Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (10)

Глава десета

Площадът пред университета беше съвсем безлюден под следобедното слънце. Небето беше ясносиньо, а над покривите прелиташе ято неспокойни лястовици. Керн бе застанал в края на площада и очакваше Рут.

Първите студенти започнаха да излизат през големите врати и да слизат по стълбите. Керн изви врат, търсейки тъмнокафявата баретка на Рут. Обикновено тя беше между първите. Но сега не я видя. Изведнъж студентите престанаха да излизат, а някои, които бяха навън, започнаха да се връщат. Личеше, че нещо не е наред.

Внезапно, изхвърлени сякаш от взрив, голяма група замаяни и блъскащи се младежи изскочиха от вратата. Личеше, че всеки гледа да се спаси както може. Керн чу виковете:

— Вън евреите!

— Пребийте Мойсеевите синове!

— Избийте им кривите зъби!

— Изгонете ги в Палестина!

Той изтича бързо през площада и застана до дясното крило на сградата. Не трябваше да се замесва в това, но същевременно искаше да бъде колкото е възможно по-близо, за да отведе Рут.

Една група от трийсетина студенти се опитваше да избяга. Притиснати плътно един до друг, младежите си пробиваха път по стълбите. Заобиколени бяха от стотина други, които ги удряха отвред.

— Разделете ги! — извика едър чернокос студент с много по-еврейска външност от нападнатите. — Отвеждайте ги един по един!

Той застана начело на група, която проникна с диви викове сред евреите, започна да ги лови един по един и да ги предава на други, които продължиха да ги бият с юмруци, чанти и бастуни.

Керн тревожно се оглеждаше за Рут. Не я виждаше никъде и се надяваше, че е останала в университета. В горния край на стълбите се бяха изправили двама полицаи. Единият имаше румено лице и посивяла, разделена на две Франц-Йосифова брада; той се усмихваше и потъркваше ръце. Другият, сух и строг човек, гледаше невъзмутимо безредиците:

— Стойте! Не се намесвайте! — извика единият.

— Евреи, нали? — попита другият.

Първият кимна. След това забеляза Керн и го погледна остро. Керн се престори, че не е чул нищо. Запали умишлено цигара и тръгна безцелно напред. Полицаите скръстиха ръце, наблюдавайки доволно битката.

Едно дребно еврейче се изскубна от бъркотията. То застана за миг неподвижно, като че беше замаяно.

После видя полицаите, изтича към тях и извика:

— Елате! Бързо! Помощ! Ще ги убият!

Полицаите го изгледаха като че ли е някакво чудновато насекомо. Не му отговориха. Дребният младеж ги погледна за миг учудено. След това се обърна, без да продума, и се върна към битката. Не бе направил и десет стъпки, когато двама души се отделиха от тълпата и се втурнаха към него.

— Изи търси справедливост! — извика единият. — И ще я получи!

Той го повали с един шумен удар по лицето. Младежът се опита да се изправи. Другият го повали пак с ритник в стомаха. След това и двамата го уловиха за краката и започнаха да го влачат по уличната настилка като ръчна количка. Нещастникът напразно се опитваше да се залови с ръка за камъните. Бялото му лице, обърнато към полицаите, изразяваше смъртен ужас. Устата му беше зееща черна дупка, от която струеше кръв. Той не издаваше глас.

Керн почувства, че устата му пресъхна. Трябваше да се хвърли срещу нападателите. Но видя полицаите, които го наблюдаваха, и вдървен и потръпващ от ярост, отиде в другия край на площада.

Двамата студенти минаха близо до него с жертвата си. Зъбите им блестяха насред засмените лица, по които нямаше и следа от жестокост. Те просто сияеха от невинно и чистосърдечно удоволствие, сякаш се забавляваха с някаква игра, а не влачеха окървавено човешко същество.

Но изведнъж дойде помощ. Едър светлокос студент, който досега бе стоял бездейно, се намръщи от отвращение, когато нещастният дребничък студент бе повлечен край него. Той запретна ръкавите на палтото си, лениво пристъпи две крачки и с два кратки, но силни удара повали мъчителите му на земята. После вдигна изплашения момък за яката на палтото, изправи го на краката му и изръмжа:

— Хайде! Да те няма тук колкото може по-бързо!

