Джудит Рийвс-Стивънс, Гарфилд Рийвс-Стивънс
12-те вятъра (42)

38.

— Какъв е планът? — попита Роз. Доброто и лошото ченге, или лошото и още по-лошото ченге?

— Не непременно. Струва ми се, че няма да е трудно. — Лайл надникна през стъклената преграда в лазарета на базата на Кралските военновъздушни сили „Лейкънхийт“, където беше дислоцирано 48-о изтребително крило на ВВС на САЩ. На единствения зает креват лежеше закърпеният Холдън Айрънуд-младши. В ръката му се вливаше система с морфин.

— Страхотни последни думи.

— Гледай и се учи, Роз. И щом вляза вътре, не пускай медицински персонал през тая врата.

— Слушам, сър. Колкото и да крещи Младши.

Лайл не коментира. Завъртя безшумно топката на бравата, изчака малко, после с трясък отвори вратата.

Пациентът на леглото отвори очи, но тъй като едва можеше да обръща глава, Лайл нямаше представа до каква степен забавената му реакция се дължи на лекарствата или на травмите. А и това не го интересуваше особено.

Специалният агент показа служебната си карта, макар да се съмняваше, че Младши може да я прочете. Това също нямаше значение.

— Джак Лайл, Бюро за специални разследвания на военновъздушните сили. Ще си поговорим, преди да започнат наказателното производство срещу теб.

Мъжът на леглото облиза сухите си устни, покритата с петна превръзка скриваше лицето му от скулите до устата. Според медицинските сведения той бе прострелян два пъти — драскотина на рамото и по-сериозна рана в левия прасец. Освен това имаше множество охлузвания и повърхностни контузии по дясната страна на тялото. Травмите бяха получени при частичното срутване на тунела, където го откриха спасителите. Лявата му ръка беше счупена на три места, а лявото му рамо — изкълчено. Накрая идваше ожуленото му лице.

— Преди… какво? — бавно попита Младши, но според монитора до леглото пулсът му рязко се ускори.

— Преди да започнат наказателното производство срещу теб — повтори Лайл. — Следобед ще те предам на военната полиция и ще те прехвърлят в „Левънуърт“.

С всяка секунда Младши се разбуждаше все повече.

— В „Левънуърт“ ли?

— Това е военен затвор.

— Арестуван ли съм?

— Не. Ти си военнопленник. — Лайл винаги се наслаждаваше на този момент.

Младши се опита да се надигне и не успя. Паниката му се засилваше.

— Чакайте, чакайте… я дайте отначало.

Специалният агент се представи и продължи:

— Ти си враг на Съединените щати, беше пленен и ще бъдеш…

— Не! Стига!

Лайл зачака.

— Не съм враг. Аз съм американски гражданин.

— Който е участвал в сговаряне за кражба на секретна военна собственост с цел продажбата й на чужди сили. Заловихме те. Ще прекараш остатъка от живота си в „Левънуърт“.

Младши отпусна глава върху антисептично бялата възглавница и се вторачи в тавана.

— Искам адвокат.

— Цивилните имат право да разговарят с адвокат. Военнопленниците разговарят с мен.

Пациентът свирепо се втренчи в него, но Лайл не се извърна.

— Нещо да кажеш?

— Искам да говоря с баща си.

— Мога да го уредя. Само трябва да ми съобщиш къде е.

Младши запремигва, най-после достатъчно буден, за да проумее в каква игра участва.

— Точно така. Той избяга — продължи Лайл. — Голямата риба. Но за утеха имаме теб. Измъкнахме те от дупка в земята в Англия. Между другото, няма данни да си влизал в тая страна. Впечатлен съм, обаче това потвърждава факта, че имаш опитни съучастници. В сговарянето.

— Няма никакво сговаряне. Моят старец… — Младши се усети.

— Какво твоят старец?

Младши затвори очи. В размътения му от морфина ум несъмнено витаеха картини от живота в затвор с максимално строг режим.

— Какво трябва да направя?

— Да отговориш на някои въпроси.

— Какви например?

— Къде с Холдън-старши? Къде е базата данни? Как я е получил? На кого се кани да я продаде? Какво…

— Няма да я продава на никого!

— Тогава какво прави с нея?

— Търси… оная подземна съборетина, от която ме измъкнахте. Руини, разбирате ли? Вече откри няколко такива по целия свят.

„Едно на нула за Роз“ — помисли си Лайл.

— Кой му помага в това?

Лицето на Младши се сгърчи и той потрепери от болка.

— Натаниъл Мерит. Копелето, дето ме заряза там долу. Той върши мръсната работа за моя старец. — Погледна Лайл в очите и добави: — Ето ви го вашият убиец. Не съм аз.

Агентът скри изненадата си и промени тактиката. Очакваше Младши да назове Китай, Русия или друга неприятелска държава като врага, който помага на Айрънуд да използва ГСРСА, а не физическо лице.

