Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (5)

Глава пета

Керн седеше на оградата на старите еврейски гробища и броеше парите си под осветлението на една улична лампа. Цял ден бе продавал в околността на планината Светия кръст. Кварталът беше беден, но Керн знаеше, че бедността внушава на хората милосърдие, а не желание да повикат полицията. Спечелил бе трийсет и осем крони, денят беше добър.

Той прибра парите в джоба си и се опита да разчете имената по изтърканите от времето надгробни паметници, като се облегна равнодушно до стената.

— Равин Израел Льов — каза гласно той, — умрял преди много години, сигурно учен мъж навремето си, а сега само шепа пръст и кости тук. Какво мислиш, че би трябвало да сторя? Да се прибера вкъщи доволен или да продължа работа и да се опитам да увелича печалбата си до петдесет крони? — Той извади една монета от пет крони. — Не те ли интересува, старче? Добре, тогава! Да зададем въпроса на емигрантската богиня — случайността. Ези ще значи да бъда доволен, а тура — да продължа да продавам. — Той хвърли монетата във въздуха и се опита да я улови. Но тя се изплъзна от ръката му и падна на гроба. Керн се покатери по стената и я прибра внимателно. — Тура, и то върху гроба ти! Ти ми даваш личния си съвет, рави! Да вървим!

Приближи се до най-близката къща, сякаш се готвеше да щурмува крепост.

На партера не се обади никой. Керн почака малко, после се изкачи по стълбите. На втория етаж едно хубаво слугинче отвори вратата, надзърна в пощенската кутия, намръщи се и затвори, без да продума.

Керн продължи до третия етаж. След повторното позвъняване вратата бе отворена от мъж с разкопчано сако. Керн още не бе заговорил, когато мъжът го прекъсна възмутено:

— Тоалетна вода ли? Парфюми? Какво безобразие! Не можеш ли да четеш, човече! На мен ли, околийския представител на тоалетните артикули „Лео“, ще се опитваш да продаваш глупостите си? Махай се!

Той блъсна вратата. Керн драсна кибрит и погледна месинговата плочка на вратата. Вярно беше: Йозеф Шимек беше търговец на едро на парфюми, тоалетни води и сапуни.

Керн поклати глава.

— Рави Израел Льов — промълви той, — какво значи това? Възможно ли е да не сме се разбрали?

Той позвъни отново на четвъртия етаж. Отвори му любезна пълничка жена.

— Влизайте — каза тя, щом го видя. — Германец сте, нали? Бежанец? Влизайте!

Керн я последва в кухнята.

— Седнете — каза жената. — Сигурна съм, че сте уморен.

— Не много.

За пръв път, откакто бе дошъл в Прага, му предлагаха да седне. Той се възползва веднага от редкия случай и седна. „Извинявай, рави — каза си той, — избързах. Извинявай, рави Израел, млад съм.“ След това изложи стоката си.

Дебелата жена беше седнала удобно срещу него със скръстени на стомаха ръце и го наблюдаваше.

— Парфюм ли е това? — попита тя, като посочи едно малко флаконче.

— Да. — Керн всъщност очакваше, че тя ще се заинтересува от сапуна. Той вдигна флакончето като скъпоценен накит. — Това е прочутият парфюм „Фар“. Производство на дружество „Керн“. Нещо съвсем необикновено. Не като водата на дружество „Лео“, чийто представител е хер Шимек.

— Добре, добре…

Керн отвори флакончето и й го подаде да го помирише. След това извади стъклената игла и я потърка на ръката й.

— Опитайте сама.

Жената помириса ръката си и кимна.

— Хубаво мирише. Но нямате ли нещо друго, освен тези малки флакончета?

— Имам по-голямо. И още по-големи. Ето го. Но то струва четиресет крони.

— Няма значение. Искам най-голямото. Него ще взема.

Керн не можеше да повярва на ушите си. Това значеше осемнайсет крони печалба.

— Щом вземате голямото, ще ви дам безплатно един бадемов сапун — съобщи радостно той.

— Чудесно! Сапунът е винаги потребен.

