам, че е от нашето момче.

Той скъса плика, прочете писмото и каза:

— Рут е в болница.

— Какво й е? — попита Лило.

— Възпаление на дробовете. Но изглежда, че не е нещо сериозно. Били в Муртен. Малкият й давал всяка вечер светлинни знаци през прозореца. Ще ги срещна може би, ако мина през Швейцария.

Щайнер прибра писмото във вътрешния си джоб.

— Надявам се, че малкият ще съумее да нареди работите, за да се намерят отново.

— Ще успее — каза Лило. — Много е научил вече.

— Да, но все пак.

Щайнер искаше да обясни на Лило, че ще е трудно за Керн, когато Рут бъде изписана от болницата и изпратена под стража до границата. После се досети, че самите те се виждат тази вечер за последен път и ще е по-добре да не говори за хора, които се надяват да останат завинаги заедно или поне да се срещнат пак.

Той отиде към прозорчето и погледна навън. Работниците опаковаха под светлината на карбидни лампи лебедите, конете и жирафите от въртележката и ги завиваха в сиви платнища. Животните бяха изправени или положени на земята като че някаква бомба неочаквано бе разрушила щастливия им съвместен живот. Двама работници седяха в една откачена гондола и пиеха бира направо от бутилките. Бяха захвърлили палтата и шапките си на рогата на един бял елен, облегнат до някакъв сандък с широко разтворени крака, сковани сякаш във вечен бяг.

— Ела — обади се Лило зад него. — Вечерята е готова. Приготвих ти пирожки.

Щайнер се обърна и я прегърна.

— Вечеря! — каза той. — Пирожки! За скитници като нас съвместното хранене замества домашното огнище и родината, нали?

— Има и нещо друго. Но ти не го знаеш. — Тя помълча. — Не го знаеш, защото не можеш да плачеш и не разбираш какво значи да тъгуваш заедно с някого.

— Права си. Не зная — отговори Щайнер. — Ние не сме тъгували често, Лило.

— Не. Ти не си тъгувал. Ти си или сърдит, или равнодушен, смееш се или си обзет от онова, което наричаш смелост. Но то не е смелост.

— А какво е, Лило?

— То е само страх да се отдадеш на чувства. Страх от сълзи, страх, че няма да приличаш на мъж. Мъжете в Русия плачат, но това не им пречи да са храбри мъже. Ти никога не си разкрил сърцето си.

— Не — каза Щайнер.

— Какво чакаш?

— Не зная. И не искам да зная.

Лило го погледна внимателно.

— Ела да ядем — каза най-после тя. — Ще ти дам хляб и сол, както правим в Русия, и ще те прекръстя, преди да тръгнеш. О, неотменна мъка! Сигурно ще ми се смееш.

— Не, няма да се смея.

Тя остави чинията с пирожки на масата.

— Седни при мен, Лило.

Лило поклати глава.

— Днес ще ядеш сам. Аз ще ти прислужвам и ще ти подавам яденето. Това е последната ти вечеря тук.

Тя остана права, като му подаваше пирожките, хляба, месото и краставичките. Наблюдаваше го как се храни и му приготви мълчаливо чай. Движеше се безшумно в малкия фургон с едри крачки като пантера, вече свикнала с тясната си клетка. Наряза му месото с нежните си, изгорели от слънцето ръце, а лицето й имаше сериозно и загадъчно изражение. На Щайнер изведнъж му се стори, че вижда пред себе си образ от Стария завет.

Той стана и си взе багажа. Тъй като вече имаше паспорт, бе сменил раницата си с чанта. Отвори вратата, слезе по стъпалата и остави чантата си отвън. После се върна.

Лило седеше до масата, облегнала глава на ръката си. Очите й бяха пусти, сякаш не виждаха нищо, сякаш тя бе останала вече сама. Щайнер отиде до нея.

— Лило…

Тя се раздвижи и го погледна. Изразът в очите й се промени.

— Лошо нещо е заминаването — каза той.

Тя кимна и го прегърна.

— Без теб ще бъда наистина съвсем сама.

— Къде ще отидеш?

— Не съм решила още.

— Ти си в безопасност в Австрия. Дори ако дойдат германците.

— Да.

Тя го погледна настойчиво. Очите й бяха дълбоки, блестяха.

— Лошо е, Лило — прошепна Щайнер.

— Да.

— Знаеш ли защо?

— Зная, както и ти знаеш защо е лошо за мен.

Те продължиха да се гледат.

— Странно — каза Щайнер, — че ни разделя само малко време и живот. Всичко друго ни свързва.

— Цяла вечност, Щайнер — отвърна тихо Лило, — цяла вечност и целият ни живот…

Щайнер кимна. Лило скри лице в ръцете си и изрече няколко думи на руски. После му подаде парче хляб с малко сол.

— Изяж го, щом тръгнеш. За да можеш да намериш хляб без грижи в чуждите страни. А сега сбогом.

Щайнер се наведе да я целуне. Но когато я погледна, не дръзна да го стори.

— Тръгвай — каза тихо тя. — Тръгвай…

Той тръгна през гората. След малко се обърна. Палатките бяха изчезнали в нощта, където нямаше нищо друго, освен безкраен шепнещ мрак, а в светлото правоъгълниче на далечна отворена врата — малка фигурка, която не махаше с ръка за сбогом.