Джудит Рийвс-Стивънс, Гарфилд Рийвс-Стивънс
12-те вятъра (32)

29.

Джак Лайл се преструваше, че разглежда сергия с ръчно изработени кожени колани, докато всъщност наблюдаваше главния вход на Фенюъл Хол. Четирима униформени бостънски полицаи бяха заели позиции на другите входове. Щяха да пристигнат и цивилни детективи, но дотогава не можеше да започне издирването на Уиър в сградата.

После телефонът в джоба на сакото му иззвъня и дори тези му планове се промениха.

— Готов ли си? — попита Роз, която се намираше на улицата зад Фенюъл Хол с още двама полицаи и човека, който беше решил, че като носи якето, шапката и раницата на Уиър, ще заблуди БСР.

След като бяха паркирали на Конгрес стрийт срещу сградата, Лайл и Роз проследиха Уиър и лично видяха преобличането, точно преди човек с дълга руса коса да натика малкия във Фенюъл Хол, очевидно под принуда.

— Действай бързо — нареди Лайл.

— Тукашните полицаи провериха примамката. Казва се Саймън Морети.

— И?

— Работи в „Крос Екзекютив Протекшън Сървисис“, Цюрих.

Лайл веднага схвана връзката.

— Също като „приятеля“ на Уиър от склада.

— Позна.

— Каза ли нещо?

— Само, че не вършел нищо незаконно. Иска или да го арестуваме, или да го пуснем.

— Въоръжен ли е?

— Глок. Резервни пълнители. Има разрешително. Носенето на нож е съмнително.

— Джиесем?

— Да, но не можем да пипаме телефона му, ако не го арестуваме — отвърна Роз. — И ако ми позволиш да повторя, не познавам друг, освен тебе, който да не носи джиесема си постоянно.

— Айподът и диктофонът бяха в раницата, нали така?

— Да.

— Тогава му предявете обвинение в незаконно притежаване на държавна собственост и възпрепятстване на федерално разследване. И после направи с телефона му онова нещо.

— Да го хакна, искаш да кажеш.

— Да де.

— Трябва да ти съобщя още една не много добра новина…

— Не ме карай да те моля.

— Намерихме кабела на харда в раницата. Морети не ще да говори, обаче мисля, че русия го е взел.

— Можеш ли да включиш РЧИД идентификатора?

— Току-що опитах. Или е на повече от километър и половина разстояние, или нашият вундеркинд е променил операционната му честота.

— Не трябваше ли да се задейства аларма, ако Уиър почне да го бъзика?

— Явно е по-печен, отколкото смятахме.

— Ами тогава го върни на старата честота.

— По-лесно е да опитам да открия новата. Според теб може ли Уиър да е посредникът на Айрънуд за продажбата на ГСРСА?

— Защо ще използва харда, който му дадохме?

— От прекалена самоувереност. Може да е решил, че няма да забележим.

— Или е започнал да играе самостоятелно.

— Не е ли време да го приберем?

— Когато дойдат детективите — отвърна Лайл. Беше разчитал, че ще може да използва малкия, за да проникне в организацията на Айрънуд. Напразно. Трябваше им нова стратегия, за да се справят с милиардера.

— Тъкмо пристигат.

— Добре. Свържи ме с главния и… — Лайл млъкна. Беше чул шум, всъщност два: трошене на стъкло и рикошет. Не изстрел. Освен ако…

Сепнати купувачи сочеха към северната страна на Фенюъл Хол. Един униформен полицай вървеше бързо натам.

— Роз, веднага покрий изходите! Стреля се!

Лайл тромаво се затича. Дясното му коляно се подгъваше.

После от сградата изскочиха слаба червенокоса жена с тъмнокафяво яке и…

Агентът от военновъздушните сили се втурна напред, забравил за коляното си.

— Дейвид Уиър! — извика той.

Двете фигури увеличиха скоростта, промушвайки се сред невинните цивилни.

Лайл изруга, бръкна в сакото си да извади служебната си карта и за миг откъсна очи от бегълците, за да потърси друг полицай. Когато отново погледна към тях, те бяха спрели. Стояха срещу него на отсрещния тротоар.

Червенокосата имаше пистолет. Уиър беше до нея.

— Залегни! Залегни! — изкрещя тя.

Лайл вдигна ръце и бавно закуцука напред. Не можеха да се измъкнат.

— Свалете оръжието! — нареди агентът. — Обкръже…

Тя стреля!

Лайл се напрегна, ядосан, че не е преценил ситуацията.

Още три изстрела.

„Нима не ме улучи?!“ — помисли си той. После осъзна, че е чул писъци, обърна се рязко и видя…

Купувачите се пръскаха настрани от мъртвия на земята. До изпънатата му ръка лежеше пистолет. Лайл забеляза черното яке и едва тогава разбра, че жената се е целила другаде. Беше се опитала да го спаси, а не да го убие.

Агентът отпусна ръце и видя втори въоръжен мъж, грубо притиснал пред себе си възрастна жена — използваше я като щит, докато стреляше срещу червенокосата.