Жената взе флакона и сапуна и отиде в съседната стая. Керн започна да прибира нещата си. През полуотворената врата миришеше на готвено месо. Той реши да си подари първокласна вечеря. Чорбата в трапезарията на площад „Венцел“ не засищаше.

Жената се върна.

— Много ви благодаря. И довиждане — каза сърдечно тя. — Ето ви и един сандвич.

— Благодаря. — Керн продължаваше да стои.

— Има ли още нещо? — попита жената.

— Да — засмя се Керн. — Не сте ми дали парите.

— Парите ли? Какви пари?

— Четиресетте крони — каза учудено Керн.

— О, така ли? Антон! — извика жената към съседната стая. — Ела, моля ти се. Един човек иска пари.

От съседната стая дойде мъж по тиранти и изцапана от пот риза. Той триеше мустаците си и дъвчеше. Керн видя по панталоните му някакви кантове и в съзнанието му се пробуди страшно подозрение.

— Пари ли? — попита дрезгаво мъжът, като чистеше с пръст ухото си.

— Четиресет крони — отговори Керн. — Но ако ви се вижда скъпо, може да ми върнете флакончето и да задържите сапуна.

— Добре, добре! — Мъжът се приближи. Миришеше на спарена пот и пресен свински бъбрек. — Ела с мен, момко! — Той отиде до вратата на съседната стая и я разтвори. — Знаеш ли какво е това? — попита, като посочи сложената на стол куртка. — Искаш ли да я облека и да отидем заедно в участъка?

Керн направи стъпка назад. Вече се виждаше в затвора, осъден на две седмици за незаконна търговия.

— Имам разрешително за престой — каза той колкото е възможно по-равнодушно. — Мога да ви го покажа.

— По-добре ще е да ми покажеш разрешителното за работа — каза мъжът, като го погледна втренчено.

— То е в хотела.

— Тогава можем да отидем право в хотела. Или може би ще предпочетеш да кажеш, че флаконът е подарък, а?

— О, добре! — Керн тръгна към вратата.

— Не си забравяйте сандвича — каза жената, като се усмихна добродушно.

— Благодаря. Не го искам. — Керн отвори вратата.

— Я го гледай! И неблагодарен още!

Керн затвори вратата зад себе си и заслиза бързо по стълбите. Не чу гръмкия смях, последвал бягството му.

— Великолепно, Антон! — каза жената. — Видя ли как избяга? Още по-бързо от стария евреин днес следобед. Обзалагам се, че те помисли за полицейски началник и се видя вече в карцера.

Антон се ухили.

— Те се страхуват от всякаква униформа. Дори на пощенски раздавач. Толкова по-добре за нас. Не я караме зле с тези емигранти, нали? — Той прегърна жена си.

— Парфюмът е много хубав. — Тя се притисна до него.

— Много по-хубав от този, който взехме днес от стария евреин.

Антон подръпна панталоните си.

— Намажи се с него, за да спя тази нощ с графиня. Има ли още свинско в тенджерата?

 

 

Щом излезе на улицата, Керн се спря.

— Рави Израел Льов — каза жално той, поглеждайки към гробищата, — хубава шега ми изигра! Четиресет крони! Четиресет и три всъщност, като броим и сапуна. Двайсет и четири крони чиста загуба.

Той се върна в хотела си. И попита портиера:

— Търсил ли ме е някой?

— Никой — поклати глава портиерът.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен. И президентът на Чехословакия дори не те е търсил.

Той се качи горе. Странно, че баща му не се бе обадил. Може би наистина не е бил в онази къща; или е бил заловен междувременно от полицията. Той реши да почака още няколко дни и след това да отиде пак при фрау Ековска.

В стаята си намери Рабе, който бе викал през нощта.

Рабе се събличаше.

— Толкова рано ли си лягаш? — попита Керн. — Преди девет часа?

Рабе кимна.

— Това е най-доброто, което мога да сторя. Така ще мога да поспя до полунощ, когато идват нервните пристъпи. Обикновено по това време идваха да ни извеждат от бункера. Като поспя до полунощ, ще поседя един-два часа до прозореца, после ще взема лекарство за сън и ще прекарам добре нощта. — Той сложи чаша вода до леглото си. — Знаеш ли какво ме успокоява най-много, когато седя нощем до прозореца? Декламирането на стихове. Стари стихове от ученическите ми дни.