След това, все така бавно и решително, се приближи към беснеещата група. Най-напред улови чернокосия водач, когото удари така силно по носа, а после и по брадата, че онзи падна с охкане на паважа.

В същия миг Керн зърна Рут. Тя бе загубила баретката си и стоеше в края на тълпата.

— Бързо, ела по-бързо, Рут! — извика той и изтича до нея. — Трябва да се махаме оттук!

Отначало тя не го позна и промълви пребледняла от вълнение:

— Полицията… Полицията трябва да помогне.

— Полицията няма да помогне. И не бива да ни хване тук. Трябва да бягаме, Рут.

— Да. — Тя го погледна като че се пробужда от сън. Изражението й се промени, сякаш щеше да заплаче. — Да, Лудвиг — каза със странен, съкрушен глас. — Да вървим.

— Да, побързай! — Керн я улови за ръката и я повлече със себе си.

Някой извика зад него. Групата евреи бе успяла да се отскубне. Някои тичаха по площада. Битката промени мястото си и Керн изведнъж се озова насред нея заедно с Рут.

— О, Ребека! Сара! — Един от нападателите се опитваше да грабне Рут.

Керн усети само как някаква пружина в него се скъса. И се изненада като видя как студентът се отпусна бавно на една страна. Дори не бе усетил, че го е ударил.

— Чудесен пестник! — обади се някой възхитено край него.

Беше едрият светлокос студент, който бе сграбчил двама нападатели и блъскаше главите им.

— Нищо ви няма! — каза, отпускайки ги като мокри торби, за да сграбчи други двама.

Керн усети, че някой го удря с бастун по ръката. Скочи, размахал юмруци наоколо си в червена мъгла. Счупи нечии очила и подскочи встрани, за да избегне някого.

След това главата му забуча и червената мъгла стана черна.

 

 

Керн влезе в участъка. Яката му бе скъсана, бузата окървавена, главата му продължаваше да бучи. Той се изправи.

— Здравей! — чу се глас до него. Беше едрият рус студент.

— Проклятие! — каза Керн. — Къде сме?

— В ареста, приятелю — изсмя се другият. — Ще ни подържат ден-два и ще ни пуснат.

— Мен няма да ме пуснат. — Керн се огледа. Бяха осем души. Всички бяха евреи, с изключение на русия студент. Рут не беше между тях.

— Защо надничаш така? — изсмя се пак русият студент. — Мислиш, че са задържали погрешно някого ли? Грешиш, приятелю! Виновни са не нападателите, а нападнатите. Защото те са причина за безредиците. Такава е най-новата психология.

— Видя ли какво стана с девойката, която беше с мен? — попита Керн.

— Девойката ли? — Русият студент се замисли. — Нищо няма да й се случи. Какво може да стане с нея? Девойките не се намесват в борба с юмруци.

— Сигурен ли си?

— Да. Напълно.

Керн погледна пред себе си. Полицията! Точно така!

Паспортът на Рут все още беше валиден. Не можеха да й сторят нищо. Никак не е малко.

— Арестуваха ли и други, освен нас? — попита той.

Студентът поклати отрицателно глава.

— Не мисля. Аз бях последният. А и за мен се колебаеха.

— Сигурен ли си, че си последният?

— Да. Иначе и другите щяха да са тук. Нали знаеш, че още сме в участъка.

Керн въздъхна с облекчение. На Рут не се е случило нищо може би.

Русият студент го погледна насмешливо.

— Чувстваш се отвратително, нали? Така е винаги, когато знаеш, че си невинен. По-леко е, когато си извършил нещо, заслужаващо наказание. Аз съм единственият, попаднал тук заради старомодните схващания за добро и зло. Намесих се доброволно в тази разправия и съм доволен, че го сторих.

— Постъпи много почтено! — каза Керн.

— По дяволите почтеността! — Русият студент махна ръка. — Аз съм антисемит. Но не мога да понасям такова клане. Трябва да ти кажа впрочем, че ти нанесе чудесен удар. Силен и бърз. Учил ли си някога бокс?

— Не.