Вече не се чуваха писъци — само хленч и уплашени викове. Повечето зяпачи се бяха разбягали или ужасени лежаха на бетона с наведени глави. На площада се появиха униформени полицаи с извадени пистолети.

— Освободете заложницата! Хвърлете оръжието!

Три ченгета обкръжиха мъжа. Той се поколеба, сякаш пресмяташе шансовете си, хвърли глока и отблъсна шокираната жена от себе си. След три секунди вече беше с белезници.

Други двама полицаи се насочиха към Лайл.

— Не мене! — възрази той и им показа картата си. — Нея! — Обърна се, за да посочи, но жената и Уиър ги нямаше.

В този момент на площада дотича Роз, също стиснала оръжие. Лайл й махна към една продълговата търговска постройка зад няколко дървета.

— Натам! Натам!

С усилие успя да я настигне — по крака му се стрелваше мъчителна болка.

— Коя е червенокосата? — задъхано попита асистентката му.

— Уиър ще ни каже — обеща Лайл.

Двамата нахлуха едновременно в Саут Маркет Хол.

 

 

Когато стигна до средата на дългия сто и петдесет метра Саут Хол, Джес зави по друга пътека между сергиите и Дейвид я последва.

На фона на глухия тътен на грамадните перки на климатичната инсталация, който отекваше под ниския дървен таван, беше чул забавяне в преследващите ги стъпки. Джак Лайл. Когато навремето влезе в стаята за разпити в Атлантик Сити, агентът от БСР щадеше единия си крак. Сега не идваше сам. Имаше и други стъпки — по-леки, женски.

— Натам! — Джес се насочи към един страничен изход и Дейвид побърза да я настигне.

Излязоха на тясна еднопосочна улица, водеща на изток към пристанището. Навън като че ли нямаше преследвачи. Нито патрулки. Но…

— Сирени — позна той острите, надигащи се и спадащи звукови вълни от северозапад. — Четири полицейски коли… пет…

Джес бързо огледа района и посочи двете високи сгради оттатък улицата. Зад тях зееше тъмен отвор, не по-широк от алея.

— Натам.

Пресякоха пътя тичешком, едва избягвайки минаващите коли. Още сирени. Още полиция.

— Още три… от юг. Една линейка от север.

— Откъде знаеш? — Джес влезе между сградите. — Как успяваш да ги различиш, камо ли да ги преброиш?

Самият Дейвид не знаеше точно, просто винаги беше можел да го прави.

— Използват различни системи. Ченгетата явно имат Федеръл сигнал ПА триста. Линейките са със сигнал мастър на Смарт сайрън две хиляди. Броя ги по фазовите измествания… в ехото.

Джесика го изгледа озадачено. След миг отново изскочиха под яркото слънце на друга, по-оживена еднопосочна улица, водеща на запад.

Дейвид вдигна поглед нагоре, търсейки камери.

Имаше на всеки ъгъл.

Посочи ги и каза:

— Ето как ще ни проследят сега.

— Нека. — Джес се озърна наляво и продължи на зигзаг през четирите задръстени с автомобили ленти. Беше сигурна, че ще я последва, и не се излъга.

Заради огледалните повърхности на модерните небостъргачи Дейвид изгуби точния брой на приближаващите се сирени, но предполагаше, че след по-малко от минута ще се появи поне една кола.

Зад един небостъргач съгледа червена тухлена сграда с касетирани прозорци в бели рамки като Фенюъл Хол. Беше по-малка, но за неопитното му око приблизително на същата възраст. Пред тях минаваше широка улица с пръстен от стари павета, вписан в пасаж от червени тухли.

Сега сирените виеха от всички посоки и Дейвид трябваше да се съсредоточи още повече, за да филтрира интересуващата го информация от обгръщащата ги шумотевица.

Джес тичаше на няколко крачки пред него.

— Къде отиваме? — извика й той.

— Към метрото! — Младата жена посочи към входа на метрополитена. „Стейт Стейшън“, гласеше табелата.

— Не, Джес! Има прекалено много камери! — Но тя вече беше на тротоара на няколко крачки от входа на метрото.

Една от сирените прониза глъчката и когато се обърна, Дейвид видя полицейска кола със святкащи светлини да спира с писък на гуми на еднопосочната улица зад тях. Един седан и два джипа й пречеха да завие по пътя, който пресичаха в момента.

Изкуствено усилен глас — от стоватова сирена ПА300 с шумозаглушаващ микрофон — надвика пронизителния вой.

— Освободи платното! Освободи платното!

Черен събърбън със затъмнени стъкла рязко, спря точно срещу тях, като се качи върху бордюра. Отвътре изскочиха двама високи мъже. Елитни бодигардове. Като Нилс.

— Дейвид! — Джес го дръпна за ръката. — Хайде!

Заля го потоп от звуци, отекващи сред емайлирани плочки, тухлени стени и голи метални структурни подпори, докато тичаха по ниските стъпала. Като прескочиха последните три, те се втурнаха към билетните будки и въртележките.

— Оранжевата линия. — Джес отпраши наляво. Дейвид не изоставаше.