— Стихове ли? — попита учудено Керн.

— Да. Простички стихове. Например тези, които пеят вечер на децата:

Кротки Исусе, благ и добър,

погледни мен, детенцето;

съжали невинността ми,

и ме пусни при Теб.

Той стоеше по бели долни дрехи като уморен благосклонен дух в полутъмната стая, повтаряйки бавно и монотонно стиховете на люлчината песен, втренчил в нощта зад прозореца безжизнените си очи.

— Това ме успокоява — повтори, като се усмихна. — Не зная защо, но ме утешава.

— Наистина ли? — попита Керн.

— Може да звучи смешно, но ме успокоява. Започвам да се чувствам спокоен, почти като у дома си.

Керн се почувства неудобно. Настръхна.

— Аз не зная наизуст никакви стихове — каза той. — Забравил съм всичко. Струва ми се, че е минала цяла вечност, откакто съм бил ученик.

— И аз ги бях забравил, но си ги спомних ненадейно.

Керн кимна и стана. Искаше да излезе от стаята. Рабе ще заспи и няма защо да мисли за него.

— Да знаехме какво да правим вечер — каза Керн. — Вечерите са най-лошото време. Отдавна нямам нищо за четене. А да седя и да разисквам за стотен път какво е било някога в Германия и кога положението ще се поправи отново, е нещо непоносимо за мен.

Рабе седна на леглото си.

— Иди на кино. Това е най-добрият начин за убиване на времето. Когато излезеш, няма да знаеш какво си гледал, но докато си вътре, няма да мислиш за нищо.

Той събу чорапите си. Керн го наблюдаваше замислено.

— На кино… — каза той. Мина му през ум, че би могъл да покани и девойката от съседната стая. — Познаваш ли хората в този хотел? — попита накрая.

Рабе остави чорапите си на стол и почеса босите си крака.

— Познавам някои. Защо? — Той погледна пръстите на краката си, сякаш не беше ги виждал никога досега.

— Познаваш ли тези, които са в съседната стая?

Рабе помисли.

— Там живее старата Шимановска. Била е прочута артистка преди войната.

— Нямам предвид нея.

— Имаш предвид хубавичката Рут Холанд — каза мъжът с очилата, третият обитател на стаята. Той бе застанал от известно време на прага и слушаше разговора. Казваше се Марил и беше бивш депутат от Райхстага. — Така е, нали, стари донжуане Керн?

Керн се изчерви.

— Странно — продължи Марил, — как хората се изчервяват по най-обикновен повод. Но никога и заради недостойна постъпка. Как върви днес търговията, Керн?

— Пълна катастрофа. Загубих пари.

— Похарчи още малко тогава. Това е най-добрият начин да не станеш маниак.

— Това смятах да сторя — каза Керн. — Възнамерявам да отида на кино.

— Браво! С Рут Холанд, предполагам, като съдя по предпазливия ти разпит.

— Не знам. Не я познавам.

— Не познаваш много хора. Трябва да започнеш някак. Давай, Керн. Смелостта е най-добрата украса на младостта.

— Мислите ли, че тя ще излезе с мен?

— Разбира се. Това е едно от предимствата на мръсния ни живот. Страхувайки се от скуката, всеки е благодарен, ако може да получи някакво развлечение. Така че без лъжлива скромност, тръгвай и забрави студените си крака!

— Иди в „Риалто“ — каза Рабе от леглото. — Там дават „Мароко“. Намирам, че чуждите страни са най-интересни за развлечение.

— „Мароко“ е чудесен — забеляза Марил, — дори за девойки.

Рабе въздъхна и се зави.

— Понякога ми се иска да спя десет години.

— Искаш да остарееш с десет години, значи? — попита Марил.

Рабе го погледна.

— Не — каза той, — децата ми ще са с десет години по-големи тогава.

 

 

Керн почука на вратата на съседната стая. Един глас отвътре отговори неясно. Той отвори вратата и замръзна. Озовал се бе пред Шимановска.