— Трябва да го научиш тогава. Имаш вродени способности. Само че си много гореща глава. Ако бях еврейски равин, бих заповядал на паството си по един час урок по бокс всеки ден. Ще видите тогава колко бързо момчетата ще се научат да ви зачитат.

Керн опипа предпазливо главата си.

— Не съм настроен да уча бокс — каза той.

— Храбра полиция имаме — каза сериозно студентът. — Винаги е на страната на по-силния. Главата ти ще се оправи тази нощ. И от утре ще започнем упражненията. Да се намираме на работа. — Той простря на пейката дългите си крака и се огледа. — Изкарахме вече два часа тук. Ужасно отегчително място. Да имахме поне колода карти! Сигурно някой знае да играе на нещо. — Той премери с презрителен поглед струпаните евреи.

— Аз имам карти. — Керн бръкна в джоба си. Щайнер му бе подарил картите на джебчията и той ги носеше постоянно със себе си като талисман.

Студентът го погледна възхитено.

— Чудесно! Не ми казвай само, че единствената игра, която знаещ е бридж. Всеки евреин знае да играе само бридж и нищо друго.

— Аз съм полуевреин. И играя скат, тарок, жас и покер — отговори гордо Керн.

— Първокласен играч, по-напреднал от мен. Защото аз не зная жас.

— Тя е швейцарска игра, ще те науча, ако искаш.

— Добре. Аз ще ти давам в замяна уроци по бокс. Размяна на духовни ценности.

Те играха до вечерта. В това време студентите евреи се разправяха за политика и справедливост. Но не стигнаха до никакво заключение. Керн и студентът играха отначало жас, след това покер. На покера Керн спечели седем шилинга, научил бе добре урока от Щайнер. Главата му постепенно започна да се прояснява.

Стараеше се да не мисли за Рут. Не можеше да й помогне, мисълта за нея само щеше да го обърка. А искаше да има съвсем ясна мисъл, когато го заведат при следователя.

 

 

Студентът хвърли картите и плати на Керн.

— Сега започва втората част! — каза той. — Ела, ще направя втори Демпси от теб!

Керн стана. Чувстваше се още много слаб.

— Не вярвам, че ще мога да се справя — каза той. — Главата ми няма да издържи нов удар.

— Главата ти беше достатъчно добре, за да спечели седем шилинга от мен — отвърна усмихнато студентът. — Хайде, дай възможност на арийския мошеник у теб да се прояви! Задуши човечната си еврейска половина!

— От цяла година правя това.

— Чудесно! Засега ще щадим главата ти. Да започнем с краката. Най-важното при бокса е да имаш пъргави крака. Трябва да се научиш да танцуваш и танцувайки, да избиеш зъбите на противника си. Прилагай Ницше!

Студентът зае положение, прегъна колене и направи последователно няколко стъпки напред и назад.

— Повтори същото!

Керн го повтори.

Студентите евреи престанаха да спорят. Един от тях, младеж с очила, стана и попита:

— Искате ли да научите и мен?

— Разбира се. Махай очилата и започваш. — Русият студент го потупа по рамото. — Пробуди се и кипи, макиавейска кръв!

Явиха се още двама ученици. Останалите не напуснаха местата си на пейката, гледайки с презрение и любопитство упражнението.

— Две надясно! Две наляво! — ръководеше русият студент. — Сега се приготви за светкавична стъпка. Трябва да наваксате хилядолетно опущение във възпитанието ви по варварство. Няма да нанасяте удар с ръка, а с цялото тяло…

Той свали палтото си. Другите го последваха. След това им даде кратко обяснение за движенията на тялото. Четиримата се въртяха усърдно в полутъмната килия.

По едно време русият студент хвърли бащински поглед към изтощените си ученици.

— Научихте го вече — каза той след малко. — Упражнявайте се, докато лежите тази седмица в затвора, задето сте подтикнали благородните арийци към расова омраза. Спрете сега за две минути! Дишайте дълбоко! Ще ви покажа най-краткия удар, който е същността на боксирането.

Той им го показа. След това сви палтото си на топка, вдигна го на височината на човешка глава и остави другите да се упражняват в нанасяне на удари.