— Кого е убил?

— Ако ви кажа каквото знам, ще ме пратите ли в „Левънуърт“?

— Ако ни съдействаш, и аз ще ти съдействам. Не забравяй какво ти казах: ти не си голямата риба. — Лайл премълча за останалата част от сделката. Беше прекалено рано да очаква от него да предаде баща си. Трябваше да го изработи внимателно. — Добре, да се върнем на тоя Мерит. Какъв е той? Каква е връзката му с баща ти? И кого е убил?

Устата на пациента се изкриви в неприятна усмивка. След миг той изпъшка — устната му се беше сцепила.

Но разказа на Лайл всичко.

 

 

— Да знам, знам, пълна каша — каза Айрънуд на жената, за която се беше венчал преди трийсет години. — Изобщо не съм си мислил, че ще се стигне чак дотук. Обзалагам се, че и ти не си. — Той замълча замислено. — Винаги си ми повтаряла „Холди, проблемът ти е, че когато искаш нещо, го искаш цялото. Така и не се научи да се задоволяваш с по-малко. Или да делиш“.

Милиардерът въздъхна и се почеса по темето през сламената шапка. Този следобед слънцето на Вануату жареше силно и по скалпа и лицето му постоянно се стичаха струйки пот. Все пак от близо три години не беше разговарял с Нан. Можеше да понесе жегата още малко.

— Така и не се научих — призна той. — Изобщо.

Опря се на бялата мраморна надгробна плоча и тромаво коленичи, за да намести букета, който беше оставил. Стрелиции. Любимите й цветя. Също като този райски остров.

— Чакай да махна тия неща. — Той разчисти няколкото жълти листа, паднали от други букети — онези, които пращаше всеки ден. — Трябва да си поговоря с Етиен за това. Да поддържа чистота. Като знам колко много държеше… О, Нан. Липсваш ми, момичето ми. Ужасно ми липсваш.

Едрият мъж постави длани върху плочата с надпис „Нанси Лу Айрънуд, любима съпруга и майка“ и опря чело на ръцете си.

— Обаче аз съм подготвил всичко още отначало и ще се оправим — прошепна й той. — Както винаги. Двамата с тебе.

Чу стъпки по чакъла и се озърна през рамо.

Лудия Майк стоеше пет-шест метра зад него на бялата чакълена алея, която лъкатушеше сред ниските храсти и палмите в гробището. Беше местен, който се грижеше за главната къща и при нужда шофираше ролсовете.

Младежът пак разрови чакъла с маратонка. Не искаше да му се натрапва, но държеше джиесем в ръката си.

Айрънуд изсумтя и се изправи тежко. Изтупа белите камъчета и праха от коленете си и оправи шапката си.

— Какво има, синко? — Той се насочи към шофьора си.

— Търсят ви по телефона, господин Уди.

Милиардерът се поколеба. В централния му офис имаше десетина души, които знаеха как да се свързват с него, но те използваха криптирания сателитен телефон в къщата му до пристанището. Нямаше представа кой от тях знае, че Лудия Майк му е шофьор, камо ли да има номера на мобилния му.

— Кой?

Лудия Майк сви рамене и ключиците му щръкнаха през синьо-бялата му риза на цветя.

Айрънуд взе джиесема.

— Кой се обажда, по дяволите?

— Холдън Айрънуд?

— Аз пръв зададох въпрос.

— Прав сте. Джак Лайл. От Бюрото за специални разследвания на военновъздушните сили.

Милиардерът махна на шофьора си да се отдалечи и тръгна по алеята.

— Находчив човек сте, господин Лайл. „Господин“ ли да ви наричам, или имате звание?

— „Агент Лайл“ е достатъчно.

— Разбира се.

— И не съм чак толкова находчив. Получих тоя номер от сина ви.

Сякаш леден обръч стегна гърдите на Айрънуд.

— Айде бе.

— Трябва да се приберете в страната, господин Айрънуд.

— Това заплаха ли е?

— Зависи от вас. Формално вие сте недосегаем. Но това ви е известно. Между Съединените щати и Вануату няма договор за екстрадиция. Даже не поддържаме дипломатически отношения. Освен това научих, че „Айрънуд Индъстрис“ са направили там сериозни инвестиции в учебни заведения и инфраструктура, и предполагам, че местните власти няма да припират да променят статуквото.

Айрънуд не се подвеждаше по сговорчивото поведение на Лайл. В тези води плуваха акули. Той приложи същия подход.

— Щом казвате, агент Лайл.

— Това е само формалната страна, разбира се. Наясно сте, че правителството на Съединените щати няма навика да оставя враговете си на свобода, в която и да е държава. Тъй че по един или друг начин вие ще се приберете в страната. Ако се върнете с частния си самолет обаче, пътуването ви ще е по-приятно, отколкото в товарен, завързан и със запушена уста.

