Джудит Рийвс-Стивънс, Гарфилд Рийвс-Стивънс
12-те вятъра (50)

46.

— Как смеете! — Морети се изправи срещу двама от охранителите на Виктория, които насочваха оръжията си към тях. — Джесика Макклейри е от Дванайсетте възстановени, а аз съм от сто четирийсет и четиримата.

— Пазителката на Канбера е мъртва — отвърна по-високият охранител. — И виновниците са тия хора.

Астрономът смаяно отстъпи назад.

— Виктория…

— Изпълнявам нареждания на пазителката на Сао Паоло — продължи мъжът. — Трябва да отведа Макклейри и нейните съучастници в Цюрих.

С незаредения пистолет в ръка, Никлас застана между Джес и двамата охранители. Обърна се така, че да не се вижда тейзърът на колана му. Джес незабелязано започна да откопчава оръжието.

Дейвид знаеше, че някой трябва да отвлече вниманието на противниците им, и пристъпи към Джес, готов да реагира.

— Виктория Кларидж е застреляна — каза на Никлас по-високият охранител. — Трябва да проверим оръжието ви.

Бодигардът не се поколеба.

— Тя беше жива, когато излязох от кабинета й с пленниците. Прати ме тук за една информация от доктор Морета. Става дума за пазители. Не се намесвайте.

— Дайте ми оръжието си — повтори охранителят и пристъпи към него.

Младият бодигард неочаквано се разкрещя.

— Не можете да направите нищо на една пазителка! Веднага свалете оръжието! Веднага! Веднага!

Охранителите инстинктивно заотстъпваха, а Дейвид чу изщракването на пълнителя на тейзъра. Тръгна напред — Джес можеше да повали единия охранител, но не и двамата. После се вцепени, защото видя, че бодигардът плъзга ръка зад гърба си и Джес пъха в дланта му пълнителя на пистолета. После заеха нова позиция, рамо до рамо, всеки срещу един от охранителите. Никлас беше все още с незареден пистолет, а Джес държеше заредения тейзър.

— Свалете оръжието! — извикаха двамата едновременно.

— Стойте! — заповядаха двамата охранители.

Дейвид знаеше, че това положение не може да продължи дълго. И тогава видя своя шанс. Никой не гледаше към него. Приготви се да скочи между охранителите и Джес. Ако го улучеха, куршумът нямаше да съкрати много живота му.

Морета реагира пръв.

— Стига! — Астрономът удари с топчестия си юмрук някакъв бутон на бюрото си и лампите на тавана угаснаха.

Силуетите на охранителите се очертаха на фона на отворената врата. След миг единият падна със стреличка в гърдите, а Дейвид събори Бакана на пода и я прикри с тялото си. Вторият охранител стреля напосоки в мрака. Никлас вече беше заредил пистолета си.

Още три изстрела и всичко свърши. Единствено пъшкането на улучения със стреличка мъж нарушаваше тишината. Свит зад бюрото си, Морети се пресегна и отново включи осветлението. Дейвид се озърна за Джес. Беше невредима, Никлас — също. Скочи на крака и помогна на Бакана да се изправи.

Астрономът се облегна на бюрото и отметна назад разрошените си кичури в неуспешен опит да възвърне достолепието си.

— Значи координатите са верни, така ли? — с разтреперан глас попита той. — Наистина ли Белият остров е част от Антарктида?

— Така мисля — потвърди Джес.

— И загадката на Обещанието… е разгадана?…

Тя стисна дланта му.

— Заклевам се в Първите богове, че ще ви кажа какво съм открила там. Ще кажа на всички. Всичко.

— Пазителко — промълви Морети и целуна ръката й. Бакана хвана другата й ръка и коленичи до астронома.

В гласа на Джес вече нямаше съмнение. На Дейвид му се искаше да изпитва същата увереност.

 

 

Двайсетина минути след като избягаха от пещерата през изход, известен на Никлас, бодигардът ги преведе през една отключена врата. Озоваха се в друго огромно помещение и бързо продължиха покрай изумителни свободно стоящи дванайсетметрови стени, построени от идеално издялани блокове с розов оттенък.

— Какво е това? — попита Дейвид.

— Стени от Петра — отвърна Джес. — Един от най-древните градове в Йордания. Украсата им се отличава с богата иконография на Семейството. Затова ги пренесохме тук.

Иконография на Семейството. В очевидно реставрирания фриз на стените бяха изобразени сражаващи се колесничари. Едната стена привлече вниманието му. От двете страни на голям отвор бяха изсечени колони, обвити в дъбови листа. Над тях имаше медальон, разделен на дванайсет сегмента, означени с различни символи. Кръстът в центъра на кръга много приличаше на този, който Джес му беше дала.