Точно когато се бяха вече разгорещили, вратата се отвори и един тъмничар влезе с две димящи тенджери.

— Какво става?… — Той остави тенджерите и извика в коридора: — По-скоро! Стража! Тези продължават да се бият и в участъка дори!

Двама полицаи се втурнаха в килията. Русият студент остави спокойно палтото си. Четиримата ученици се скриха бързо по ъглите.

— Носорог! — извика важно русият студент на тъмничаря. — Пън! Жалък затворнически идиот! — След това се обърна към полицаите: — Това, което виждате — каза той, — е упражнение по съвременна човечност. Вашето присъствие е излишно. Разбирате ли?

— Не — каза един от стражарите.

Русият студент го погледна със съжаление.

— Физическа култура! Гимнастика! Телесни упражнения! Разбра ли сега? А това за вечеря ли ни е донесено?

— Сигурно — каза тъмничарят.

Русият студент се наведе над една паница и сви с отвращение уста.

— Изнасяй го по-скоро! — извика внезапно той. — Как смееш да носиш такава помия на сина на председателя на сената? Искаш да те уволня ли? — Той погледна втренчено полицаите. — Ще се оплача! Заведете ме още сега при него! Защото утре баща ми ще ви подреди пред министъра на правосъдието.

Двамата полицаи вдигнаха смаяно глави към него. Не знаеха дали да продължават да се държат дръзко, или да станат по-внимателни. Русият студент ги гледаше също тъй втренчено.

— Господине — най-после предпазливо каза по-възрастният, — това е обичайната храна в затвора.

— Аз в затвора ли съм? — Студентът беше истинско въплъщение на обидено достойнство. — Аз съм само в ареста. Не знаеш ли разликата?

— Да, зная… — Полицаят беше явно смутен. — Вие можете, разбира се, да си доставите храна отвън, господине. Това е ваше право. Тъмничарят ще ви донесе един гулаш, ако го платите…

— Най-после някой заговори разбрано! — Русият студент започна да се държи по-любезно.

— И една бира дори…

Русият студент погледна полицая:

— Така ми харесваш. Ще се постарая да използвам влиянието си в твоя полза. Как ти е името?

— Рудолф Егер, ваше благородие.

— Добре. Карай. — Студентът извади пари от джоба си и ги даде на тъмничаря. — Две порции говежди гулаш с картофи. Една бутилка сливова…

Полицаят Рудолф Егер отвори уста:

— Спиртни напитки…

— Са позволени! — довърши студентът вместо него. — Две бутилки бира, една за полицая и една за нас.

— Много благодаря. Ваш покорен слуга, господине — каза Рудолф Егер.

— Ако бирата не е прясна и студена — обясни синът на председателя на сената, като се обърна към тъмничаря, — ще те изритам оттук. Ако е хубава, ще задържиш остатъка от парите.

— Ще бъде както заповядате, господин графе — отговори с щастлива и сияеща усмивка тъмничарят. — Разбирам аз от истински виенски хумор!

Донесоха храната и студентът покани Керн да му прави компания. Керн отначало отказа. Видя как евреите ядат усърдно донесената чорба.

— Стани изменник! Такава е днешната мода — насърчи го студентът. — Тази вечеря е между приятели картоиграчи.

Керн седна при него. Гулашът беше вкусен. Освен това той нямаше паспорт и беше само наполовина евреин.

— Знае ли баща ти, че си тук? — попита Керн.

— Баща ми ли? — изсмя се студентът. — Баща ми има моден магазин в Линц.

Керн го погледна смаяно.

— Сякаш не знаеш, приятелю — каза спокойно студентът, — че живеем в епоха на блъфове. Демокрацията отстъпи мястото си на демагогията. Естествена последица. Наздраве!

Той отвори бутилката сливова и подаде една чашка на студента с очилата.

— Благодаря. Не пия — каза смутено момчето.

— Разбира се, трябваше да предположа. — Светлокосият студент глътна сам чашката. — Затова именно другите вечно ще ви преследват. А ние какво ще правим, Керн? Ще можем ли да видим сметката на тази бутилка?

— Разбира се.

Изпразниха шишето. После легнаха на наровете си.