— Не съм сигурен, че ви разбирам. Какви са тия приказки, че съм бил „враг“?

— Хайде да не се преструваме. Знаете какво сте откраднали. Синът ви ни разказа всичко. Каза ни даже къде да открием трупа на Франк Биън.

Айрънуд стреснато спря на чакълената алея, сякаш го бяха зашлевили.

— Франк ли? Какво се е случило с Франк?

— Стига преструвки. Синът ви вече проговори. Ако покажем на другите от вашия „Червен екип“ снимки на онова, което е останало от Биън, можете да сте сигурен, че и те ще се разприказват.

Милиардерът се вторачи в хоризонта, в пухкавите бели облаци над синия Пасифик, но не виждаше нищо.

— Какво се е случило с Франк?

— Вашият човек го е убил, господин Айрънуд.

— Кой мой човек?

— Натаниъл Мерит. Шефът на сигурността ви. Бивша барета. Макар да се съмнявам, че ще искат да го приемат обратно. Имаме доказателства срещу него поне за още две убийства. Всички по ваша заповед.

— Това е лъжа! — избухна Айрънуд.

— Не и според сина ви.

Той свали шапката и избърса челото си. Този човек грешеше. Ужасно, невероятно.

— Чуй ме добре, агент Лайл. Никога не съм давал на Натаниъл Мерит, нито на когото и било такива „заповеди“.

— Тогава се приберете и ще изясним всичко.

Милиардерът се огледа. Не забеляза пейка, не искаше да седне на някой надгробен камък, но не можеше да стои прав.

Видя един възлест пън и се просна на него, за да си поеме дъх.

Начинанието беше толкова просто. Генетичните клъстери на Дейв, базата данни ГСРСА, нелегалните карти, водещи към извънземни колонии. Доказателства за посещения… Когато истината излезеше наяве, всичко това щеше да обърне света надолу с главата. Как нещо толкова елементарно, толкова необходимо, можеше да доведе до убийство?

— Господин Айрънуд?

— Тук съм.

— Ще се приберете ли в страната?

Той се обърна към надгробния камък на Нан. Парцелът до жена му беше свободен. Някога щеше да почива до нея. Не още.

— Ще изясним тая работа, агент Лайл.

— Съгласен съм. Най-добре да го направим тук.

— Дадено. Но първо трябва да свършиш нещо за мен.

— Слушам ви — отвърна Лайл, прекалено бързо, прекалено гладко.

Айрънуд поклати глава. Нещастното копеле. Очакваше да му предложи сделка. По-скоро пазарлък. Той възнамеряваше да го натика в гушата на агента.

— Предполагам, че си открил копие на базата данни в казиното ми.

Лайл не каза нищо.

— Предполагам също, че си видял един от резултатите от тая база данни. Разпечатка, да речем, на обект в Корнуол, Англия. Нали така? — Милиардерът пое дълбоко дъх, готов да чака до второто пришествие, ако е нужно, защото първият, който нарушеше мълчанието, щеше да изгуби най-много.

Накрая:

— Да.

Айрънуд издиша. Оставаше в играта.

— Браво. В такъв случай, агент Лайл, предполагам, че твой експерт е проучил разпечатката, за да види каква информация има в нея. И да ти каже как така, по дяволите, тя е извлечена от вашата безценна ГСРСА. Слушаш ли ме внимателно?

— Не го правете на толкова голям въпрос, господин Айрънуд. Знаем, че сте използвали и друга база данни.

„Падна ли ми!“ — помисли си Айрънуд. Затвори очи и се наслади на момента.

— Не, агент Лайл, не съм. Съобщи на своя експерт, че цялата тая информация е само от вашата база данни и единствено от нея. Ако той не е в състояние да ти обясни как съм го постигнал, аз ще ти кажа. И отговорът се събира в един компютърен диск. Поговори с него и после пак ми се обади. Тогава ще ти кажа каква сделка ще ти предложа срещу тоя диск.

— Тая игра няма да ви донесе нищо добро.

— Ти сам определи правилата, синко, тъй че не се ядосвай, че си изгубил един рунд. Между другото, в случай че се каниш да промениш тия правила или да направиш някоя друга глупост, досега не съм имал намерение да предам ГСРСА на някой, който не споделя моята любов към родината ми. Но ти обещавам, че ако твои приятели се изсипят с парашути от небето, за да ме хвърлят в някой „Глоубмастър“, ГСРСА и моят диск ще попаднат точно там, където не искаш. Разбра ли ме?

— Дадох ви шанс да постъпите както трябва.

— Сега пък аз ти давам същата възможност. Обади ми се, когато вземеш решение. Приятен ден.

Айрънуд рязко затвори телефона. Трябваше да се справи. Иначе как щеше да погледне пак Нан?