Тя забави ход, бръкна в якето си и извади пластмасова карта.

— Ей там!

Сочеше му висока въртележка с пресичащи се метални пръчки — не можеше да се прескочи, дори дете не можеше да се провре. Младата жена пъхна картата си в четеца и нещо изщрака.

— Давай! — извика тя и Дейвид натисна въртележката напред. Тя се завъртя и го пропусна.

След миг Джес изскочи от друга въртележка.

— Към южния перон — нареди тя.

Двамата се затичаха към ново стълбище. Дейвид се озърна тъкмо навреме, за да види, че един от мъжете в черно рови в джобовете си пред въртележките.

Стените на долното ниво бяха мръсни и напукани. Миришеше на машинно масло и озон. Сред гладките плочки и голия бетон отекваше далечен грохот на приближаваща мотриса.

Спряха да си поемат дъх на перона, чиито бетонни стълбове бяха боядисани в оранжево. Охранителната зона на ръба беше жълта, олющена и кална. Единствената светлина идваше от редици стари флуоресцентни тръби, които жужаха. От тунела духаше все по-силен вятър.

От далечината се усилваше характерен басов звук. Дейвид автоматично го определи. Двигател „Хокър Сидли“, електрически. На по-малко от минута разстояние.

— Да вървим — каза Джес.

— Къде? — Двамата бодигардове сигурно вече си бяха купили билети. Щяха да се появят едновременно с мотрисата.

— В тунелите.

— Те ще разберат къде сме отишли. — Той посочи три охранителни камери. По една в двата края на перона и трета над входния коридор.

— Имаш ли по-добра идея?

Изведнъж Дейвид се видя отгоре. Екотът на приближаващата по тунела мотриса образуваше вълни над перона, които се сблъскваха с излъчванията на камерите. Сякаш пред очите му се отвори таен проход в плътна стена и той видя трите мъртви точки, до които излъчванията не стигаха. Които обективите не наблюдаваха.

Едната се намираше вляво от третия стълб откъм края на перона.

— Имам. — Дейвид я хвана за ръка и я задърпа към третия оранжев стълб. Джес изглеждаше сепната, но не се възпротиви.

Той спря в една определена точка и я накара да застане рамо до рамо с него.

— Тук камерите не ни виждат.

— Те ще разберат на коя мотриса сме се качили.

— Обаче ние няма да сме вътре.

Първият вагон се появи в края на перона. Горната му половина беше бяла, долната — оранжева. Надписът над предното стъкло показваше крайната спирка: Оук Гроув.

— В тунелите ли ще влезем? — попита Джес.

— Не.

Мотрисата спря със скърцане — предпоследният вагон беше точно пред тях.

Вратите се отвориха. Слязоха двама пътници. Никой не се качи. Вагонът остана празен.

— Дейвид? — прошепна Джесика.

Той рязко се обърна към нея и протегна шепи.

— Отгоре!

И за пореден път изпита облекчение, че тя не се поколеба, колкото и озадачена да беше. Постави длани върху раменете му, стъпи в шепите му и подскочи, подпомогната от него.

Претърколи се върху покрива, опря крака в бетонния навес, който разделяше по-ниския таван на перона от много по-високия на тунела, и се отгласна по-нататък по заоблената повърхност.

Прозвуча сигнал, предупреждаващ пътниците, че вратите на мотрисата ще се затворят след пет секунди.

И тогава във входния коридор се разнесе шум от тичащи стъпки. Бодигардовете.

Вратите се затвориха в мига, в който Дейвид подхвърли хард диска на Джес и скочи колкото можа по-високо, протегнал ръце.

Джес го хвана за едната китка, докато пръстите на другата му ръка се вкопчиха в ръба на тесния улук на вагона. Подметките му заскърцаха по стъклото, той размаха крака и едната му маратонка се озова върху покрива. После, докато мотрисата потегляше, бързо набирайки скорост, Дейвид се покатери отгоре с помощта на Джес.

Веднага се притисна към облата повърхност. Спътницата му вече лежеше до него. Бетонните подпори на тавана изсвистяха само на сантиметри над главите им.

Дейвид рискува и завъртя глава, за да види как тясната ивица на перона се носи отстрани.

Двамата облечени в черно мъже се озъртаха насам-натам, вторачени в преминаващите вагони, но не погледнаха нагоре. После мотрисата потъна в тъмна бездна, нарушавана само от светлината на прозорците по почернелите стени.

Дейвид се потопи в ритмичното тракане на колелата по стоманените релси, в електрическия вой на двигателя и сложните взаимодействия на всички звуци, отекващи в затвореното пространство.

Ивица слънчева светлина проблесна над тях и също толкова бързо се скри. Но не и преди той да зърне метална стълба, монтирана на стена и завършваща с решетка на осем-девет метра над релсите. Ако имаше още такива стълби и с Джес успееха да повдигнат решетката…

Джес посегна към ръката му и надвика грохота:

— Страхотен тандем сме.

Дейвид беше съгласен.

— Ония генетични клъстери, дето са свързани с вашите храмове. Аз нося същите маркери, Джес. Май че сме роднини.