Керн очакваше, че ще заспи веднага, но не можа. „По дяволите — мислеше той, — какво ли е станало с Рут? И докога ли ще ме държат тук?“

 

 

Осъдиха го на два месеца затвор. Нападение, побой, непокорно държание, съпротива на полицията, многократно незаконно пребиваване — той бе изненадан, че не го осъдиха на десет години.

Сбогува се с русия студент, който бе освободен веднага. После го заведоха долу. Трябваше да предаде всичките си вещи и да облече затворнически дрехи.

Докато стоеше под душа, си припомни колко угнетен се бе чувствал някога, когато му бяха сложили белезници.

Това му се струваше толкова отдавна. Сега изпитваше само едно чувство, гледайки тъмничните дрехи: ще запази своите от износване.

Другарите му по килия бяха един крадец, един дребен мошеник и един руски професор от Казан, затворен за скитничество. И четиримата бяха пратени на работа в тъмничната шивалня.

Първата вечер мина зле. Керн си припомни думите на Щайнер — че ще свикне. Но все пак седеше на нара си, загледан втренчено в стената.

— Говориш ли френски? — ненадейно попита професорът от леглото си.

— Не — сепна се Керн.

— Искаш ли да го научиш?

— Да. Може да започнем веднага.

Професорът стана.

— Трябва да си намериш някакво занимание. Иначе мислите ще те тровят постоянно.

— Да — кимна Керн. — Освен това френският ще ми е нужен, защото вероятно ще отида във Франция, щом изляза оттук.

Те седнаха един до друг в крайчеца на ниския нар.

Мошеникът бе намерил парче молив и дращеше по стената мръсни рисунки. Професорът беше много слаб. Затворническите дрехи му бяха много широки. Имаше невчесана червеникава брада и детско лице със сини очи.

— Да започнем с най-прекрасната и безполезна дума на света — каза той с очарователна усмивка, в която нямаше никаква насмешка, — с думата свобода — la liberte.

 

 

Керн научи много неща за това време. В края на третия ден вече можеше да разговаря без да мърда устни със затворниците пред и зад него при разходките на двора. В шивалнята си повтаряше по същия начин френски глаголи. Вечер, когато се умореше от френски, крадецът го учеше как да отваря ключалка с тел и как да усмирява кучета. Научи го също кога зреят различните плодове и как може да се промъкне незабелязано в купа сено. Мошеникът бе успял да вмъкне в килията няколко броя от „Моден свят“. Това, заедно с Библията, беше единственото им четиво, от което научиха как трябва да се обличат за дипломатически приеми и кога да носят бял или червен карамфил на смокинга. За жалост крадецът беше непоправим в едно отношение: твърдеше, че с фрак винаги се носи черна връзка, защото беше виждал много често келнерите в ресторантите облечени по този начин.

Когато ги извеждаха от килията на петия ден сутринта, тъмничарят бутна силно Керн и той политна към стената.

— Внимавай, магаре! — изрева тъмничарят.

Керн се престори, че не може да се изправи. Надяваше се да му се удаде случай да ритне безнаказано тъмничаря в крака, преструвайки се, че е просто случайност. Но преди да успее да го стори, тъмничарят го дръпна за ръкава и му прошепна:

— Поискай да излезеш след час. Кажи, че те е присвил стомахът. — След това извика: — Хайде, върви! Да не мислиш, че всички трябва да те чакат?

Докато се разхождаха, Керн размишляваше дали тъмничарят не иска да го въвлече някаква неприятност. Те не се обичаха. По-късно, когато отидоха в шивалнята, започна да разисква безгласно този въпрос с крадеца, голям познавач на затворите.

— Винаги можеш да поискаш да излезеш — обясни му той. — Това са естествени нужди. Никой не може да се усъмни. Някои трябва да излизат по-често, други — по-рядко. Това е съвсем естествено. Но внимавай и като излезеш.

— Добре. Ще видя какво иска от мен. Все пак е нещо различно.

Керн се престори, че го е присвил стомах, и тъмничарят го изведе. Когато го заведе в умивалнята, той се огледа и попита:

— Искаш ли цигара?

Пушенето беше забранено. Керн се засмя.