Лицето й напомняше хамбургски бухал. Тежките гънки тлъстина бяха покрити с дебел пласт бяла пудра и напомняха снежен планински склон. Черните й очи бяха дълбоки и тя погледна Керн така, сякаш всеки миг ще го сграбчи с ноктите си. Плетеше яркочервен шал. Лицето й се изкриви внезапно и Керн помисли, че ще скочи върху него. Но чертите й светнаха в нещо като усмивка.

— Какво желаете, млади приятелю? — запита тя със звучен, затрогващ драматичен глас.

— Бих желал да поговоря с фройлайн Холанд.

Усмивката изчезна като че бе заличена от властна ръка.

— Нима?

Шимановска погледна презрително Керн, после затрака с иглите за плетене.

Рут Холанд се беше свила на леглото си и четеше. Керн забеляза, че леглото е същото, пред което бе застанал миналата нощ, и почувства, че се изчервява. После каза:

— Бих желал да ви попитам нещо.

Девойката стана и излезе с него в коридора. Последва ги сумтенето на Шимановска, напомнящо пръхтенето на ранен кон.

— Исках да ви попитам дали бихте желали да дойдете на кино с мен — каза Керн, когато излязоха. — Имам два билета — излъга той.

Рут Холанд го погледна.

— Може би сте заета вече?

Тя поклати глава.

— Не. Не съм заета.

— Елате тогава. Защо да стоите цяла вечер в тази стая?

— О, свикнала съм.

— Нима? След две минути, прекарани тук, аз се зарадвах, че мога да изляза. Мислех, че жив ще ме изядат вътре.

Девойката се изсмя. И заприлича изведнъж на малко дете.

— Шимановска винаги има такова изражение. Но е с много добро сърце.

— Може би. Но то не личи, като я погледнеш. Филмът започва след петнайсет минути. Да вървим ли?

— Добре — каза Рут Холанд, като че взе внезапно решение.

Керн избърза към касата, щом стигнаха до кино „Риалто“.

— Извинете за минутка да взема билетите. Запазил ги бях предварително.

Той купи два билета с надеждата, че тя няма да го забележи. Но след миг всичко това нямаше значение. Важното беше, че е седнала до него. Загасиха лампите. На екрана се появи кварталът на местните в Маракеш. Обляната в слънчева светлина пустиня сияеше с екзотичния си блясък, а по горещата африканска пустиня се носеше монотонното вълнуващо бумтене на тамбури и флейти…

Рут Холанд се облегна на стола си. Музиката я обля като топъл порой… топъл монотонен порой, пробудил мъчителни спомени…

 

 

Тя бе застанала край крепостния ров в Нюрнберг. Беше през април. Срещу нея в тъмнината стоеше студентът Херберт Биндинг със смачкан вестник в ръка.

— Разбираш ли какво искам да кажа, Рут?

— Разбирам, Херберт. Лесно е за разбиране.

Биндинг нервно сгъна броя на „Щурмер“.

— Името ми е напечатано във вестника, защото дружа с еврейка. Защото скверня расата си. Това значи провал, разбираш ли?

— Да, Херберт. И моето име е напечатано във вестника.

— Това е съвсем друго. То не може да те засегне. И без това не можеш да постъпиш в университета.

— Имаш право, Херберт.

— Значи — край, нали? Разделяме се и нямаме вече нищо общо един с друг.

— Нищо общо. Сбогом.

Тя се обърна и си тръгна.

— Почакай… Рут… Послушай.

Тя спря и той я настигна. Лицето му беше толкова близко до нейното в тъмнината, че можеше да почувства дъха му.

— Слушай — каза той, — къде отиваш?

— Вкъщи.

— Няма защо да си тръгваш веднага… — Дишането му стана по-тежко. — Разбрахме се, нали? Нищо няма да се промени. Но все пак можеш… Бихме могли… Тази вечер у нас няма никого, разбираш ли, и няма да ни видят. — Той потърси ръката й. — Няма защо да се разделяме така, искам да кажа така официално; можем още веднъж…

— Махай се — каза тя. — Веднага!

