Джудит Рийвс-Стивънс, Гарфилд Рийвс-Стивънс
12-те вятъра (30)

27.

По-малко от шейсет секунди след като Уиър напусна казиното, Джак Лайл получи обаждане от агента в един от трите вана, паркирани около „Атлантик Сити Инкаунтърс“: Малкият бягаше.

Лайл нареди само да го проследят, без да се намесват. Докато разпитваше Уиър в полицейското управление на Атлантик Сити, група специалисти от БСР бяха поставили нова симкарта в телефона му. Джиесемът пак можеше да набира и приема разговори, но джипиес функцията му не можеше да се изключва. За по-голяма сигурност бяха подменили и проследяващите устройства в айпода и дигиталния диктофон на Уиър.

Докато тези три устройства функционираха и самият обект оставаше под визуално наблюдение, Лайл щеше да му даде известна свобода. Малкият можеше да отива на кино или да са му възложили някаква задача. Още нямаше нищо за проследяване — досега РЧИД идентификаторът не се беше задействал.

Трийсет минути по-късно спокойствието на Лайл се изпари, защото му докладваха, че обектът пътува с такси по шосето за летището.

Когато Роз спря черния додж на отбивката пред неговия хотел „Бест Уестърн“, агентите на Лайл вече бяха получили пътническите списъци за всички излитащи през следващите няколко часа самолети. Името на Уйър не фигурираше в тях. Роз и Лайл бяха преполовили пътя до аерогарата, когато проследяващият екип установи причината.

Обектът се връщаше към града зад волана на златист кадилак ДТС, взет под наем от летището.

Лайл наблюдаваше навигационния екран на доджа, на който се виждаше напредването на кадилака. Имаше няколко нови въпроса. Защо ще ходи на летището, за да наеме кола, когато казиното можеше да му осигури такава? И по-важно, кой плащаше за нея? По кредитните карти на Уиър от седмици нямаше никакво движение.

Кадилакът направи неочакван завой. Доста преди да стигне до града, колата излезе от шосето по Гардън Стейт Паркуей. Уиър напускаше щата.

— Приемаме ли, че изпълнява поръчка? — попита Роз, която започна да се престроява, за да вземе същия изход като обекта им. Заради маранята небето на Ню Джърси изглеждаше почти сиво през деня, но с наближаването на залеза ставаше тъмносиньо и вечерта носеше дългоочакваното спадане на температурата. Нямаше много трафик и тя можеше да следва Уиър на безопасно разстояние.

— Че пренася следващия транш данни при ГСРСА ли? Прекалено лесно е.

— Струва ми се логично.

— Само че той не включи идентификатора на хард диска.

— Може да е повреден — предположи Роз. — А може и да се е съгласил с тебе, само и само да се чупи.

— Здравата го сплаших.

— Може някой да го е сплашил още по-здраво.

 

 

— Как се е случило това, по дяволите?

Гласът на Айрънуд трепереше от негодувание.

На всички екрани в Червения салон премигваше съобщение за грешка. Включително на големия.

— Това помещение е забранено за всички! — Грамадният мъж насочи показалец към липсващата плоскост на тавана. — Онова там не е ли част от същото помещение?

Мерит запази спокойствие.

— Аз не съм имал думата при осигуряването на безопасността.

— Тогава кой?… — Айрънуд насочи поглед към сина си. Сякаш се въздържа с огромно усилие и се обърна към жената на най-близкия пулт. Приведена над клавиатурата, тя бързо пишеше.

— Кийша… много ли е зле?

Жената се отпусна назад, сключила длани зад главата си.

— Програмата, която е задействал, е изтрила три процента от данните, преди да успея да я спра. Мисля, че сме изгубили над петнайсет милиона квадратни километра.

— Още ли имаме Корнуол?

Кийша поклати глава и украсените й с мъниста кичури се разлюляха.

— Цяла Англия е само около сто и трийсет хиляди квадратни километра. Изгубили сме ги още през първите няколко минути.