— Това ли било? Не, приятелю, няма да ме пипнеш по този път.

— Млъквай! Мислиш, че искам да ти навлека неприятности ли? Познаваш ли Щайнер?

Керн го погледна втренчено.

— Не — каза най-после. Страхуваше се, че е някаква измама, за да могат да заловят Щайнер.

— Не го ли познаваш?

— Не.

— Добре, слушай тогава. Щайнер изпраща известие, че Рут е в безопасност. Няма защо да се тревожиш. Когато излезеш оттук, поискай да те изгонят в Чехия, а след това се върни. Познаваш ли го сега?

Керн почувства, че трепери.

— Искаш ли сега цигара? — попита тъмничарят. Керн кимна. Онзи извади от джоба си пакет „Мемфис“ и кибрит. — Вземи ги. От Щайнер са. Ако те пипнат, помни, че нямам пръст в тази работа. Седни сега вътре да изпушиш една, но димът трябва да върви надолу. Аз ще пазя отвън.

Керн влезе в тоалетната. Извади една цигара, раздели я на две и запали половината. Пушеше бавно, като поглъщаше дълбоко дима. Рут беше в безопасност. Щайнер бдеше. Керн гледаше мръсните стени с безсрамните рисунки и мислеше, че това е най-хубавата стая в света.

— Слушай — запита тъмничарят, когато той излезе. — Защо не ми каза, че познаваш Щайнер?

— Вземи една цигара — предложи Керн.

— Не бих и помислил такова нещо — отвърна тъмничарят, като поклати отрицателно глава.

— Откъде го познаваш? — попита Керн.

— Той ме спаси веднъж от една разправия. Сериозен проблем. Да вървим сега.

Върнаха се в шивалнята. Професорът и крадецът погледнаха Керн. Той кимна и седна.

— Наред ли е всичко? — попита безгласно професорът.

Керн кимна утвърдително.

— Да продължаваме тогава — прошепна професорът в червената си брада. — Aller. Неправилен глагол. Je vais, ty vas, il…?

— Не — каза Керн. — Днес ще вземем нещо друго. Как е на френски „обичам“?

— „Обичам“ ли? Armer. Но това е правилен глагол…

— Именно затова — каза Керн.

 

 

Професорът беше освободен след четири седмици, крадецът — в края на шестата, мошеникът — няколко дни по-късно. В последните дни той се опитваше да съблазни Керн с хомосексуални ласки, но Керн беше достатъчно силен, за да може да го отблъсва. Най-сетне го повали с удара, научен от русия студент, и мошеникът го остави на мира.

Керн остана няколко дни сам, после дойдоха други двама. Той веднага разбра, че са бежанци. Единият беше възрастен и мълчалив, другият — трийсетинагодишен. Облечени бяха в износени дрехи и личеше, че полагат много грижи, за да ги запазят чисти. По-старият легна веднага на нара.

— Откъде идвате? — обърна се Керн към по-младия.

— От Италия.

— Как е там?

— Добре беше. Прекарах две години. Но сега се промени. Непрекъснати проверки.

— Две години — каза Керн. — Не е малко, наистина.

— Да, а тук ме заловиха само за една седмица. Така ли е винаги?

— През последните месеци се влоши.

Новодошлият облегна глава на ръцете си.

— Навсякъде се влоши. Какво ще правим сега? Как е в Чехословакия?

— И там е вече по-лошо. Прекалено много бежанци станаха. Били ли сте в Швейцария?

— Швейцария е много малка. Ще ви открият веднага. — Мъжът погледна втренчено пред себе си. — Трябваше да отида във Франция.

— Знаете ли френски?

— Да, разбира се.

— Да поговорим на френски? — попита Керн, като го погледна. — Бях започнал да го уча и не искам да забравя наученото.

— Да говорим на френски ли? — погледна учудено другият, като се засмя рязко. — Не. Не бих могъл. Да ме хвърлят в тъмница и да водя разговор на френски!… Прекалено е смешно! Странни хрумвания имате, наистина.

— Ни най-малко. Само водя странен живот. — Керн почака да види дали другият няма да промени решението си. След това се покатери на одъра си и започна да си повтаря неправилни глаголи, докато заспа.