— Бъди разумна, Рут. — Той обгърна с ръка раменете й. Тя погледна отново прекрасното лице, сините очи, вълнистите руси коси — лицето, което бе обичала и на което бе вярвала безусловно. И изведнъж го удари.

— Махай се! — изпищя и сълзи потекоха от очите й. — Махай се!

Биндинг се опомни.

— Какво? Ще ме биеш ли? Ти, мръсна еврейско? Ще ме биеш?

Той сякаш се готвеше да се нахвърли върху й.

— Махай се! — изписка остро тя.

Той се огледа. И изсъска:

— Млъквай! Или искаш да довлечеш цялата махала да ме види? Може би това е намерението ти. Отивам си, наистина. Отървах се от теб, слава богу!

 

 

„Quand l’amour neurt…“ пееше актрисата на екрана и плътният й глас се извисяваше сред шума и пушека на мароканското кафене. Рут потърка с ръка челото си. В сравнение с това, всичко останало беше незначително — тревогите на роднините, при които живееше; настоятелният съвет на вуйчо й да замине, за да не пострада и той: анонимното писмо, което й съобщаваше, че ако не изчезне в тридневен срок, ще острижат косите й и ще я влачат по улиците в количка с надписи на гърдите и гърба, че е осквернителка на расата; посещението на майчиния гроб; влажното утро, когато бе застанала пред паметника, откъдето името на баща й, убит през 1916 г. във Фландрия, беше изтрито, понеже бил евреин; бързото самотно пътешествие през границата до Прага с малкото накити на майка й…

Флейтите и тамбурите се чуха отново откъм екрана. Над тях ехтеше маршът на Чуждестранния легион — бързият, вълнуващ зов на тръбите, предвождащ бездомни и безотечествени бойци, тръгнали към незнайни пустини.

Керн се наведе към Рут Холанд.

— Харесва ли ви?

— Да.

Той извади от джоба си малко флаконче и й го подаде.

— Одеколон — прошепна. — Горещо е. Може би ще ви освежи.

— Благодаря. — Рут сипа няколко капки на ръката си. Керн не видя, че в очите й блеснаха сълзи. — Благодаря — повтори тя.

 

 

Щайнер бе дошъл повторно в кафене „Хелебарде“. Подаде петшилингова банкнота на келнера и поръча кафе.

— Искате да телефонирам ли? — попита келнерът.

Щайнер кимна, играл бе още няколко пъти на карти в други заведения с различен успех, и имаше вече около петстотин шилинга.

Келнерът му донесе няколко вестника и се отдалечи.

Щайнер взе един, започна да чете, но скоро го остави; не се интересуваше много от това, което става по света. За този, който плува под водата, важи само едно: да се издигне отново до повърхността; той не се интересува от цвета на рибите.

Келнерът му донесе чаша кафе и вода.

— Господата ще дойдат след един час.

Остана до масата и след известно време отбеляза:

— Хубаво време, нали?

Щайнер кимна и погледна към стената, където бе окачена реклама, която уверяваше, че ще живеете дълго, ако пиете малцова бира.

Келнерът се върна до масата си. Но скоро дойде с поднос с втора чаша кафе.

— Не искам вода — каза Щайнер. — Донеси ми нещо силно.

— Да, господине, веднага.

— Сипи и на себе си.

— Благодаря, господине — поклони се келнерът. — Вие не сте безучастен към хора като нас, а това е рядкост в днешно време.

— Глупости — каза Щайнер. — Просто скучая. Нищо повече.

— Срещал съм хора, на които хрумват много по-лоши неща, когато скучаят — каза келнерът.

Той глътна алкохола и почеса гърлото си.

— Зная защо сте дошли, господине — призна той. — И ако ми позволите да ви дам съвет, бих ви препоръчал някой умрял австриец. Има умрели румънци, които са по-евтини — но кой би могъл да говори румънски?

Щайнер го погледна по-внимателно.

Келнерът престана да си чеше гърлото и започна да си търка врата. А същевременно дращеше с крак по пода като куче.

— Най-добре ще е, разбира се, някой англичанин или американец — каза замислено той. — Но случва ли се американец да умре в Австрия? А дори и да се случи при някоя автомобилна злополука например, как може да му пипнете паспорта?