Внезапна мисъл го накара да заопипва джобовете на късия си панталон. Да. Кръстът още беше у него. За всеки случай го бе скрил при пристигането им в Кантората.

Никлас дори не погледна стените от Петра и спря едва когато стигна до камара сандъци между две внушителни, близо двуметрови фигури, поставени на дървени палети. Скулптурите много напомняха на египетски сфинкс, само че с човешки, а не лъвски лица!

Джес беше нарекла тази зала „трезор 248“. Още колко трезора със съкровища бяха скрити тук долу? Колко — ако не и всички — световни загадки можеха да разрешат?

Никлас отвори металната врата зад сандъците и Джес влезе първа.

— Има ли осветление? — попита тя.

Дейвид и Бакана я последваха в основата на тунел, който се изкачваше нагоре.

Бодигардът посочи една полица до вратата с десетина фенерчета с ръчно захранване, които не се нуждаеха от батерии.

— Вървете нагоре — инструктира ги той. — До изхода има около половин час път.

— Къде ще излезем? — попита Дейвид.

— Не се бойте. Там ще ви чака превоз.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — повдигна вежди Джес.

— Ще ги забавя тук — отвърна Никлас.

Тя се обърна към асистентката на Виктория.

— Бакана?

— Няма да издам на никого това, което научих, пазителко. Разгадай загадката. Кажи ни всичко.

— Край на тайните — обеща й Джес и срещна погледа на Дейвид.

Изведнъж той се сети, че още не й е обяснил какво биха могли да означават и за двама им неговите нечовешки маркери. Ами ако и тя бе обречена на преждевременна смърт? Пропъди тази мъчителна вероятност от ума си и потърси утеха в логиката, както винаги. Ако се съдеше по броя на нейните по-възрастни роднини дори само в Кантората, можеше да има вариации, криещи надежда и за двамата.

— Край на тайните — излъга той.

 

 

След половин час стигнаха до края на издигащия се тунел и се озоваха пред стар шлюз — три последователни метални врати, две боядисани в тъмносиво. Бяха монтирани отдавна, за да не пропускат радиоактивен прах след ядрен удар. Много грижливо затвориха всяка от тях след себе си — имаха кръгли ръкохватки като на херметичните врати на корабите.

До първата врата Джес спря, за да претършува полиците с провизии за извънредни ситуации и торбички със стерилизирана вода. Имаше и порциони от австралийската армия и тубички вегемит — австралийска паста от мая и малц.

Навън ги лъхна хладен пустинен въздух. Беше нощ и звездите ярко блестяха, Млечният път ги обливаше с водопад от светлина. Дейвид каза, че никога не е виждал такова нощно небе, а тя отвърна, че небето в тундрата е подобно, макар и с други звезди и искрящо северно сияние.

Отметнала глава назад и вторачена нагоре, Джес се наслаждаваше на нощната прохлада. Двамата откриха Южния кръст. Останалите звезди, повечето видими само от Южното полукълбо, си останаха анонимни за тях. Това обаче не ги правеше непознати.

— Същите звезди, каквито са виждали те — изрече мислите й Дейвид.

Изкачиха ниско възвишение, откъдето забелязаха обещания от Никлас транспорт. Само на стотина метра от тях, под навес от гофрирана ламарина имаше воден резервоар, химическа тоалетна и два прашни ландроувъра от същия модел като онзи, който ги беше пресрещнал на идване.

Дейвид я погледна въпросително.

— Авариен пункт за охранителите, които патрулират в района — поясни Джес. — Ако колата ти се повреди тук през лятото, можеш да умреш.

Бързо се спуснаха при навеса и огледаха колите. Ключовете лежаха на стелките под воланите.

След като се увери, че единият джип пали и резервоарът му е пълен, Джес хвърли ключовете на другия в храсталака. Краткият отдих от спомена — и ужаса — за насилствената смърт на Виктория свърши. Никлас, Бакана и Томасо Морети ги бяха освободили, но вече бяха сами. Повече нямаше да получат помощ от Семейството.

Тя седна зад волана и Дейвид се настани до нея. На таблото имаше навигационна система и тя предложи да я включат.

Намираха се на около три километра и половина от входа на Кантората. Тук нямаше пътища, но маршрутните точки на навигацията щяха да ги насочат към шосе 87.

— Където сигурно ще ни чакат — отбеляза Дейвид.

— Така е. Тогава… накъде да тръгнем? — Джес затаи дъх с надеждата, че спътникът й ще измисли нещо. Начин да изпълнят обещанието й към Никлас, Бакана и Морети.

— Към Антарктида.

— Как? Даже да бях сама, нямаше да успея.

— Тогава ще поискаме помощ.

— От кого?

— От някой, който също иска да иде там.