 

 

Събуди се, защото някой го разтърсваше. Беше човекът, отказал да разговаря на френски.

— Помощ! — шепнеше запъхтяно той. — По-скоро! Той се е обесил.

Керн седна на леглото си, все още полузаспал. В бледата светлина на ранното утро едно черно тяло висеше пред прозореца с отпусната глава. Керн скочи от одъра.

— Ножче! По-бързо!

— Нямам ножче! Вие имате ли?

— Не, да го вземат дяволите! Взеха ми го. Аз ще го вдигна, а ти се опитай да измъкнеш възела през главата му.

Керн стъпи на одъра и се опита да вдигне увисналото тяло. То беше невероятно тежко, много по-тежко, отколкото изглеждаше. И дрехите бяха студени като самото тяло. Керн напрегна всичките си сили, но едва можеше да го повдигне.

— Бързай — говореше запъхтяно той. — Отпусни му колана! Не мога да го държа вечно.

— Да.

Другият се покатери и започна да се занимава с врата на обесения. Но изведнъж спря, отстъпи назад и повърна.

— Не можеш ли да продължиш, глупако! — изрева Керн. — Отвързвай го по-бързо!

— Не мога да го погледна — изохка другият. — Езикът, очите…

— Слизай тогава. Ти ще го повдигнеш, а аз ще го отвържа.

Той предаде тежкото тяло в ръцете на другия и скочи на одъра. Гледката беше отвратителна. Бледото подуто лице, изпъкналите очи, които щяха като че ли да изхвръкнат, надебелелият черен език… Керн опипваше тънкия кожен ремък, впит дълбоко в гънките на подутата шия.

— По-високо! — извика той. — Вдигни го по-високо!

И чу някакво хъркане долу. Другият повръщаше отново. В същия момент той изпусна обесения, чиито очи и език изпъкнаха отвратително, като че ли той се хилеше на безпомощността на живите.

— Проклятие!

Керн отчаяно търсеше начин да вразуми помагача си долу. Изведнъж в съзнанието му светна като мълния случката между русия студент и тъмничаря.

— Слушай, проклета перачко! — изрева той. — Ако не се съвземеш веднага, ще те сритам! Хайде, страхливецо!

Той ритна, докато говореше, и почувства, че кракът му е улучил. Тогава ритна отново с все сили.

— Ще ти разбия черепа! — изкряска. — Вдигни го пак!

Другият се успокои и вдигна обесения.

— По-високо! — беснееше Керн. — По-високо, негоднико!

Другият вдигна по-високо обесения, така че Керн успя да охлаби възела и да измъкне главата му.

— Добре. Пусни го сега!

Те уловиха отпуснатото тяло и го сложиха на одъра. Керн разкъса палтото и панталона му.

— Отвори прозорчето на вратата — каза той — и повикай пазач. А аз ще започна изкуствено дишане.

Той коленичи до ухилената глава, взе студените длани на мъртвеца в своите топли, живи ръце и започна да ги движи така, че гръдният кош да се издига и спуска. От време на време спираше да се ослуша, но не се чуваше никакво дишане. Човекът, който не бе пожелал да говори френски, чукаше на прозорчето и викаше:

— Тъмничарю, тъмничарю!

Гласът му отекваше глухо в килията.

Керн продължаваше изкуственото дишане, но не след дълго го прекрати.

— Диша ли? — попита другият.

— Не. — Керн изведнъж се почувства отчаян и изморен. — Няма смисъл да продължаваме. Този човек е искал да умре. Защо да му пречим?

— Но, за бога…

— Кротувай, човече — каза тихо и намръщено Керн. Не би могъл да изтърпи още една дума. Много добре знаеше какво ще каже другият. Знаеше също, че обесилият се ще се обеси отново, ако го спасят. — Опитай и ти — каза след малко по-спокойно. — Този човек навярно е знаел защо му е дотегнало.

След малко дойде тъмничарят.

— Каква е тази олелия? Да не сте полудели?

— Някой се обеси тук.

— Каква неприятност! Господи! Жив ли е още? — Митничарят отвори вратата. Миришеше на салам и вино. Извади електрическо фенерче от джоба си. — Мъртъв ли е?

