Джудит Рийвс-Стивънс, Гарфилд Рийвс-Стивънс
12-те вятъра (62)

56.

Джес свали верижката с кръста на Флориан от трупа на Мерит, върна острието на място и го сложи на шията си.

Дейвид я докосна по ръката.

— Джес…

Тя си погледна часовника.

— Още не знаем какво е това място и защо е било толкова важно.

Айрънуд я изгледа загрижено.

— Как изобщо да разберем откъде да започнем да търсим отговори?!

— Вече знаем — отвърна Джес. Сега нищо и никой не можеше да й попречи да научи онова, за което е дошла. Тя беше пазителка. Имаше да изпълнява обещание. — Тези метални плоскости всъщност са крила на врата. Трябва да видим какво има от другата страна.

Тримата заедно повдигнаха тежкия златен кръст от скобите на резето, като използваха канадките си за подложки.

Металната порта се оказа много по-тежка от онази в горния коридор. Трябваше да я натиснат с всички сили, за да открехнат едното крило колкото да се проврат.

Този път никой не спори кой трябва да влезе пръв.

Щом се озова вътре, Джес спря и плъзна лъча на фенерчето си наоколо. Постепенно започваше да разбира.

Това беше Небесна зала… само че огромна.

Дейвид се провря след нея, лъчът на фенерчето му се сля с нейния и той видя онова, което виждаше тя.

Помещението бе кръгло, но пет пъти по-голямо от онова в Корнуол, с диаметър над трийсет метра. Върху стената имаше релефна карта, толкова огромна, че не можеха да разпознаят детайлите й, защото лъчите на фенерчетата осветяваха само малки части.

В центъра, на мястото на масата, се издигаше кръгла каменна структура с няколко етажа каменни лавици. Повечето бяха празни, но на някои имаше златни книги — явно хората, чиито тела сега лежаха навън, бяха взели по една и бяха оставили тези там.

Айрънуд се оглеждаше благоговейно.

— Това е някаква библиотека.

— Дейвид, това е нещо като Кантората — рече Джес. — Скривалище. Навярно най-надеждното, което са можели да осигурят, за да съхранят всичките си знания.

— Трябва да се измъкнем оттук, преди да са ни затрупали. Иначе ще сме като ония тела навън. — Дейвид млъкна и след миг попита: — Какво искаше да ми кажеш с това, че не съм потомък на твоето семейство?

— Ти си техен потомък — отвърна Джес и се озърна за Айрънуд, но милиардерът се беше отдалечил достатъчно и не можеше да я чуе. — Хората, които са умрели там навън… — Тя поклати глава. — Прегърнали са книги, вместо да се прегърнат един друг, защото знанието е било най-важно за тях.

Дейвид все още не разбираше.

— Онези хора там навън са Първите богове. Трябва да са те. Тяхната цивилизация е възникнала тук. Не знам как. Може би никога няма да научим. Но тъкмо те са строителите на корабите, които са прекосявали океаните. Те са строителите на храмовете по целия свят. И където и да са отишли, тъкмо те са научили откритите от тях народи на всичко, което са знаели.

Тя се отдръпна от него.

— Ето как твоите генетични аномалии са се появили едновременно в различни популации по света. Също като земеделието, писмеността и астрономията. — Джес поклати глава при тази мисъл. — Айрънуд беше прав. Наистина е имало кръстосване — само че не между хора и извънземни. А между хора и твоето семейство.

Дейвид се сепна, когато Джес сведе глава и коленичи пред него.

— Дете на Първите богове, аз съм твоя пазителка. Както е предсказано в Преданията, Обещанието е изпълнено. Ти се завърна. При мен.

— Не, Джес. Пак сме си ние двамата. — Дейвид я хвана за ръце и я изправи, уплашен от внезапно обзелата го ирационална надежда, че тя може да е права. „Това ли е отговорът на моята загадка?“

Озърна се бързо, за да види дали Айрънуд ги е забелязал — за щастие милиардерът унесено зяпаше лавиците с книги.

— Няма начин да го установим в момента — каза Дейвид. — Даже да си права и ония тела да имат същите аномалии като моите, ще го научим чак след като направим анализи, адски много анализи.

„Анализи, които отнемат време — помисли си той. — Каквото аз нямам.“

Той се насили да продължи.

— Даже да нося в себе си някаква следа от тия хора… това не ме прави особен. И има определена цена.

Знаеше, че е дошъл моментът да й разкрие истината за себе си.

— Джес, в известен смисъл аз съм като ония хора навън. И аз умирам. Не знам защо, нито даже как ще се случи, обаче знам кога. Ония клъстери, които открих, ония хора, чиито гени съдържат същите нечовешки генетични маркери като моите — може би от гените на хората, които лежат там отпред… Нито един от тях не е доживял двайсет и седем. Аз ще достигна праговата възраст след няколко дни и тогава… това е нещо като часовник, отброяващ оставащото време. Ще умра след не повече от пет месеца.

Айрънуд се върна при тях и Дейвид неохотно пусна ръцете й.

— Ей, вие двамата, искате ли да научите откъде идват тия книги? И откъде идва тая карта? На нея не е показана нито една земя, която да ми е позната.

— Защото с обърната наопаки — поясни Дейвид. Погледна Джес, която още се взираше в него. — Северът е отдолу, югът е отгоре. Така всичко ще си дойде на мястото.

— Не е само това, Дейв! Поставили са Антарктида в центъра и всички други континенти са разположени наоколо.

При тези думи Джес и Дейвид насочиха фенерчетата си към участъка от картата, който озадачаваше спътника им.

— Как бихте нарекли онова там? — попита Айрънуд.

— Антарктида — отвърна Джес.

— Само че е разделена на два острова.

Дейвид произнесе очевидното.

— Антарктида без лед. Но това трябвало да е било… Преди колко време?

Джес премигна.

— Много отдавна… Преди милиони години…

— А я вижте тук! — Айрънуд подсвирна от радост. — Художникът се е подписал! — Фенерчето му се насочи към мястото под антарктическите острови.

Фенерчетата на Дейвид и Джес го последваха и откриха, че художникът, нарисувал тази карта, я е подписал по начина, по който го правеха колегите му в древността. Поставяйки дланта си на стената и напръсквайки я с боя, за да създаде нейна сянка — ръката на твореца.

Палец и три дълги, свързани с ципи пръсти с остри нокти, нечовешки широко разперени и образуващи силует, напомнящ островръх кръст…

Смехът на Айрънуд закънтя в залата.

И тогава земята се разтърси. Бомбардировката започваше.