— Мисля, че германски паспорт е по-добре, отколкото австрийски — каза Щайнер. — По-мъчно се проверява.

— Вярно е. Но с него може да получите само разрешително за престой, не и за работа. А ако вземете паспорта на умрял австриец, ще можете да работите навред в страната.

— Докато ме уловят.

— Разбира се, но кого са уловили в Австрия? Само тези, които не трябва…

Щайнер не можа да не се изсмее.

— Може да се окаже, че именно аз съм този, когото не трябва да уловят. Опасно е все пак.

— Колкото за опасностите, господине — каза келнерът, — казват, че е опасно да ощипете и носа си дори.

— Да. Само че за това няма да влезеш в затвора.

Келнерът започна да търка предпазливо носа си, без да го щипе.

— Казах ви това само за ваше добро, господине — каза той. — Имам голям опит. И зная, че е най-добре да се купи умрял австриец.

 

 

Двамата търговци на паспорти дойдоха към десет часа. Разговорът се водеше само от единия, подвижен господин с птиче лице. Другият, едър и тромав, седеше, без да продумва.

Продавачът показа един германски паспорт.

— Разговаряхме със съдружниците си. Може да напишем вашето име. Отличителните белези ще бъдат заличени и ще напишем вашите. С изключение на месторождението, разбира се. Ще приемете Аугсбург за родно място, защото печатът е оттам. Всичко това ще струва двеста шилинга повече, то се знае. Нали разбирате — прецизна работа!

— Нямам толкова пари — каза Щайнер. — Освен това не отдавам никакво значение на името си.

— Вземете го тогава, както е. Ще сменим само снимката и ще ви подарим надписа по ръба й.

— Невъзможно. Искам да работя, а с този паспорт няма да получа разрешително.

Продавачът вдигна рамене.

— В такъв случай остава само австрийски паспорт. Само с него може да работите.

— Ами ако някой направи справка в учреждението, което го е издало?

— Кой ще се сети? Освен ако не ви се случат непредвидени неприятности.

— Триста шилинга — каза Щайнер.

Продавачът трепна.

— Имаме определена цена — каза обидено той. — Петстотин, нито грош по-малко.

Щайнер замълча.

— Ако беше за германски паспорт, бихме могли да се спазарим. Те се срещат по-често. Но австрийски паспорт е рядкост. Кога се нуждае австриец от паспорт? Не и в родината си, разбира се. Кога пътува в чужбина? Особено сега, при забраната да се изнася валута. За петстотин е направо без пари.

— Триста и петдесет.

Продавачът се оживи.

— Аз сам платих триста и петдесет на семейството на покойника. Нямате представа какви усилия се полагат в такива случаи! Комисиони! Разноски! Съвестта се купува много скъпо, приятелю. За да измъкнеш нещо подобно направо от гроба, трябва да броиш суха пара, и то не малко. Само парите пресушават сълзите и усмиряват мъката. Можем да ви го дадем за четиристотин и петдесет. На загуба. Но ви харесахме.

Спазариха се за четиристотин шилинга. Щайнер извади моментална снимка, за която бе платил един шилинг. Двамата приятели я взеха и се върнаха след час с подправения паспорт. Щайнер им плати и го прибра в джоба си.

— Късмет — каза говорителят. — Позволете ми сега да ви дам един съвет. Когато му изтече срокът, има само една възможност да го продължите: да заличите датата и да я промените. Единствената мъчнотия са визите. Колкото по-дълго можете да минете без тях, толкова по-добре — може да продължавате съответно срока.

— Бихме могли да го сторим още сега — каза Щайнер.

Продавачът поклати глава.

— По-добре е да го задържите така. Имате истински паспорт, който може да мине и за намерен. Смяната на снимката не е такова тежко престъпление, както подправянето. Освен това имате цяла година време. А в една година може да се случи много.

— Да се надяваме.

— Ще си мълчите, нали? Това е от полза и за вас, и за нас. Ако някой има нужда от паспорт, разбира се, знаете как може да ни намерите. А сега, лека нощ.

— Лека нощ.

— Strzecz miecze — проговори този, който бе мълчал досега.