— Франк. Ти видя екрана, преди всичко да бъде изтрито, нали?

— Аха.

— Резултатът положителен ли беше?

— Аха.

— Значи програмата е открила каквото е търсела в Корнуол, така ли?

— В първия транш данни, Франки — подсети го жената.

— Аха — отвърна той. — Откри го и спря.

Мерит я видя да се усмихва облекчено. Тя се обърна към Айрънуд.

— Добрата новина е, че е там. Понеже беше в първия квадрат, ни е известно и точното местонахождение в рамките на два и половина квадратни километра.

Милиардерът не изглеждаше успокоен.

— Това не е някаква гола местност в пустинята или в уединена долина. Руините на замъка са туристическа атракция. Не мога да пратя археологическа експедиция просто ей така.

Жената отново се завъртя към екрана и продължи да пише.

— Търсенето започна от морското равнище — каза тя. — Това означава, че развалините на колонията не са на повече от трийсет метра дълбочина. Можете да пратите геолози да направят геофизично измерване. Да определят стратиграфията. Въз основа на часа, в който ми се обади Франк, за да ми съобщи за резултата, мога грубо да преценя къде е свършило търсенето. — Тя се озърна през рамо към Айрънуд. — Дайте ми един час. Ще стесня района до по-малко от сто квадратни метра.

Това явно задоволи шефа й.

— Добре… това изглежда изпълнимо. — Той кимна, взел някакво решение. — Имам петролна компания там. „Роял Совърин“. Ще им наредя да пратят геолози.

Айрънуд се обърна към Мерит.

— За другата седмица ще ми трябва екип в Корнуол, а после… — Той не довърши. — Кийша, за колко време ще възстановите цялата база данни от архивното копие?

— Ако ни позволите да се свържем с външна мрежа, ще го направя за по-малко от един ден.

Милиардерът се намръщи.

— Никакви външни връзки. Така властите никога няма да я открият.

— Добре. А ако направя списък на изтритите части? Дайте го на оня, който знае къде е архивното копие. Той ще качи частите на дискове и ще ги докара тук, за да ги заменим с празните.

— За колко време ще стане това?

Жената се замисли.

— За копирането на частите и прехвърлянето на дисковете — не повече от ден. Плюс времето за транспортиране.

— Да речем два дни.

— Тогава ще можем да продължим след три.

Айрънуд отново погледна Мерит.

— Не е толкова зле, колкото си мислех.

— Какво ще правим с Уиър?

— Той ще се върне. Все още има нужда от моите пари.

— Не бъдете толкова сигурен. Много е възможно Макклеъри да са го привлекли на своя страна.

— Имаш ли доказателства?

— Работя по въпроса — излъга Мерит, — но за да не се окажем неподготвени, трябва да приемем, че Уиър им дава същата информация, каквато и на вас.

— Голяма работа! Това с нищо няма да помогне на оная тяхна Фондация. Става дума за повече от две хиляди и петстотин квадратни километра от Англия. Как ще ги претърсят? Ще им трябват години.

— Може би не. — Всички погледи се насочиха към Кийша. — Оня хард диск е изчезнал. Беше включен в моя терминал.

— Какви са щетите? — попита Айрънуд.

— Достатъчно големи — отвърна тя. — Възможно е да е копирал окончателните координати.

Мерит веднага се възползва от възможността.

— Може да ги продаде на Макклеъри.

Лицето на Айрънуд се зачерви.

— Ще стигнат до колонията преди нас! На тях изобщо не им пука за историята. Както крадат, крият и лъжат… — Айрънуд отвратено поклати глава. — И те участват в заговора за потулване на истината. Сигурно са се сдушили с властите. Мерит, веднага заминавай за Корнуол. Искам да наблюдаваш кого ще пратят ония хора. Остави ги да те отведат при колонията и направи всичко необходимо, за да не ги допуснеш дотам, докато не вземем от нея каквото ни трябва. Разбра ли?

Всичко необходимо.

Мерит най-после беше получил заповедта, която очакваше.