— Вероятно.

— Добре, тогава ще се занимаем с него утре сутринта. Стерникош да се оправя. Аз не разбирам нищо от тези работи.

Той си тръгна, но Керн го спря.

— Стой! Веднага ще потърсиш полицай. От дежурна група.

Тъмничарят го погледна втренчено.

— Ако не го доведеш след пет минути, ще стане такъв скандал, че ще ти струва службата.

— Има възможност да го спасят с кислород — извика другият затворник от дъното, където продължаваше да движи като призрак ръцете на обесения.

— Добре започва денят — изръмжа тъмничарят.

След няколко минути дойдоха дежурните и изнесоха обесения. Малко по-късно тъмничарят се върна.

— Ще ми дадете тирантите, коланите и връзките си за обувки.

— Нямам намерение да се беся — каза Керн.

— Няма значение. Трябва да ги предадете.

Предадоха исканите вещи и пак се свиха на нара.

Миришеше отвратително на повърната храна.

— След час ще се развидели и ще почистят — каза Керн.

Гърлото му бе пресъхнало, беше много жаден. Всичко му се струваше изсъхнало и прашасало, като че е погълнал прах от въглища и памук и никога не ще може да се изчисти.

— Ужасно, нали? — каза най-после другият.

— Не — отвърна Керн.

 

 

Вечерта ги преместиха в по-голяма килия. Там завариха четирима души. Керн реши, че всички са бежанци, и не им обърна внимание. Беше много изморен и се качи веднага на нара си. Но не можа да заспи. Лежеше с отворени очи, загледан в малкия правоъгълник на решетъчния прозорец. По-късно, към полунощ, доведоха още двамина. Керн не можеше да ги види, но чу гласовете им.

— Кога предполагаш, че ще ни пуснат? — попита тревожно гласът на единия от новодошлите в тъмнината.

Настъпи продължително мълчание преди отговора.

Най-сетне се чу ръмженето на един бас:

— Зависи какво си направил. Ако е убийство за грабеж, доживотен затвор, ако е политическо убийство — една седмица.

— Нищо подобно, просто ме заловиха повторно без паспорт.

— Това е по-тежък случай — изръмжа пак басът. — Можеш да си сигурен, че ще получиш четири седмици.

— Господи! А в куфара ми има пиле. Пържено пиле. Ще се развали, докато ме пуснат.

— Положително — съгласи се басът.

Керн наостри уши.

— Не си ли имал и друг път пиле в куфара? — попита той.

— Да, вярно е — отговори учудено новодошлият. — Откъде знаете, господине?

— Не беше ли затворен и тогава?

— Да, бях. Кой пита? Кой сте вие? Откъде знаете това, господине? — питаше неспокойно гласът от тъмнината.

Керн се засмя. Разсмя се внезапно така, че замалко да се задуши. Този смях беше като мъчителен спазъм, който освободи всички натрупани в душата му вълнения — възмущението от затвора, самотата, безпокойството за Рут, борбата да запази самообладание, ужаса при вида на обесения. Не можеше да сдържи безумния си смях.

— Пилето! — охкаше той. — Пилето е, разбира се! И то в същото положение! Какво съвпадение!

— Съвпадение ли! — изрева възмутеното Пиле. — Не съвпадение, а проклета съдба!

— Изглежда, че пържените пилета ти носят нещастие — обади се басът.

— Тихо! — изкряска друг. — По дяволите пържените ви пилета! Прилично ли е да карате изгнаническия стомах да се свива от глад посред нощ?

— Между него и пилетата съществува може би някакво дълбоко родство — обади се пророчески басът.

— Може да опита пържена дъска — изрева безотечественикът.

— Или стомашна язва — изскимтя тъничък фалцет.

— Може да е бил лисица в някое предишно съществуване — продължи да размишлява басът — и сега пилетата се връщат пак при него.

— Колко е недостойно да се подигравате с човек, комуто не върви! — възмути се Пилето.

— Има ли по-удобно време за шеги? — запита утешително басът.

— Тихо! — изрева пазачът отвън. — Това е почтено заведение — затвор, а не нощен клуб!