— Той не знае немски — каза другият, като се засмя на изражението на Щайнер. — Но е незаменим за печати. Помнете — само сериозни купувачи!

 

 

Щайнер отиде на гарата. Оставил бе раницата си на гардероба. Миналия ден беше напуснал пансиона и бе нощувал на пейка в парка. На сутринта избръсна мустаците си в тоалетната на гарата, след това се снима. Изпълваше го буйна радост. Сега беше Йохан Хубер, работник от Грац.

Изведнъж спря. Оставаше му да уреди още една сметка от времето, когато беше Щайнер. Той влезе в телефонна кабина и потърси някакъв номер.

— Леополд Шефер — промълви. — „Траутенау Алее“ 27. — Името се бе запечатало в паметта му. Намери номера и позвъни.

Обади се жена.

— Вкъщи ли е господин Шефер? — попита той.

— Да. Ще го повикам веднага.

— Няма нужда — отговори бързо Щайнер. — Тук е полицейският участък на „Елизабетенпроменаде“. В дванайсет часа се очакват безредици. Шефер трябва да се яви в дванайсет и четвърт на доклад. Разбрахте ли?

— Да. В дванайсет и четвърт.

— Добре. — Щайнер закачи слушалката.

„Траутенау Алее“ беше тясна, тиха уличка, със сиви бедни къщурки. Щайнер разгледа внимателно номер двайсет и седем. Нищо не отличаваше тази къща от останалите; но тя му се стори особено отвратителна. Той я отмина и зачака.

Шефер излезе важно от къщи. Щайнер се приближи към него така, че да се срещнат на тъмно. След това го блъсна с рамото си. Шефер се отдръпна и изрева:

— Пиян ли си, ей ти? Не виждаш ли, че пред теб стои полицай?

— Не — отговори Щайнер. — Виждам само един прокълнат от Бога кучи син! Разбираш ли? Кучи син!

Шефер онемя за миг. После каза тихо:

— Трябва да си полудял, човече! Но ще си платиш за това. Хайде, тръгвай към участъка!

Той се опита да измъкне револвера си. Щайнер го удари по ръката, пристъпи бързо и нанесе най-тежката обида, която един мъж може да нанесе на друг: удари по една гръмка плесница на Шефер и по двете бузи.

Полицаят изрева и скочи към него. Щайнер отскочи встрани и заби левия си юмрук в носа на Шефер. Бликна кръв.

— Кучи син! — изрева той. — Жалък скот! Страхлива мърша!

Заби десния юмрук в устата му и усети, че му счупи зъбите. Шефер отстъпи.

— Помощ! — извика той с гръмлив и плътен глас.

— Затваряй си муцуната — изсъска Щайнер и отново го удари с десния си юмрук по брадичката, а с левия почти едновременно под лъжичката. Шефер изхълца като жаба и падна като стълб на земята.

Няколко прозореца светнаха.

— Какво става пак? — извика някои.

— Нищо — отговори Щайнер от тъмнината, — разправям се с един пиян.

— По дяволите тези бъчви! — извика сърдито гласът.

— Закарай го в участъка!

— Там отива!

— Напляскай здраво пияната му муцуна!

Прозорецът се затвори шумно. Щайнер се ухили и изчезна зад най-близкия ъгъл. Сигурен беше, че Шефер не е познал преобразеното му лице. Пресече още няколко улици, докато стигна до по-многолюден квартал и тръгна по-бавно.

„Великолепно, и все пак да се пукнеш от яд — помисли си той. — Такова жалко отмъщение! Но все пак е отплата за години, прекарани в бягство и покорство. Човек не трябва да пропуска възможностите.“ Спря под една улична лампа и извади паспорта си. „Йохан Хубер, работник. Ти си мъртъв и гниеш някъде в гробищата на Грац, но паспортът ти е още жив и валиден в очите на властта. Аз, Йозеф Щайнер, съм жив, но без паспорт съм мъртъв в очите на властта. — Той се засмя на глас. — Да се сменим, Йохан Хубер. Дай ми книжния си живот, а вземи безкнижната ми смърт. Ако живите не ни помагат, мъртвите ще го направят.“